Шестнадесета глава

Шестнадесета глава

Водопадът на сбъднатите желания

– Анабел! – Принцът на мрака погали бузите ми с хладните си пръсти и ме придърпа в прегръдките си.

– Добре съм. – Бързо казах през стиснати зъби.

– Сигурна ли си? – Главата ме болеше от удара, устата ми бе разбита и рамото ми беше простреляно с куршум, направен от кръвта на Реземблин, но все пак оцелях, затова кимнах.

– Мъртъв ли е? – Оливър погледна безжизненото тяло на Кимпара, на чието място щях да лежа аз, ако не се беше появил навреме.

– Да. – Въздъхнах облекчено. – Какво стана? Къде са другите?

Господи, съвсем бях забравила.

– Отведоха ги. Дерек и Феликс… – Паниката обви пипалата си около езика ми, потискайки способността ми да говоря. – Нападнаха ни около тридесет Кимпара, обучени за пазители. Имаха заповед да заловят конниците на Принца на мрака живи. Убихме половината, но едно от съществата удари в гръб Феликс тежко и той припадна. С Дерек не успяхме да удържим на атаките им без негова помощ и побягнахме, за да ви открием. Той се опита да те предупреди чрез умствената ви връзка, но Кимпарите ни настигнаха и не успя да се съсредоточи. Отведоха го, а мен решиха да убият, тъй като не ме разпознаха. Ти се появи и… – Очите ми се напълниха със сълзи. – Трябва да ги намериш, Оливър. Брат ми…

– Добре, успокой се. – Огледа раната ми. – Можеш ли да ходиш?

– Да. Боли ужасно много, но…

– Ще се оправиш. – Прекъсна ме, затвори очи и ми се стори, че прошепна нещо. – Ариа ще дойде всеки момент. Двете с Барлоу ще се отправите към града на духове и разруха, а аз ще тръгна по следите на Феликс и Дерек. – Дъжд се стичаше по лицето и тялото му и забелязах червенината, в която се обагряха капките. – Успяхме да измъкнем Кол от съда на Кимпарите, ала планът се обърка. Някой ни беше предал и членовете бяха подготвени за нападението ни.

– Ранен си. – Оливър докосна разсеяно тила си.

– Не е сериозно. – Превърза раната ми с част от блузата си, помогна ми да се изправя и се олюля.

– Господарю. – Стъпих на крака и с неохота установих, че Ариа ме превъзхождаше дори сега, с мръсните си и разкъсани дрехи, с мократа си и рошава коса, придържаща Кол, който изглеждаше така, сякаш се връщаше от истинска война.

– Отвлекли са Дерек и Феликс. – Погледна ни предпазливо. – Искам да се приберете вкъщи и да се погрижите за себе си, докато ги открия.

– Сам? – Барлоу повдигна вежди, но Оли не й обърна внимание и се приближи, за да разгледа разрезите по тялото на Кол.

– Все още не е дошъл на себе си. – Притеснено отбеляза.

– И раните му не заздравяват.

Грей изсумтя.

– В такъв случай побързайте. Нямаме време за губене.

Ариа потрепери, когато изпъна гръб и отново пое цялата тежест на два пъти по – големия от нея конник в безсъзнание.

– Мога да ти помогна. Дясното ми рамо е простреляно, но другото ми е здраво.

Идеята беше ужасна, тъй като отровата се разпространяваше светкавично във вените ми и вероятността да се свлека с трясък на земята се увеличаваше.

– Розовото езеро е на около пет километра оттук, което означава, че не сме толкова далеч от дома на Грей.

Оливър извади късите си кинжали и напрегнато попита.

– Мога ли да разчитам, че няма да се избиете една друга и ще отведете Кол в безопасност?

Ариа завъртя очи.

– Все още диша, нали? – Сопнато отвърна. – Хайде, Низвергната глупачке.

Приближих се, преметнах едната ръка на Кол през врата ми, вдигнах го за крака и ми се прииска да простена от болка. Вместо това вирнах брадичка и предизвикателно се взрях в Барлоу. Дъждът продължаваше да вали и гримът и на двете ни се разтичаше по бузите.

– Спри да ме наричаш така! – Тя се засмя.

– Или какво?

– Ще съжаляваш.

– Ако пожелая, мога да те убия още преди да си извадила оръжието си, малка Рейнолдс.

– Подценяваш ме твърде много.

– А аз си мислех точно обратното.

– Стига. – Строго каза Джоазът и ни махна с ръка. – Тръгвайте преди Кимпарите да са ни надушили отново. – Хвърли ни предупредителен поглед, а след това се обърна и побягна напред, сливайки се със сенките на мрака.

През по – голямата част от времето с Ариа вървяхме мълчаливо към Розовото езеро и макар да бях сигурна, че никога не би си признала, подозирах, че щадеше рамото ми, като поемаше повече от тежестта на Кол.

Отклонихме се от пътя и се отправихме по пътека, криволичеща между оголените корони на дърветата, които свирепият вятър брулеше, за да си осигурим поне някакво прикритие.

– Е, ще ми споделиш ли откога спиш с гаджето ми?

Сърцето ми подскочи, бузите ми поруменяха, но успях да овладея несигурността си.

– В моя свят фактът, че се чукаш с някого, не го прави твое гадже.

– Вече не си в твоя свят, малка Рейнолдс. – Прихна тя. – Доколкото си спомням, разбиха розовия ти замък и насила те изгониха оттам.

Поклатих глава.

– Защо ме мразиш?

– Не те мразя. – Направи отегчена физиономия. – Просто не мога да те понасям. Ти и твоята перфектност…

– Перфектност? – Объркано попитах. – Нима ми завиждаш?

Кожата ми настръхна, когато почти черните й очи се взряха преценяващо в мен.

– Просто не разбирам какво вижда той в теб. Ти си от онези жени, които не умеят да се справят сами с живота и винаги търсят утеха в другите. Държиш се така, сякаш си способна да завладееш света, а истината е, че си най – обикновена страхливка. Вечно бягаш и се криеш. Не умееш да водиш битките си сама, ала очакваш справедливост.

– Не ме познаваш.

– Не е нужно. – Сведох поглед и с неохота съзрях черния белег на пръста ми.

Мислите ми ме отведоха към изминалите събития, които ме бяха довели дотук.       

– Ти също се страхуваш.

Барлоу се засмя предизвикателно.

– Нима?

– Да, затова и се държиш толкова отбранително. Стараеш се маската ти да не се пропука, защото в противен случай всеки би прозрял истинската ти същност.

– Запази си философските разсъждения за някой друг. Аз забравих за страха в деня, когато станах на шест години и се научих да забивам острието си в сърцето на всяко същество.

Стори ми се, че за кратко, преди да се скрие надълбоко в черупката си, в ирисите й изплува горчивина.

Не намерих сили да й отговоря, тъй като болката се увеличаваше с всяка стъпка. По челото ми изби пот и изпитах отчаяна нужда да спрем, за да си почина.

– Остават ни около тридесет минути. – Хвърлих бърз поглед на импровизираната превръзка, която Оливър ми беше направил и с неохота забелязах, че раната не спираше да кърви. Ариа също го видя и добави: – Вече можеш да пуснеш Кол.

Тихо изсумтях.

– Ще се справя. Това не е първият път, в който ми се налага да прибера някого от града на предателството в подобно състояние.

Не исках да й се подчинявам, но все пак го направих. Зрението ми неусетно се беше замъглило и започвах да губя координация.

В мига, в който прекрачихме границата между двата свята, дъждът намаля. В града на духове и разруха беше по – студено и зъбите ми се разтракаха. Краката ми се разтрепериха, пулсът ми забави ритъм и с въздишка паднах в калта.

– По дяволите. – Барлоу спря, внимателно остави Кол на земята и се приближи до мен. Наведе се и отмести няколко кичура коса от лицето ми. – Хайде, Рейнолдс. Не остава много до дома на Грей.

Опитах да й отговоря, но вместо това се задавих със слюнката си и се закашлях.

– В-върви.

– Обещах на Оливър, че ще заведа и двама ви с Кол живи, забрави ли? – Протегна ръка. – Изправи се и ми докажи, че не си глупавата принцеса, за която те мисля.

– Ариа… – Образът й беше размазан.

– Това е просто един куршум. – Отпусна ръката си до тялото. – Оттук нататък ще ти се случват много по – лоши неща.

Със стонове се надигнах до седнало положение. Присвих очи и се опитах да се фокусирам. Свих единия си крак, след това и другия и залитайки се изправих. Барлоу ми кимна сдържано и отиде да вземе тялото на Кол.

Стигнахме Розовото езеро и в далечината забелязах къщата на Оливър. Заповядах си да продължа да вървя, макар болката да си играеше със сетивата ми.

– Смяташ ли, че ги е открил?

– Вероятно.

– Ще го попиташ ли? – Изравнихме се. – Чрез ума ви?

– Не.

Сбърчих неразбиращо вежди.

– Защо?

Джоазът се поколеба.

– Изморена съм, Анабел.

Не ми убягна фактът, че за първи път ме наричаше по име.

– А ако се нуждае от помощ?

– Тогава той ще ме повика.

– Рискуваш…

– Господи, просто млъкни. – Изгледа ме кръвнишки. – Загубата на самоконтрол няма да помогне на никого. Запази самообладание и продължавай да вървиш, без да ми задаваш въпроси, на които не мога да ти дам отговори.

В друга ситуация бих оспорила думите й, но сега, когато умората продължаваше да стяга примката около врата ми, реших да оставя това за после.

Най – накрая стигнахме дома на Оливър. Ариа откри резервния ключ, отвори дървената врата, позволи ми да вляза преди нея и със стонове внесе Кол вътре. Постави го върху леглото, а аз се хвърлих трепереща върху дивана.

– Тук сме в безопасност. Никой не може да влезе без разрешението на Оливър.

 Затворих клепачите си, които усещах така, сякаш върху тях се крепеше цялата вселена и се оставих да бъда погълната от желанието за сън. Знаех, че не биваше да му се поддавам и че трябваше първо да сваля мокрите си дрехи, а след това да отстраня куршума, пулсиращ в мускулите ми, но не съумях да устоя.

– Рейнолдс? – Гласът на Ариа, идващ отдалеч, нахлу в съзнанието ми. – Остани будна.

Твърде късно. Вече се бях предала.

С неохота осъзнах, че може би Барлоу беше права – не бях нищо повече от една разглезена глупачка. Всяка вечер си пожелавах да разруша стените на стъкления замък, в който затварях себе си и всяка сутрин кулите, които издигах, бяха все по – високи. Замъкът бе изваян от мрачни мисли, превръщащи се в ужасяващи събеседници през нощта.

Затова поех дълбоко дъх в опит да ги прогоня и стиснах очи.

Един. Два. Три пъти.

Нищо. Те все още бяха тук. Пълзяха във вените ми като отровно влечуго, хранещо се единствено с нещастие, оставяйки след себе си парещи следи на безсилие и отчаяние.

Сънят погали стените на съзнанието ми с топлите си пръсти и аз бързо се пренесох в един друг свят.

Свят, в който бях способна да се спася от затвора на собственото ми аз, където царуваше болката на тази, която вече не бях.

***

Тих китарен звук ме извади от съня. Отворих очи, огледах се объркано и осъзнах, че все още се намирах на дивана на Грей, ала със сухи и чисти дрехи и превързано рамо.

– Извинявай. – Извърнах глава настрани и видях Оливър, който държеше китара в скута си и ми се усмихваше нежно. – Нямах намерение да те будя. Свирех на дядо ми, когато не беше добре. Мисля, че му действаше успокояващо дори когато спеше. – Подпря музикалния инструмент на ръба на фотьойла, изправи се и се приближи, за да положи ръка на челото ми. – Треската ти отмина. Скоро ще си като нова.

Размърдах се смутено и установих, че напрежението в тялото ми бе изчезнало. Гърдите не ме боляха, сърцето ми не се беше свило от уплаха и се чувствах някак в безопасност.

– Куршумът…

– Е премахнат.

– Кога успя да го направиш?

Плъзнах любопитните си очи по тялото му, търсеща следи от рани.

– Вероятно ще се изненадаш да ти кажа, че не съм го извадил аз.

– Тогава кой?

– Ариа.

Засмях се.

– Шегуваш се.

– Не. – Седна до мен и погали косата ми. – Предупредих те, че в Барлоу има много повече, отколкото показва. Погрижила се и за теб, и за Кол.

Реалността ме връхлетя и рязко се опитах да се надигна на лакти, но Принцът на мрака не ми позволи.

– Дерек…

– Добре е. – Въздъхнах облекчено. – Нещата излязоха извън контрол, но въпреки това всички са добре.

– Къде е брат ми?

– При Ариа. Ако желаеш, мога да го повикам.

– Може би по – късно.

Първо исках да се съвзема напълно.

– Ще ми разкажеш ли какво се случи?

Оли повдигна рамене.

– Някой от Тринадесетте ни беше предал на съда на Кимпарите. Членовете ни изиграха и ако останалата част от Господарите не се бе появила в залата навреме, нямаше да водим този разговор сега.

– Знаеш ли кой го е направил?

– Да.

– Как?

– След като ви оставих, тръгнах по следите на конниците си. Не успявах да се свържа с умовете им, защото Феликс беше в безсъзнание, а Дерек все още не умее да контролира съзнанието си. Дъждът допълнително ме затрудняваше, тъй като бързо изтриваше аромата им. Извадих късмет и ги открих на север. Пазителите ги ескортираха до Тъмницата, където твоята раса държи престъпниците, докато присъдата им за Зиик бъде определена и влезе в сила. Нападнах ги. Освободих Дерек и той побягна с Феликс към града на духове и разруха. Убих всички Кимпари освен един. Изтезавах го, за да науча името на негодника, който ни е предал.

– Как можеше да бъдеш сигурен, че знае нещо?

– Не можех, но болката е мотивиращо оръжие, щом става въпрос за изтръгване на информация. При всички положения щях да разбера, ако ме лъжеше.

Проследих очертанията на ръцете му и забелязах новите татуировки, олицетворяващи животите, които тази вечер бе отнел. Преглътнах притеснено и зададох въпроса, тревожещ ме напоследък.

– Страхуваш ли се от смъртта?

Погледна ме многозначително и в тъмносините му очи, сякаш от дъното на проклетия океан, пламна огън.

– Само от душевната. – С равен тон каза. – Опасявам се, че с времето съвестта на всяко същество e способна да изгнива, ако често забравя да я употребява. Умът започва да се храни с апатия, гласът на здравия разум заболява, чувствата ръждясват, сърцето абортира любов, във вените потича злост и на сутринта се събуждаш мъртъв. Просто така. Дишаш, но вече не живееш. Не и както преди, защото каквото и да правиш, не успяваш да заситиш нито глада си за щастие, нито жаждата си за сбъднати мечти. Заравяш посивелите си пръсти в пепелта на горчивите спомени и пропуснатите шансове в опит да реставрираш почернялата си душа, а меките прашинки се забиват в дланите ти все едно са направени от стъкло. Некадърно се сътворяваш, но не се разпознаваш. Нещо липсва, макар да не знаеш какво. – Погали с устните си лицето ми и дъхът ми спря. – А ти? Страхуваш ли се от смъртта?

Не.

Да.

Страхувах се от празнотата, оставаща в нас, след на някого смъртта.

Когато не отговорих, Грей се усмихна, отдръпна се и ведро заяви:

– Тази вечер ще ти покажа града на духове и разруха.

Намръщих се.

– Вечер?

Кимна.

– Освен ако не възнамеряваш и нея да проспиш, както деня. – Помогна ми внимателно да седна на дивана. – Гладна ли си?

Не изчака отговора ми, отиде до бар плота и се върна с метална кутия, пълна с различни на вкус и вид кексчета. Посегнах към шоколадовото с бяла глазура, поръсено с кафе, златист прах и парченца черен шоколад.

– Добър опит, скъпа. – Оли ме изпревари и закачливо го измъкна от пръстите ми.

С неприкрит интерес го наблюдавах, докато блажено се наслаждаваше на всяка хапка. Чудех се как беше възможно да се чувствам толкова удобно със същество, което едва познавах? Въобразявах ли си, или с Оли наистина всичко бе по – лесно? По – естествено? По – правилно?

Отхапах от ментовото кексче и внезапно студени тръпки пропълзяха по гръбнака ми. Кожата ми настръхна и пред очите ми избухна заря. Дъхът ми излезе на пресекулки и тъканите в устата ми изтръпнаха. След няколко секунди усещането премина, а Оливър изглеждаше развеселен.

– Съдейки по изненаданата ти гримаса, съм склонен да допусна, въпреки че ми се струва невероятно, че никога преди не си опитвала от вкусотиите на „Кралицата на сладостта“.

– „Кралицата на сладостта“?

– Единствената магьосническа сладкарница, съществуваща в пределите на трите свята. Намира се на юг от границата на града на духове и разруха и града на предателството. – Видя недоумението ми и изсумтя. – Господи, Ана, какво си правила през всичките тези години тук?

Прехапах долната си устна.

– Направени са с магия?

– Да. Засилва усещането от храната, но всъщност е безобидна.

– Твоето какво действие имаше? – Принцът на мрака се ухили.

– Възбуждащо.

Ударих го с възглавницата и простенах от пробождащата болка в рамото, предизвикана от рязкото движение.

– Къде ще ходим? – Попитах с пълна уста и си взех още едно от червените кексчета във формата на сърце с ягода, крема сирене и ядки. Десертът се разтопи върху езика ми. Мека топлина, напомняща за нежните пролетни лъчи на слънцето, обгърна сетивата ми, създавайки усещането за любов.

Грей се поколеба.

– При водопада на сбъднатите желания.

– А Тринадесетте? – Оставих кутията настрани, като си отделих няколко кексчета за после – лилавите, които пресъздаваха лудостта, черните – адреналина, тъмносините – потайността и кафявите – страха.

  – Утре.

– Но членовете на съда на Кимпарите със сигурност ще предприемат действия след… – Заобиколи дивана, подпря се на облегалката му и чувствено прошепна в ухото ми:

– Утре.

Затворих клепачи и въздъхнах.

– Умението ти винаги да отлагаш нещата е забележително.

– Благодаря. – Самодоволно отвърна, макар да не беше комплимент. – На леглото съм ти оставил дрехи за довечера. – Изплези ми се. – Сам съм ги избирал.

Той тръгна към вратата и стреснато попитах:

– А ти къде отиваш?

– Да проверя как е Кол. – Настроението ми помръкна, защото това означаваше, че щеше да се срещне и с Ариа. – Ревност ли улавям в погледа ти, скъпа?

– Не. – Вирнах брадичка. – Не си мисли, че си толкова специален, Принце.

– Е, в такъв случай може би трябва да заведа нея на среща при водопада на сбъднатите желания.

Среща?

Оливър не ме изчака да отговоря и бързо изчезна през входната врата.

Докато си взимах дълъг душ, установих, че продължавах да се усмихвам глупаво сама на себе си. Увих косата и тялото си с кърпа и отидох до леглото, където ме очакваше голяма кутия. Отворих тъмнозеления капак и ахнах от изненада. Внимателно извадих дългата рокля и прокарах пръсти по черните блестящи камъчета. Не открих друго бельо освен изрязани бикини, чийто ръбове бяха дантелени и развеселено поклатих глава. Горната част на роклята представляваше бюстие, което отлично прилепваше върху гърдите ми. Имаше само една презрамка, скриваща раната ми. Платът обвиваше извивките ми в мекотата си. Дълга цепка разкриваше крака ми от средата на бедрото до глезена. Погледнах се в огледалото и забелязах, че цветът се променяше според светлината – от черно към петролно зелено.

Прерових всички шкафове в банята и успях да открия ярко розово червило и спирала, останали от Ариа. Разреших косата си и вдигнах няколко кичура с фиба. Обух високите обувки, които още отсега ме убиваха и със затаен дъх зачаках Оливър.

Господи, вълнувах се повече от мажоретка на първия й мач.

– Сега вече се затрудних. – Плътният му глас замъгли съзнанието ми. Обърнах се и го видях да стои небрежно облегнат на вратата, изучаващ ме с магнетичния си поглед. Сърцето ми почти спря от тази гледка. – Допусках възможността, че няма да проявя търпение да сваля роклята ти едва в края на вечерта, но вече съм напълно сигурен, че не желая дори да опитвам да бъда търпелив.

Той се доближи до мен и посегна към презрамката ми, ала аз го спрях.

– Първо искам да видя водопада на сбъднатите желания.

Грубо захапа шията ми. Правеше го всеки път, когато се опитваше да вземе контрол над ума ми.

– Нека аз сбъдна желанията ти, скъпа. – Плъзна ръката си по бедрото ми и по тялото ми мигновено се разля топлина.

– Харесвам ентусиазма ти, Грей, но те съветвам да го запазиш за след вечеря. – Измъкнах се от ръцете му и го стрелнах с развеселен поглед.

– Втори път.

– Какво?

– Отрязваш ме за втори път.

Изплезих се в отговор.

– В такъв случай трябва да се постараеш повече, ако не искаш да се случи и за трети.

Оливър изръмжа и решително пристъпи напред, като миг преди това, през стиснати зъби, ме попита:

– Опитваш се да си играеш с мен ли?

– Да.

– Така да бъде. – Опъна презрамката ми и рязко я пусна.

– Ау!

– Довечера, когато се приберем, ще те накарам да забравиш името си, Анабел. Ще ме умоляваш да спра, за да не се изгубиш напълно в мен, но аз няма да го направя. Ще те имам. Отново и отново. А когато свърша с теб, единственото нещо, което ще си спомняш, ще бъдат моите устни върху лепкавата ти кожа. В съзнанието ти няма да има място за нищо и никой друг освен за мен.

Повдигнах вежди.

Нима не знаеше, че в мислите ми отдавна не съществуваше място за друг мъж?

– Хайде! – Дръпна ме за лакътя. – Да вървим да си получиш вечерята.

Засмях се.

– Раздразнение ли улавям в погледа ти, Принце?

Той прехапа устната си, наметна ме с черно палто и ме плесна по дупето.

– Внимавай, Ана. – Усмихна се съблазнително. – Търпението ми започва да се изчерпва.

Напуснахме къщата над Розовото езеро и се отправихме на изток към „Амаре“. Оливър възнамеряваше да извървим целия път до водопада на сбъднатите желания, който се намираше на върха, за да разгледам града на духове и разруха, но се наложи да се телепортираме, защото от обувките ужасно ме боляха краката.

Материализирахме се насред гъста гора, където въздухът миришеше на току-що окосена трева и дърветата все още бяха зелени, макар есента да бе към своя край. От студения вятър, носещ усещането за зима, нямаше и следа.

Оливър ме вдигна на ръце и мълчаливо ме пренесе до каменната пътечка, по която щяхме да стигнем до самия водопад. Наоколо беше толкова тихо и спокойно, че се чувствах така, сякаш бях нахлула в света на „Алиса в страната на чудесата“.

– Господи! – Водопадът на сбъднатите желания беше истинска водна феерия. Височината му бе поне осемдесет метра, а широчината – около сто. Буйната вода, която трескаво се разбиваше, докато се спускаше надолу като димна завеса, блестеше в цветовете на дъгата на фона на тъмните скали. – Толкова е красиво! – Оливър ме прегърна и замечтано се загледа в издигащата се пара. Стори ми се, че мина цяла вечност.

Носеха се легенди, че всеки цвят на водата олицетворява някое чувство. Преданията разказваха за приказни истории, превърнали се в реалност благодарение на водопада. Умът ми блуждаеше в опит да намери правилното желание. Прехвърлих живота си като на филм и си припомних всеки копнеж.

– Ана? – Обърнах се. – Готова ли си?

Кимнах.

Минахме по голям дървен мост и се озовахме в малък ресторант, изсечен в скалите. Двама Джоази ни настаниха на маса, чиято гледка бе към водопада на сбъднатите желания. На няколко пъти забелязах любопитния поглед на сервитьора, който записваше поръчката ни. Огледах се наоколо и забелязах още няколко двойки, облечени в елегантни дрехи.

– Тук ли водиш всяка жена, която се опитваш да впечатлиш?

– Виждам, че високото ти мнение за мен не се е променило. – Иронично отвърна, докато галеше с върха на пръста си ръба на чашата.

– Не исках да те обидя. Просто ми е трудно да повярвам, че съм първата.

– След като се превърнах в Джоаз, не съм бил с друга освен с теб и Ариа, а както вече знаеш, отношенията ни с нея не бяха романтични.

Усмихнах се наивно при тези думи.

– А нашите са? – Оливър се размърда неудобно в лъскавия стол и лицето му посърна.

– Не бива да си създаваш илюзията, че мога да те обичам безрезервно, Анабел. – Срещна погледа ми и въздъхна. – Излишно е да ти казвам колко съм неподходящ за теб. Крия твърде много тайни и съм на път да предизвикам война, чиито последици ще бъдат катастрофални. Заблуждавам те с действията си, омагьосвам те с думите си, но накрая на деня аз знам, че нямам бъдеще. Че времето ми на тази земя изтича.

– Не можеш да бъдеш сигурен. Ако Реземблинът в теб надделее… – Нежният му смях ме накара да замълча.

– В мига, в който събера парчетата на Съдбата, Ана, животът ми ще приключи. В каквото и същество да се преобразя, ще умра.

Пулсът ми се ускори.

– Казваш го така, сякаш си се примирил.

– Наистина се примирих. Това е залог, който съм наясно, че е неизбежно да платя.

Застинах, осъзнала реалността.

– Можеш да избягаш. Да избереш да захвърлиш отмъщението и да заживееш някъде далеч от проблемите и смъртта. Обещавам, че няма да те спра.

– Няма да го направя. Не си ли любопитен да научиш защо Съдбата е избрала точно нас? – Оливър потърка слепоочието си.

– Разбира се, че съм. – Остро отвърна. – Ала през краткото си съществуване разбрах, че невинаги ще знаем всичко. Отговорите ще дойдат тогава, когато сме способни да извлечем полза от тях.

Хладнината в гласа му ме огорчи.

Наблюдавах го и си мислех колко лесно бе всъщност да се влюбя в него, макар да знаех, че щеше да боли. Бях наясно, че нощем въздухът нямаше да ми достига, когато отсъствието му ме завиваше със самота. Че вълците на тъгата щяха да гризат свирепо ума ми дори през вечерите на непълна луна и че накрая щях да се преструвам, че нямаше значение, че бях сама.

– Какво си пожела?

Престорих се, че се опиянявам от виното, стоящо недокоснато пред мен, а не от чувствения му глас, докато си представях, че съм думите, които бързо се изплъзваха от устните му. Вдишах сладкия му аромат, за да замъгля съзнанието си и за да заглуша писъка на разума, нашепващ ми кое е правилно и грешно. Разсъблякох душата си до неузнаваемост, макар дрехите ми да продължаваха да стоят върху мен и за първи път от много време насам върху езика си вкусих облекчението от изчезналия страх.

– Скъпа?

Искаше ми се да кажа, че си бях пожелала едно нормално нас. Че копнеех за любов, която не ме караше собственоръчно да изгарям основите, които строях с разранени и треперещи ръце. Че не жадувах за устните му, оставящи грубо синкави следи по кожата ми. Че не харесвах контрола, който упражняваше върху мен и че може би бях преодоляла този нелеп стокхолмски синдром.

Присмях се на себе си, защото нищо от това не бе така.

Принцът на мрака отново ме повика.

В този миг можех да си пожелая всичко, ала не:

– Аз… – Поколебах се. – Аз си пожелах сега.

Оливър повдигна вежди.

– Какво? – Отметнах смутено косата си назад. – Толкова ли е странно?

– Не. Напротив – интригуващо е.

– А ти какво си пожела?

– Нищо. – Грей се облегна назад, качи единия си крак върху другия и с неприкрит интерес плъзна погледа си по бюстието, очертаващо гърдите ми. – Не ми е необходимо да разчитам на сбъднати желания и водопади, за да получа това, което искам.

– Тогава защо ме доведе тук?

Тялото ми се напрегна от бурята, проблясваща в очите му.

– Защото ти имаше нужда да повярваш в нещо, скъпа. Изучавах същността ти през тези дни. Забелязах колко лесно се възпламеняваш и още колко по – бързо изгаряш. В един момент си готова да се изправиш срещу целия свят сама, а в следващия – да паднеш на колене, за да избегнеш стрелите на несигурността, изстрелвани от собствената ти ръка.

– Не разбирам.

– По – скоро отказваш да разбереш. Стихийността ти може да вдъхнови всеки, но вместо това ти смяташ, че именно тя те прави слаба. Не се ли измори да бягаш от тази, която си? Не ти ли омръзна да не вярваш в себе си? – Приведе се напред и внимателно целуна китката ми. – Трябва да се обичаш повече, Анабел. Да разчиташ на силата, която се крие някъде дълбоко под кожата ти. – Сърцето ми бе готово да изскочи от гръдния кош. – Доверяваш се на чудеса и не осъзнаваш, че ти самата си едно от тях. Дишащо, мечтаещо и борещо се малко чудо, което чака да му бъде повярвано.

Затворих очи, посегнах към чашата с вино и изпих съдържанието й на един дъх. Изчаках няколко секунди, за да позволя на алкохола да ми подейства поне малко и да събера кураж да го погледна отново.

– Само преди миг ми каза, че не бива да си мисля, че е възможно да ме обикнеш, а сега говориш така, сякаш вече си го направил. Предупреди ме да не се влюбвам в теб, а навярно знаеш, че всяка жена прави именно това, което я предупредят да не прави. – Прехапах долната си устна. – Ще те послушам и ще повярвам на инстинктите си, нашепващи ми да бъда с теб, макар да съм наясно, че ще ме разбиеш на парчета. Тази вечер ти ми обеща, че ще ме пуснеш, ако реша, че е най – добре да си тръгна, затова аз ти обещавам, че ще спра да бягам и ще се изправя срещу страховете си.

Той се усмихна и вдигна чашата си.

– В такъв случай нека пием за нас. – Махна на сервитьора да донесе още вино. –  За поставянето на началото на истинското ни аз.

***

След три бутилки вино, вкусна храна, куп шеги и множество закачки, Оливър плати сметката ни с жълтеникави диаманти, валутната единица на Джоазите и се отправихме към вкъщи.

Минахме въжения мост, хвърлихме за последно поглед на магичния водопад на сбъднатите желания и се телепортирахме в центъра на „Тенебрис“.

– Не мога повече да чакам, Анабел. – Дръпна ме към себе си и демонстративно плъзна пръстите си по ципа на роклята ми. Хванах се за раменете му, тъй като се олюлях на високите токчета и отърках тялото си в неговото.

– Гласът ти звучи още по – секси, когато си пиян.

Бързо се откъснах от прегръдката му и се затичах напред към „Розовото езеро“.

– Къде отиваш?

Спрях по средата на тясната уличка, облечена в черна, дълга, обсипана с малки камъчета рокля, която сякаш самата луна бе ушила от небе и звезди и казах:

– Нека останем. – Сърцето ми пропусна удар, когато похотливостта в сините му очи срещна погледа ми.

– Анабел…

– Знам, неразумно е. Но… – Свих рамене. – През целия си живот съм се състезавала с времето. Опитах всичко. Да го надбягам. Да го надвикам. Да го уловя. Нищо – то просто ми се изплъзваше. Станах гневна и смирена едновременно. Смирението ме караше да се откажа, а гневът – да продължа. Всяка вечер се кълнях, че ще умра, а вместо това на сутринта отново се впусках в надпреварата за деня. Не разбирах, че бе напразно. Не и когато бях толкова нещастна. – Той се приближи, наклони глава и нежно погали бузите ми. – След това те срещнах и ти ме извади насила от рутината, която бях приела за комфорт. Преобърна света ми със своята пламенност и влудяваща арогантност. – Повдигнах се на пръсти и на милиметър от устните му прошепнах: – Нека останем. Нека бъдем неразумни. Не бива да се състезаваш с времето. Трябва само да го изживяваш.

Засмя се и настойчиво впи меките си устни в моите. Езикът му галеше моя и от тази целувка едва не се разтопих. Сетивата ми започнаха да пулсират от желание да ме докосне.

– Напомни ми повече никога да не те напивам.

Вдигна ме на ръце и ме отнесе до дома си.

Заобиколи ме, разкопча роклята ми, събра косата ми в юмрук и рязко ме дръпна назад. Обхвана гърдите ми с длан и тихо прошепна в ухото ми:

– Спомняш ли си какво ти казах, че ще направя с теб, когато се приберем, скъпа?

Простенах и той отново игриво дръпна косата ми.

– Спомняш ли си?

 Устата ми се изпълни със слюнка.

– Да.

Пръстите му погалиха дантелените ръбове на бельото ми и аз затаих дъх в очакване да го свали. Вместо това Оливър се наведе и засипа с целувки бедрата ми. Инстинктивно разтворих крака и усетих как устните му се разтягат в порочна усмивка.

 – Не – Изправи се. – Първо смятам да те… измъча. – Облиза устните ми. – А след това… да крещиш.

Затворих очи.

Ако това беше сън, не исках никога да свършва.

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

8 Responses

  1. Една тинейджърка.. says:

    Главата е супер, но кога ше излезе следващата ?

    • Monika Alexandrova says:

      Радвам се, че ти харесва. 🙂
      Все още не мога да кажа кога ще бъде качена следващата, защото вчера публикувах тази и не съм имала възможност да започна 17. 🙂

  2. Юзии says:

    Кога ще публикувате следващата глава? Чакам с нетърпениеее😍

    • Monika Alexandrova says:

      Не ми се иска особено да се обвързвам с конкретен ден, защото съм наясно, че изобщо не съумявам да си спазвам крайните срокове… 😥 Но обещавам, че ще се постарая до края на другата седмица да бъде качена.
      Вече работя върху 17 глава иии изглежда, че може би ще бъде и по-дълга. 😊

  3. Valkova's_smile says:

    Здравей, Моника! ☺
    Много се радвам най – накрая да се реша да ти напиша коментар(настани се удобно, ще е дълъг🙈).
    Започвам с това, че супер много се кефя на книгата ти😙. Попаднах съвсем случайно на откъс на някоя от първите глави във фейсбук и от там нататък падна чете на един дъх, разбира се, на главите, които беше качила до момента. Заинтригува ме от самото начало, чисто и просто не бях попадала на сайт като твоя, където на момента публикуваш написаните глави една по една. Вълнуващо е за нас – читателите и удобно за теб да разбереш отзивите ни😉. Стилът ти на писане е индивидуален, с дълбок смисъл, да не забравяме забавен, това е важно. Както казах, отначало ми беше малко странно и объркано да разбера кой какъв е защо е😅, но със всяка следваща глава свикнах на стила ти и сега всичко е 👌. Да не пропусна и моментите където любимците ни си разменят закачливи реплики😋, да не говорим за секса-владееш ги и тези работи😁.
    Много добре развиваш характерите на главните герои, според мен, и като цяло историята се заплита омагьосващо!
    Поздравявам те и за уменията ти по IT, защото със сигурност имаш доста, за да си създала сайта си. Стискам палци!😆!
    Пожелавам ти много здраве, да даваш и получаваш любов, да правиш това което те прави щастлива(и прави нас щастлииви също), лесно довършване на книгата, дано да я издадеш някой ден( Пожелавам ти го) и да направиш продължение😊 или две- да са трилогия😊😊. Нека всичко което мечтаеш се сбъдне! Ти си талантливо младо момиче, което заслужава да има повече популярност😆. След всичко това те чувствам много близка, да знаеш😃. В заключение казвам че, харесвам това което създаваш и очаквам с нетърпение новите прекраснотии!☺
    П. С. Не съм сигурна дали казах всичко което исках, ако не – друг път. О, и аз съм същата, която коментира последния ти тийзър във фб😅.

    • Monika Alexandrova says:

      Здравей!
      Много, много ти благодаря за прекрасните думи и всичко, което си написала! ❤Именно заради подобни коментари, които дори не мога да опиша с колко положителна емоция ме зареждат, със сигурност ще завърша романа си и ще се опитам да го издам. 🙂
      Правилно си се досетила, че основната причина да създам сайта беше, за да получавам отзиви и по този начин да разбера какво не достига на историята и върху какво трябва да работя допълнително. Всеки посетител на сайта, споделил мнението си, ми помага да се развивам и да надграждам себе си. 🙂
      По принцип възнамерявам при първата цялостна редакция на “Три процента щастие” да направя и речник на термините, в който да включа основните понятия, за да запозная читателя предварително със света и да му бъде по-лесно да го възприеме, когато започне да прелиства страниците. 🙂
      Радвам се, че съм успяла да те впечатля и много се надявам финалът да ти хареса и да останеш приятно изненадана. 🙂
      “Три процента щастие” ще бъде част от трилогия, като все още работя върху заглавието й. Продължението съм го измислила иии мога да споделя, че във втората книга няма да се разказва само от името на Оли и Анабел.
      Аз ти пожелавам да бъдеш здрава и обичана, и да подаряваш толкова щастие на любимите си хора и себе си, колкото подари на мен само с един коментар (наистина е много)!
      Отново ти благодаря сърдечно, Теодора! Прегръщам те.🐻

  4. Джиджи says:

    Кога да очакваме следващата глава😊

    • Monika Alexandrova says:

      Ами, почти е готова. До няколко дни ще бъде качена. 😊

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!