Четвърта глава

Четвърта глава

Прокудените

Юстънрол беше същият. Градът все още притежаваше своята невидима магия, която бе способна да плени всеки, осмелил се да пристъпи прага му, а тесните каменни улици създаваха едновременно усещане за уютност и самота. Къщите бяха еднакви – малки и старинни, различаващи се единствено по цвета. Тухлените стени разказваха истории. А мракът нашепваше за последните часове от деня.

Студът се просмукваше през кожата ми, докато забързано вървях напред в нощта, а мъждукащите фенери караха сърцето ми да бие лудешки като на преследвана сърна. Навсякъде беше толкова тихо… сякаш нищо от това не бе естествено и тръпки преминаха по гръбначния ми стълб. Очите ми трескаво се взираха в необятността.

– Знаеш ли, любов… токчетата не са добра идея, когато се опитваш да се промъкнеш незабелязано сред наистина опасни същества.  – Леденият глас прониза съзнанието ми като острие. Бавно се обърнах.

Дилън Уестфийлд.

– Не се промъквам. – Сурово отвърнах.

– Нима? – Заинтригувано каза, излизайки от прикритието на сенките. – Тогава, любов, какво правиш в града на предателството след падането на нощта сама?

Проклетите закони.

– Добър въпрос. – Отстъпих няколко крачки назад. – Бих те попитала…

Всичко в него крещеше да бягам. Въпреки че виждах лицето му смътно, кристално сините очи се вмъкнаха неканени в душата ми. Лудостта, която ги обгръщаше, ме накара да потръпна. Белезите по скулите му бяха ужасяващи, а масивното тяло единствено засилваше усещането за опасност. Тънките устни бяха изкривени в самодоволна усмивка. А бледата кожа на призрак, можеше да се забележи дори на слаба светлина.

– Е? – Нетърпеливо ме подкани. – Къде отиваш, любов? – Говореше със съблазнителен акцент. Приближи се към мен, оставяйки ни на дъх разстояние. Игрив пламък проблесна в ирисите му. Той беше… Поклатих глава.

Не бях привлечена от него.

Страхувах се.

Някога красивият мъж прокара пръсти през гъстата си черна коса. Инстинктите ми за самосъхранение се изостриха.

– Кристъл. – Сподавено казах. – Трябва да видя Кристъл.

Дилън скръсти ръце пред широките си гърди. Извисяваше се над мен най – малко с петдесет сантиметра.

– Защо?

– Това е… – Замислих се… Дали наистина появата му беше съвпадение? – Тя те изпрати да ме откриеш, нали?

Не отговори. Просто продължи да се взира в мен с изпитателен поглед. Студът, който грубо галеше кожата ми, бе нищо в сравнение с каменното му изражение. Фактът, че той беше единственият жив затворник, напуснал ада на забравените и изоставени клетви, ме подлудяваше.

Никой не излизаше от Зиик.

Не и жив.

Дилън бе престъпил всички закони.

А след това – наказан жестоко.

Отнеха му статута. А дъщеря му прокудиха. Захвърлиха го в затвора едва на двадесет години, обричайки го на вечна мъка.

Изтезаван. Почти убит. Загубил всякаква човечност.

Защо, по дяволите, го бяха освободили?

– Да. – Най – накрая тихо каза. – Трябва да вървим. – Монотонно продължи, обръщайки ми гръб. Мълчаливо го последвах, осъзнавайки в какво се забърквах. В съзнанието ми цареше хаос. Въпросите продължаваха да изникват в ума ми. Кой го беше пуснал от Зиик? С какво бе по – специален от останалите убийци, пъхнати зад горящите решетки? И как, по дяволите, изглеждаше толкова млад? Сякаш времето изобщо не го бе докоснало от деня, в който бе осъден.

Докато се изкачвахме по стръмния хълм, водещ към дома на Кристъл и Дилън Уестфийлд, забелязах дългия му черен шлифер, веещ се смъртоносно като мантия. На врата му бегло се разкриваше белегът на предателството и гордостта. Той представляваше пронизана от острие змия. Всеки един от нас го получаваше, когато преминеше трансформацията.

Кимпарите притежаваха различни способности. Някои бяха неуловими като вятъра, други чуваха отвъд слуха. Аз можех да си играя с ума. Чудех се… Каква ли беше неговата отличителна черта?

Когато стигнахме къщата, Дилън ме погледна въпросително преди да отвори вратата. Не казах нищо. Просто кимнах потвърдително с глава и поех дълбоко дъх. Тя беше единственият човек, който можеше да разбули загадките.

Дъщерята на Дилън Уестфийлд.

Кристъл, докоснатата от Съдбата.

***

Младото момиче стоеше неподвижно, взирайки се непринудено в лист хартия. Беше облечена с дълга черна рокля, покриваща всяка част от тялото й. Върху раменете си носеше кадифен шал, който скриваше белега й на Кимпар. Очите й, изрисувани с нюансите на мрака, бяха способни да убиват. Прическата й бе момчешка и я превръщаше в съвършено копие на баща й. По челото й забелязах няколко бръчки, а по ръцете – синини.

Отиваше си.

Тя трябваше да умре на тридесет и една.

А след това друга щеше да заеме нейното място.

Защото малцина бяха докоснати от Съдбата.

И само една умееше да вижда бъдещето.

– Анабел Рейнолдс. – Изсъска злокобно. – На какво дължа тази чест?

Отново не ме погледна. Дилън пристъпи напред, а входната врата се затръшна силно зад гърба ми. Настръхнах. Преглътнах звучно и прочистих гласа си.

– Имам нужда от услуга.

– Те винаги идват за това, нали така, Дилън? – Не го нарече татко. Объркано погледнах ужасяващия мъж, но той не трепна.

– Аз… готова съм да платя. – Тя се разсмя гръмко.

– И какво можеш да ми дадеш ти, скъпа Рейнолдс? – Кристъл седна зад дървеното си писалище и взе в ръцете си черни карти, като самодоволно ги прехвърляше от едната ръка в другата.

– Просто определи цена. – Смирено отвърнах.

– Не. – Думата се изплъзна с лекота от устните й.

– Не? Какво искаш да кажеш?

– Няма да гледам в бъдещето… за теб. – Усмихна се.

– Но… – Не бях подготвена за подобен отговор. – Аз… Трябва да знам как да се справя с… – Кристъл поклати глава.

– Преди четиринадесет години ясно ти заявих, че това, което трябва да се случи, ще се случи с или без твоята воля. – Повдигна нехаещо рамене. – Заклещена си в окото на бурята и това е отвъд способностите на когото и да е.

– Ще започне война, ако…

– О, любов, но тя вече започна. – Нежно прошепна Дилън. – И ти с нищо не би могла да я спреш.

– Не се ли страхувате? – Объркано попитах. – Че животът на Кимпарите е застрашен? Че трите свята ще бъдат погълнати в един?

– Ние сме Прокудените.

– И не търсим мир, любов. – Със сарказъм добави Дилън.

– Аз… – Чувствах се безпомощна. Уестфийлд бяха известни със своята жестокост. Тогава, защо изобщо бях помислила, че щяха да ми помогнат?

Кристъл рязко се изправи. Очите й блеснаха и бял ореол обгърна ирисите й. Тя плавно се приближи до мен и грубо хвана китката ми. Затвори клепачи и изрече нещо на непознат език. Дилън стоеше все така мълчаливо, наблюдавайки ни. Студът, който нахлу в душата ми, бе способен да ме накара да замръзна. След няколко секунди докоснатата от Съдбата се отдръпна и хладнината също ме напусна.

– Ти си избрана да станеш част от белите робини. – С пресипнал глас каза. Не отговорих. Известно време просто се взирахме една в друга. Сърцето ми блъскаше яростно. Имах усещането, че щях да полудея. – Добре.

Вдигнах озадачено поглед. Топлината се отдръпна от лицето ми и капки пот избиха по челото ми. Нима наистина се беше съгласила? Просто така? Какво друго беше видяла, за да промени решението си?

Тя посочи с длан дървения стол и отново зае мястото зад писалището. С несигурни стъпки се настаних, докато Дилън плъзгаше поглед по краката ми. Кристъл разпръсна черните карти, които забелязах, че не бяха изрисувани. Никакви знаци или думи.

Нищо.

Уестфийлд хвана ръката ми и затвори очи. Отново заговори на непознат език. Опитах се да запазя спокойствие, когато пареща болка се разнесе из кръвта ми. Мракът ме хвана в капана си. Всичко се случи толкова бързо. Неприятното усещане, което нахлу във вените ми, сякаш се опитваше да ме унищожи. Кристъл черпеше енергия от сърцето ми. Тя се пренасяше в бъдещето, където открадваше парчета от предстоящото. Започвах да губя съзнание, когато черните карти промениха вида си. Студът отново завладя сърцето. Зрението ми се замъгли и загубих контрол над тялото си.

Последното нещо, което видях преди да се свлека безжизнено на земята, бяха широко отворените очи на докоснатата от Съдбата.

***

– Добре ли си, любов? – Мелодичният глас на Дилън ме накара да потръпна.

– Болят ме гърдите. – Объркано казах, хвърляйки предпазлив поглед към Кристъл, която прибираше черните си карти в някаква кутия.

– Това е нормално. – Спокойно прошепна.

– Миналият път…

– Бях на петнайсет. – Нетърпеливо каза. – Ще се оправиш. – Подаде ми чаша вода и се подпря върху писалището. Вкусът в устата ми беше на метал. Жадно погълнах всичко и облизах устни.

– Видя ли нещо? – Изчака известно време, за да се съвзема.

– Той е роден Реземблин, но принадлежи на Кимпарите, макар че ще се превърне в един от Джоазите. Ще отнесе всичко със себе си и ще погуби всеки по пътя си… Скоро ще стане част от онези, които са неговото семейство. Ще изтрие спомените за човечността и ще донесе единствено тъгата и смъртта.

– Не разбирам… Какво общо имам аз с всичко това? – Думите й приличаха на красива мелодия.

– Ти си тази, която ще му помогне да подчини света.

– Но защо? – Невярващо попитах. – Защо бих рискувала живота си?

– А защо не би, любов? – Лукавите очи на Дилън ме изпиваха. Поклатих объркано глава.

– Какво намекваш? – Кристъл примлясна с устни. – Кажете ми, по дяволите!

***

Докато задъхано вървях по пътя към вкъщи, здраво стисках картата, която Кристъл ми бе дала.

Вече знаех как изглеждаше този проклет мъж.

А също така и бях наясно, че го познавах.

По дяволите, наистина бях загазила.

Сделката, която Уестфийлд ми предложиха, изглеждаше примамлива. Но и опасна. Не можех да им се доверя. Ала имаше ли какво друго да сторя? Трябваше ли да приема предложението на Дилън? Да се омъжа за него, за да предпазя себе си? Да убия този, който заплашваше да убие мен и да заличи Кимпарите от лицето на Земята?

Навсякъде цареше непрогледен мрак. Небето беше черно, а лошото време сякаш бе в унисон с чувствата ми. Откакто осъзнах, че пророчеството наистина се сбъдваше, не бях на себе си. И онази история с проклетите бели робини…

– Войната е започнала. – Разсеяно казах, докато продължавах да изкачвам стълбите. – Кога? Защо родителите ми не са ми казали нищо? Как е възможно?

– Анабел. – Строгият глас на баща ми ме върна обратно в реалността. Олюлях се.

– Татко. – Нежно отвърнах. – Защо си навън?

В мига, в който изрекох думите, разбрах, че бях направила грешка. Той скръсти ръце пред гърдите си. Но само след секунда си пое дъх и пристъпи към мен, приютявайки ме в благодарствена прегръдка.

Вече напълно се обърках.

– Когато видях, че си излязла, тръгнах да те търся. Какво си мислеше, Ана? Да се мотаеш сама в нощ като тази? Отново ли се опитваше да избягаш?

– Не сега. – Уморено казах и продължих да се изкачвам нагоре.

– Не смей да ми обръщаш гръб, Анабел Рейнолдс! – Не повиши тон, но гневът ясно се усещаше в гласа му. – Покажи нужното уважение и поеми отговорност за действията си!

Господи, това нямаше край. Уважение. Чест. Отговорност. Можеха да вървят по дяволите. Мразех положението, в което се намирах. Мразех, че бях част от великото семейство Рейнолдс и че бях принудена да се съобразявам с проклетите традиции.

– Татко, стига! – Нямаше да продължавам повече така. – Вече не съм дете.

– Анабел, опасно е да излизаш сама през нощта.

Дали знаеха за пророчеството? За това, че по някакъв начин бях част от него?

– Защо? – Огорчено прошепнах. – Кажи ми, татко, защо е толкова опасно да бъда сама през нощта в Юстънрол?

– Скъпа, това е… – Яростта му се изпари, заменена от лъжите.

– Вече съм голяма. – Отново настоях. – Умолявам те, кажи ми… Какво става?

– Говорихме за това.

– Не! – Пристъпих назад. – Ти си член на съда и си наясно с всичко, което…

– Не разбирам какво се опитваш да кажеш? – Преструваше се.

– Наистина ли е започнала война? – Въпросът се изплъзна от устните ми.

– Война? – С насмешка отвърна, опитвайки се да прикрие изненадата си.

– Между Кимпарите и Джоазите.

– Нямам представа от къде ти е хрумнало подобно нещо, но…

– Стига толкова лъжи! – Извиках силно, прекъсвайки го. – Омръзна ми да се държите с мен сякаш не съм способна да се защитавам!

Теранс Рейнолдс беше дребен мъж с прошарена коса и приветливи очи. И в този момент нищо не бе способно да ме отблъсне толкова силно, колкото фактът, че собственият ми баща ме лъжеше.

– Анабел, ще говорим вкъщи. – Припряно отвърна.

– Не! – Опита се да ме хване за ръката, но аз умело се измъкнах от хватката му. – Тази вечер няма да се прибера. И когато утре дойда, по – добре да ми кажеш истината. Защото в противен случай ще ме загубиш. – С тъга прошепнах. – Ако все още има какво да губиш.

С тези думи му обърнах гръб, а той не ме последва. Усещах парещия му поглед върху тила си, но не долавях никакво движение.

Хората казваха, че промяната идвала с един удар на сърцето.

Може би бяха прави. Може би щях да се променя.

И точно това ме тревожеше. Защото не бях сигурна…

В какво точно щях да се превърна?

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

20 Responses

  1. Мими says:

    Става все по – интересно и заплетено. Много ми хареса и чакам с нетърпение следващата глава!

    • M.Alexandrova says:

      Благодаря ти! 🙂 🙂

      • Елица says:

        А кога ще излезе пета глава

        • M. Alexandrova says:

          Първо ще кача превода на 14 глава от “Стиджиън” (днес или утре). След това ще довърша пета глава от “Три процента щастие” и ще я публикувам (надявам се в събота). 🙂

  2. Anelia says:

    Istoriqta izglejda mnogo interesna i opredeleno e zavladqvashta. 🙂 Pozdravleniq! Kato chovek, koito se zanimava s tova, moga samo da kaja, che talantut ti e zabelejitelen! Opredeleno shte sledq!
    P.S. Izvinqvam se za latinicata, no tezi telefoni… 😀

  3. Кари says:

    И на мен ми харесва. От скоро следя сайта ти, но определено ме грабна още от първата страница. 🙂 Ще чакам продължението. Успех!

    • M.Alexandrova says:

      Благодаря ти! Ще се опитам в началото на седмицата да кача следващата глава. 🙂

  4. Марина Бойкова says:

    Нямам търпение. Всичко е изпипано до последния детайл…. Имам само една забележка.. ??? И тя е, МОЛЯ ТЕ, качи по-скоро следващата глава, защото много ми хареса…. ?❤?

    • M. Alexandrova says:

      Мерси! Ще се постарая тези дни да я кача! 🙂 🙂

  5. Мария says:

    И аз искам следващата главааа, моля!

    • M. Alexandrova says:

      Ще се постаря наистина до два дни да довърша пета глава и да я кача, защото този път нещо ежедневните ангажименти ме погълнаха повече от обикновено.. 🙂

  6. Даниела Алексова says:

    Много ми хареса! Браво, страхотна си! Следващата глава от Оли ли ще бъде? Вече нямам търпение.. 🙂

  7. Мария says:

    Ще има ли още? Какво стана?

  8. Десислава Димитрова says:

    Прекрасна работа пристрастена съм към работата ти!

    • M. Alexandrova says:

      Благодаря! Коментарът ти определено много ме зарадва! 🙂

  9. Violeta Konstantinova says:

    You blow my mind! Bukvalno… Prochetoh glavite na edin duh…. Izpipano e do posledniq detail i e neveroqtno interesno! Chakam s interes produljenieto! Izglejda, che shte bude edno po – razlichno fentuzi i s neturpenie shte sledq, za da vidq dali sum prava! Uspeh!

    • M. Alexandrova says:

      Благодаря за милите думи! Радвам се, че до тук историята ти е харесала! Надявам се и за в бъдеще да бъде така. 🙂
      Наистина се стремя романът да бъде различен. Основните свръхестествени същества са напълно измислени, което се надявам да събуди интерес. 🙂
      Най – накрая успях да завърша пета глава. 🙂 Остана да направя последни корекции и ще бъде качена в сайта! 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!