Осемнадесета глава

Осемнадесета глава

Роденият в огън от гняв и мъст

С усилие отворих очи, изправих се до седнало положение и разтърках раната на главата си. Кръвта беше засъхнала и ледени тръпки пропълзяха по гръбнака ми.

– Оливър? – Задавено извиках.

Във въздуха се носеше тежка миризма на изгоряла плът, кръв и пот. Бях замаяна и не си спомнях нищо след синята експлозия.

– Оли! – Опрях се на стената и с разтреперани крака се надигнах.

Принцът на мрака стоеше на колене на няколко метра от мен и с бездушен поглед съзерцаваше безжизненото тяло на Вивиан. Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми и бавно пристъпих към тях.

– Какво стана? – От гърдите на старицата зееше огромна рана. Оливър стискаше кинжалите си, по които нямаше и следа от сините пламъци и дишаше тежко, борейки се със сухите хрипове.

– Убих я. – Гласът му бе пропит със съжаление и вина. Протегнах ръка към него и стиснах успокоително рамото му. Миг по – късно Джоазът ме прегръщаше така, сякаш от това зависеше животът му и през сълзи ми разказваше за случилото се през времето, в което бях изпаднала в безсъзнание. Защитното заклинание над парчето от Съдбата, Тиара, изборът му… С всяка негова дума сърцето ми се свиваше все по – надълбоко. Искаше ми се да съществуваше начин, чрез който да отнема болката му и да изцеля душата му. – Мисля, че тя е знаела. Че поради тази причина се върна точно тази нощ. – Съмнявах се, но не му го казах, за да не го разстроя допълнително.

Оливър бързо изтри сълзите, пое си дълбоко дъх и се измъкна от обятията ми. Притвори клепачите на Вивиан, погали загрубялата кожа на лицето й и тихо прошепна сбогуващите слова, с които Кимпарите отдаваха чест на своите любими същества.

– Създадена от прах и кръв, изпълнена със светлина и мрак, жадуваща за огън и вода, нека душата ти намери мир при създателката. – Целуна китката й и се поклони. – Ще погреба Вивиан тук, а телата на родителите ми ще отнеса в родния им дом. – Бръкна в джоба на панталона си и ми подаде парчето на Кимпарите. – Прибери се вкъщи и го скрий в сейфа в пода под леглото. Въведи името ми наобратно и между всяка буква изпиши цифрата три.

Хванах ръцете му.

– Ще остана.

Оливър поклати уморено глава.

– Имам нужда да бъда сам, Ана. – Взе в прегръдките си Вивиан и закрачи напред към изхода от гробницата. Секунди преди да го последвам, хвърлих бърз поглед на пламъка на неотмъстените, от който се дочуваше съскане и пращене, напомнящо ни, че вече не бяхме добре дошли тук.

Изпитах облекчение, когато напуснахме ужасяващото място и загърбихме безбройните трупове на Неживите. Вдишах студения въздух и изплезих език, за да уловя мъничка снежинка, която да въздейства на изтръпналата ми челюст.

Мълчаливо вървяхме по пътя, по който бяхме дошли и не след дълго намерихме пусто място, където Оливър възнамеряваше да изкопае гроб. Принцът на мрака внимателно положи старицата върху замръзналата земя и яростно започна да дълбае с ръце пръстта. Примигах, за да прогоня напиращите сълзи и се помолих наум за покоя на Вивиан.

– Тръгвай. – Задъхано ми нареди. – Това ще отнеме време. Не вярвам, че членовете на съда ще се върнат, но не можем да си позволим да рискуваме. – Подсмъркна заради студа. – В противен случай всичко ще е било напразно.

– Страхувам се за теб. – Гърдите ми се стегнаха, когато думите се изплъзнаха от устните ми. – Аз… изглеждаш съкрушен и не желая скръбта да те хване в капана си. Знам, че Вивиан бе моя роднина, но…

– Ще се оправя. – През стиснати зъби отвърна и размаха калните си пръсти. – Сега върви, Анабел.

Грей отново се наведе и продължи да разпръсква кал около себе си. Коленичих до него и понечих да последвам примера му, като заровя длани в земята, ала Принцът на мрака ме стрелна с гневен поглед и изръмжа.

– Добре. – Вдигнах ръце в знак, че се предавам и се изправих. – Ще те чакам да се прибереш.

Бавно запристъпвах по отрупаната със сняг пътека, за да изляза отвъд гробището на Омърсените и да се телепортирам в града на духове и разруха.

– Недей. – Извика след мен. – Тази вечер няма да се прибера.

Захапах вътрешната страна на бузата си от притеснение и кимнах. Нуждаеше се от пространство и аз щях да му го дам.

Материализирах се пред входа на къщата и замаяно изкачих стълбите. Тромаво отворих вратата и мигновено свалих изпокъсаната, черна роба. Побързах да извадя парчето от Съдбата и потърсих сейфа, за който Оливър ми каза. С усилие се пъхнах наполовина под леглото и с няколко удара напипах подвижната дъска. Дръпнах я нагоре и въведох кода. Сейфът се отключи и аз прибрах парчето в празната кутийка. Затворих железния капак и блъснах силно дъската, за да заеме първоначалната си позиция.

Съблякох мръсните дрехи и си взех горещ душ, за да отмия от тялото си засъхналата кръв и спомените за изминалата вечер. Насапунисах обилно кожата и косата си и с неохота осъзнах, че плачех. Искаше ми се да познавах по – добре Вивиан. Да не се бе налагало Оливър да избира между моя и нейния живот.

Преглътнах звучно и прогоних мрачните мисли, отравящи съзнанието ми. Спрях топлата вода и вързах кърпа на главата си. Облякох виненочервения халат на Оливър, изплакнах устата си с ментова вода, която премахна отвратителния ми дъх и използвах лавандуловото масло, за да успокоя разранената кожа и напрегнатите мускули. Ръцете ми бяха загрубели от оръжията и по всичко личеше, че част от раните щяха да се превърнат в белези.

Излязох от банята и се излегнах на леглото като котка. Погледът ми се зарея безцелно в тавана, докато се опитвах да се приспособя към проклетото главоболие в тила.

На вратата на терасата се почука. Подскочих от матрака и се огледах за оръжие. На прага стоеше ниско, закръглено момиче, приличащо на чудновато джудже, облечено в момчешки, пъстри дрехи. На малката си глава носеше островръха лилава шапка със златен пискюл, съчетана с цвета на луксозната й мантия. Бузите и кожата над веждите й бяха покрити с червеникави лунички, косата й бе рижава и почти обръсната.

Отметна плаща си назад и вежливо се поклони почти до земята. Бавно пристъпи напред и грозните, квадратни токове на черните й обувки изтракаха по пода. В едната си ръка държеше фенер, разпръскващ навсякъде розова пудра, ухаеща чак вътре на далия, а в другата – дървена кутия във формата на книга, инкрустирана с ръкописни, жълти букви и звезди.

– Анабел Низвергнатата, някога позната като единствената и законна дъщеря на Теранс Рейнолдс, уважаван член на съда на Кимпарите, Отдадена като робиня на Прокудения Дилън Уестфийлд? – Момичето ме огледа преценяващо с големите си очи, чиито ириси бяха равномерно обагрени в седемте цвята на дъгата, докато се обръщаше с официален тон към мен и направи знак да й отворя. – Името ми е Маджикай Дилиджитис, маг и поклонник на любовта, създател и собственик на „Сперо“, домът на надеждата, намиращ се на улица „Вълшебна Ли“ на границата между града на духове и разруха и града на предателството. Тук съм, за да Ви предам дара на скорошната покойница Вивиан Рейнолдс, запечатала думите си с магическо мастило, известно с това, че се разкрива само за предназначения получател и наследник.

– Маг? – Едва сдържах усмивката си.

Зениците на магьосницата, представяща се за момче, се разшириха.

– Да. – Дръзко отвърна с вирната брадичка и тънък глас. – Маг!

Предпазливо отворих вратата и момичето ми подаде дървената книга. Бях чувала за куриерите магьосници, които умело пазеха наследството и тайните на живите, докато не умрат и не ги предадат на посочените от тях същества. Макар магията им да бе по – безобидна от тази на чистокръвните вещици, баща ми често ги наричаше мародери, тъй като също търгуваха с вълшебни отвари и магически предмети, но с временно действие.

– Трябва да я отвориш, за да си тръгна. – Намръщих се.

Фенерът отново разпръска розова пудра по плочите и сладникавият аромат ме задави.

– Какво е това, по дяволите?

 – Щастливият прах на Маджикай. – Видя недоумението ми и добави: – Розовата пудра е предназначена да прогонва меланхоличните мисли и гнева. Нося я със себе си, за да не се налага да се сблъсквам с неучтивостта и грубостта на децата на Съдбата. – Повдигна рамене. – Може да си купите, ако желаете. Смея да твърдя, че ще се отрази изключително добре на злобата, полепнала по устните Ви като пудра захар.

Изсумтях и разгледах кутията, на която с красив почерк пишеше: „И в мрака има красота. Стига да съумееш да я откриеш“. Дръпнах дървения катинар, но той не помръдна.

– Отваря се само с кръв. – Изгледах ядно всезнайкото. – Как иначе Маджикай би бил сигурен, че предава наследството в правилните ръце?

Подаде ми малка карфица и аз убодох пръста си. Допрях го до четирите прогорени линии, създаващи илюзията за страници, кръвта потече и катинарът се изкриви, позволявайки ми да го извадя. Открехнах капака и вътре намерих кадифен свитък с черна панделка. Взех свитъка и забелязах велурената торбичка.

– Седемстотин жълти диаманта.

Ахнах.

– Но това са много пари.

Маджикай въздъхна.

– Е, за Вас може би. За мен стойността им е равна на шепа камъни. – Завъртях очи. Разбира се, че щеше да каже така. Магьосническите пари бяха лукс, който само децата на магията можеха да си позволят. – Както и да е, в „Сперо“ Ви очаква пакет. Не го донесох със себе си, защото покойната Вивиан Рейнолдс не го предплати, а аз не желаех да се натоварвам напразно, тъй като не бях сигурен дали Вие ще се съгласите да го закупите. Моля, бъдете така любезна да посетите дома на надеждата до три часа. Днес затварям по – рано заради Кървавата луна. – Кървавата луна беше явление, проявяващо се веднъж в годината. Луната придобиваше яркочервен цвят и подчинени на нейната власт, върколаците освобождаваха пълната си сила, а когато канализираха цялата си енергия, малко същества бяха способни да ги победят в честна битка. Дори и най – обучените Джоази, родени за изкусни убийства.

Децата на луната обикновено ловуваха или в покрайнините на световете ни, или в света на смъртните, въпреки че напоследък дръзваха да нападат и градовете ни с идеята да се сдобият с трофей. Трофей във формата на нечия високопоставена глава.

– Не забравяйте да скриете лицето си добре, Анабел Низвергнатата. Не желая да си имам неприятности! – С тези думи Дилиджитис ми обърна гръб и понечи да си тръгне.

– Чакай! – Излязох от сигурността на къщата и грубо хванах за лакътя дребната магьосница. – Какъв пакет?

– Такъв, който ще Ви помогне да се възползвате от дарбата си. – Намигна ми кокетно и пъргаво скочи от ръба на терасата, изпарявайки се във въздуха като дим. Надвесих се над парапета, но от Маджикай Дилиджитис нямаше и следа.

Бързо се върнах във всекидневната и развързах черната панделка. Нетърпеливо разгънах пергамента и зачетох на глас:

Скъпа Анабел, 

Щом четеш това, значи аз вече съм мъртва. Вероятно трябваше да ви предупредя, че скоро ще си отида. Да ви разкажа повече за пътешествието си. За пророчеството, което ми направиха. Да се погрижа за склонността на Оли да чувства вина за всяка болка, която изобщо някога е съществувала и да те уверя, че те обичах, въпреки че не бях до теб, когато ти бях необходима.

Но как бих могла да предположа, че сбогуванията ще се окажат по трудни от приемането на самия факт, че през идните дни ще умра? 

 

Сигурно се чудиш защо ти завещах едно опърпано парче хартия, изписано с остарелите разбирания на една отдавна изгубена старица. Опасявам се, че и аз не съм наясно. Предполагам, че в теб виждам част от мен. От онази, която вярваше, че с един замах ще изкорени злото, тлеещо във всеки от нас.

Знаеш ли, че когато бях малка, си мечтаех да порасна, за да променя света? А години след като пораснах, разбрах, че се налага да се боря със света, за да не промени той моята душа, изкоренявайки детската ми мечта.

Бях млада. Разказвах на Мичъл за копнежите си, но той все ми повтаряше, че животът не работи по този начин. Опитваше се да ме убеди, че щастието и тъгата вървят ръка за ръка, за да създадат баланс. Свикваш с едното и получаваш другото. За всеки случай.

За да не се застреляш от скука и еднообразие.  

 

Така чеотиди в Сперо. Използвай диамантите, за да платиш на Маджикай Дилиджитис, който ще ти даде бои, с които да разбереш картините си. Някога ти споменах, че те са живи. Обясних ти, че изобразяват миналото и бъдещето, като се опитват да те подготвят за предстоящото.

 Време е да се възползваш от дарбата си.  Довери й се, макар да е привидно плашеща и странна. Вярвам, че ще ти бъде от полза.

 

Също така те съветвам да се научиш да приемаш разочарованията, малка Рейнолдс, защото в живота винаги идва момент, когато ти омръзва да бъдеш тази, която си. Постепенно, но все по често, ще започнеш вечер да крещиш на отражението в огледалото в опит да прогониш невидимата черна буря, надвиснала като досаден облак над сърцето ти. Ще се ядосаш и ще се изправиш срещу страховете си. Навярно дори ще се осмелиш да ги предизвикаш. Да поиграеш с тях, надявайки се да ги подчиниш на волята си. Внезапно ще си поемеш дълбоко дъх и неестествена умора ще пробяга по гръбнака ти, заради която ще се поколебаеш. Ще изпиташ остра нужда да избягаш. Да се скриеш толкова надалеч, че дори ти самата да не се откриеш.

Ще се луташ из светове, които не ти принадлежат и ще чуваш ехото на собственото си аз, неспособна да му отговориш. Ще целуваш мъже, които не те целуват и ще плачеш заради желанията си. По някое време ще се влюбиш в самотата и с усмивка ще затанцуваш под мелодията на нежните й думи, докато незабелязано те омайва с плашещата си студенина. Ще усетиш привличане, както никога досега. Ще вкусиш от опияняващите й ума напитки и без да осъзнаеш, ще изпиеш цветните искри в очите си.

А без искри, малка Рейнолдс, не се живее.

Защото накрая на деня в друг град, друга стая, друго огледало, другата тя ще те намери. Тази, която се мъчиш да изтриеш. Тази, на която крещиш, защото е забравила как да диша напук на раните си.

Тогава ще повярваш на лудата, подтикваща те да скочиш от ръба само за да провери дали ще си разбиеш главата и ще намразиш слабата, кървяща след това заради разочарованията ти. Ще забравиш, че си кост и прах в едно.

Тя е теб и ти си нея. А отговорът между вас.

Някъде между приемането на болката и освобождаването й.

 

Е Стига. При всички положения вече съм те отегчила почти до смърт.

За съжаление, побърканите старици като мен имат склонност да разсъждават прекалено много. Знам, досаден навик, ала на моите години ще ме разбереш. Усетиш ли, че часовете изтичат между пръстите ти като пясък, несъмнено ще поискаш да извървиш пътя на обратно.  

 

Приеми закъснялото ми сбогуване, Ана и се погрижи двамата с Оливър да не забравяте как се рискува, защото именно в  риска се крие щастието.

Бъди силна. Съдбата рано или късно ще те възнагради за това.

 

П.П. Маджикай е безобиден, ала ти не му се доверявай напълно, защото, както всеки магьосник, и той копнее за безпределна власт и магия.

 

Вивиан

 

Оставих свитъка с треперещи пръсти на масата и се облегнах на стената. Вдишах дълбоко, за да успокоя препускащото си сърце и избърсах сълзите с края на хавлията си. Вивиан наистина бе знаела, че в онази гробница ще загуби живота си. Това обясняваше неочакваната й поява и джобния часовник, който подари на Оливър с думите, че му принадлежи.

Бързо събрах ума си и отидох да се облека. Вмъкнах се в черния суитчър на Грей, въпреки че беше прекалено голям за мен и обух кожен панталон. Взех якето си и извадих от скрина до леглото тъмносива роба, с която да покрия лицето си. Намерих и стар шал, който преметнах около шията си. Нескопосано сплетох мократа си коса настрани, пъхнах пистолет в панталона, закачих дълъг кинжал на гърба и пуснах велурената торбичка с жълти диаманти в страничния си джоб. Обух калните ботуши, покрити все още с кръв и излязох припряно от къщата.

Затворих очи и си помислих за „Вълшебна Ли“. Място, което познавах единствено от картите, включени в задължителната обучителна подготовка на всеки Кимпар.

Когато се телепортирах, осъзнах, че се намирах на границата на града на духове и разруха. Проклетниците бяха направили магия, която не ми позволяваше да се материализирам директно при тях.

С известно колебание тръгнах през бедняшкия квартал на Джоазите, обитаван предимно от отрепки и наркомани и се отправих на юг. Избрах да мина през Кулата на страха, за да не се налага да се лутам из многобройните проходи на Зелената долина, за която се разказваха зловещи истории от древните времена. Наричаха я още и Долината на лунатиците, тъй като се носеше легенда, че веднъж изгубиш ли се в лабиринтите й, никога не ще съумееш да се измъкнеш от капана й. Съществата губели умовете си в опит да открият правилния път, а когато умирали – духовете им продължавали да бродят из проходите, за да си отмъстят.

Газех през голямата снежна покривка и си поемах дъх на пресекулки. Свирепият вятър, духащ от изток, се просмукваше през дрехите ми и пронизваше белите ми дробове като острие. Наложи се да придържам с ръце качулката на робата, за да не се свлича непрекъснато от главата ми.

Колкото повече се отдалечавах от границата, толкова повече снежната буря намаляваше. Сведох очи и се разминах благополучно с два Джоаза, които само ме изгледаха заинтригувано. Налагаше се да бъда внимателна заради обявената награда за залавянето ми от съда на Кимпарите.

След час се озовах на кръстовище с три порутени сгради, на чиито врати бяха изписани имената им. Тази пред мен се казваше „Чоколлина Ли“ и под името й бяха изрисувани шоколад, коктейл и медена лъжица, обгърнати от пъстър дим. Вероятно оттук се отиваше към магьосническата сладкарница „Кралицата на сладостта“, която Оливър обожаваше. Вляво се намираше „ФармакоПолиум Ли“. Под написа имаше лилави таблетки и миниатюрен, бълбукащ котел. Обърнах се надясно и видях „Вълшебна Ли“, на чиято врата имаше само по един цветен диамант за всяка от трите раси.

Закрачих ентусиазирано натам, първо почуках, а след това открехнах скърцащата врата. Огледах се предпазливо и пристъпих навътре. В дъното се излъчваше бяла светлина и с ускорен пулс застанах в центъра й. След секунди светлината изчезна, завъртях се и пред очите ми се разкри широка и оживена улица, препълнена със сергии, магазини и всякакви същества. Никой не ми обърна внимание, когато слязох по стъпалата във формата на полумесеци и се присъединих към навалицата. Подръпнах плата върху лицето си и продължих да вървя напред. Подминах група тийнейджъри върколаци, заяждащи се с опитна вещица, продаваща пурети с позлатен филтър и отвара от аяхуаска. Аяхуаската беше популярна сред смъртните като мощен наркотик, причиняващ халюцинации, а сред нас – като стимулант, създаващ усещането за допълнителна сила.

На „Вълшебна Ли“ нямаше сняг, но по небето прииждаха тъмни облаци, сякаш всеки миг щеше да завали пороен дъжд. Промъкнах се крадешком покрай няколко Кимпара, облечени в изтънчени дрехи и със зализани прически. Подминах продавачът на човешка кръв и се мушнах в тесния процеп отляво. Тръгнах направо по павираната улица и не след дълго спрях пред сергия „Анимо. Червена смелост за всеки“. Възрастен мъж със сребриста, къдрава коса до раменете и аметистови очи ми хвърли многозначителен поглед.

– От смелост ли се нуждаете, госпожице? – Докосна малка стъкленица, пълна с червеникава течност и къси пръчки. – Няма да сгрешите. Моята мухострахливка е най – добрата на цялата „Вълшебна Ли“. Гони всякакъв страх!

– Не, аз… Съжалявам, бихте ли ми казали къде се намира магазинът на Маджикай Дилиджитис?

– А! Търсите онзи мошеник, наричащ себе си маг. – Дръпна белия си мустак, изплю се на земята и ми посочи пряката вдясно. – Но от мен да знаете: Маджикай умее да продава само измама!

Кимнах в знак на благодарност и бързо изкачих хълмистата улица. Наложи се да попитам още няколко пъти, за да се озова пред „Сперо“, домът на надеждата.

Отвън тухленият магазин изглеждаше почти миниатюрен. Дръпнах черната врата и влязох в тясно, но дълго помещение, където мигновено ме лъхна сладникавата миризма на розовата пудра за щастие.

– Господин Маджикай! – Извиках силно и звъннах на синьото звънче на касата.

„Сперо“ предлагаше едва ли не всичко – маска, променяща облика, купа талисман, носеща победа във всяка игра на покер, кристализирана вода за късмет, амулети за пари, маслиново олио срещу болки и…

– О! Дошли сте по – рано, отколкото Ви очаквах. – Обърнах се по посока на пискливия глас тъкмо навреме, за да видя как момичето се покланя учтиво. На раменете й гордо седеше призрачна лисица с девет опашки, чийто лукави, зелени очи и черни, издадени напред зъби ме накараха да потръпна. – Не се притеснявайте от Флъфолина. На пръв поглед е страшна, но всъщност е изключително дружелюбна. – Магьосницата погали лисицата по бялата й гушка и тя изръмжа доволно. – Сестра ми не би наранила никого освен, разбира се, ако не застрашат живота ми. – Животното скочи на плота и звънецът издрънча.

Наклоних глава и видях, че пиеше някаква течност от череп на човек.

Прочистих гърлото си и казах:

– Дойдох за пакета от Вивиан. Колко ще ми струва?

– Седемстотин жълти диаманта.

Намръщих се.

– Парите от завещанието.

– Мхм. – Измънка в отговор Маджикай.

– Четиристотин.

Дилиджитис размаха заплашително пръст в лицето ми.

– Седемстотин и нито диамант по – малко!

– Това е грабеж! Не е възможно някакви обикновени бои да струват толкова много!

Магьосницата намести шапката си.

– Госпожице, съветвам Ви да не обиждате продуктите ми, защото няма да се поколебая и за миг да Ви изхвърля като уличен пес навън. – Призрачната лисица заби ноктите си в плота.

Фенерът разпръсна нова доза розова пудра и спокойствие изпълни вените ми. Сетивата ми се отпуснаха и се улових, че кимнах разбрано.

– Но първо искам да ги видя.

Маджикай показа дългите си, лилави нокти и нарисува кръст, пресечен от меч, до синьото звънче. От масивното дърво изскочиха три малки тубички с фини апликатори.

– Бяло, зелено и червено. – Магът плесна ръцете ми, когато посегнах да разгледам искрящите цветове. – Брокат от котешки нокът, звездна обвивка и сълза от вещица. Смесваш ги с три капки вода, черен пипер на стъкла и рисуваш.

– Количеството няма да стигне и за една картина! – Възмутено възкликнах.

Дилиджитис подбели многоцветните си очи.

 – Ще стигне за толкова, колкото трябва да видите. – Щракна с пръсти и боите се прибраха в шикозни, бежови кутии с дантелени ръбове. – Сега ми дайте седемстотинте жълти диаманта, които ми се полагат!

Извадих велурената торбичка и я подадох на Маджикай. Момичето веднага се залови да брои диамантите. Бръкнах в джоба си и извадих златната монета, която Владетелят на Царството на сенките ми подари. Плъзнах я по плота и магът вдигна заинтригувано очи.

– Колко ще ми дадеш за нея?

Дилиджитис взе монетата, разгледа я и започна да се суети около нея. Постави я в малка купа, поръси я с вълшебен прах и се намръщи.

– Това е черна магия, госпожице Анабел. Омагьосана е да извиква сянката, която Ви я е дала. – Подаде ми я обратно. – Маджикай не се занимава с черна магия.

В този миг вратата се отвори и аз дръпнах качулката ниско над очите ми.

– И това, ако не е любимата ми клиентка! – Надуших позната миризма на Джоаз и сърцето ми заблъска силно. – Госпожице Барлоу, все така великолепна, както винаги. Заповядайте, моля. – Магът направи дълбок реверанс.

Токчетата на Ариа потропваха по пода, докато бавно пристъпваше напред. Усещах погледа й върху гърба си, макар да не я виждах. Дланите ми се изпотиха. Напрегнах се и се успокоих едновременно. Отдъхнах си, че не беше някой друг Джоаз, който би ме предал на членовете на съда с усмивка и се притесних, защото не желаех да разбира за какво бях дошла.

Сграбчих боите и монетата и побягнах към вратата. Маджикай се развика и лисицата му скочи след мен. Барлоу ме хвана грубо за лакътя и мрачните й очи се впиха преценяващо в моите.

– Глупачке?

Измъкнах ръката си и без да й отговоря излязох навън. Затичах се надолу по улицата, като внимавах да не изпусна шишенцата. Обърках посоката и се озовах пред „Замъкът на мечтите“, където няколко вещици в оскъдни дрехи ме привикваха с пръсти, кикотейки се. Завих наляво и продължих да бързам, лутайки се объркано из тесните улички, които ми се струваха напълно еднакви.

Блъснах се в едър, мускулест тип и с тропот паднах на земята. Върколак на средна възраст се наведе, за да ми помогне, но подадената му ръка застина в мига, в който видя лицето ми под свляклата се качулка. Премести големите си, мътножълти очи на плаката, залепен отсреща и после пак ги върна върху мен.

– Анабел Низвергнатата! – Извика възторжено на двете по – млади момчета, които бяха с него.

Наоколо се разнесоха шепоти.

Блъснах протегнатата му ръка и изпълзях настрани. Изправих се на крака и побягнах със залитане наобратно.

– Тя е! – Изкрещя още някой.

Всякакви същества извръщаха отровните си погледи, за да се уверят в казаното. Загърнах се с плаща и тичах, докато стъпките зад мен не затихнаха. Преследвачите ми се отказаха бързо.

Забелязах стареца, продаващ смелост и въздъхнах облекчено. Озъртах се наоколо през цялото време. Пулсът ми забави ритъм едва след като излязох от другата страна на сградата, водеща към улица „Вълшебна Ли“.

– Отиваш ли някъде, малката? – Сянка надвисна над лицето ми.

Трепнах, разпознавайки върколака от „Замъкът на мечтите“. Навиваше стоманен ластик около китките си и просташки мляскаше, докато дъвчеше магическа трева за възбуждане. Зад него излязоха и другите момчета, хилещи се като малоумници.

– Оставете ме.

– Не мисля, малката. От нежното ти личице ще изкарам цяло състояние. – Острите му нокти одраскаха бузата ми.

– Бъркате се. Аз не съм онази от плаката. – Отстъпих плахо назад. – Не съм тази, за която ме смятате.

– Ммм – Върколакът изръмжа и ме сграбчи през кръста, вдишвайки с разширените си ноздри аромата ми. – Защо ли не ти вярвам, малката?

Сложих ръце на раменете му за упора и с всичка сила забих коляното си в топките му. Изръмжах, отскочих настрани и извадих кинжала си. Копелето ме наруга и приятелчетата му се впуснаха в атака. Замахвах яростно с острието, но не успявах да ги раня. Играеха си с мен така, както лешоядите играеха с мършата. Стояха на разстояние, побутваха се и се кискаха като пияни тийнейджъри.

Мамка му, в каква каша се бях забъркала заради едни скапани бои.

Високият и слаб тип с татуировки по бузите щракна със зъби и впи острите си нокти в робата ми. Кинжалът ми му остави дълъг разрез от вътрешната част на ръката и той сви в длани плаща ми.

Другият мъж с косата на опашка с цвят на стара хартия подсвирна одобрително и изплези език.

– Бива си я.

Нападнаха ме едновременно. Отбивах ударите им, порязвах бедрата им, ала въпреки това знаех, че шансовете ми не бяха големи. Налагаше се да се добера до границата на града на духове и разруха, за да се телепортирам, възможно най – скоро.

Възрастният върколак ме удари в носа, изви китката ми и аз изпуснах оръжието си. Дръпна главата ми назад, заплашвайки да счупи врата ми и прошепна с дрезгав глас в ухото ми:

– Малка кучка. – Стисна челюстта ми и аз изпуснах дъха си през зъби заради натиска. Съществото облиза похотливо бузата ми и примлясна. – Ей, момчета, какво ще кажете да се позабавляваме първо, а? Такава хубавица… Ще направи и трима ни щастливи.

Негодникът обхвана с мръсните си лапи гърдите ми и когато разбра, че не носех сутиен, бръкна под суитчъра на Оливър и докосна кожата ми. Потиснах порива на гадене и се насилих да запазя самообладание. Другите двама се приближиха и аз започнах да се боря неистово, ритах и удрях, мятах се в ръцете му като риба в опит да се отскубна от хватката. Татуираният ме зашлеви силно и разцепи устната ми. Изплюх се в лицето му и сръгах с лакът в ребрата възрастния. Някакъв тип с опашка наблюдаваше безучастно случващото се.

Върколакът, който ме държеше отзад, обви горещите си длани около гръкляна ми и въздухът заседна в гърлото ми. Другият се ухили доволно и свали панталона си.

– Ще кротуваш, кучко. – Отърка се в тялото ми и аз застинах, когато посегна към копчетата на клина ми. – Обещавам, че ще ти хареса.

Мисли. Мисли. Мисли.

Трябваше да се измъкна. Да не позволя на паниката да завладее ума ми.

Тих стон се откъсна от устните на наблюдаващия върколак и дълго острие разкри вътрешността на гърдите му.

– Трима на един? – Изцъка с език. – Доста нечестно ми се струва.

Възрастният изръмжа свирепо, а татуираният светкавично вдигна панталоните си и се обърна. Ариа ми намигна развеселено и отегчено поклати меча си.

– Какво има, момчета? Да не би да си глътнахте езика?

Възползвах се от мимолетното им разсейване и забих тила си в главата на възрастния. Той изскимтя от болка, ала се съвзе бързо и ме запрати в далечината. Паднах по корем и чух изпукване.

О, по дяволите. Проклетите бои се счупиха.

Пропълзях и взех кинжала. Върколаците нападнаха Ариа, която беше вихрушка от плът и стомана. Битката им наподобяваше изящен танц.

Претърколих се, спънах татуирания в гръб, възседнах го и казах:

– Обещавам, че няма да ти хареса. – Стоварих дръжката на острието върху очите му и пробих очните дъна. Топла кръв потече по китките ми, а писъкът му едва не спука тъпанчетата на ушите ми. Изрита ме и се свлякох назад. Хвърлих бърз поглед на Барлоу и видях, че тя бе в доминираща позиция.

Черната й, буйна коса се развяваше като наметало при всеки удар. С единия ток на кожените си ботуши смачка китката на върколака, а с другия се подпря върху гръбначния му стълб. Наведе се и му прошепна нещо тихо. Изтегли меча си и с усмивка разсече главата му на две.

Полуслепият ме сграбчи за косата и ме завлече към противоположната страна на границата.

– Ще си платиш, нещастнице! Шибаният ти съд ще те осъди! Ще те изгорят жива, а след това ще те дадат на мен, за да изчукам мъртвото ти тяло и да го хвърля в шибаното Море на Низвергнатите!

Забих зъби в прасеца му, издърпах крака му назад, за да загуби равновесие и с усилие се изправих. Получих ритник в корема, но парирах този в гърдите. Стиснах го за гърлото и със замах счупих врата му. Съществото се свлече безжизнено и аз се обърнах към Ариа, която ми кимна впечатлено.

– Да се омитаме оттук преди да е изгряла Кървавата луна. Надушат ли ни останалите от глутницата им, смъртта ще ни се стори дар от Съдбата пред това, което ще ни причинят заради тези тримата.

– Спасяваш ме за втори път. – Преглътнах.

Барлоу завъртя очи.

– Ако не се беше появила, Оливър щеше да бъде отново твой.

Джоазът изсумтя.

– Нямаше. – Остро отвърна. – Щяхме да сме на път към гнусния ти град, за да откачим въжето от шията ти.

Усмивка трепна в ъгъла на устните ми.

– Все пак благодаря. – Прибрах кинжала на гърба си.

Без повече проблеми стигнахме границата на града на духове и разруха. Барлоу не ме попита какво бях правила в магазина на Маджикай Дилиджитис, а аз не зададох въпрос за железните белезници, които усърдно криеше под шлифера си.

– Би ли казала на Дерек, че искам да го видя?

– Не.

Сбърчих вежди.

– Ариа…

– Виж, Рейнолдс, брат ми… – Поколеба се. – Брат ни… – Изгледа ме многозначително.

– Какво? – Недоумяващо попитах. – Случило ли му се е нещо?

– Не. – Изкашля се. – Засега.

– Какво имаш предвид? – Наклоних глава. – Имам право да знам, ако е станало нещо с брат ми!

Ариа се колебаеше.

– О, проклятие, ще съжалявам за това. – Скръстих ръце пред гърди. – Материализирай се в северната част на града. Мисли за покрайнините на „Тристита“.

– Защо?

– Ще те заведа при брат ти. – Затвори черните си очи. – В противен случай се съмнявам да ми повярваш.

***

Телепортирах се на север и мълчаливо последвах Ариа между криволичещите улици и сгради. Не вървяхме дълго, за да стигнем малката й разнебитена къщичка с две стаи и мазе. Нищо тук не подхождаше на екстравагантния й гардероб и безупречния вид, оставящ ме без думи всеки път.

Слязохме в тъмното по стълбите, водещи към мазето и тя запали няколко червени свещи. Оглеждах се объркано, докато не видях Дерек да лежи полугол на голямо легло, окован във вериги. Гарвановочерната му коса беше потна и стърчаща във всички посоки. По стегнатите му гърди, повдигащи се равномерно в спокоен сън, имаше повърхностни рани, под очите – лилави сенки. Китките му бяха разранени, а устните – стряскащо издрани.

– Какво си му направила?

Ариа изсумтя и с трясък извади желязото от шлифера си. Докоснах белезниците и проследих гравираните букви от името на Дерек.

Ирисите ми се разшириха от уплаха.

– Майка ми гние в Зиик заради отчаяния копнеж да отмъсти на баща ти за смъртта на моя. Дерек е плод на омразата й, белязаният от Съдбата да донесе справедливост на семейството ни.

– Аз… не разбирам.

– Брат ни е роден в огън от гняв и мъст.

– Роден в огън от гняв и мъст? – Повторих след нея.

Кимна.

– Съществуването на родените в огън от гняв и мъст е предопределено. Убиват онези, заради които са заченати и умират заедно с тях в изгнание.

Това беше лудост.

– Значи казваш, че Дерек изпитва копнеж да прониже гърдите на баща ни? На мъжа, който го е отгледал?

– На този етап не. В процес на осъзнаване е. – Взря се изпитателно в мен, сякаш очакваше всеки миг да откача. – Брат ни е длъжен да изпълни мисията, заради която е дошъл на този свят. Да отмъсти не само на Теранс, но и на всички членове на Рейнолдс.

Ледени тръпки пропълзяха по гръбнака ми. Ужасът ме вцепени.

Забелязах, че веригите, с които Дерек бе окован, също носеха инициалите му, както и че червеникавите разрези всъщност изобразяваха знаци.

– Кога разбра?

– Когато се върнахме от града на предателството. Очите му се промениха внезапно… В дълбините им имаше повече кръвожадност, отколкото във всеки друг Джоаз, с когото съм се сблъсквала. Изведнъж стана по – силен. По – дързък. Започна да страни от мен и да излиза тайно. Прибираше се мръсен и окървавен. Задавах му хиляди въпроси, а той не отговаряше на нито един.

– Защо не ми каза по – рано?

– Не желаех. Борех се с пристъпите му тези дни и се убеждавах, че не бива да му позволявам да избие всички ви. Не възнамерявах да ти споделям каквото и да било за състоянието му.

– Какво се промени?

– Не искам брат ми да умре. Забавям трансформацията му с помощта на магията на Маджикай, но според майка ми след по – малко от седмица нищо няма да успее да я спре.

Поклатих глава.

– Родените в огън от ярост и мъст са приказка. Приказка, разказвана, за да плаши неверниците в любовта.

– Всяка приказка е истина, Рейнолдс. – Повдигна рамене. – Понякога по – красива, а друг път: по – грозна. Но винаги истина.

– Оливър знае ли?

– Не.

– Може би той ще намери начин да го избавим от тази участ.

Ариа въздъхна.

– Замини.

– Какво?

– Отиди някъде далеч. Скрий се. Докато ти си жива, брат ни също ще живее.

– Като чудовище. – Ужасено прошепнах. – Господи, Ариа, той ще ме преследва.

– Сещаш ли се за друг начин? – Вирна брадичка. – Защото аз опитах всичко! Пребих го почти до смърт, за да го вразумя, лекувах го с билки, упоявах го с отвари, използвах магически предмети за задържане на проклятия, посъветвах се с вещици… Нищо! – Изкрещя в лицето ми. – Или вие ще умрете, или той. – Прокарах треперещи длани през косата си. – Или всички ви.

Стори ми се, че цял час стояхме в потискащото мазе и се взирахме предизвикателно една в друга. Вдишвахме трептящия въздух, пронизван от тихите стенания на Дерек и се опитвахме да измислим начин да предотвратим нещо, за което се казваше, че бе невъзможно да бъде предотвратено.

– Стана късно.

Хвърлих угрижен поглед на Дерек.

– Аз се качвам. След днешния ден имам нужда от карамелен шот. Ти, ако искаш, остани. Въпреки че едва ли ще се събуди в следващите пет часа. – Обяви красивата жена, докато се отправяше към стълбите.

Приседнах до леглото на брат ми и погалих мокрото му чело. С любопитство разгледах мазето, което се оказа, че не беше толкова зле – малка и уютна баня, кухненски бокс и маса, две големи, кожени кресла и няколко шкафа. Стените бяха прясно боядисани в свежо зелено, а подът – покрит с бели плочки на релефни снежинки.

Целунах бузите му, прошепнах му, че го обичам и че ще се оправи и загасих свещите. С натежало сърце се качих при Ариа, която наливаше захаросан карамел в кристални чаши.

– Искаш ли?

Махнах с ръка и несигурно пристъпих в старовремската кухня в жълто с бели и сини шкафове.

– Дори с алкохола на смъртните не се разбирам.

Барлоу отметна косата си назад и побутна една от чашите към мен.

– Ще ти помогне да се отпуснеш.

Тя изпи питието със сметана и разклати чашата си. На дъното се размърдаха шоколадови топчета, големи, колкото грахови зърна. Облиза устните си и вяло ми се усмихна.

– Знаеш ли, понякога си мисля, че в друга ситуация бихме могли да бъдем приятелки, но старанието ти да покажеш колко си скучна, бързо прогонва тези мисли от ума ми.

– Не съм скучна.

– О, нима? – Отново побутна шота към мен. – Докажи ми тогава.

Стиснах юмруци и взех чашата. Пухкавата сметана и сладникавият карамел накараха устната ми кухина да изтръпне. Парещ огън се разля из езика ми и затопли гърлото ми.

– Видя ли? Не умря.

Ала два часа по – късно ми се искаше да бях умряла.

С Ариа лежахме на пода, забравили за реалността, която ни заобикаляше, смеещи се на първата ни среща, докато се наливахме с карамел от „Кралицата на сладостта“, втечняващ сетивата ни. Стъпалата и ръцете ми бяха изтръпнали. В съзнанието ми сякаш имаше невидимо перде, което ми пречеше да разсъждавам трезво.

– Трябва да си тръгваш, Рейнолдс. – Изкиска се. – Господарят ми ще започне да ревнува от мен.

Ухилих се глупаво.

– В-всеки би рревнувал от теб!

Нов бурен смях.

Изправих се със залитане и с известно затруднение открих входната врата. Подпрях се на касата и се обърнах към Ариа.

– Все още ли ме смяташ за скучна и разглезена глупачка?

– Зависи. Ти мислиш ли ме за кучка?

Готвех се да й отговоря, но се задавих със собствената си слюнка. Ариа изпи поредния шот и ми отдаде почит.

– Ще се видим, когато изтрезнея.

– Д-д-а. – Залитнах. – Когато изтрезнееш.

Излязох навън и хладният вятър целуна горещата ми кожа. Материализирах се пред къщата над Розовото езеро и макар няколко пъти да паднах на земята, успях да си отключа. На терасата видях силует. Взирах се няколко минути като полусляпа старица, за да осъзная, че това бе Оливър. Изпънах гръб, прочистих гърлото си и си заповядах да се стегна, за да не разбере, че бях пияна.

Взех си душ, налях си чаена чаша от билковото масло с етикет „МАХМУРЛУК“ и го изпих на един дъх. След петнадесет минути магията подейства и алкохолът бързо започна да се изпарява от кръвта ми. Все още имах усещането, че стъпвах по облаци, но поне езикът ми не беше изтръпнал и не бърках всяка дума.

Наметнах се с одеяло и се отправих към терасата, където Оливър продължаваше да седи сам, сякаш изобщо не знаеше, че се бях прибрала. Плъзнах вратата настрани и се загледах в мъжа, който взе насилствено сърцето ми, разкъсвайки го като безмилостен хищник. Очите му олицетворяваха септемврийските бури, а душата му беше по – студена и от февруари. Отровена от една отдавна повредена любов, аз продължавах да изгарям бавно по него. И сезонът вече нямаше никакво значение, защото доброволно се обричах на страдание. На несигурност. Понякога дори и на самота.

Нямах сили да си тръгна. Ала и дълбоко в себе си знаех, че не исках. Опитвах се да не го обичам. Да не се нуждая от него. И накрая да го забравя. Преструвах се, че не ми липсваше. А животът продължаваше все така да си тече.

Мъжът с диаманти вместо очи не ме бе омагьосал със своята великолепна красота. Нито с вълшебни приказки за отдавна изгубени принцеси, заживели щастливо даже и в смъртта.

Умерено арогантен. Опитен крадец. Той беше опияняващ наркотик, носещ едновременно наслада и разруха. Смъртоносен като кърваво острие и необходим като кислорода във въздуха.

Беше ме омагьосал единствено със своето черно и замръзнало сърце.

– Нощите са най – трудни. – Пристъпих тихо напред, подпрях се на парапета на терасата и вдишах дълбоко студения въздух. – Предполагам, че самотата е по – осезаема, когато светът заспи, защото макар да шепти, в съзнанието ни отекват крясъци. Крясъците на собственото ни аз, което ни умолява да го пуснем от клетката, в която сме го затворили, за да се пречисти от греховете.

Хвърлих бърз поглед на Оливър, който изглеждаше толкова уморен, че сърцето ми се сви от тревога.

– Ако ми кажеш какво те измъчва, може би бих могла да ти помогна.

Той се усмихна едва-едва.

– Не можеш. – Хладнината в очите му ме накара да потръпна. – Никой не може да ми помогне, скъпа.

– Не разбирам. – Загледа се в татуираните букви на пръстите си и разсеяно каза:

– Аз също. – Сви яростно юмруци и продължи: – Впуснах се в битка, без да знам за какво се боря. В началото ми се искаше просто да изляза отвъд очертаните граници, откривайки себе си. Започнах да преследвам мрака, за да прокудя тъмнината. Бягах толкова дълго, че забравих как да се върна и спрях едва когато се озовах на ръба. Напред виждах само пропаст, а назад – нищета. Слънцето бе залязло и светлината ме беше предала.

Коленичих и обвих длани около бузите му.

– Въпреки това си победил. – Поколебах се. – Сам си ми казвал, че чрез болката се превръщаме в тези, които трябва да бъдем.

– И кой съм? – Заинтригувано попита, а когато не отговорих, се засмя и се отдръпна. – Не знаеш? Спокойно. И аз не знам.

– Оли… – Прекъсна ме.

– Говориш за самота… За болка… – Поклати гневно глава. – Не съм самотен, Анабел, а – празен. Достигнал съм мъртвата точка на живота, в която не мога нито да се сбогувам, нито да остана. – Думите му ме нараниха. Изправих се и мълчаливо тръгнах към хола. Миг преди да затръшна вратата, казах:

– Сега си ядосан, Принце и не го осъзнаваш, но бъди сигурен, че ще се оправиш. Колкото и време да отнеме. Ти ще се оправиш. – Прехапах долната си устна и добавих: – Понякога всички имаме нужда да пропаднем в пропастта, за да съберем сили да се изкачим отново на повърхността.

Грей се засмя сухо.

Скочих на леглото, когато каза с дрезгав глас:

– Мъдър съвет от пиян Кимпар, който се нуждае от петнадесет минути, за да изкачи десет стъпала. – Щракна с пръсти. – Ще го запомня.

Стиснах зъби.

– Ти си глупак, Оливър Грей! – Извиках в отговор.

– А ти – пияница, скъпа Анабел.

Затворих очи и се заставих да заспя въпреки червенината, разляла се по бузите ми и пламтящия гняв в ума ми.

You may also like...

12 Responses

  1. Denzy says:

    Просто уникална!!! 😍😍😍 С нетърпение очаквам следващите глави.😍😍😍

    • Monika Alexandrova says:

      Благодаря. Радвам се, че ти харесва! 😊
      Довечера ще започна да работя върху 19 глава. 🙂

  2. Мимими says:

    Кога ще качиш нова глава?

    • Monika Alexandrova says:

      Надявам се през тази седмица да успея да я завърша и публикувам.

  3. Руми says:

    Чакам с нетърпение продължението. Много ме увлече, прочетох я наведнъж, просто не можах да спра. 👍Уникална е!!! Надявам се скоро да се радвам на следващата глава. 😊

    • Monika Alexandrova says:

      Много се радвам, че Ви е харесала! 🙂 19 глава е почти готова, така че в близките няколко дни ще бъде качена. 🙂

  4. Диляна says:

    От един откъс във Фейсбук попаднах на книгата и прочетох всички глави на един дъх. Нямам търпение за следващата <3

  5. Карина Лазарова says:

    Пишеш невероятно! Попаднах на откъс във Фейсбук и съм очарована! Продължавай все така, чакам продължението с нетърпение!

    • Monika Alexandrova says:

      Благодаря! Много се радвам, че историята ми ти харесва! 🙂
      19 глава вече е написана, остана само да я редактирам. 🙂

  6. Една Тинейджърка says:

    Писмото от Вивиан… уникално е ..
    Точно тези чувства, точно тези думи .. това съм аз.

    • Monika Alexandrova says:

      Радвам се, че ти харесва. 🙂 Ако трябва да бъда честна, имах известни колебания относно него.
      Мисля, че на даден етап от живота си всеки се чувства по този начин. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!