Седма глава

Седма глава

Дани

Следващата вечер, докато вървях по тротоара, не можех да спра да мисля за Бален. Нямах представа дали някога щях да го видя отново, или пък дали нямаше просто да се появи изненадващо на вратата ми. Но това, което знаех добре, беше, че ми бе омръзнало да чакам да открия отговорите… или да се опитвам да забравя случилото се.

Исках да разбера истината.

Трябваше да разбера истината.

Наложи се да плача с фалшиви сълзи двадесет минути, за да разбера името на сестрата, която се беше погрижила онази вечер за мен. След това още петнадесет, за да убедя момичето да ми покаже графика й. За щастие, днес сестра Сюзън работеше на петия етаж, макар да беше в кратка почивка.

Когато вратите на асансьора се отвориха, пристъпът на паника ме хвана в капана си и се наложи да отстъпя назад.

– Хей, ще се качваш ли? – Каза мъж, облечен в бяла престилка.

Поклатих глава и се втурнах по стълбите. Краката ми се разтрепериха, когато си спомних какво ми бе разкрил Бален – клетки. Бяхме държани в клетки, висящи от тавана.

Внимателно разглеждах залите на петия етаж, докато накрая не срещнах жената, която търсех, в дъното на коридора. Тя имаше голям нос с извит връх и бузи, покрити с лунички. Очите й бяха дълбоки и нежни. Бедрата й се люлееха напред-назад, а стетоскопа, който бе окачен около врата й, се движеше като часовникова стрелка.

Изпречих се на пътя й преди да влезе в стаята на пациент.

– Сестра Сюзън? Може ли да поговорим за малко? – Тя ме погледна и се приближи.

– О, скъпа, как си? – Докосна ръката ми. – Даниел, нали? Всичко наред ли е?

Усмихнах се. Беше странно. Спомнях си малко от престоя ми в болницата. Сестрата беше мила и търпелива дори когато крещях в опит да се измъкна от преглеждащия лекар. Когато той докосна раните на врата ми, му оставих синина. След това ме упоиха за няколко дни, за да се успокоя. Сестра Сюзън беше тази, която тихо ми разказваше за констатациите на лекарите. Също така, точно тя остана с мен, когато полицията дойде да вземе показанията ми.

– Добре съм, благодаря. – Веждите на медицинската сестра се сбръчкаха, а устните й се свиха. Приличаше на учител, който безмълвно смъмряше ученик, за когото знаеше, че лъже. – Всъщност… не съм добре. Спомени от миналото проблясват в съзнанието ми. Лоши спомени. Просто… чувствам, че трябва да разбера повече за това, което ми се случи. Питах се дали някой не ме е посещавал? Знаете, преди да дойда в съзнание или може би, когато бях заспала? Видяхте ли нещо… не знам, странно? – Тя въздъхна.

– Скъпа, сигурна ли си, че е добра идея да се ровиш в миналото? Може би умът ти се опитва да те предпази от това, което ти се е случило.

– Трябва да знам. – Повиших тон и двете сестри, които се бяха подпрели на едно от гишетата, повдигнаха глави и се намръщиха. – Съжалявам. Вижте, срещнах един мъж, който по някакъв начин предизвика проблясъци от спомените ми. – Извадих скица на Бален и й я подадох. – Спомняте ли си някога да е бил наоколо?

– Не. Определено не. Мисля, че със сигурност щях да запомня този красив мъж. – Тя ми върна портрета. – Не смяташ, че това е човекът, който те е отвлякъл, нали?

Поклатих глава.

– Не, не ме е наранил той. Но можете ли да ми кажете нещо за състоянието ми, което би могло да ми помогне да си спомня?

– Добре… – Тя почука с химикалка челото си. – Имаше дупчици и синини по шията, които бяха наистина странни. Но лекарят каза, че белезите вероятно са от пръстен, който похитителят е носел. Също така имаше синини и по китките. Както и порязвания. Сякаш си била…

– Вързана? – Кимна.

– Броят на кръвните клетки беше доста малък, макар да нямаше признак, че си кървяла обилно. Дори се наложи да ти преливаме кръв, за да се възстановиш напълно. Случаят ти бе доста необичаен. Вероятно и затова те помня толкова добре.

Потърках китките си, мислейки върху заключението на доктора… Сините са били от окови.

– Скъпа, съжалявам, че не мога да ти бъда от полза. – Усмихнах се.

– Е, оценявам отделеното време. – Подадох й визитка на галерията ми. – Ако си спомните нещо друго, ще се радвам да ми се обадите.

– Разбира се. И горе главата. Ще кажеш ли „здрасти“ на Аби от мен? Тя е същинска кукла. Толкова грижовна. Приятелка като нея е наистина трудна за откриване.

– Аби? – Нямах дори познати, които да се казват така.

– Мисля, че това беше името й. Спомените ми от онази сутрин са ясни. Тъкмо приключвах смяната си, когато тя влезе в спешното, викайки за помощ. Ти беше в колата. Скъпа, не си ли я спомняш? Каза, че е твоя близка приятелка. Говореше й сякаш я познаваш. Не съм сигурна защо не се сещаш?

– Не, не познавам никого, който да се казва Аби.

– Не си ли спомняш, когато се измъкна от болницата?

– Какво? Не.

– Изчезна по средата на нощта. Не знам как изобщо беше успяла да се промъкнеш покрай дежурния екип, но… в един момент бе в леглото, а в следващия нямаше и следа от теб. Липсваше около един час. След това Аби те върна. Тогава лекарят не ти беше слагал морфин. Би трябвало да помниш? – Веждите й отново се сбръчкаха. – Когато те върна, ти имаше рана на врата, която преди това не беше там. Аби не ни каза какво се е случило, но ни обясни, че си й се обадила и тя е дошла да те вземе. Беше толкова притеснена, непрекъснато се тревожеше за теб. Беше те увила в палтото си, защото ти трепереше като лист хартия. – Тя се поколеба и стисна ръката ми. – Виждаш ли се с някого, дете? Имам предвид… може би, ако има с кого да поговориш… Бих предложила…

– Как изглеждаше тя? Даде ли ви фамилно име, телефон… нещо?

– Не, просто Аби. Беше дребна, а косата й – червена. Лицето й бе бледо. Дрехите й – целите черни. Толкова красиво момиче, а облечена в черно… – Бях попаднала в задънена улица. Полицията бе намерила ДНК на похитителя под ноктите ми, но това не им бе послужило за нищо, тъй като системата им не го беше открила. – Аби спомена още едно име. Ани или Ансли. Не… Дори по – необичайно. Мисля, че беше…

– Анстис. – Не изчаках потвърждението й, а просто си тръгнах от болницата.

***

Отправих се към Киър и Анстис с Мини Купъра, който бе дяволски доволен, когато му натисках газта. Двигателят мъркаше. Стигнах къщата за рекордно време и то, без да бъда спряна за превишена скорост, добавяйки още една глоба към списъка си.

– Коя е Аби? – Казах в мига, в който Анстис открехна вратата. Минах покрай нея и бързо огледах фоайето, установявайки, че бяхме сами. Когато се обърнах отново към нея, видях, че се беше подпряла с едната ръка на стената, придържайки тялото си изправено, а лицето й бе побеляло. – Познаваш я? По дяволите, ти я познаваш? – Не можех да повярвам. Надявах се сестрата да се беше объркала. Не желаех да допускам мисълта, че Анстис имаше тайна от мен.

– Дани… Даниел… Аз…

– Скъпа, какво има? Чух… – Киър застана на върха на стълбите и аз се изпънах, защото когато той беше намесен, разговорът се превръщаше в битка с носорог. – Даниел. – Каза. А когато ме наричаше така, не вещаеше нищо добро. Вече беше готов за атака. Пристъпи напред и обви ръка около кръста на Анстис, сякаш бе нейн щит. – За какво е всичко това?

– Не ми пробутвай тези глупости! Мамка му, знаеш много добре за какво говоря. Аби. Коя е тя? – Анстис погледна съпруга си с умоляващи очи, а пръстите й стиснаха ризата му. Но той не трепна и остана все така неподвижен дори когато срещна погледа ми.

– Остави ни, Дани. – Тонът на Киър беше рязък и предупредителен.

– Разкарай се, Киър! Анстис знае коя е Аби. Аби, която е била в болницата с мен. – Отбягнах погледа на Киър и се взрях в Анстис, която изпитваше трудност да се изправи срещу мен. – Анстис?

– Аз, аз… О, Господи, Дани, моля те, не мога… – Стиснах парапета за подкрепа, а ноктите ми проникнаха в дървото, което ми подейства някак успокоително, спирайки гневните викове на върха на езика ми.

– Не мога да повярвам, че ще стоиш срещу мен и ще се преструваш, че не знаеш нищо. Само това за най – добрите приятелки? Предполагам, че сега, когато си имаш малкото семейство, не се нуждаеш от приятелка, която е прецакана? Добре тогава, майната ти. Ще разбера и сама.

Анстис се приближи до мен, но аз я отблъснах.

– Дани, моля те. Не можеш да се опитваш да откриеш отговори, които дори полицията е неспособна да разбере. Това е твърде опасно. Просто… ела да седнеш.

– Коя е Аби? – Не отстъпих.

Когато Анстис и Киър продължиха да мълчат, бях готова да си тръгна.

Киър сграбчи ръката ми, за да ме спре и студено каза:

– Анстис се опитва да те предпази, а не да те нарани. – Вдигнах юмрука си и се опитах да го ударя в лицето, но той блокира удара ми светкавично.

– Върви по дяволите, Киър! Аз съм тази, която страда, а вие можете да ми помогнете, но избирате да горя в ада!

– Дани, моля те. – Прошепна Анстис.

Не й обърнах внимание. Излязох през входната врата. Те знаеха коя беше Аби. Но отказваха да ми кажат. Защо? Какво се случваше? Кого защитаваха? Защото със сигурност не беше мен…

Качих се в колата си и потеглих. Паркирах под един бор, сложих си ръкавици, шал и шапка и се отправих отново към имението на Киър. Бях сигурна, че тази вечер щяха да се свържат с Аби. Нямаше начин да изпусна подобна възможност… Те знаеха нещо за моето отвличане и аз щях да разбера какво, дори ако това означаваше да замръзна тази нощ.

Бален

Крачех по алеята напред-назад като пантера, която беше хваната в клетка. Спирах и се опитвах да уловя аромата й. Нищо. Бяха изминали три шибани часа и… Нищо.

Студ се просмука във вените ми, но не бях и на сантиметър близо до замръзване. Чувството за собственост ме подлудяваше цял ден. Нямах право да се държа така.

Борих се с необходимостта да я видя отново. Прекарах дни в скапани мотели, стоейки сам в тъмнината, опитвайки се да я изкарам от ума си. Не можех да го направя. Беше по – силно от мен, макар да знаех, че това щеше да донесе болка и на двама ни.

Ритнах една найлонова торбичка, а вятърът я вдигна, завъртя я във въздуха и след това отново я пусна на земята. Приличаше на мен. Губех разсъдъка си около нея, макар винаги да бях имал пълен контрол.

Трябваше да я оставя и да предам себе си на Дийкънри*.

Заслужавах наказание, каквото и да бе то. Лоялност. Честност. Вярност. Всичко това беше набивано в главата ми, откакто бях дете. След това… предадох собствената си кръв. Проклета вярност.

И най – лошото от всичко това беше, че бих го направил отново.

Бях търгувал с вампира Ришард. Местоположението на сестра ми в замяна на свободата на Дани. Трябваше да намеря друг начин, да се боря по – силно, но това вече беше минало. Дани щеше да се превърне в робиня на Ришард, ако не бях сключил сделката.

Сега щях да се изправя пред Дийкънри и да понеса своето наказание. Не се страхувах. Приемах го. Но не можех да приема, че оставях Дани сама, незащитена от Белязаните. Те трябваше да я пазят, но също така знаех правилата – никой човек не биваше да научи за тях.

Ударих с юмрук кофата за боклук, а звукът отекна наоколо.

– Мамка му.


* Дийкънри – Събрание (парламент), което е съставено от четири Призрака, двама Белязани и една Вещица. Те установяват законите и определят наказанията за тези, които живеят според Годез Азура.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

2 Responses

  1. Мариета says:

    Нямам търпение да разбе коя е Аби. 🙂 🙂 Вероятно е част от Белезите и приятелка на Киър? (Той е мнооооооооого як). А Бален започва малко да ме изнервя…. Няма ли най – накрая да отиде в Дийкънри, за да видим какво ще стане.. 😀 Благодаря ти, че ни даваш възможност да прочетем книгата!

    • M.Alexandrova says:

      Много се радвам, че ти е харесала. 🙂 С всяка следваща глава започва малко да се разясняват нещата.. 😀

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!