Тридесета глава

Тридесета глава

Килтър

Трябваше да пусна една вода и подозирах, че и момичето също, така че пропълзяхме по тунела, където и двамата можехме да се облекчим. Това беше радост, като се имаше предвид, че мацката не желаеше да пика освен ако не се отдалечах по тунела. Имаше наглостта да ми каже да се обърна с гръб. Казах й или да се облекчи, или да си довлече задника обратно. Спечелих.

Прекарахме шестнадесет часа, криейки се в проклетата вентилационна шахта, а хората продължаваха да я търсят. Предположих, че малката клечка за зъби беше по – важна отколкото си мислех. Смешното бе, че ако един работник изчезнеше без предупреждение, щяха да си помислят, че се е върнала вкъщи или е напуснала работата си. Тези момчета обикаляха наоколо така, сякаш беше шибаната кралица на Англия.

– Никога няма да спрат да ме търсят. – Каза ми тя.

– Ще го направят, ако си мъртва. – Отвърнах й. Двама мъже минаха покрай отдушника надолу по коридора. Чух как външната врата се отваря и затваря. Нямаше да са последните, но залезът наближаваше и трябваше да тръгнем напред.

– Напускаме. – Казах. – Излизай. Веднага.

Плъзнах се до края на тръбата и сложих краката си срещу решетката. Изритах я веднъж и капакът полетя през стаята и с трясък се удари в съседната стена. Бях загубил достатъчно време и отказвах да изчакам още една нощ, за да отведа Райкър. Щях да приключа с всичко това сега.

Тя скочи след мен, а аз бързо допрях ножа до гърлото й и я побутнах напред през стаята, където камерата нямаше да ни улови.

Никога не се бях поколебавал да убивам преди. Правех всичко, което беше необходимо. И тя бе моя отговорност. Налагаше се да умре. Но първо щеше да ми отговори на въпросите.

– Къде държат Райкър?

– Кой е Райкър?

– Не си играй с мен, глупаво момиче. Белязаният, в тази сграда е. Къде е? – Дръпнах косата й назад. – Отговори ми. – Дръпнах я по – силно и тя трепна.

– Ще те заведа при него, но ти ми обещай, че ще ме вземеш със себе си.

Рядко бивах изненадан, но сега се шокирах. По нея нямаше вериги или проследяващи устройства. Защо би искала да си тръгне? Дали щеше да опита да проникне сред Белязаните? Да заведе приятелите си при тях? Зарежи това.

– Не. – Нямаше да се пазаря. Или щеше да стане по моя начин, или никак.

– Тогава ме убий. – Отвърна тя.

Напрегнах се.

– Защо?

– Защото съм страхливка и не мога да го направя сама. – Простичко обясни.

Обърнах я, така че гърдите и се озоваха срещу моите. Очите й срещнаха моите и видях сълзата, стичаща се по бузите й.

– Господи. Защо плачеш, по дяволите?

– Килтър, опитвам се да се свържа с теб цял ден. Остават трийсет минути до залез слънце, след това сензорите ще се включат. Откри ли Райкър?

Мамка му, Дани.

Жената в ръцете ми не отговори, сякаш вече беше мъртва. Плачещ труп. По дяволите, ако не се нуждаех от нея, щях да я изкормя и да забравя блуждаещите й, дълбоки, кафяви очи.

– Работя по въпроса. – Отговорих.

– Предлагам ти да се размърдаш. На позиция сме.

– Предлагам ти да се разкараш от случая ми. – Казах й.

– Защо? – Нямах време за подобни глупости и все пак, стоях и я питах за историята на живота й.

– Мразя го. – Отвърна. Вдигна ръка към ножа и аз й позволих, знаейки, че щях да реагирам много по – бързо от нея. Едно помръдване и щях да прережа гърлото й или да й счупя врата; по един или друг начин работата щеше да бъде свършена.

– Кой? – Попитах. Защо изобщо ми пукаше, нямах представа, но думите се изплъзнаха от устните ми преди да успея да ги спра.

– Съпругът ми.

Мамка му, искаше да умре заради скапания си брак? Преглътни го; направи го. Преживей го, принцесо.

Тя постави пръстите си върху острието и го притисна към гърлото си. Червена струйка кръв се стече по кожата й. Тя натисна по – силно и аз реагирах, хванах ръката й и я извих зад гърба й. Окей, значи имаше смъртно желание.

– Отведи ме при Райкър. – Заплашвайки живота й, нямаше да постигна нищо, затова използвах друга тактика – излъгах я. – Ще те взема с нас. Но не идвай при мен да плачеш, когато съпругът ти започне да ти липсва.

Облекчението, което премина през тялото й беше забележително. Очите й се затвориха, мускулите й се отпуснаха и се предаде в ръцете ми. Нямах опит с плачещи, жалки жени. Отблъснах я от себе си.

– Къде, по дяволите, е той?

Тя кимна към съседната врата.

– Вътре.

Проклех под нос. До залата с вентилационната шахта, цялата проклета нощ, а аз не успях да го усетя. Стените сигурно бяха дебели една стъпка и целите в стомана.

Отвори вратата.

Тя се приближи и постави длан върху кутията, където трябваше да се въведе кода.

– В мига, в който отворя тази врата, те ще знаят. Свързана е с централата за управление на сигурността и те…

– Отвори шибаната врата, жено.

Тя се поколеба отново и ако не се нуждаех от проклетия код, за да мина през стоманата, щях да изпълня предсмъртното й желание веднага.

– Какво сега?

– Ако ни хванат, ме убий.

– Мамка му, жено, разбрах за предсмъртното ти желание. Окей, ще изтръгна гърлото ти, става ли?

Втренчи се в мен за секунда, после се обърна, набра кода и металната врата се отключи. Тя влезе първа, а аз я последвах. Не бях подготвен за това, което видях. Райкър лежеше, потънал в сън или безсъзнание, а по него бяха прикачени милион монитори, тръби и игли. В дясната му ръка се вливаше чиста течност от интравенозна торбичка. В другата торбичка имаше кръв. Беше вързан за масата с три каиша – една около врата му, друга около гърдите му и трета на прасците.

– Премахнеш ли ги, те ще дойдат. Предполагам, че разполагаш с минута. – Взря се спокойно в Райкър, приемайки това, което му се беше случило. Студенокръвна кучка.

Започнах да изскубвам тръбите и иглите. Мониторите издаваха звук, наподобяващ силен, предупредителен звънец.

– Не стой просто така, разкарай тези глупости от него.

Прецизно ми помогна да го освободим, но забелязах, че избягваше да докосне кожата му.

– Страхуваш се да не се заразиш ли, скъпа?

Не ми обърна внимание, срязах ремъците с ножа си, вдигнах Райкър и го метнах върху рамото си.

– Да вървим. – Без да я изчакам, се затичах през стаята и се свързах с Дани.

– Чисти сме. Вземи амулета, разопаковай го и го сложи около врата си. Хвани го с дланите си, когато ти кажа. Не смей да ми задаваш въпроси. Просто го направи и каквото и да става, не го пускай, в противен случай Райкър ще умре.

Чух стъпки, изкачващи се от мазето.

– Покривът. Заведи ме там.

Тя кимна, мина пред мен и тръгна към вратата в дъното на коридора. Въведе друг код и долових щракването. Бутна стоманената врата и се затича нагоре по стълбите.

Райкър все още бе в безсъзнание и усещах тялото му като кубче лед. Въпреки това сърцето му биеше бавно и равномерно, дишането му беше стабилно. Последвах я пет стълбища нагоре, когато стигнахме друга врата. Тя повтори процеса, набра кода и дръпна отключената врата. Слънчева светлина огря стълбището.

– Дано си готова с проклетия амулет. Когато ти кажа, мисли за Хана и Райкър. Разбра ли ме? Само за тях. Без никакви други шибани мисли.

Надявах се проклетото нещо да проработеше или щяхме да бъдем прецакани. Превръщането в лабораторен плъх не беше представата ми за хубав ден.

Хана, дано наистина си обичала този мъж.

Чуваха се стъпки – купища от тях. Сега или никога. Излязох през вратата и се втурнах през покрива; жената беше по петите ми. Изправих се на ръба на сградата.

Хората крещяха.

Вратата се отвори.

Свалих Райкър от рамото ми.

– Сега! – Извиках на Дани.

Освободих хватката си и отпуснатото тяло на Райкър се понесе надолу от ръба на сградата. Наблюдавах го. Чаках да се случи. Ако вярвах в молитвите, в този миг беше моментът да отправя няколко, но вместо това, проклех.

Тогава се случи – на половината път преди тялото на Райкър да се приземи като торба със счупени кости на земята, видях образа.

Хана. Ръцете й се обвиха около тялото му, предпазвайки го с небесната си форма. Аура от синя светлина се разнасяше около тях, обикаляща като щит, докато Хана спускаше Райкър на земята, полупрозрачната й форма го държеше така, сякаш бе перо.

 Пръстите й погалиха устните му, а след това – клепачите; тя го милваше с най – мекото докосване, сякаш той беше направен от кристал. Една сълза се търкулна по бледата й, лява буза и се приземи върху врата на Райкър, изчезвайки, когато потъна в кожата му.

– Изведи го оттук, Хана. – Не бях сигурен дали ме чуваше.

Хана се взря нагоре и погледите ни се срещнаха. Усмихна се с леко кимване, обгърна Райкър с ръцете си и се повдигнаха от земята, тялото му изчезна в прегръдките й. Със светкавица от блестяща светлина се изпариха.

Е, начукайте ми го – проработи. Предполагам Хана наистина го бе обичала. Относно моето изчезване нямаше нищо мистично. Скачах и побягвах като луд.

Изместването на чакъла вляво от мен ми напомни, че мацката все още беше тук. Взираше се над ръба на сградата с отворена уста.

– Той… тази жена… тя си тръгна с… той просто…

– Пусни я. – Зад нас се разнесе дълбок, остър глас.

Бавно се обърнах със сардонична усмивка на лице. Бях заобиколен от поне осем мъже с осем оръжия. Страхотно. Обичах предизвикателствата. Поне нямаше представители на СЦД. Засега.

Жената пристъпи по – близо до мен и до ръба на покрива. Толкова близо, че петите й висяха във въздуха.

– Не. – Дръпнах я за ръката. – Ако скочиш, няма да умреш. Ще си счупиш двата крака и ще се чувстваш, сякаш си в ада. – Кучката искаше да умре; е, нямах намерение да изпълня желанието й. Трябваше да страда и да преживее това, с което се бе захванала.

– Ти не разбираш. – Отвърна.

– Мислиш ли, че ми пука? – С едно бързо движение обвих ръката си около врата й, дръпнах я пред себе си и опрях ножа в гърлото й. Използвай или бъди използван.

Шансовете ми да се измъкна оттук бяха почти нулеви. Знаех го, когато дойдох. Способностите ми бяха добри, но не толкова добри, сблъсквайки се с подобен вид огнева мощ. Късмет щеше да бъде, ако куршумите ме довършеха, защото със сигурност нямаше да позволя да бъда отведен жив. Важното за мен бе да измъкна Райкър. Дългът ми беше платен.

Гласът й достигна до мен. – Мек шепот, който погали кожата ми и се вкопчи в сърцето ми като вила. Когато я погледнах в очите, видях болка, смесена с обърканост.

– Ти ми обеща. – Каза тя.

– Е, да, ако ме познаваше, щеше да знаеш да не вярваш на нито една моя шибана дума. – Почти се извиних, виждайки как истината я връхлетя. Изглеждаше така, сякаш я бях зашлевил през лицето, а след това изритал в стомаха. Не очаквах подобна реакция. Усетих налягането в кръвоносните й съдове, свиващите й се мускули и тогава… тогава забелязах очите й. Нищо не можеше да опише ужаса, който видях в тях. Тъмните нюанси на кафявите й очи блестяха от сълзи, отразяващи залязващото слънце.

Надзирателите се приближаваха внимателно, оръжията им се вдигнаха и насочиха към нас. Вратата отново се отвори със замах и висок, жилав мъж излезе навън. Охранителите се разделиха като Червено море.

Значи това бе кралят на пираните.

– Гледай ти, какво имаме тук? – Мъжът стоеше с широка стойка, кръстосани ръце и помпозно изражение.

Тъпанар.

Копелето изцъка с език и поклати глава, сякаш се караше на петгодишно дете, че не беше оправило леглото си.

– Какво си намислила, съпруго?

Тя трепна. Окей, дори тази мацка не заслужаваше да бъде омъжена за този задник.

Килтър? Делара и Джедрик са при северната стена. Излизай веднага. – Изкрещя Дани.

Кралят на пираните протегна ръка с длан, обърната нагоре.

– Ела тук, Рейн.

Затегнах хватката си и прошепнах в ухото.

– Да, аз бих се развел с него, скъпа.

– Няма начин да избягате. – Каза претенциозният стегнат задник. – Предайте се и ще живеете.

Да бъда негов лабораторен плъх?

– Начукай си го. – Изръмжах.

Стрела прониза въздуха и попадна в охраната отляво на задника-съпруг. Джедрик пристигна тъкмо на време. Гардовете се втурнаха за прикритие, взиращи се във всяка посока с вдигнати и заредени оръжия, но без цел. Направих моя ход и блъснах Рейн напред в разсеяните пазачи, обърнах се и скочих.

Куршуми полетяха и аз се чудех дали в края на краищата жената бе получила своето предсмъртно желание.

Приземих се на крака върху земята и се претърколих настрани към сградата, за да се прикрия. Още две стрели полетяха отгоре и чух викове и бързи стъпки по покрива.

– Тръгвай, герой. – Каза Джедрик. – Двама са над теб, а останалите поеха по стълбището. Бинго, един над теб. Тъкмо беше забелязан.

Пристъпих напред, за да спринтирам през тревата към северната стена, когато се поколебах. Писъкът на жената прониза въздуха. Тръпки полазиха гръбнака ми и сърцето ми буквално спря за секунди. За пръв път в нещастния си живот, разбрах, че бях сгрешил. Викът й казваше всичко.

– Мамка му.

Лед плъзна по вените ми. Господи, бях оставил онова момиче в ръцете на луд.

Съскане от куршуми премина покрай главата ми и аз залепих гръб в сградата. Щеше да е като бягане през ада, докато тичах към стената, особено с куршуми, преследващи ме. Харесвах предизвикателствата, но по – скоро щях да бъда убит от Зърно, отколкото от проклет човек с пистолет. Недостойно.

Все пак се затичах. Стрели летяха покрай мен, една след друга, докато пазачите стъпваха на нивото на земята, преследвайки ме. Куршум се заби в задната част на рамото ми и аз се препънах. Двайсет ярда. Петнайсет ярда. Видях Джедрик да лежи на върха на стената с протегната ръка, готов да ми помогне.

Десет ярда. Изгаряща болка експлодира в крака ми и аз се предадох. Паднах на земята с грухтене. Джедрик изруга. Очевидно или бяха лоши стрелци, или им беше наредено да ме заловят жив, защото досега отдавна трябваше да бъда мъртъв.

Изскърцах със зъби и се изправих несигурно, придържайки крака си. Друг куршум попадна в прасеца ми и краката ми ме предадоха напълно.

– Разкарайте се оттук. – Извиках на Джедрик. – Сринете до основи това място.

– Няма начин, задник. – Отвърна той.

Охранителите насочиха оръжията си към него. Тогава видях движението на запад. Киър и Бален тичаха към мен. Бален хвърли граната и гръмотевичен звук отекна зад гърба ми, а след това и няколко живописни писъци от болка.

С метателните си ножове Киър уцели в челото пазача, който се целеше в Джедрик.

Бален ме достигна първи, хвана ме за ръката и ме изправи на крака. Пренебрегнах агонизиращата болка в прасците ми, когато ме дръпнаха напред за бягство. Киър и Джедрик ни прикриваха, докато ние се олюлявахме към стената. Краката ми бяха шибано безполезни, а рамото ми гореше като ада. Все пак успях да хвана протегнатата ръка на Джедрик и той ме дръпна на стената. Делара стоеше от другата страна, чакайки ни.

– Хайде. Хайде. Хайде. – Делара пъхна ножа си в кобура и беше готова, когато Джедрик ме спусна настрани. Тя се препъна под тежестта ми, но успя да намали натиска върху краката ми, като обви ръка около кръста ми.

– Беше близо до умирането, а? – Каза Делара. Дръпна ме напред за бягство.

– Райкър в безопасност ли е?

– Да. По себе си има сладкия аромат на Хана. Амулетът ли го направи? – Попита тя.

Кимнах.

– Хубав план. Щеше да бъде добре и ако ни беше запознал с него. Надуших странен аромат в тази сграда. Вероятно СЦД. Няма да си губят времето, за да тръгнат след нас, заради каубоя, който току – що те издърпа.

– На сигурно място е, нали? – Погледнах през рамо и видях как Бален, Киър и Джедрик се насочиха в обратната посока. Тяхната никога-не-завеждайте-врага-при-ранените тактика. Щяха да се превърнат във видими, докато Делара не ми осигуреше безопасност.

Тя влачеше жалкия ми задник през откритото поле към район, където земята се вливаше в долина. Темпото й се ускори и аз имах чувството, че ще припадна, тъй като зрението ми се замъгли. Мамка му, Делара нямаше да ме остави, а не можеше да ме носи. А нямаше начин да позволя някой от нас да се превърне в лабораторен плъх на онзи психопат.

Особено след като знаех, че един ден щях да се върна за нея.

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

2 Responses

  1. Димитрина says:

    Тази глава беше стахотна. Нямам търпение за следващата.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!