Седемнадесета глава

Седемнадесета глава

Пламъкът на неотмъстените

– По дяволите! – Ударих с юмрук бюрото.

Вече в продължение на два часа разглеждахме проклетата карта, която ни беше дала вещицата. Изпълних указанията й, поръсих четири пъти със сместа и въпреки това нямахме представа къде се намираше изобразеното място.

– Прилича на гробница. – Несигурно каза Анабел. – Гробница, върху чиито решетки е издълбан символът на Кимпарите.

– Баща ти споменавал ли е нещо?

– Не.

Изсумтях.

Пръстите й проследиха мастилото по жълтата хартия.

– Тези три знаци…

– Вероятно олицетворяват това, с което ще се сблъскаме.

– Меч, лабиринт и купа. – Намръщи се. – Купа?

Повдигнах рамене.

– Най – важното е да разберем къде се намира тази гробница. – Седнах на стола, качих краката си върху масата и разтърках слепоочието си. Напоследък силите ми се изчерпваха все по – бързо и желанието ми за убийства се увеличаваше значително. – Ще се справя с препятствията, когато му дойде времето.

Кимна.

– Тогава да се залавяме за работа. Спомена, че имаш книги, касаещи историята на Кимпарите?

– Да, в библиотеката в хола.

– Ще ги донеса. – Ана се изправи и отиде в другата стая.

– Оливър! – Грубият глас на Бренън ме стресна. Повдигнах натежалите си клепачи и забелязах тревога в погледа му.

– Какво има? – Тихо попитах, така че Анабел да не ме чуе.

– Рийд и конниците му са в „Мортем“. Развалиха представлението на Ариа, прогониха клиентите и опустошиха заведението.

– Скапаният Рийд.

След като научих, че именно той ни бе предал, помолих Бродника да го държи под око. Бренън не беше очарован от задачата и предположих, че ми даваше тази информация само защото засягаше и Ариа.

– Кол също е там. Опасявам се, че нещата ще излязат извън контрол. – Повдигнах вежда.

– Можеш да се обзаложиш, че ще стане така. – Скочих на крака и бързо взех оръжията си.

– Къде отиваш? – Анабел скръсти ръце пред гърдите си, когато ме видя.

– Да дам урок на един предател. – Ядно отвърнах.

– Сега?

– Да, сега. Рийд е в „Мортем“ при Ариа.

– Тя ли те повика?

– Не.

– Тогава как разбра?

– Просто знам.

– Ако отидеш и го заплашиш, единствено ще го разгневиш допълнително.

– О, аз нямам намерение да го заплашвам, скъпа. Веднъж вече предупредих копелето да не се занимава с мен и конниците ми. Вместо да ме послуша, той издаде плана ни на членовете на съда на Кимпарите, надявайки се, че те ще ни убият. – Облякох якето си и й намигнах. – Приключих със заплахите. Време е за демонстрации.

 Анабел завъртя очи.

– Не бъди безразсъден, Оливър.

Приближих се до нея, целунах нежно устните й и закачливо попитах, докато пристъпвах към вратата:

– Нима някога съм бил?

Рейнолдс се засмя.

– Хайде, любовнико. – Отегчено ме повика Бренън.

 – Опитай се да откриеш информация за онази гробница. Няма да се бавя.

Напуснах къщата и се телепортирах директно на входа на „Мортем“.

Открехнах предпазливо вратата и видях Ариа, която небрежно се беше облегнала на бара, облечена в ефирно бельо. Кол заплашително въртеше меча си вляво от нея, заобиколен от конниците на Рийд, който се усмихваше самодоволно на Барлоу.

– Изненадан съм, че отказваш да си легнеш с мен, уличнице. Доколкото съм чувал, думата „не“ не е характерна за репертоара ти. – Носът на Джоаза докосна буйните къдрици на Ариа, когато се наведе да й прошепне нещо в ухото.

– Разкарай се, Рийд. – Барлоу постави ръцете си върху гърдите на копелето, за да го отблъсне, но той рязко ги сграбчи и я придърпа плътно към себе си, така че да се отърка в полуголото й тяло.

Пресегнах се към близката маса и съборих струпаните чаши на земята, за да насоча вниманието на всички към мен.

Кол се ухили.

– Да не би да прекъсвам флирта ти, красавецо? – Членът на Тринадесетте се обърна и ме стрелна с поглед, изпълнен с неприкрита злоба.

– Нищо подобно, пристигаш тъкмо навреме. – Театрално се поклони, както всеки път. – Курвата ти изглежда си отваря краката при определена кодова дума. Ще бъдеш ли така любезен да я споделиш с мен? – Усмихна се ехидно на Ариа, която не реагира на обръщението му. – Предполагам, че сега, когато чукаш онзи Кимпар, не се интересуваш от тази тук.

Изръмжах.

Нямаше нужда да давам заповед на Кол чрез умствената ни връзка. Извадих кинжала си и го хвърлих към Рийд, целейки се в рамото му, а конникът ми свирепо атакува подчинените му. Ариа се измъкна от хватката на Рийд и прескочи бар плота, за да достигне оръжието си, висящо на стената. Джоазът се наведе и избегна острието ми.

– Много лесно си изпускаш нервите, Грей. – Изглеждаше искрено развеселен.

Рийд свали връхната си дреха и нави ръкавите на пуловера си. Кръвожадно прокара език по устните си, раздвижи мускулите на гърба си и търпеливо зачака да го нападна.

Кол беше свалил единия конник на земята, а на другия притискаше лицето към бар плота. Ниският тип в дъното на бара извади камата си и я допря до гърлото на блондина, а Ариа насочи пистолета си към него.

Рийд изцъка неодобрително.

– Е, май най – добре ще бъде, ако спорът се разреши от нас двамата.

Джоазът направи знак на мъжа, който държеше Кол намушка, да свали оръжието си.

– Оставете ги. – Конниците ми се напрегнаха, но изпълниха заповедта.

– Внимавай, Оливър. Рийд е изключителен в ръкопашния бой.

Усмихнах се в отговор на Бренън, изучаващ заинтригувано ситуацията.         Противникът ми изнесе десния си крак напред, завъртя се на него, отскочи във въздуха и стовари вертикално лакътя си върху главата ми. Атаката му ме хвана неподготвен, олюлях се и отстъпих назад. Рийд се възползва от замайването ми и побърза да нанесе втори страничен удар в пищялите ми. Дъжд от юмруци заваля мигновено върху лицето ми и когато лявата му ръка изкара въздуха ми, засягайки слънчевия сплит, паднах на земята.

Копелето наистина беше добро.

Рийд ме възседна, а аз вкусих кръвта си върху устните. Цялото ми тяло ме болеше, а белите ми дробове се мъчеха да възстановят отново нормалната си дейност. Кокалчетата на пръстите му почти разбиха челюстта ми.

Вдишах дълбоко и ударих носа му с горната част на челото си. Негодникът изсумтя, ала продължи да ме удря. Съумях да освободя ръцете си и парирах атаката му с лакти, натрошавайки два от пръстите му.

Рийд сякаш не изпита болка и понечи да ме удари отново. С усилие отместих главата си настрани, но не достатъчно бързо, защото юмрукът му смаза ухото ми. Сграбчих го за шията и се сборичкахме. Отместих го от тялото си и едва-едва се изправих. Гадеше ми се ужасно много и зрението ми бе замъглено от юмручните удари. Опитах да нанеса удар с пета в ребрата му, но той хвана крака ми и го изви с цялата си сила. Можех да се закълна, че чух изпукването на костите си.

Ритнах го първо в корема, а след това и в лицето и той падна на колене. Заобиколих го и бързо извадих острието си.

– Оливър! – Предупредително извика Бренън. – Не можеш да го убиеш.

Поклатих глава. Нямаше да го убивам.

Обвих лактите си около гърлото му и приложих приспивната хватка.

– Казах ти, че не бива да подлагаш на изпитание търпението ми, Рийд. Обясних ти, че съм опасен, а ти въпреки това се опита да ме изиграеш.

Джоазът се бореше за глътка въздух. Указваше силно съпротивление и ми беше трудно да го удържа. Извадих кинжала си и го доближих до лицето му.

Конниците му се спуснаха към мен, но Ариа и Кол блокираха пътя им. Започна ожесточена битка.

Рийд захапа китката ми и аз отпуснах хватката си. Успях да го задържа и бавно, с треперещи пръсти, прокарах острието си по диагонал през лицето му. Разцепих веждата, носа и бузата, ръцете ми се оцветиха в червено, а Джоазът започна да крещи и стене от болка, мятайки се напористо. Когато приключих, го пуснах и той се свлече на земята.

– Господарю! – Високият Джоаз, стъпил върху гърба на Кол, се приближи.

– Следващият път, когато решиш да играеш мръсно и да се занимаваш с моите подчинени, се погледни в огледалото и си спомни за тази нощ, красавецо.

– Ще си платиш! – Крещеше яростно, ала не ме нападаше.

Изправи се на крака и се приближи до мен, без да обръща внимание на протегнатите ръце на конниците си.

– Ще те накарам да проклинаш името си, Оливър Грей. И ти, и твоите проклети конници ще си платите.

 Изплю се в краката ми.

– Кълна се в нашата кралица! Кълна се, че горчиво ще съжаляваш, Грей!

Кръвта му продължаваше да се стича по цялото тяло. Дланите му трепереха и конниците му изглеждаха объркани от липсата на атака. Рийд беше корав тип, отличен боец, ала сега просто се взираше обещаващо в мен и стискаше зъби, мъчейки се да запази самообладание.

Телепортира се неочаквано и подчинените му го последваха.

Облекчено изпуснах дъха си.

– Какво направи, Оливър? – Огледах Кол и Ариа, които имаха няколко повърхностни разрези и сведох поглед към острието си. – Рийд ще поиска смъртта ти, когато разбере, че острието е направено от кръвта на Реземблин. Оливър, беляза го завинаги и…

– Направих това, което беше необходимо.

Кол сбърчи вежди в опит да разбере на кого говоря.

Избърсах окървавените си ръце в дрехите и забелязах гневния поглед на Барлоу.

– Добре ли сте?

– Щяхме да се справим и без твоята помощ, Оливър. – Прокара пръсти през косата си.

– Знам, но Рийд трябваше да си получи заслуженото за това, че ни предаде на съда на Кимпарите.

Ариа не отговори, излезе бързо навън и аз изтичах след нея. Беше започнало да вали сняг и няколко снежинки се озоваха в плен на непокорната й коса. Настигнах я, хванах я за рамото и я обърнах насила към себе си.

– Какъв ти е проблемът?

Барлоу измъкна ръката си и вирна брадичка.

– Ти си ми проблемът, Господарю. Помисли ли, че вбесявайки онзи негодник, застрашаваш живота на майка ми?

Изненада пробяга по скулите ми.

– Рийд ще иска да нарани мен, Ариа. Майка ти няма нищо общо с това.

Барлоу се засмя.

– Той е откачено копеле, което ще стори всичко, за да ти го върне, Оливър. С действията си тази вечер ти единствено му показа какво трябва да направи.

– Какво имаш предвид?

– Всички са наясно, че не притежаваш инстинкти за самосъхранение, Грей. Единственото, за което те е грижа, са съществата, на които държиш. Ако желае да ти отмъсти, е необходимо просто да посегне на някой от нас.

Обърна ми гръб и се отправи към северната част на града на духове и разруха.

– Рийд не може да поиска смъртта на някого от Зиик без причина. Дори и да го направи, Тринадесетте няма да изпълнят молбата му.

– Официалната присъда за смърт не е единственият начин да се отървеш от един затворник, Господарю.

Мамка му.

– Така да бъде.

Ариа ми хвърли объркан поглед през рамо.

– Подготви дванадесет обжалващи писма и ми ги донеси да ги подпиша.

– Това не е добра идея, Принце. – Бренън застана вляво от мен. – Обжалващото писмо ще задължи Тринадесетте да преразгледат случая, но няма да промени решението им. Бяха единодушни, когато обсъждаха присъдите на затворниците от Зиик. Умишлено ли целиш да ги ядосаш?

– Постарай се всичко да бъде както трябва, защото това е единственият ни шанс. Спази правилата за написването на обжалващо писмо, прочети законите на Зиик и се опитай да извлечеш нещо полезно от тях.

Ариа кимна.

– Благодаря ти, Оливър.

– Недей, вероятността да се разочароваш е по – голяма.

– Знам.

Барлоу се телепортира, а аз пренебрегнах недоволството на Бродника и се върнах обратно в „Мортем“.

– Кол, предупреди Феликс да внимава. Рийд и момчетата му ще се опитат да измислят начин да ви навредят.

– Добре, Господарю.

– Бъдете предпазливи и се постарайте да не се забърквате в неприятности, докато нещата не се успокоят.

Блондинът се ухили.

– Ще бъде трудно, Господарю. „Неприятности“ е второто ми име.

Потупах го по гърба и се засмях.

– Друг, ако беше на мое място, Принце на мрака, вече щеше да е прокарал острието си по очертанията на вените ти. – Буца заседна в гърлото ми. – Не си спомням да съм те учила на небрежност, а вече повече от половин час те наблюдавам в този бар, без дори да ме надушиш.

Бавно се обърнах по посока на познатия глас.

– Вивиан?

– От плът и кръв.

Плъзнах любопитните си очи по сбръчкано й лице, по черните дрехи и посивялата коса. Под пелерината й видях дълъг меч, а в очите – умора и тъга.

– Свободен си да си вървиш, Кол.

– Но… – Махнах му с ръка.

– Ако имате нужда от мен, повикайте ме. – Огледах се наоколо и забелязах, че Бренън също се размърда неспокойно. Приближих се до старицата и тихо й прошепнах в ухото миг преди да се телепортирам: – Розовото езеро. Веднага.

***

– Кога се върна?

– Вчера. – Вивиан придърпа качулката върху главата си.

– Неразумно беше да идваш тук.

– Може би. Но до мен достигнаха слухове и бях нетърпелива да разбера дали са истина.

Посочих къщата.

– Най – добре е да влезем вътре преди някой да те е видял.

Качихме се по стълбите и отворих вратата. Анабел четеше дебела книга на дивана, а Бренън седеше заинтригувано на кухненската маса.

– Анабел? – Бледа усмивка се разтегли по скулите на Вивиан.

Кимпарът вдигна поглед от страниците и едва се сдържа да не ахне.

– Какво се е случило? – Рязко се изправи и се приближи до мен. Повдигна се на пръсти, хвана ме за брадичката и огледа раните ми.

Старицата тихо се засмя, докато се настаняваше на фотьойла.

– Т-тя ли ти го причини?

– Нищо ми няма. – Отидох до мивката, намокрих кърпата, закачена отстрани и внимателно започнах да почиствам кръвта.

– Ако бях аз, щеше да изглежда много по – зле.

– Права е. От нейните ръце това би могло да мине за погалване. – Анабел се намръщи и аз добавих: – Поговорих си с Рийд. Изяснихме се на кой къде му е мястото.

– А ти защо си дошла? – Вивиан повдигна изненадано вежди.

– Бих могла да те попитам същото, дъще на Рейнолдс. Или е по – правилно да се обърна към теб с новото ти име? – Анабел сви дланите си в юмруци и това не убягна на старицата. – О, стига! Последният път едва спасих Оливър от Кимпарите близнаци, които беше изпратила да го убият, а сега те намирам в дома му.

– Случиха се доста неща след заминаването ти, Вивиан.

Хвърлих кърпата и седнах на дивана.

– Нека позная: Анабел е Низвергната заради неумението да държи езика зад зъбите си, а ти си вбесил всички Кимпари на света, защото си загубил ума си, като си нападнал сърцето на Юстънрол?

– Смятах, че ще бъдеш впечатлена от постъпката ми. Смея да твърдя, че посланието ни към членовете на съда на Кимпарите беше внушително.

Облегнах се назад и гневно погледнах Бренън, проснал се върху масата.

– Не ме гледай така! – Остро отвърна, без да отваря очи. – Изморен съм.

– Впечатлена съм, че не са отсекли главата ти, Оли, докато си опитвал да предадеш това послание.

– Е, вярвам, че ще имат и друга възможност да опитат.

Вивиан се разсмя, а смехът й премина в дълбока кашлица.

– Добре ли си?

Усетих заинтригувания поглед на Ана върху себе си.

– Да.

– Притеснявах се за теб. Опасявах се, че няма да се върнеш.

– Аз пък мислех, че когато се върна, ти няма да бъдеш тук.

– Откри ли нещо?

– Не. Опитах да открия следите на родителите ти, но се оказах в задънена улица. Скитах се из света на смъртните, разпитвах вещици и върколаци, но никой не знаеше нищо. Платих огромно състояние на най – добрата магьосница в цяла Англия, за да ми даде повече информация за семейството ти. Единственото, с което се сдобих, е непотребно име и фалшива история за миналото му. – Бръкна в джоба си и извади обгорена, черна хартия, върху която със златни букви пишеше БРЕНЪН ГРЕЙ. – Парчето на Реземблините е било в него преди да изчезне безследно. Заличен е от всички родословни книги и е обявен за мъртъв. – Засмя се. – Когато вещицата направи заклинание, с което да открие останките му, друга магия погълна нейната и блокира силите й.

– Бренън Грей. – Повторих невярващо.

– Който и да е, най – вероятно наистина отдавна е мъртъв. – Разочаровано отвърна Вивиан.

Стиснах зъби и изсумтях. Бродникът стана от масата и се доближи до мен.

– Не бързай да се ядосваш, Оливър. Не се опитвам да те измамя.

– Чувал ли си го? – Попита Анабел, докато разглеждаше листа.

Извърнах глава и се взрях в синьо-зелените очи на Бренън.

– Ще дам отговори на въпросите ти, когато останем насаме.

Знаех, че от самото начало ревностно пазеше някаква тайна от мен. Подозирах, че се отнасяше до миналото му, но не вярвах, че парчето на Реземблините бе в него.

– Не.

Вивиан ме изгледа с любопитство, сякаш подозираше, че лъжех.

– Предлагам да оставим това настрана и да се съсредоточим върху разгадаването на картата.

– Каква карта? – Изправих се и подканих старицата да ме последва в другата стая.

Намръщи се и проследи очертанията на запечатаното мастило.

– Колко плати за нея?

Анабел се размърда неспокойно.

– Има ли значение? – Промърморих в отговор. – Вече е в мен.

– Интересно ми е да разбера какво е поискала една вещица от теб в замяна на невярна карта.

– Невярна?

– Това е древната гробница на първородния Кимпар. Намира се на гробището на Омърсените в покрайнините на Юстънрол, където се смята, че е погребана предшественицата ни, убита от собствения си брат. – Вивиан помириса стъкленицата, която бях използвал. – Никой член на съда на Кимпарите не би скрил там парчето на Съдбата.

– Ще ме заведеш ли?

– Ти май наистина си си загубил ума, Оливър. – Горчиво отбеляза.

– Невъзможно. – Рейнолдс прокара пръсти през косата си. – В историята на Кимпарите не се споменава нищо за подобно гробище.

– Разбира се, че не. В книгите пише само това, което е необходимо да знаем.

Потърках развълнувано ръце.

– В полунощ тръгваме.

Вивиан изцъка.

– Това не е обикновено гробище, Грей. Земята е достъпна единствено за онези, които са извършили предателство спрямо своята раса.

Засмях се.

– В компанията съм на неверница, бягаща от закона повече от петдесет години и Низвергната, чието лице е разлепено из цял Юстънрол. Ако се налага, ще намерите начин да стъпя на проклетото гробище.

Отидох в хола и облякох якето си отново.

– Ще взема роби, под които да скрием с Анабел лицата си. – Казах и посочих тази на Вивиан. Рейнолдс се подпря със скръстени ръце на рамката на вратата, а старицата изсумтя.

Хвърлих предупредителен поглед на Бренън и излязох.

Стъпките ми отекваха върху мекия сняг, който бързо се трупаше. Завих наляво, а след това надясно към южната част „Солис“, където имаше денонощен магазин за оръжия и бойно облекло. Вслушах се в тишината на нощта и проверих тясната улица за други Джоази.

– Започвай да говориш, Бренън. – Бродникът прехапа долната си устна и за първи път от много време насам забелязах несигурност в очите му. – В теб ли е парчето на Реземблините?

– Не.

– Знаеш ли къде е?

– Да.

По дяволите.

– Защо не ми каза?

– Защото не можех, Оливър. Вивиан е белязана от кръвна клетва, която я задължава да те защитава с цената на живота си, а аз съм положил обет, който ми позволява да споделя с теб само фрагменти от всичко, което знам.

– Пред кого си положил този скапан обет?

Замълча.

– Искрен ли си спрямо намеренията си към мен? – Сърцето ми се сви в мига, в който зададох въпроса си.

– Да.

– Историята, която ми разказа… За изтезаваното момиче и Джоазите…

– Вярна е. – Риташе снега, докато вървяхме към магазина. – Макар не Реземблините да ме изпратиха в царството на Тиара. – Наклоних объркано глава. – Аз го пожелах. Не бях прокълнат да се влюбвам в грешни жени, защото спах с вещица. Спах с вещица, за да платя цената, необходима на Талинда за заклинанието да бъда превърнат в Бродник.

– Талинда? – Мамка му, какъв глупак бях. – Защо би поискал нещо подобно?

 – Знаех, че ще имаш нужда от мен.

– Но аз дори не съм бил роден! – Гневно изкрещях.

– Някой ден ще разбереш.

– Не! Омръзна ми от този номер! – Пристъпих напред и размахах заплашително пръст пред лицето му. – Кажи ми проклетата истина, Бренън! Само така ще ми помогнеш. Кой съм аз? Защо изглеждаш като мен? И как, по дяволите, ти е хрумнало да се пожертваш за някой, който не е съществувал?

– Защото съм бил там и преди! – Ръцете му се разтрепериха. – Виждал съм те да умираш. Да губиш.

Поех си дълбоко дъх и попитах:

– Кога?

– В друг живот.

Засмях се нервно.

– Побъркал съм се.

– Какво? – Недоумяващо прошепна.

Размахах ръце.

– Въобразявам си, че си реален.

Бренън тръсна глава.

– Не си луд, Оливър, а – нетърпелив. Мислиш твърде много за преди и прекалено малко за сега. Трябва да приемеш, че всички правим грешки. Дори и в дните, в които упорито се мъчим да ги поправим. Носим кръстовете от миналото и се опитваме да ги заровим в настоящето. Сякаш можем да заличим белезите завинаги.

– Кой си ти?

Спрях и замахнах към него с юмрук.

– Хайде, удари ме! – Сграбчих Бродника за дрехите и го блъснах с цялата сила, която притежавах, в стената. – Давай! Направи го! – Изкрещя отново в лицето ми, взирайки се в потъмнелите ми от ярост очи. Стиснах го по – здраво, макар да си заповядах да се успокоя. – Копнежът ти да се измъкнеш от клетката, в която сам си се затворил, ще те изпепели. Опитваш се да счупиш решетките, ала не осъзнаваш, че така чупиш само сърцето си.

– Млъкни, по дяволите. – Оттласнах тялото му напред и отново го блъснах.

– Гневът няма да ти помогне да се справиш с хаоса в живота си, смели Принце. Оковал си с вериги душата си, защото се страхуваш, че тя ще пожелае да бъдеш този, който всъщност си. – Бренън се усмихна.

– Проклет да си!

– Нека. И в това да си проклет има магия. – Сепнато го освободих от хватката си.

– Ти си лъжец.

– А ти – страхливец. Прегръщаш другите, когато кървят, но забравяш да прегърнеш себе си, когато умираш. – Засмях се горчиво. – Ключът за щастието не се крие в бягството, Оли, а в оставането. Нима не го разбра досега?

Поклатих глава.

– Трябва да останеш и да прегърнеш проклетия си мрак, Принце. Да се научиш, че битките със собственото ни аз не се печелят със смъртоносни остриета, а с обикновена любов.

Показах му неприличен жест и закрачих надолу по улицата.

– Мътните да вземат твоята скапана любов!

Бродникът се изкикоти.

– Искаш да знаеш кой съм? – Спрях и го погледнах. – Аз съм твоят Духовен водач, Оливър.

Мой ред беше да избухна в смях.

– Да, а пък аз вчера открих изгубената Атлантида.

– Оли…

– Спри. – Преглътнах обидните думи, залепнали на върха на езика ми. – Имам нужда да помисля.

– Нека първо ти обясня.

– Не. – Хукнах към магазина, намиращ се на две пресечки оттук.

Бренън изсумтя.

– Знаеш ли кое е най – тъжното, Оли? – Напрегнах се, ала продължих да вървя. – Че всеки един от нас води невидима битка с невидими воини, които умеят да ни побеждават. Воини, чиито оръжия са изваяни от несбъднати мечти, неизживени копнежи и отровен страх. Ако вярваш, че си способен сам да ги унищожиш, значи си глупак. – Понечих да се възпротивя, но Бродникът отново заговори: – Защото тяхната господарка е самотата, смели Принце. Можеш да бронираш сърцето си, за да го предпазиш от пагубни чувства, да затвориш душата си в стоманена кутия, за да я отървеш от грозната истина и да се скриеш от проклетия свят, който заплашва да се срине. – Свих юмруци. – Нищо от това няма да има значение. Докато си сам, ще кървиш. И едва когато се умориш да страдаш вътрешно, ще разбереш, че някои рани биват излекувани от топлината на някой друг. – Завивах зад ъгъла, когато гласът му отново достигна до съзнанието ми. – Аз съм твоят Духовен водач, Оливър, макар да не вярваш. Тук съм, за да ти помогна и да те предпазя от теб самия, ако трябва.

Затичах се по снега и спрях едва когато се озовах пред стъклената врата с табелка „Гънс“. Влязох в магазина и се заех да разглеждам черните роби под зоркия поглед на възрастния продавач.

 – Духовен водач. Проклет глупак.

***

Телепортирахме се пред гробището на Омърсените. Снежната буря, идваща от север, развяваше дългите ни мантии. Анабел и Вивиан претърсваха околността за Кимпари, за да не попаднем отново в капан. Приближих се до високата ограда и дръпнах висящия катинар във формата на череп на малката врата.

– Разбира се. – Ключалката не поддаде и аз извадих кинжала си. Опитах да я отключа с върха на острието, но напразно. Вперих поглед в сивата мъгла, тегнеща като прокоба над мраморните надгробни плочи и ледени тръпки пропълзяха по гръбнака ми.

– Няма никого.

Кимнах и им посочих ръждивия бокал, намиращ се вляво от портата. Духнах снега, скриващ буквите и прочетох на глас:

Душите на Омърсените тежат, докато сърцата им тъжно стенат своята песен. Нахрани ума им с кръвта си и те ще те приветстват в дома си. – Срязах кожата на дланта и оставих няколко капки кръв да покапят по гърлото на бокала.

Не се случи нищо.

– Дай на мен. – Анабел взе кинжала и убоде пръста си. Усмихваше ми се развеселено, докато внимателно потриваше кожата си в ръждата.

С пронизващо скърцане, способно да събуди целия Юстънрол, портата се плъзна настрани. Не прибрах оръжието си и пристъпих напред. Мирис на застояла плът и мокра земя нахлу в ноздрите ми.

– Това място не ми харесва, Оливър. – Прошепна Вивиан, подминавайки няколко напукани плочи.

Смогът се просмукваше през дрехите и смъдеше на очите ми, а мръсният въздух засядаше в гърлото ми като отрова, докато ушите ми пищяха.

– Трябва да намерим гробницата бързо. – Лутахме се в продължение на двадесет минути из зловещите гробове и стигнахме до стълбище, чиито стъпала бяха уронени и покрити с паднали клони от огромните дървета, простиращи се напред по криволичещия път. Лунната светлина бе прекалено слаба и не се виждаше почти нищо. Стъпвахме внимателно и се движехме бавно, за да не се подхлъзнем върху снежната покривка. Стълбите се извиваха в полукръг и колкото повече вървяхме, толкова повече имах усещането, че под камъка нямаше почва и се намираме във въздуха.

– Вивиан! – Извика Анабел и ловко хвана старицата миг преди да пропадне заедно със стъпалото.

– Добре съм. – Остро каза и намести робата си.

Стълбите свършиха и известно време вървяхме напред по тясна пътека, изваяна от кости и черепи.

– Открихме я! – Старицата посочи решетъчната врата, която изглеждаше като вход на пещера. От двете й страни горяха по три факли, хвърлящи светлина върху символа на Кимпарите. Рейнолдс дръпна дръжката, но беше заключено. Прободе отново пръста си и го прокара по издълбаните линии на символа на расата й. Решетките се разтвориха и Анабел подскочи назад.

Понечих да вляза първи, но Вивиан ме дръпна грубо за лакътя.

– Помни, че ти си единственият, който може да промени света към по – добро, Оли.

Кимпарът бръкна под робата си и извади черен, миниатюрен, джобен часовник с тънка верижка, върху който беше гравиран отличителният белег на Реземблините – синьо сърце, разрязано на две. Вдигна ръката ми и разтвори пръстите ми, за да го постави в дланта ми.

– Мичъл казваше, че ти принадлежи. – Открехна капачето. – Че само ти ще разбереш предназначението му.

Вгледах се внимателно в украшението и прочетох ситния надпис.

Върху раменете на Господаря на времето лежи бремето да пропътува всички кървави светове.

– Какво е това?

– Не знам. – Затвори пръстите ми. – Но дядо ти искаше да го носиш винаги в себе си.

– Защо ми го даваш сега?

Тя не отговори, заобиколи ме и грабна една от факлите.

– Защото тази вечер ще приема съдбата си.

Анабел ме погледна разтревожено, но аз поклатих глава. Неприятно чувство се загнезди в стомаха ми, докато прекрачвах прага на гробницата. Пътят се разделяше в два тунела и ние избрахме да поемем по десния коридор. Осветихме каменните стени и видяхме част от прощалните слова в памет на първородния Кимпар.

Стигнахме до куха колона, широка поне три метра, която се разширяваше и сливаше с външната стена, наподобяваща огромна гъба. Завихме наляво покрай нея и нагазихме в кална вода. Качихме се по стълбите и се озовахме в сърцевината на гробницата, където имаше каменен ковчег.

– А сега накъде? – Огледах се и видях пет различни тунела.

– Да се разделим.

– Не. – Твърдо отсече Вивиан. – Няма да се разделяме.

Влязохме в третия тунел, завихме няколко пъти надясно, а след това – наляво. Слязохме отново по стълбища и се изправихме пред седем нови разклонения.

– Лабиринт. – Изпуках нервно кокалчетата на пръстите си.

– Знакът от картата. – Добави Анабел.

Старицата отиде до входа на петия коридор и прокара загрубелите си ръце по кръвта по стената.

– Ако Теранс наистина е скрил парчето на Кимпарите тук, също ще се нуждае от следи, за да стигне до него.

– Ами ако кръвта е на други идиоти като нас, избрали грешния тунел?

– Вивиан е права, пръските са единствената отличителна черта.

Петият коридор беше по – дълъг от предните и ми се стори, че вървяхме по него цяла вечност. В дъното стигнахме процеп, който ни отведе в просторна стая, в чийто център имаше голяма каменна купа, забита в земята, в която горяха сини пламъци. Около нея бе нарисувана шестоъгълна звезда. Във всеки ъгъл имаше буква на магьоснически език, който никой от нас не успя да разбере.

С Анабел се приближихме, за да разгледаме странните пламъци, извиращи от самия камък.

– Чувала съм за него. – Кимпарът се опита да докосне огъня, но ръката й се удари в невидима преграда. – Пламъкът на неотмъстените. Казват, че никога не угасва, тъй като се подхранва от всяка душа, загинала несправедливо.

– Защо го наричат пламъкът на неотмъстените?

Сините й очи се взряха в моите.

– Защото дори и да отмъстиш за нечия смърт, мъртвият ще си остане мъртъв. Могат да загинат стотици, ала тяхната липса няма да промени нищо. Отмъщението ще донесе единствено още разруха. Още кръв. Още пламък, за който някой друг да мъсти.

– Оли! – Изхриптя Вивиан. С Анабел извърнахме глави по посока на гласа й и аз застинах.

Поклатих глава и с неохота пристъпих към старицата. В дъното на стаята на куки бяха закачени две тела, под които с кръв бяха изписани думите:

 „ТЕ ПЛАТИХА ЖИВОТА ТИ СЪС СВОЯ, ПРИНЦЕ НА МРАКА.“

– Не. – Прокарах разтрепераните си ръце по скалпа си. – Не е възможно. Не е истина.

Анабел изглеждаше объркана от реакцията ми.

– Не! – Съзнанието ми започна да пулсира, сълзи се стекоха по бузите ми и крайниците ми се вцепениха. Паднах с крясък на колене и зарових лице в дланите си.

– Оли! – Анабел също коленичи до мен и дръпна китките ми. – Какво става? Кои са тези същества?

Ужасих се. Не бях способен да й отговоря. Аз…

– Плашиш ме, Оли. – Преглътнах звучно. Редно бе да погледна отново, за да се уверя, ала сърцето ми се сви толкова бързо, че имах усещането, че всеки миг щеше да се пръсне на хиляди парчета. Гърдите ме стягаха и въздухът не ми достигаше.

– Съжалявам, Оли. – Печалният глас на Вивиан ме съкруши.

– Кажи ми, че не са те! – Изкрещях. – Кажи ми, че тези мъртви същества не са родителите ми, Вивиан! – Почти заплаках с глас. – Кажи ми, че не са били убити заради мен.

– Оли, моля те. – Рейнолдс се опита да ме вдигне на крака, но аз не помръднах.

Ана се изправи, когато по каменния под отекнаха чужди стъпки. Чух как двете жени извадиха оръжията си и образуваха жив щит пред тялото ми.

– Виж ти! – Провикна се някой. – Не предполагахме, че ще видим и Вас, Вивиан.

– Едбъл Салватор. – Изсъска старицата.

– Принцът Ви… – Прокашля се. – Той не изглежда добре.

– Ще те убия.

Ехиден смях се откъсна от устните му.

– Донесете ми главите им!

Множество стенания и въздишки пронизаха въздуха.

– Внимавай! – Извика Вивиан.

С колебание се изправих и през замъглен поглед огледах случващото се около мен. В началото на тунела стояха няколко членове на съда на Кимпарите, сред които бяха Върховният председател Едбъл Салватор и бащата на Ана, Теранс Рейнолдс. Стотици Неживи се спускаха към нас с изкривени лица и кръвожадни усмивки. Вивиан и Анабел умело ги оттласваха назад, отсичайки главите им една след друга. Повдигна ми се от острата миризма на ръжда. Кръвта се лееше като дъжд по пода. Анабел и Вивиан се движеха светкавично. Пелерините им се вееха след тях, докато се хвърляха към поредния вампир, блокирайки пътя му към мен.

Стиснах очи.

Те платиха живота ти със своя, Принце на мрака.

Думите режеха по – дълбоко и от бръснач. Тръснах глава и против волята си извадих кинжалите, втъкани в дрехите ми. Затичах се към Анабел, която бе повалена на земята от голям Нежив, опитващ се да впие зъбите си в шията й. Пронизах тила му и го запратих в стената. Рейнолдс се изправи и продължи да се сражава.

– Съберете се! – Изкрещях.

Отстъпихме назад и образувахме линия.

Гневът бързо измести болката. Кожата ме сърбеше, крайниците ме наболяваха, умоляващи да се оставя да бъда погълнат от омразата.

Притворих клепачи и с вслушах в лудостта, която дълго време бях отбягвал. Завъртях кинжалите в китките си и плашещо спокойствие се разля из сетивата ми. Вдишах дълбоко въздух, долових трепетните удари на сърцето си и прекрачих всички граници, които си повтарях да не преминавам.

Умът и тялото ми се сляха с остриетата. Разкъсвах плътта на вампирите, движех се по – бързо от всеки Джоаз и изпитвах удоволствие от топлината на пролятата кръв. Олицетворявах вихрушка, облечена в черно, способна единствено да сее смърт.

Проправях си с лекота път към Върховния председател.

– Убий го! – Изкрещя Едбъл, осъзнал заплахата.

Мечът на Теранс Рейнолдс срещна кинжалите ми. Бащата на Ана бе обучен боец, който се биеше непоколебимо. Оръжието му направи разрези върху бедрата ми, ала аз не усетих болка.

Не и физическа.

Негодникът ме удари с лакът в лицето и когато се олюлях, ме блъсна силно назад. Гърбът ми се опря в каменната купа, където гореше пламъкът на неотмъстените. Теранс замахна, за да прониже рамото ми, ала аз вдигнах ръка и парирах атаката му. Изпънах гръб и отскочих назад, избягвайки смъртоносния разрез в стомаха ми. Извисих остриетата си и се готвех да ги забия в гърлото му, когато огън облиза върховете им. Объркано се завъртях и видях как синкавите пламъци се обвиват като влечуго около стоманата.

– Не е възможно! – Извика Върховният председател. – Спри го!

Бащата на Анабел изглеждаше не по – малко изненадан от мен. Взираше се с чисто любопитство в случващото се.

– Спри го!

– Кой си ти? – Гърлено попита Теранс.

Усетих топлината от огъня, когато размахах кинжалите.

 – Какво? – Повдигнах разцепената си вежда. – Изплаши ли се?

– Ти… – Продължаваше да съзерцава пламъците.

– Отдръпни се и този път ще пощадя живота ти. – Хладнокръвно казах.

Пристъпих напред и го заобиколих. Кимпарът не помръдна. Затичах се и чух вика му:

– Парчето от Съдбата е вътре. – Извърнах глава през рамо. – В купата.

– Защо ми казваш?

– Не е ли очевидно? – Засмя се. – Ти защитаваш живота на дъщеря ми, а аз го застрашавам. – Ръцете ми трепнаха, когато забелязах, че Върховният председател се отправя към изхода заедно с останалите членове на съда. – Можеш да го убиеш и да отмъстиш за родителите си, а можеш и да вземеш парчето на Кимпарите и да се опиташ да сложиш край на зараждащата се война.

– Ако събера парчетата…

 – Знам. – Очите му се спряха върху силуета на Анабел, която се сражаваше свирепо на метри от нас. – Но изглежда някои неща трябва да се случат, независимо от волята ни.

Теранс свали меча.

– Изборът е твой. – Инстинктите ми нашепваха да послушам разума си и да изпълня това, за което бях дошъл, ала безжизнените тела на родителите ми ме умоляваха да се втурна след Едбъл и да го окача до тях. – Пламъкът на неотмъстените може да бъде овладян само с помощта на магия на вещица, но… Явно съм грешал.

– Оливър! – Изкрещя Вивиан. Завъртях се на пети и забих юмрука си в носа на един вампир. Съществото се претърколи и приклекна. Изправи се с присвити колене, извадило ноктите си. Понечи да ме нападне отново, но нечия друга ръка бързо отсече главата му.

– Има още толкова от тях! – Теранс стоеше решително срещу мен. – Ще задържа на входа тези, които идват, а след това ще си тръгна. Ще продължа да бъда твой враг, но докато защитаваш дъщеря ми, от която аз се отрекох, няма да се бия с теб. Ако волята на нашата създателка, Съдбата, е именно ти да вземеш парчето на Кимпарите, така да бъде. – Не изчака да му отговоря, обърна ми гръб и се затича напред.

Посичах всеки Нежив, изпречил се на пътя ми и по челото ми избиваше пот. Нямах представа колко време бе минало, колко дълго се бях бил, без да спра и за миг. Жигосвах корема на дребен вампир, когато Анабел постави мръсната си длан върху рамото ми.

– Достатъчно, Принце. – Забих кинжалите в гърлото му. – Достатъчно! – Гласът й отекна в гробницата.

Вдигнах очи и внезапно ми призля от целия този хаос. От осакатените трупове и крещящата тишина.

– Добре ли си?

– Не, скъпа. – Потреперих.

Рейнолдс се приюти в прегръдките ми въпреки трептенията на пламъците и погали мускулите ми. Държеше ме така, сякаш щях да се разпадна.

– Ще се оправиш. – Отдръпна се и докосна бузите ми. – Обещавам. Заедно ще се оправим.

– Нямаме време за губене. – Откъснах се от успокояващата прегръдка на Рейнолдс, събрах ума си и наложих безизразна маска върху лицето си.

– Да приключваме с това.

С Анабел отидохме до каменната купа и се надвесихме предпазливо над нея.

– Мога да се закълна, че не беше тук, когато дойдохме.

Нащърбено синьо парче, приличащо на кристал, блестеше примамливо на дъното. Освободих едната си ръка и несигурно се пресегнах към него. Пламъкът докосваше кожата ми, но не я изгаряше. Обвиваше се като дим около върховете на пръстите ми и стопляше сетивата ми. Долових тих шепот на множество гласове, ала не съумях да разбера думите им. Извадих парчето на Кимпарите от огъня и разтворих дланта си, за да го покажа на Вивиан и Анабел.

– Толкова много пролята кръв за нещо толкова малко. – На допир беше твърдо и сякаш миришеше на сини боровинки. Повърхността му бе покрита с куп драскотини и вълшебен прах, заради който проблясваше в различен цвят според ъгъла на светлината. Затопли плътта ми и…

– Не!

Мощен взрив запрати двама ни с Анабел в стената. При сблъсъка изпуснах оръжията и чух пукота на ребрата си. Синя мъгла надвисна над главите ни и по пода се образуваха облаци. Стон се откъсна от устните ми, когато се опитах да се надигна и да открия Вивиан.

Старицата лежеше в другия край на стаята и притискаше тила си.

 – Анабел? – Разтърсих раменете й. Нищо. Положих ухо върху сърцето й и улових бавния му ритъм. Беше загубила съзнание. Взех я в обятията си и видях кръвта, стичаща се от главата й. Присвих очи и забелязах, че димът идваше от парчето на Кимпарите.

По дяволите, не биваше да отпращам Бренън.

Вивиан се приближи със залитане до нас.

– Какво стана?

– Не разбр…

– Оливър Грей, Принцът на мрака, който ще донесе светлина! – Сянка, материализираща се в Джоаз, крачеше смело към нас с два вдигнати кинжала, няколко метателни звезди на кръста и смразяваща кръвта усмивка. Зениците ми се разшириха, осъзнавайки, че тази сянка бях аз. – Позна ли се, Господарю мой? Позна ли собствения си облик?

Вивиан местеше объркано поглед между мен и сянката от плът.

Мъжът се наведе и взе парчето от Съдбата.

– Все още ли го искаш?

Не можех да разсъждавам трезво.

– Какво си ти?

Снежнобелите му зъби проблеснаха.

– Наистина ли смяташе, че толкова лесно ще се сдобиеш с парчето на Кимпарите?

Съществото ритна кинжалите ми към мен.

– Нека по – добрият победи! – Поклони се галантно и ми помаха да се присъединя.

Наведох се и хванах топлите дръжки на остриетата, които все още пламтяха.

– Не си истински.

– Може би.

Джоазът скочи във въздуха, направи салто и се приземи пред мен. Нападна ме с кинжала си, но аз инстинктивно вдигнах своя и блокирах удара му. Предвиждаше всеки мой ход и не ми позволяваше дори да го порежа. Замахна към главата ми, наклоних се назад и острието мина на сантиметри от лицето ми. Възползвах се от позицията му и пронизах ръката му. Побързах да отстъпя назад, когато рукна кръв и от моята ръка.

– Как е възможно?

– Всяка рана, която ми нанесеш, ранява и теб, Принце.

Изсумтях.

– Ако убия теб, ще убия и себе си. – Промърморих ядно.

– Точно така. – Изръкопляска ми.

Гърдите ми се повдигаха и спускаха учестено. Върху лицето ми се изписа напрегната съсредоточеност.

– Смъртта им ще бъде напразна. – Посочи с пръст родителите ми. – Смъртта на всеки, чийто живот си отнел, ще бъде напразна.

– Не смей…

– Какво? – Обикаляше в кръг като лукава котка, дебнеща мишка и бавно прокарваше върха на острието си по каменните стени, за да позволи на шума да създаде смут в съзнанието ми. – Да не би да се страхуваш да изречеш истината на глас?

Нападнах отново. Вивиан ме умоляваше да внимавам, тъй като раните, причинени от пламъкът на неотмъстените, не бяха обикновени. Разкъсах прасеца си, бедрото и стомаха. Оръжията ни се срещнаха отново едно в друго и колкото повече тласках себе си към прегръдките на смъртта, толкова по – лека ставаше душата ми.

Отблъснах се от стената за последен път и неочаквано пронизах сърцето на Джоаза. Той падна в син облак от дим, а с него паднах и аз.

Конвулсии разтърсиха цялото ми тяло, от устните ми бликна кръв и в крайниците усетих сковаващ студ.

– Какво направи, Оли? – Вивиан коленичи до мен и придърпа главата ми в скута си.

– Така беше редно.

Няколко сълзи намокриха миглите й.

– Вземи Анабел и парчето и… – Замълчах, когато в далечината видях обезобразена жена. Тиара крачеше към нас с вирната брадичка, облечена в златиста и натруфена рокля, разкриваща голите й гърди и дългите й крака.

– Какво стана с Принца на мрака, който се кълнеше, че няма да се преклони пред никого? С този, който беше готов да разкъса света, за да възтържествува справедливост?

Усмихна се победоносно, наблюдавайки ме от високо.

– Върви си.

– Ако го направя, ще умреш. – Самодоволно отвърна.

Озадачено проследих Вивиан с поглед, която изпълзя настрани.

Тиара се наведе, погали бузите ми и прошепна в ухото ми:

– Аз съм единственият ти шанс за живот, смели Принце и се опасявам, че дори и да откажеш да те спася, не би могъл да ме спреш да го направя.

С усилие докоснах пръстена, с който ме бе дарила и стиснах зъби.

– Никога няма да ти се подчиня. – Отново се задавих с кръв.

– Не? – Поклатих глава. – Сърцето ти е слабо, Грей и вярата не ти достига. Демоните, от които така старателно бягаш, винаги кръжат на повърхността и бързо те настигат. Мислиш си, че си ги победил? – Засмя се. – Грешиш. Понякога ти дават преднина и издърпват острите си нокти от душата, за да си поемеш дъх. Минават часове, дни, месеци, понякога дори години и битката със собственото ти аз започва отново. – Облиза устните си. – Без да разбереш, те изтласкват на ръба, за да те ограбят.

– Стига! – Думите й се забиваха като кинжали в съзнанието ми.

– Чудя се знаеш ли защо? – Постави пръст върху устните ми. – Ще ти кажа. Защото, демоните, които олицетворяват най – големите ти страхове, са хищници, Оливър и обичат да играят. Искаш да се измъкнеш завинаги от капана на тъгата, с която те задушават? – Изправи се. – Тогава заложи всичко. Ако си толкова силен, колкото твърдиш, наистина ще победиш. Ако не… приготви се да изгориш.

Тиара постави хладната си длан върху челото ми и зашепна нещо на непознат език.

– Махай се! – Дишането ми се затрудни.

– Шшшт. – Скара ми се като на дете. – Необходимо ми е просто име.

– И-име? – Извърнах се настрани. – Не! Не го прави! Не искам да живея! Не и с цената на живота на някой друг! Стига вече!

– За последно. – Престорено отвърна тя.

– Не! Махни си ръцете от мен! Остави ме!

– Кажи ми име, Оливър.

Спомних си за думите на Бренън. За това, че Тиара ще вземе този, когато обичам.

Устните на жената се изкривиха в усмивка, когато се изправи и стъпките й отекнаха по пода. Отиде до Анабел, която все още не се бе съвзела и докосна мръсното й лице.

– Красива е. – Помилва скулите й. – Жалко, че ще умре. – Очите ми потърсиха Вивиан, ала тя сякаш беше изпаднала в транс. – О, не се тревожи за нея. Когато си тръгна, ще бъде добре.

Кралицата ми намигна, вдигна едно от пламтящите остриета и го приближи към гърдите на Рейнолдс.

– Не съм те викал.

– Ти ми се врече, Оливър Грей, а аз закрилям тези, които са положили обета на Тринадесетте.

– Пощади ги…

Тиара се намръщи.

– Все някой трябва да умре, Принце. Такъв е животът. Балансът не бива да се нарушава. – Отметна косата от бузите на Ана. – Давам ти последен шанс да избереш.

Затворих очи и солени сълзи се стекоха по скулите ми. Не исках да го направя. Не желаех да бъда повече част от това.

– Избирай, Оливър! – Гласът на Тиара накара гърдите ми да се свият, но не от прободната рана, която сам си която сам си бях нанесъл. Клепачите ми натежаха и зрението ми се замъгли. – Избирай!

Копнеех да се изправя, ала не можех да помръдна. Поех си накъсано глътка въздух и с треперещ глас прошепнах толкова тихо, че не бях сигурен дали кралицата на Джоазите ще съумее да ме чуе:

– Вивиан.

Кинжалът прелетя през стаята, обгърнат във великолепните си сини пламъци и се заби в гърдите на старицата. Ирисите й проблеснаха от изненада, издиша тежко и се взря въпросително в мен. Усетих как в мига, в който нейната кръв започна да изтича, разрезите по кожата ми започнаха да се затварят.

Крещях, а всъщност мълчах.

Оцелях, ала чувството бе, сякаш умрях.

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

8 Responses

  1. Анджи says:

    Много е красиво
    Виждам че краят започва да наближава
    Ще има ли следваща глава
    Ще я очаквам с нетърпение
    Прочетох всичко и много ми харесва
    Не спирай да пишеш

    • Monika Alexandrova says:

      Благодаря! Радвам се, че ти харесва.
      Да, ще има. Работя върху 18 глава. 🙂

  2. Анджи says:

    Много ме зарадва за няколко дни прочетох всичко и сега само за това мисля.. Само това което пишеш ме откъсва от проблемите
    Много ти благодаря
    Имаш прекрасен талант

    • Monika Alexandrova says:

      И аз благодаря! Радвам се, че с думите си успявам да докосна ума ти! 😊

      • Анджи says:

        Разгледах публикациите ти и във фейсбук.
        Видях че има цитати които не съм виждала в нито една от главите
        Любопитна съм да попитам колко глави ще продължи цялата история <3

        • Monika Alexandrova says:

          Да, някои са част от глави, които все още не са написани. Може би общо ще бъдат около 26-27 глави + епилог. 🙂

  3. Една Тинейджърка says:

    Кога ще излезе следващата глава? 🙂

    • Monika Alexandrova says:

      До 2-3 дни се надявам да е качена. Написана е, но трябва да я редактирам 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!