Двадесета глава

Двадесета глава

Празникът на мъртвите

След като Оли ми разказа за случилото се с Ариа и кралицата на Джоазите и се успокои, двамата заедно отидохме в дома й. Тя спеше дълбоко, а Кол и Феликс тихо обсъждаха някаква жена, с която се бяха запознали преди седмица в южната част на града на духове и разруха. Поздравих смутено конниците, които небрежно бяха вдигнали краката си върху масата, покрита с бойни оръжия и ме огледаха преценяващо. Бях дошла, за да проверя състоянието на Дерек, докато Оливър се погрижеше за раните на Ариа, затова бързо слязох в мазето.

Брат ми също не беше буден. Крайниците му бяха все така оковани и плувнали в пот, клепачите трепваха, сякаш сънуваше ужасен кошмар, а кожата му имаше нездрав вид. По бузите забелязах червеникави петна и още по – тъмни кръгове от предния ден под очите. Вените навсякъде бяха неестествено изпъкнали, придобили синьо-лилав цвят.

Взирах се в отпуснатото му тяло. Веригите, с помощта на които магията, породена от същността му, се забавяше, бавно го убиваха. Потискаха способностите му и отравяха сетивата, принуждавайки ги да се борят със себе си.

Стреснато подскочих, когато нечии ръце нежно се обвиха около талията ми, придърпвайки ме плавно към твърдите си гърди.

– Искаше ми се да не бе такъв. – Прошепна Оли в ухото ми и подпря брадичка върху рамото ми. – Да знаех начин, чрез който да предотвратя процеса на родения в огън от ярост и мъст.

Затворих клепачи, за да прогоня напиращите сълзи, притиснах се по – силно в мускулите на Оли за опора, заслушах се в ударите на сърцето на Дерек и с треперещ глас казах:

– Трудно ми е да повярвам, че ще се превърне в неконтролируем психопат. Не и когато никога не е желал да бъде като нас. Вярно, спазваше правилата на мама и татко, съдеше ме строго за импулсивните решения и честите своеволия, които си позволявах спрямо законите на Кимпарите и белите робини, ала само защото е истинско олицетворение на праведността и спокойствието. – Принцът на мрака докосна с устни ключицата ми. – Чудя се как ли са реагирали родителите ни, разбирайки, че той е твой конник. Дали са потърсили доказателството, заради което се вмъкнах в съда на Кимпарите, намирайки съдбата си.

– Вероятно. Конниците на Господарите, част от Тринадесетте, също са обект на любопитство за останалите същества. Имайки предвид длъжността, която заема баща ти в съда, ми се струва почти невъзможно да е останал неосведомен за приключенията на сина си, когато не го е открил в света на смъртните.

– Сигурно ни мрази. – Думите опариха езика ми.

– Защото те Низвергна?

– Не. Всички ме обявиха за Низвергната, но само той публично се отказа от правото да ми бъде баща.

– Въпреки това смятам, че те обича. И теб, и брат ти. – Облегнах се изцяло върху мъжа зад мен и се съсредоточих върху лиричния му глас. – Понякога се налага да действаме против природата си. Принуждаваме се да се отречем от същества, които са целият ни свят, ако дори само допускаме възможността, че по този начин ще им осигурим безопасност. – Целуна ме любящо по косата. – Семейната връзка не може да бъде разбита толкова лесно, Ана. Опъваш въжето, раздираш кожата на дланите, очакваш удара, способен да те повали като острие в праха и си казваш, че това е краят. Затаяваш дъх, а той не идва. Ти пускаш нишката, но другият внезапно я хваща, спомнил си, че сте кръв.

– Кръв, която предава.

Оливър изсумтя.

– Тази нишка… Май несъзнателно я пуснах първа. – Несигурно признах. – Пуснах я и едва не се разпаднах, защото рискувах и никой не я хвана от другата страна.

Задъвках вътрешността на бузата си и премълчах факта, че иначе нямаше да се намирам тук сега, но изглежда Оли също се бе досетил, защото небрежно попита:

– Съжаляваш ли за избора си? – Замислих се.

 Той не беше от онези мъже, които се сещаха да ми купуват кървавочервени рози без повод, за да заклеймят обичта. Нямаше да гали егото ми с думи и щеше да се противопоставя на решенията ми. Щеше да проникне в съзнанието ми, да издърпа разума на повърхността и да ме принуди да му се подчиня само защото бе решил така. Щеше да завладее устните ми с груба сила, да ме остави да изгоря в огъня на страстта, да разкъса дрехите ми, а накрая – да си тръгне преди сутринта.

Онзи, който никой на никого не пожелаваше в любовта.

– Не.

Защото той беше от онези мъже, които в три през нощта, когато душата ми започнеше да крещи, превиваща се от болка от камшиците на демоните, които обсебваха съзнанието ми, щеше да седне до мен на леглото и да помълчи. В тишината щеше да открие болката ми, да я приветства като своя, а след това – да я изтрие с лека ръка.

Онзи, който прегръщах и се пренасях у дома.

Изплъзнах се от прегръдките му и го погледнах.

– Знаеш ли какво почувствах първо, когато те видях?

– Възбуда? – Принцът на мрака облиза предизвикателно устните си.

– Не. – Засмях се. – Това беше второто нещо.

Арогантна усмивка се разтегли върху скулите му при тези думи.

– Какво тогава?

– Свобода. – Оли се намръщи. – В очите ти имаше опасност и колкото и глупаво да звучи, сетивата ми жадуваха именно за нея. – Скръстих ръце пред гърдите си. – Знаеш ли, че и на душата й омръзва да стои настрана от лудостта? Сякаш преживява криза на средната възраст, когато върху езика й никога не полепва и минимална доза безразсъдство. – Погалих бузите му. – В онази нощ, докато ти разсъбличаше тялото ми, аз свалях бронята от кожата си. През всичките тези години се опитвах да се защитя от огъня на разрухата, за да накрая вълните на страха ме удавят в океана.

– Скъпа…

– Ти ме предизвика да живея, Принце, като ме освободи от самотата ми. Показа ми, че дори сърцата да биват разбивани, продължават да бият на инат на пукнатините си. – Захапа месестата част на ухото ми. – Вече не се страхувам, както преди.

– От мен? – Иронично попита.

– От всичко. – Нежно отвърнах. – Болката е само настинка, прерастваща от време на време в грип. Леките състояния се лекуват със сироп от щастие, а тежките – с билков антибиотик, чиито съставки са чиста любов и безумна страст.

Оли се ухили.

– Безумна страст, а?

– Да.

Кимна към Дерек.

– Имайки предвид, че аз съвсем ти изпих разума, не ми се мисли какво би направила жена с мъж, подвластен на магия, създадена да го разклаща.

Ударих го с юмрук по рамото.

– Нямах предвид това.

– О, нима?

Прекарахме повече от час в мазето в закачливи подмятания, докато накрая стомахът ми не заплака заради нуждата от храна. Феликс си беше тръгнал и Кол дояждаше последното парче пица, поръсено допълнително с царевица и червеникави маслини, каквито не бях виждала досега.

– Ариа се събуди. – Примлясна с пълна уста и с пръсти направи знак за въображаеми кавички. – Изрази негодуванието си заради шума и почти веднага пак заспа.

– От мехлемите е. – Поясни Оливър. – Магията в тях отпуска сетивата, за да излекува тъканта. Приспиват я и е възможно да се чувства замаяна ден-два, докато се възстанови кръвта в организма й.

– Дали ще си спомня случилото се?

– Несъмнено, ала този път ще я държим под око, за да не върши повече глупости. Когато се съвземе, ще си поговоря с нея. Ще се постарая да разбере, колкото и да е трудно, че събитията са необратими и по никакъв начин не бихме могли да спасим живота на майка й под носа на кралицата ни.

Потръпнах, чувайки, че нарича онази смахната жена своя кралица.

– А с Дерек какво да правя?

– Повикай ме, като се събуди. Не сме сигурни дали състоянието му се дължи на оковите, или на друг вид магия, която Ариа му е дала. – Оливър бръкна в джоба под палтото си и извади велурена торбичка, пълна с жълти диаманти. Подаде я на конника и заговори с нисък глас, сякаш се притесняваше друг да не го чуе. – Разходи се утре из „Вълшебна Ли“. Опитай да се сдобиеш с достоверна информация, касаеща родените в огън от ярост и мъст. Всичко, в което има истина, ще ни бъде от полза. Отвари, заклинания, пречистване… Да се надяваме, че слухът, че търсиш някой, способен да спаси такъв като Дерек, ще се разпространи и решението само ще ни намери. Но не се навъртай около магазина на Маджикай и не споменавай името си. Измисли начин да запомнят от какво се нуждаеш, но не и за кого. Налага се да бъдеш предпазлив. В противен случай рискуваме да предизвикваме интереса на Тринадесетте.

– Но, Господарю, Ариа вече опита всичко това. Разговаря с всеки магьосник и вещица, които успя да открие и те…

Кол не довърши и подозирах, че Оливър му бе прошепнал нещо в ума.

– Наглеждай ги и двамата.

Джоазът се обърна и тръгна към вратата.

– Няма ли да е по – добре да го вземем с нас? Ще мога да бъда до него през цялото време и няма да е необходимо Кол и Феликс да се редуват да го пазят. – Очите на Оли проблеснаха, обмисляйки предложението ми, а после повдигна рамене.

– Не. – Вдигна качулката върху главата си и ми махна отегчено с ръка. – Да вървим.

Устните на конника потръпнаха в краищата, прикривайки усмивката си, а аз вдигнах предизвикателно вежди.

–  Можеш да останеш и тук, разбира се. Аз възнамерявах да ни приготвя закуска, но същото би могла да сториш и ти за Кол. – Намигна ми. – Обича палачинки с глазура от мед и боровинки.

Развеселено отвори вратата и на прага й се дематериализира.

Глупак.

– Благодаря за помощта.

– Не го правя заради теб. – Тонът на блондина беше остър. – Ариа ми е приятелка, а и харесвам Дерек.

Кимнах смутено и понечих да последвам примера на Грей.

– Не биваше да заставаш между тях. – Изсмях се нервно.

– Господарят ти е достатъчно голям, за да…

– Господарят ми е мъж и както всеки друг, обича хубави крака и готин бюст.

Бузите ми пламнаха от червенината, разляла се по тях. Не отговорих и просто се телепортирах пред дома на Оливър. Едва когато успокоих дишането си, влязох в къщата.

– Забави се. – Принцът на мрака се разхождаше из кухнята, облечен само в черно долнище. Сипа горещо кафе, към което се бях пристрастила през последните дни, в две чаши във формата на котки и добави пухкава сметана към гъстия каймак. Плъзна бялата чаша по плота и аз се пресегнах, за да я хвана. – Закуската е готова.

Свалих палтото си, седнах на стола срещу него и погледнах сервираната купа.

– Мляко с парченца натурален шоколад, плодове и овесени ядки. – Замечтано облиза устните си. – Специалитетът ми.

– Мляко?

– Мхм. – Доволно отхапа от сандвича на тост с пълнозърнест хляб. – Продава се само в един магазин в Болтън и е великолепно. Винаги си взимам, когато ходя в света на смъртните.

Опитах закуската си и се задавих. Оливър избухна в бурен смях.

– Сложил си и алкохол?

– Да, макар че след водопада на сбъднатите желания си обещах да не те напивам повече, установих, че си ми симпатична поне малко опиянена.

Измъкнах сандвича от ръцете му и почти наведнъж го натъпках в устата си. Оли клатеше глава и размахваше заплашително пръст. Затича се към мен, но изведнъж и двамата спряхме, когато дочухме вой.

Върколаци.

– Оли… – Той се приближи до вратата на терасата и погледна през прозореца.

– Нека позная: идват за теб, защото по някакъв начин си успяла да ги вбесиш?

Надникнах през рамото му навън.

– Не е изключено. – Стрелна ме с подканващ поглед. – Прибирах се от „Вълшебна Ли“ и няколко върколака ме разпознаха. Опитаха се да се възползват от мен, като след това възнамеряваха да ме предадат на съда на Кимпарите. Ариа се появи и заедно ги убихме. Нямам представа как глутницата им ме е открила.

– А ти какво очакваше? Преследването е като игра за върколаците. Трябвало е само да подушат кръвта ти.

– По дяволите!

– Не ти ли хрумна да ме изчакаш преди да отидеш в „Сперо“?

– Каза, че няма да се прибираш, а писмото на Вивиан разпали любопитството ми.

Въпреки ниското ръмжене и строгия глас, Принцът на мрака не беше особено притеснен от неканените гости.

– Тогава сега върви и задоволи тяхното любопитство. – Посочи петте върколака с оголени зъби и блеснали жълтеникави очи, насочени към нас.

– Няма ли да ги отпратиш?

– Не.

Ахнах.

– Но те сигурно ще ме разкъсат, ако изляза.

– Нали все разправяш, че си тренирана от прословутия Дилън Уестфийлд, за да придобиеш умения, с които да се защитаваш от мен. – Подигравателно подметна. – Покажи им на какво те е научил и сама ги отпрати.

Отмести се от прозореца и отиде да си допие кафето.

– Оливър! – Ядно извиках.

– Да, скъпа?

Сбърчих нос и с тежки стъпки се отправих към палтото си. На колана на панталоните закачих пистолет, удобен за скриване. В ръка взех дълъг кинжал и демонстративно отметнах косата си назад, отказвайки да срещна ведрия поглед на Джоаза, следящ спокойно всяко мое движение.

– В друга ситуация бих ти предложил да компенсираш глутницата със завидно количество диаманти за животите, които сте отнели, основавайки се на факта, че върколаците се превръщат в таласъми стане ли въпрос за злато, но в крайна сметка, какво ли разбирам аз? Несъмнено кинжал, опрян в гърлото на един, ще умилостиви останалите четирима по – бързо и от чай от върбинка.

Не му останах длъжна.

– Не си забавен, ако това си мислиш.

Изцъка с език.

– Ала ти определено си.

Треснах вратата зад себе си и с нежелание, мърморейки си под нос, се отправих към върколаците, които продължаваха да вият като койоти под терасата.

– Хей, момчета! – С кокетен глас подвикнах, осъзнавайки в същия миг, че бях сгрешила. Двама от тях се оказаха жени, разярили се от обръщението ми. Лепнах си виновна и извинителна усмивка и добавих: – Какво ще кажете да се споразумеем? – Завъртях театрално очи. – Все пак, на кого му е притрябвало да пилеем още кръв?

***

Три дни по – късно лицето ми все още беше подуто на места. Върколаците се съгласиха да им платим цяло състояние, за да ме оставят на мира, но не и преди да си разменим четири-пет коварни удара. Оливър ни удостои с присъствието си едва когато бях повалила съмнителните жени на земята и за отмъщение тримата върколаци блъскаха главата ми яростно в снега, сякаш с нетърпение чакаха момента, в който мозъкът ми щеше да се пръсне грозно по лъскавите им обувки.

– Опитай отново! – Ариа скръсти крака и ръце и се подпря на вратата.

За първи път я виждах облечена толкова… обикновено. Носеше светлосини дънки, в които бе напъхала краищата на широка карирана риза в бяло и черно. Рийд беше изтръгнал половината от дължината на косата й от едната страна и Барлоу я подстрига цялата, сякаш това щеше да й помогне да забрави за онзи ден. Сега косата й дори не стигаше до раменете и няколко кичура закачливо се къдреха около ръба на брадичката й. Джоазът не носеше характерния си грим и изглеждаше поне с две години по – млада.

– Отново, Анабел!

Челюстта й изпука зловещо, тъй като не се бе възстановила напълно и тя потръпна.

– Оливър ще се прибере всеки момент. – Принцът на мрака не спомена къде отива, а в повечето случаи това означаваше, че ще посети света на смъртните, за да се нахрани.

Вече повече от час пробвахме да се свържа с Владетеля на Нощните сенки, дал ми проклетата монета, която не работеше. Мислех за него, представях си го, шепнех му на глас, докосвах предмета – нищо. Използвахме и призоваващо заклинание, което вещица, приятелка на Ариа, й беше продала, ала отново без резултат.

Въздъхна и се просна уморено върху леглото.

– Видя странното поведение на Дерек тази сутрин. Състоянието му се влошава.

Стомахът ми се сви.

– Предполагам, че Кол не е открил нищо?

– Не.

Оставих монетата на шкафа и се осмелих да погледна тъмните ириси на Ариа.

– Довечера ще опитаме отново. – Изправи се до седнало положение. – След полунощ. Господарят спомена, че ще се наложи да си тръгне от честването по – рано. Ще се възползваме от шанса. По време на празника на мъртвите границите между световете са разклатени. Може би тогава ще успеем да достигнем онази сянка.

– Но довечера ще…

– Екзекутират майка ми, знам. Не съм забравила. – Разтърка слепоочието си, а когато забеляза, че се взирам мълчаливо в ноктите си, каза: – Не си мисли, че не умирам отвътре заради предстоящото, малка Рейнолдс. Умирам. Но животът ме научи, че когато си достатъчно дързък да посегнеш към мечтите си, трябва да умееш и да понесеш провала им.

– Звучиш така, сякаш си се примирала.

– Ти не би ли?

– Не. – Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми. – Не бих се отказала от тези, които обичам.

– А понякога трябва. Границата между необходимата борба и безразсъдната е много тънка и често – несъзнателно прекрачвана. Прекрачиш ли я веднъж, бездната ще те погълне толкова свирепо, че дъхът ти ще спре, погубвайки те завинаги. – Засмя се огорчено. – Давай, задай въпроса си, малка Рейнолдс. Попитай ме дали съм се погубила, обричайки се на чужда битка.

Внезапно въздухът в стаята натежа. Студенината в очите й прикова пламъка в моите и ми позволи да прозра как се беше счупила сама. Разкри ми грозните следи на разочарованието, гниещи под красивата фасада и прекомерното безстрашие, разяло всеки инстинкт за самосъхранение, създаден да й помага да се обича.

Тръпки полазиха по кожата ми, когато осъзнах истината.

Жена, заради която хиляди крале биха започнали война, бе угаснала по – лесно от падаща звезда.

Входната врата рязко се отвори и Ариа ми направи знак да замълча. Оливър влезе, изтупа снега от дрехите си и ни погледна объркано.

– Май съм пропуснал нещо?

– Не, дойдох да помогна на Кимпара да се облече подобаващо за празника на мъртвите.

– Анабел няма да присъства.

– Защо?

Оли наклони озадачено глава.

– Вярвам, че ако помислиш, ще попаднеш на някоя съществена причина, свързана с факта, че съдът на Кимпарите я издирва.

– Едва ли има същество, което да не е разбрало, че Анабел е твоя любовница, Господарю и че се укрива тук. Членовете на съда биха могли да я отведат по всяко време. – Барлоу се изправи и се приближи до Оливър. – Освен това, празникът на мъртвите изисква всички да носят маски и не се допуска никой, който притежава в себе си оръжие.

Колебание се прокрадна в погледа му.

– Ще бъде забавно. – Потупа го по рамото. – Хайде, градът на духове и разруха е за последно домакин през следващите сто години.

– Тиара…

– Ще се появи, за да изпълни присъдата. Но преди това ще има много танци, вкусна храна и безумно сладък алкохол. Ще бъде неуважение от нейна страна да пропусне честването на мъртвите.

– Добре. – Вдигнах вежда.

– Ще ни уредя тоалети. – Плесна ентусиазирано с ръце. – При мадам „Гратиа“ отдават най – страхотните рокли.

– Няма начин. Нужни са месеци, за да се добереш до нещо, ушито от нея.

Ариа облече якето си.

– За щастие, магьосницата ми дължи услуга.

Изкикотихме се.

– Ще взема нещо и за теб, Оливър. – Прехапа устни. – Впрочем… Мога ли да ги запиша на твоя сметка? Мадам Гратиа ми дължи услуга, но не и такава, че да ми заеме нещо за без диаманти.

– Само ако не прекаляваш. – Скри усмивката си. – Забавленията ви на границата ми струваха скъпо.

Изплезих се в отговор.

– Ще се върна след половин час. – Ариа се телепортира.

– Чудя се защо ли нещо ми подсказва, че вечерта няма да завърши добре.

– Говори ли с Ариа?

– Да. Ще внимава да не създава неприятности. – Огледа ме преценяващо. – А ти сигурна ли си, че искаш да дойдеш? Членовете на съда вероятно също ще присъстват.

– Не биха могли да ме разпознаят сред толкова много същества на едно място.

– Въпреки това е риск.

– Знам. – Заиграх се с ръкава на блузата си. – Ала никога не съм присъствала на празник на мъртвите. Чувала съм историите, но баща ми така и не ми разреши да го видя с очите си. Миналата година си купих най – очарователната рокля, вдигнах косата си на кок и нетърпеливо зачаках мига, в който щяхме да се отправим към града на духове и разруха, а такъв така и не последва. Заключи ме вкъщи с оправданието, че било прекалено опасно и нямало нищо красиво в начина, по който Джоазите почитали мъртвите. Каза, че ако толкова държа да танцувам в натруфена рокля под зорките погледи на непознати, ще ми организира собствен бал, на който ще имам възможността да танцувам до зори. Всичко щяло да бъде същото освен частта, в която след полунощ биват откъснати глави на затворници.

– Бил е прав. Празникът на мъртвите започва с вино, блясък и закачки и завършва с поредната грозна смърт.

– Забравяш, че се смята за проява на милост да бъдеш убит в този ден.

Чертите на лицето му се изпънаха от недоумение.

– Съмнявам се, че този, чиято глава публично ще падне от раменете му, го приема така.

– Защото също не си присъствал на магичното честване. Тази вечер дори въздухът ще приветства мъртвите от другия свят, докато всяко едно създание прекланя глава пред завръщането им. За няколко часа отново ще си способен да усетиш аромата на напусналите. Ще позволиш на спомените да те завладеят. – Оливър ме наблюдаваше така, сякаш бях полудяла. – Знаеш ли, смъртта е кучка, но за живите, Принце. Разрязва ни на две и докато ние сме заети да губим душите си, тези, които си отиват от нас, намират своите. Може би не веднага, не и с лекота, но все пак ги намират. Съумееш ли да се освободиш от страховете, тъгата и вината, изкуплението само ще те потърси.

Погалих бузата му, за да се отпусне.

– Има различни видове смърт, Оли. Някои идват за назидание, а други, колкото и невероятно да звучи, за вдъхновение. Тъжно е обаче че разбираме коя каква е била едва в края на собствения ни живот и често осъзнаваме, че сме сбъркали тяхното значение.

– Смърт за вдъхновение?

– Стряскащо, нали? – Въздъхна, а аз закачливо му смигнах. – Умра ли преди теб, ще разбереш.

Усмихна се подправено.

– Довечера ще си тръгна преди екзекутирането на майката на Ариа.

– Защо? – Престорих се на изненадана.

– Ще посетя града на любовта и истината.

Сега вече наистина бях шокирана.

– Смятам, че е възможно там да е скрито парчето на Реземблините.

– Попаднал си на следа или… – Вдигна рамене.

– Шесто чувство.

Прокълнах под нос.

– Оливър, познавам те достатъчно, за да съм наясно, че не е това.

– Тогава просто ми се довери.

– Ще ти се доверя, ако дойда с теб.

– В никакъв случай.

– Моля? – Придадох си вид, сякаш не бях чула правилно и му дадох възможност да преосмисли отговора си.

– Искам да бъда сам. Ако парчето на Реземблините наистина е в руините на града им, единствено тяхната кръв би ми помогнала да го открия. – Разтърка слепоочието си, сякаш му беше писнало да спори и строго отбеляза: – Ти не притежаваш такава.

– Да, а понеже в твоите вени има следи от нея, предшествениците ти сигурно ще се изправят на крака и одобрително ще изръкопляскат, когато влезеш с усмивка на лице, за да ги ограбиш. Трябва да се шегуваш, че го обмисляш сериозно.

– Няма да променя решението си. Съобщих ти от любезност.

Вдигнах вежда.

– О! Това вече е друго. – Изнесох единия крак пред другия, свих го и ниско се поклоних. – Прости ми, Господарю, че не оцених от самото начало проклетата ти любезност.

В очите на Оли проблеснаха развеселени искри.

– Харесва ми, когато се обръщаш към мен с господарю. Караш ме да се чувствам дори по – специален от обикновено.

– А дали юмрукът ми…

– Спокойно, скъпа, довечера ще отида само за да огледам. Ако забележа нещо интересно, ще те повикам.

Готвех се да отговоря, но на входната врата се появи Ариа с куфарче, пълно с тоалетни принадлежности и гримове, дрехи от мадам „Гратиа“  и няколко чифта обувки.

– Разговорът не е приключил! – Оли завъртя очи.

– Разбира се, че не е, би било твърде лесно.

Джоазът обяви, че ще отиде да потърси маски, а Барлоу ентусиазирано потупа празното място на стола пред малкото шкафче. Седнах сковано, тъй като все още се чувствах неудобно в нейно присъствие и избягвах да поглеждам отражението в огледалото ни, което ни караше да изглеждаме като приятелки. Тя внимателно разресваше дългата ми коса и делово ми обясняваше как възнамеряваше да я накъдри.

– Къде се научи на това?

Ариа омотаваше тънки кичури около пръстите си, намазваше ги със златисто олио, ухаещо на ирис и ги поръсваше с лилаво-звезден прах от нокът на вещица.

– Момичетата от „Черната Аммур“ ме научиха.

Въздържах се да не се обърна, за да я погледна.

– Ти… била си момиче за поквара?

– Не, само бивша възпитаница от трети ранг – момиче за съблазняване. Изучавах методите им, но никога не съм ги практикувала.

Това обясняваше вроденото й изкусително излъчване.

– След като баща ми почина, а майка ми затвориха в Зиик, години наред живях сама. Хващах се почти на всяка работа, която ми предложеха и крадях, когато нямах никаква. На четиринадесет служех на един възрастен Господар, който обичаше да си ляга с прислугата, а на мен ми се повдигаше само от мисълта за съсухрените му ръце върху мен. Така че една вечер, когато се опита да ме докосне, се погрижих подобна мисъл да не се завърти отново в ума му. – Засмя се горчиво. – Нещастникът имаше нахалството да подаде жалба. Не разполагах с родител, който да се застъпи за мен и ме изпратиха в училище за овладяване на агресията. Майка ми разбра шест месеца по – късно и помоли Аммур, която й бе стара приятелка, да изиграе ролята на наставник пред ръководителите на училището, за да ме освободят.

– Как си издържала шест месеца? – Невярващо попитах. – Училището за овладяване на агресия е свърталище за садисти.

– Нямах голям избор. Стисках зъби, понасях ударите и се умолявах да не се предавам.

– Какво става с онези, затворени до пълнолетие?

– Повечето почти веднага се озовават в Зиик заради тежки престъпления.

– Срещала ли си някой, който не е?

– Да. – Ръцете й потрепериха. – Рийд.

В гласа й имаше тъга.

– Тогава беше друг.

– Била ли си влюбена в него?

– Господи, не. Ала Рийд, с когото се запознах в онзи дом, не бе злодеят, смял се радостно, докато ме бичуват.

Ариа пусна и последния кичур, прокара нежно пръсти през къдриците и се зае с грима ми. Използва черно и розово за клепачите, наситено виолетово червило, за което бях убедена, че щеше да ми стои ужасно и прасковен цвят за скулите.

– Мога ли да се погледна вече?

– Не.

Разопакова кутията с роклята от мадам „Гратиа“, извади великолепните тоалети и ми подаде моя.

Роклята ми беше дълга, в бледолилав цвят, с паднали къси ръкави и висока талия с нежна панделка, от която платът се разкрояваше широко. Горната част бе избродирана от фина дантела в светло лилаво и пурпурно, преплитащи се елегантно в едно. Деколтето бе дълбоко и изрязано по средата, загатвайки част от гърдите ми. Мекият тюл, падащ тежко надолу чак до земята, беше изчистен, но от краищата се виеха различни нюанси на лилавото като гонещи се сенки.

Повдигнах роклята, за да не се спъна и се приближих до огледалото.

– Не изглеждаш зле, а?

Бухнали къдрици свободно падаха по рамената и гърба ми, проблясващи в златисто и лилаво, ефирният грим подчертаваше тъмносиньото в очите ми, а роклята ми придаваше величествен вид. Ариа се приближи, наметна раменете ми с мантия, пасваща отлично на роклята и съедини златната катарама малко под гърлото ми.

– Честит празник на мъртвите, малка Рейнолдс.

Усмихнах се и импулсивно я придърпах за прегръдка. Барлоу се смути и несигурно ме потупа по гърба.

 – Благодаря!

Тя кимна и на свой ред се огледа. Носеше черен панталон с широка кройка от шифон, пристегнат в кръста, създаващ илюзията за пола, сребрист колан и черна риза, прилежно закопчана до шията с дълги ръкави. Наметалото й също беше черно, като на раменете проблясваха сребристи правоъгълни плочи в тон с шикозния колан.

Несъмнено пак беше красива, но по някак тъжен начин.

– Май тази вечер ще разбивате сърца? – Толкова бях възхитена от облеклото си, че дори не го бях чула да влиза.

Оливър се облегна на стената, скръсти ръце пред гърдите си и се усмихна, прехапвайки устни. Носеше тъмносин костюм, от който се подаваха татуировките по ключицата му, мантия от кадифе в същия цвят, посипана с бляскав прашец и сребърни плочи като на Ариа. Беше оставил косата си отпред малко по – дълга и няколко кичура игриво галеха челото му.

– А аз си мислех, че не са останали неразбити. – Ариа тръгна с наперена походка към вратата. – Имам среща с Кол, така че ще се видим направо в „Солис“.

Оливър й подаде продълговата кутия.

– Не забравяй да си сложиш бижу, Анабел. – Погледът й се плъзна по шкафа, в чийто рафт скрих монетата от Владетеля на Нощните сенки.

– Няма.

– До после. – Излезе от стаята и се телепортира.

Завъртях се кокетно, а когато спрях, прибрах ръце зад гърба си.

– Значи казваш, че съм способна да ти разбия сърцето, Принце?

Оливър се подсмихна загадъчно. С тези дрехи и мистично поведение той със сигурност можеше да пръсне моето завинаги.

– Още не.

Извади втора правоъгълна кутийка, отвори я и ми показа черно-лилавата маска от сатен. Заобиколи ме и внимателно я намести върху лицето ми. Усетих странно затопляне и понечих да докосна очертанията й, но нея вече я нямаше. Погледнах се в огледалото и видях, че сложните линии се разпростираха равномерно като мастило около очите, по носа и бузите.

– Чу ли го? – Дъхът му погали кожата ми и краката ми се подкосиха. – Сега се счупи.

Наблюдавах отражението му, докато си слагаше своята маска, която също бързо потъна в плътта.

– Как?

– Създадени са от магьосница. Ако искаш да я свалиш, потупай два пъти ръбовете с показалците си.

Обърнах се и Оливър мигновено ме целуна.

Пак.

И пак.

– Не съм способен да ти се наситя, скъпа. – С дрезгав глас каза на милиметър от устните ми.

Всъщност можеше. Правеше го често. Любовта му идваше при мен като приливи и отливи. В началото ме целуваше горещо, завладявайки сетивата ми до такава степен, че понякога се страхувах, че ще се превърна в купчина прах в ръцете му. След това допирът му започваше да избледнява. Бавно ме напускаше, оставяйки след себе си студени спомени, от които измръзвах почти до смърт.

Почти, защото малко преди края той винаги се връщаше.

Връхлиташе сърцето ми като ураган, задушавайки ме със своята страст. Разпадах се и се събирах в едно цяло. Заради него. Отново и отново.

Но не го винях. Той беше Принцът на мрака, а аз сама бях избрала съдбата си. И тази садистична любов, от която се опиянявах всеки път до забрава, ми стигаше.

Стигаше ми, за да бъда щастлива.

– Ана? – Бях се отнесла в мислите си. – Тръгваме ли?

– Да.

Материализирахме се в покрайнините на южната част на града на духове и разруха.

От всички краища на тесните, павирани улици прииждаха всякакви същества, облечени в официални дрехи, отправили се към ярката светлина отвъд гъстата гора. Последвахме тълпата и навлязохме в гората, чийто зловещ вид изчезваше с всяка направена стъпка. Пътеката бе застлана с пъстроцветни листа и короните на дърветата, които се раззеленяваха и разтваряха за нас, нашепваха нежни думи на чужд език.

Достигнахме светлината, осветявала пътя ни досега и рязко спрях.

 – Това е… – Пред нас се простираше огромен, великолепен дворец, изкован от истински съкровища и скъпоценни камъни. Над внушителния замък, по дължините му като аура се простираше бяла мана от звезди. По вертикалната равнина в обширния двор красива градина от сини и жълти рози изобразяваше знаците на трите раси, върколаците, вампирите и магьосниците. Вляво имаше малък храм с две златни кубета и островръх свод, заобиколен от факли, горящи с черен пламък.

– Нали? – Довърши с приповдигнато настроение вместо мен. – Струваше ни цяло състояние, за да склоним вещиците да го изработят. Портата на северната стена на замъка е висока три етажа. Над нея има четири машикули, като във всяка една е скрит миниатюрен фонтан с вода от водопада на сбъднатите желания. Вторичната порта пък е украсена с имената на паднали членове на Тринадесетте, а върху южната са издълбани тези на бивши членове на съда на Кимпарите. В западното крило на двореца е създадена цяла зала, наречена „Споменът за вечните“, където в бокали от злато са изложени черепите на най – страховитите вампири.

Подаде ми лакътя си и заедно запристъпвахме към двореца. Докато навлизахме във вътрешната част, Оливър развълнувано продължаваше да ми разказва за множеството идеи на Тринадесетте, подготовката по празника на мъртвите и за работата, която лично беше свършил. Върху тавана бяха изрисувани прощални символи и клетви, а по стените всеки, който желаеше, можеше да изпише с кръвта си свое послание към някого, когото бе загубил. Посетихме арката на честта, отредена за подвизите на върколаците и вкусихме от дъгата на емоциите на вещиците. След като приключихме с дългата обиколка, спряхме на площадката, зад която се намираше Церемониалната зала и Оли ми посочи криволичещия коридор около високите колони.

– Пътят на Благословените. – В далечината забелязах масивни статуи от бял мрамор и сини сърца, грижовно поставени в краката им. – Принадлежат на рицарите от великите родове сред Реземблините, които до сетния си дъх са защитавали града на любовта и истината, за да успеят да избягат невинните по време на нахлуването на Джоазите и Кимпарите. Нарекли са ги Благословените, защото въпреки че не разполагали с магия и военна подготовка, в продължение на часове удържали атаките на Тринадесетте и най – добрите от бойците на Кимпарите.

– Мислиш ли, че някой Реземблин ще дойде, за да отдаде почит на мъртвите?

– Не. – Засмя се, за да прикрие трепването в гласа си. – Освен ако не е пълен глупак.

Макар тази вечер да е забранено да носим оръжие, Реземблините пак са твърде лесна плячка за което и да било същество.

Влязохме в Церемониалната зала, украсена в златно и тъмносиньо и се настанихме на малка маса до широката, остъклена стена, водеща към откритата площадка. Група от петима Джоази изпълняваха нежна песен на импровизирания подиум, чиито ъгли бяха изрисувани със звезди. Екзотични магьосници със сребърни коси на плитки и оскъдни дрехи взеха поръчката ни и ни донесоха шампанско от течни кристали. Любопитно огледах огромното помещение – подът беше от черен камък, стените – релефни, а таванът – изваян под формата на изящен купол-чадър, разделен на сегменти с помощта на ребра, разпростиращи се от центъра към основата му. Вдигнах глава и забелязах пъстрата мъгла, просмукваща се и в кожата ми, придаваща загадъчност на дансинга.

Внезапно си спомних за клуба на смъртните, в който с Оливър се бяхме запознали преди толкова време.

– Липсва ли ти? – Той ме погледна заинтригувано и похотлива усмивка лениво се разтегли върху плътните му устни, докато разсеяно галеше ръба на чашата. – Животът ти като обикновен човек?

– Понякога. Не бях особено щастлив и преди да открия, че съм Джоаз. Защо питаш?

– Ами… всичко толкова се промени през последните месеци. Ти. Аз. Пророчеството…

– Да не би да ти омръзнах? – Разсеяно попита, сякаш не се интересуваше наистина от отговора.

Престорих се, че не го чух.

– Защо дойде онази вечер в дома на бялата робиня? За да ме спасиш от робството към Дилън Уестфийлд или за да ти помогна да се спасиш, като чрез мен откриеш парчето на Кимпарите?

Мъчително преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

– За да се спася. – Принцът на мрака прокара длан по челюстта си. – Дойдох с ясното намерение да те прелъстя, скъпа. Исках да се влюбиш в мен, за да имам власт над теб. Възнамерявах да се възползвам от слабостта ти. От желанието ти и липсата на трезва преценка, замъглена от съществуването ми.

Гласът му бе толкова опияняващ, че кожата ми настръхна. Сърцето ми пропусна удар, осъзнавайки думите му. Осъзнавайки, че бе постигнал целта си.

– Прелъсти ме.

Оли потисна усмивката си.

– Знам. – Мълчанието му ми се стори като вечност. – Но вече не копнея да упражнявам властта си по този начин. – Пресуши чашата. – Както сама каза, всичко се промени. – Рязко се изправи и грациозно ми подаде ръка. – Хайде, ела. Нека потанцуваме. – Поставих дланта си в неговата, но не станах веднага на крака, тъй като се опасявах, че ще се свлека на земята заради бушуващите емоции. – Обещавам, че няма да те настъпвам. – Изкиска се. – Много.

Оливър се оказа умел танцьор, макар многократно да се налагаше да намествам ръцете му на кръста, които той развеселено поставяше по – ниско, отколкото беше необходимо. Мъркаше в ухото ми, когато ме притискаше плътно до тялото си и се смееше необуздано, въртейки ме ентусиазирано, докато не ми се завиеше свят. Роклята ми се разпръскваше и събираше около мен и със задоволство забелязах, че различни същества ни наблюдаваха с интерес.

Когато се изтощих напълно, излязохме на откритата площадка, за да си поемем въздух.

Две красавици, които минаха покрай нас и зад чиито маски проблясваха сини очи, привлякоха за кратко вниманието на Оливър. За моя изненада, макар да предполагах, че след случилото се в съда, повечето от тях щяха да бъдат прекалено изплашени, за да се присъединят, голяма част от присъстващите бяха Кимпари.

– Ще ти излязат бръчки, ако цяла вечер се мръщиш така. – Не му обърнах внимание и отпих от сладката напитка. – Глупаво е да ревнуваш.

– Не ревнувам.

– Добре. – Приведе се напред, помислих си, че ще ме целуне, а вместо това със сериозен тон, той попита: – Тогава предполагам няма да възразиш, ако поканя червенокосата на танц? – Посочи високата жена от преди малко, облечена в рокля на воали от кадифе, махаща му кокетно.

– Не. Ако искаш, отиди. Покани я на танц, разменете си няколко тайни целувки в килера във фоайето и след това, когато приключиш с държанието си на идиот, се върни при мен.

– О, определено бих отишъл в килера. Но не с червенокосата и не само за целувки.

Плъзна дланта си под роклята ми, докосна голото ми бедро и бузите ми пламнаха.

– Господарю. – Милувките на Оли спряха, но не се смути. Бавно се отдръпна от мен и се обърна по посока на гласа. – Присъдата на Керън Барлоу ще бъде изпълнена след по – малко от час.

Толкова ли бързо бе изтекла нощта?

В далечината зад Феликс забелязах да приближават Кол и Ариа.

– Ще останете с нея, нали? – Тихо подшушна в ухото му. – Страхувам се, че маската й бързо ще се пропука.

– Разбира се, не се тревожи. Ще се погрижим.

Оли кимна.

– Тогава ние тръгваме.

– Тиара ще се разгневи, когато разбере, че отсъстваш, Господарю. – Предпазливо му напомни Кол.

 – Ще го преживее.

– Не е нужно да взимаш Анабел със себе си. – Ядно каза Ариа.

– Тя ще се материализира у дома.

– Празникът не е приключил.

Оливър не й обърна внимание.

– Ти върви. – Обадих се. – Аз искам да се поклоня в храма. – Повдигнах се на пръсти и бързо го целунах. – Пази се, Принце.

Той се ухили доволно и се телепортира.

Размених си предупредителни погледи с Ариа, която безмълвно ми нареждаше да я изчакам, докато цялата история с майка й приключеше и се отправих към първия етаж, откъдето щях да изляза, за да отида в малкия храм. Не желаех да оставам повече на празника на мъртвите без Оливър. Не бях разпознала нито един член на съда, както и родителите си в многолюдната тълпа, но въпреки това усещането, че нещо лошо щеше да се случи не ме напускаше.

В храма нямаше друг освен мен и златокоса вещица, забулила всеки инч от кожата си. Тя беше паднала на колене пред водата на мъртвите и пламенно нашепваше молитвите си. Заобиколих я, отпих глътка от един бокал и мълчаливо се поклоних в знак на почит пред покойните души.

Дълго време стоях така: заслушана в ритъма на сърцето си и тишината на мъртвите. Дори не бях разбрала кога вещицата бе приключила с молитвите си.

– Малка Рейнолдс. – Сковах се. Злокобно потракване се разнесе по пода и ниска фигура се изправи пред мен с блеснали очи. – Удоволствие е да те видя пак.

Кристъл Уестфийлд, докоснатата от Съдбата, се взираше с чисто любопитство в лицето ми. Не носеше нито маска, нито официална рокля. Само традиционната й черна роба с качулка.

– Как ме разпозна?

Засмя се, ала смехът й заприлича на лай.

– Не разпознах теб, а великолепния ти Принц. Признавам, красотата му трудно би могла да остане незабелязана.

– Какво искаш?

– Да ти помогна.

Беше мой ред нервно да се засмея.

– Не ми ли вярваш? – Изцъка с език и посегна към ръката ми. – Каква обида от твоя страна.

Отстъпих назад, събрах полите на роклята си и се обърнах да си тръгна. Нямаше да се хвана в капана й. Каквaто и да беше причината да ме потърси, със сигурност не вещаеше нищо добро.

– Тук съм заради теб и лунатичния ти брат. – Спрях. – Заради спасението, с което мога да го даря.

– Лъжеш!

– Дали? – Погледнах я през рамо. Самодоволна усмивка трептеше в ъгълчетата на тънките й устни.

– Брат ми не може да бъде спасен.

– Ах, заради легендата.

 – Точно така.

Наклони глава.

– Родените в огън от ярост и мъст са дело на Съдбата. Служат за назидание на онези, които са се погубили от гняв. –  Свали качулката си. – Аз обаче смея да твърдя, че съм доста близка със създателката ни. През годините научих тайните й и тъй като скоро ще умра, за да бъда заменена от друга, не бих имала нищо против да ти споделя частица от тях.

– На каква цена?

– Почти никаква. – Грубо сключи ръце около китките ми. Храмът избухна в сенки, мракът пропълзя по кожата ми и сърцето ми се сви. – Нужно е само да предадеш съобщение.

Случи се толкова бързо. Подът под краката ми се разтресе, зави ми се свят и колкото и да се борех, бях погълната от внезапното телепортиране. Озовах се в семейната къща на Уестфийлд, заобиколена от Нощни сенки. Дървените дъски бяха изрисувани със знаци, заради които не бих могла да се дематериализирам отвътре навън. По стените висяха запалени свещи, вещерски предмети и писма, покрити с кръв. С обезумели очи се отправих към вратата, но от нищото пред нея се появи като щит докоснатата от Съдбата.

– Съжалявам, малка Рейнолдс.

– Какво става? – Владетелят ли я беше изпратил да ме отведе? Но ако беше това, защо Дилън просто не ме бе извикал чрез връзката ни? – По чии заповеди ме доведе тук? На тези?

Посочих закачулените същества.

– Да.

– Защо?

– Родителите ти са мъртви и времето за действие настъпи. – Думите ме зашлевиха.

– Невъзможно.

– Искрено съжалявам. – Не й вярвах. – Паднаха преди час.

Присвих объркано вежди и се опитах да се съсредоточа.

– От ръката на кого?

Тя се поколеба и гърдите ми се стегнаха от страх.

– Да те вземат мътните, Кристъл, отговори ми!

– На брат ти.

– Невъзможно, грешиш. Няма начин брат ми да ги е убил. Той е…

– Упоен? Окован? Затворен? – Блъсна ме яростно назад и аз залитнах. – Блудницата Барлоу е глупачка, Анабел. Маджикай й продаваше обикновена приспивна магия. Нищо друго. Никакви защитни или забавящи белезници проклятия.

– Не, не. – Тръснах глава. – Ти си лъжкиня. – Изкрещях в лицето й. – Лъжеш!

– Нима сте толкова глупави, че да повярвате на един магьосник? На измамник, продаващ се на всеки?

– Какво общо има Дерек с Владетеля на Царството на сенките? Защо онзи негодник ще си прави труда да подкупва Дилиджитис, когато може да ме има по всяко време, благодарение на това, че съм Отдадена на Дилън?

– Защото Владетелят не иска теб. Никога не е. Ти си просто пионка в древната му игра.

Замръзнах.

– Оли е неговата цел.

– Точно така.

– Не разбирам. – Признах си и седнах на пода под зорките погледи на Нощните сенки, които не помръдваха.

– Има неща, които не знаеш за своя Принц.

– Кажи ми ги тогава.

– Тази привилегия се пада на Владетеля.

– Кога?

– Скоро. Ужасно скоро.

Няколко сълзи се стекоха по бузите ми.

– Баща ми е обучен войн. Той е част от проклетия съд на Кимпарите, Кристъл! Дори силата на Дерек да не е била потискана чрез магия, не би успял да го убие просто така.

– Нощните сенки го освободиха от дома на Ариа и го придружиха до родителите ти.

– Къде е сега?

– Тук. – Изтрих сълзите си и вдигнах глава.

– Как…

– Съжалявам, Анабел. – Коленичи и ми позволи да се огледам в прозрачността на ирисите й. – Тази вечер, каквото и да става, колкото и да боли, няма да умреш ти.

Изправи се и отвори вратата, на която развеселено се подпираше брат ми. Не, не брат ми. Полуделият поглед принадлежеше на родения в огън от ярост и мъст. Дрехите му бяха оплискани с кръв, устните му бяха разкривени в зловеща усмивка, докато острието му шумно дращеше преддверието.

– Братко.

Джоазът се озъби.

Превих се на две, поддадох се на истерията и изкрещях. Кристъл нарисува непознат символ на вратата и мълчаливо напусна къщата си. Сенките я последваха.

Останахме само аз и той.

Сърцата ни биеха бързо, в синхрон. Давех се в сълзите си, а брат ми – в лудостта си.

Изкрещях.

Отново и отново.

И отново.

Крещях, докато той не спря да плъзга лукаво острието си по дървото. Въздухът не ми достигна. Брат ми… нямаше го.

Джоазът тръсна глава, прокашля се и щракна с пръсти.

– Мама и татко щяха да бъдат толкова горди с теб.

Светът ми се разпадна. Той замахна, а аз светкавично отскочих настрани и се блъснах в прозореца. Гледах го стреснато и се опитвах да измисля начин да се спася.

Да спася и двама ни.

You may also like...

12 Responses

  1. Симона Стоянова says:

    И аз като повечето коментирали историята ти случайно попаднах на нея. От петъка я чета и още оттогава замислям коментара си, така че приготви се да четеш много.
    Отначало бях объркана от пролога, защото изобщо не разбирах за какво става въпрос, но написаното ми хареса. Първите няколко глави (мисля, че до 5 глава) бяха изключителни, описанията бяха налице, развитието, героите, чувствата им – всичко беше в синхрон. Но след това Оливър се разви много бързо, чувствата и действията му не съвпадаха. Разбирам, че се опитва да носи някаква маска за пред другите, но вместо да го опишеш ти се престараваш, като наблягаш на диалога и то на онази част, в която той разкрива душата си пред Анабел или тя на него. И това е хубаво, но помисли малко. Ти би ли говорила на някого толкова поетично, ако просто водиш някакъв разговор. Не ме разбирай погрешно, написаното е чудесно, но мястото му не е в диалога. Може би като мисъл на героя повече би подхождало или може да разкрие душата си по този начин, но с по-прости думи, защото, колкото и хубаво да е, е уморително за четене и дори смешно. Представи си някой да дойде да ти говори с такива думи. Аз лично първо бих се изненадала от грамотността, а после бих се засмяла.
    След половината на историята като че ли започваш да забравяш описанията. То и в началото няма много, но по-късно някак напълно ги спираш. Да, описвала си герои, гледки, пейзажи, действия, но честно някак не мога да достигна до тях. Единствено бойните действия си представям. Все още нямам никаква представа как изглеждат героите. Ще ти го кажа като съвет: описвай по-често героите, нищо, че веднъж вече си им дала пълна характеристика. Наблягай на най-забележителната им част, например очите или тялото, косата, устните, все нещо ще се досетиш.
    Също така, когато описваш неща от рода: “… в очите ми се появи тъга…”; “… избиха капки пот по челото ми, сълзи се появиха в очите ми…” (сега не мога да се сетя точно как ги беше написала), недей да ги описваш по този начин. Вярно, не мога да ти казвам как да описваш, но все пак, когато се страхуваш или вълнуваш, ти няма как да знаеш как изглеждат очите или устните ти, или там каквото е. Ако например Ана описва Оливър, да, тогава може да опише какво вижда в очите му при дадена емоция, но за себе си защо да я описва. Ако не се гледа в огледало, няма как да знае как изглежда в дадена ситуация и описанието става излишно. Може да го заместиш с нещо от рода на: “… чувствах се тъжно и това със сигурност се бе отразило в очите ми.”; “… усетих как капки пот се стичат по челото ми, а очите ми се замъглиха от сълзите, напиращи в тях.”. Не знам дали ме разбираш, но искрено се надявам да е така.
    В началото, когато започнах да чета, имах много големи очаквания, тъй като гледах и във фейсбук коментари, и откъсите, които качваше бяха хубави, но останах леко разочарована. Идеята е чудесна, оригинална е, но Оливър се разви супербързо – кога откри, че е Джоаз, кога го приеха, кога вече знае дори повече от Ана, а тя пък милата изостана с материала. Уж знаеше много за света, в който живее, после пък той се оказа водещият. И така и не разбрах дали вече са заедно или просто интимни другарчета. Не ми харесват характерите на Ана, Оли и Ариа. Само Дерек донякъде ми допадаше, ама той пък сега ще умре. Кол и Феникс може да са ми новите любимци.
    Тук-таме имаше някой пунктуационни грешки, но като цяло съм приятно изненадана за това, че знаеш повечето правила и ги спазваш, докато доста хора и то писатели-аматьори ги грешат, дори не ги знаят.
    Ще продължа да следя от любопитство. От една страна, за да видя дали ще послушаш съветите ми, но и от друга – да видя как ще се развият нещата с тези двамата – Анабел и Оливър.
    Извинявай, че писах толкова дълъг коментар и съжалявам, ако съм те засегнала с написаното. Не претендирам, че и аз съм добра писателка, просто изказвам лично мнение.
    Успех със следващите глави!

    • Monika Alexandrova says:

      Здравей! Благодаря за споделеното мнение и изказаната критика. Това е първи ръкопис на романа, за който съм наясно, че се нуждае от цялостна редакция, касаеща абсолютно всичко – сюжет, герои, стилистика, оформление на текст и т.н. Когато го завърша, възнамерявам да се фокусирам именно върху нея. Тогава доста неща ще бъдат премахнати, а други ще бъдат добавени с цел пояснения и попълване на пропуски, които са възникнали на по – късен етап в процеса на писане.
      Съжалявам, че си останала разочарована и благодаря още веднъж. Ще взема под внимание забележките ти и със сигурност ще опитам да се възползвам максимално от тях. 🙂

      • Симона Стоянова says:

        Смяташ да я издадеш ли?
        И аз като започна да пиша някоя история, си мисля, че ще има нещо за редактиране, когато я завърша, затова гледам да внимавам много преди да я публикувам и докато я пиша, за да нямам много работа по-късно.

        • Monika Alexandrova says:

          Да, имам такива намерения.
          Аз не изпитвам притеснения от задълбочена редакция и корекция, защото смятам, че те са неделима част от създаването на един роман. Съзнанието на всеки човек се променя и оформя всеки ден и поради тази причина, колкото и да се старая в момента, за мен би било невъзможно да не се върна назад и да не поискам да променя нещо, за да го подобря. 🙂

          • Симона Стоянова says:

            Да, разбирам те, права си. Успех тогава с историята. Ще следя за новата глава.

  2. Теодора says:

    Кога ще бъде публикувана 21 глава??? Много ми хареса книгата до тук,чакам с нетърпение.

    • Monika Alexandrova says:

      Вероятно другата седмица ще я публикувам. Почти е завършена. 🙂
      Радвам се, че ти харесва!

  3. Теодора says:

    Извинявам се за нахалството,но кога ще бъде публикувана двадесет и първа глава? ☺

    • Monika Alexandrova says:

      Неделя-понеделник се надявам, че ще успея да я публикувам. Остана ми да я редактирам. 🙂

  4. Мимими says:

    Кога ще публикуваш 21 глава? 😊

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!