Петнадесета глава

Петнадесета глава

Заговорът

Лежах буден в продължение на часове и се опитвах да осмисля случилото се. Първичността и непреодолимото желание, които вещицата бе събудила в ума ми с проклетата си целувка, бавно започваха да ме напускат и на тяхно място в съзнанието ми се възцаряваше хаос.

Повдигнах се до седнало положение и погледнах Анабел, която беше избутала белите чаршафи настрани, излагайки на показ прекрасните си извивки. Спомените за изминалата нощ ме връхлетяха и в гърдите ми внезапно се загнезди копнеж да заровя пръсти в косата й с цвят на житен клас, докато полагам устни върху нежните й рамене.

Поклатих глава и се изправих. Тихо се измъкнах от стаята и поех по стълбите, водещи към всекидневната, за да открия дрехите си.

– Къде беше? – С нисък тон попитах, когато усетих присъствието на Бренън зад себе си, докато обувах панталоните си.

– Служех на кралицата ти. – Обърнах се и проследих тъмните кръгове под очите му, издаващи умората, която се бе настанила както в тялото, така и в сърцето му. Стиснах юмруци в опит да прогоня надигащия се гняв и двойникът ми сякаш го забеляза, защото побърза да наруши тишината. – Как мина срещата ти с вещицата?

– Добре. – Извадих картата и шишенцето от якето и му ги показах. – Вълшебният прах, който откраднах от Джоаза в центъра на града на духове и разруха, ме отведе при Талинда, която се съгласи да ни помогне без дори да се замисли.

– Но?

Присвих очи.

 – Какво?

– Има още нещо. – Бродникът скръсти ръце и ме погледна преценяващо. – Нещо, което те тревожи.

Въздъхнах.

– Отплатата, която поиска… – Поколебах се. – Целуна ни. Първо Анабел, а след това мен и когато излязохме от онази пещера… Аз… Не бях на себе си.

– Мнозина от нас не са способни да се контролират, когато се докоснат до магията.

– Причерня ми и имах усещането, че ако не получа Анабел… – Спрях по средата на изречението, осъзнал думите си.

Бренън се разсмя.

– Вещицата е предизвикала страстта ви, Оли.

– Знам, но… Всичко, освен желанието ми за нея, беше в мъгла. Дори не си спомням как се озовахме тук.

Двойникът ми се настани на дивана и с блеснали очи ме погледна.

– Изплюй камъчето, Оливър. – Игривост озари лицето му. – Какво точно те притеснява? Страхотният секс? Възможността, че можеш да откриеш парчето на Кимпарите? Или…

– Истина ли беше? Копнежът ми…

– Да. – Остро ме прекъсна. – Не разбирам защо си толкова изненадан, след като те предупредих, че Талинда ще пожелае именно това, което отричаш?

– Защото не предполагах, че искам Анабел толкова силно. В пророчеството се казва, че ще паднем от своята ръка и когато възбудата почти ме накара да полудея, аз… Изплаших се. – Прокарах ръце през късата си коса. – Не мога да си позволя да се влюбя, Бренън. Животът ми е достатъчно скапан и без това.

– Никой не може да си го позволи, Оливър и все пак, всеки го прави. Любовта е отвъд властта на разума. Тя е наркотик, който е способен и да ни избави от ада, в който сме горели прекалено дълго, и да предизвика неугасимите пламъци, които чрез сълзи да пречистят душите ни. Колкото по – рано разбереш, че ще бъде всичко, от което се нуждаеш дори когато самият ти не го осъзнаваш, толкова по – лесно ще се справяш с уроците, които ти подарява. Защото, макар хората да я отъждествяват с ангел и дявол, любовта винаги е била просто съдник. – Печална усмивка се разтегли върху устните му. – Съдник, който не е виновен, че с времето сърцата ни стават твърде малки и нечисти за нейното величие.

– С магия ли сме обвързани? – Бродникът ме погледна объркано и аз добавих: – Стига, не съм глупак. Тези чувства не са естествени.

– Няма магия.

 – Лъжеш! – Изкрещях. Гневът бързо се завърна във вените ми и ръцете ми се разтрепериха. – Кажи ми истината!

– Не ти е направена любовна магия, Принце. – Изправи се и се приближи до мен, позволявайки ми да надникна в очите му.

– Оливър? – Погледнах към стълбището, откъдето Анабел ме викаше. – Притесних се, когато не те открих в леглото.

Вдишах дълбоко няколко пъти преди да й отговоря.

– Добре съм. – Наведох се и събрах дрехите й. – Облечи се. Трябва да тръгваме.

Рейнолдс ги взе несигурно.

– Всичко наред ли е? Изглеждаш…

– Казах, че съм добре, Анабел. – Отвърнах с по – остър тон, отколкото възнамерявах. – Просто… не сме в безопасност тук.

Тя кимна, качи се на горния етаж и затръшна вратата силно след себе си. Бродникът изцъка подигравателно с език.

– А само преди минута спомена, че не си глупак. Да не се опитваш да я прогониш?

– Не.

– Тогава те съветвам да бъдеш по – внимателен следващия път. – Потупа ме приятелски по рамото. – Всичко е наред, ако си падаш по нея, Оливър.

Облякох якето си, проверих дали оръжията ми бяха на мястото си и прибрах шишето и картата от вещицата. С решителна стъпка се отправих към горния етаж, като преди това с нисък глас прошепнах:

– Знам, че криеш нещо от мен, Бренън и бъди сигурен, че ще разбера какво.

Образът на Бродника започна да изчезва.

Проклет да беше.

– Понякога даваш прекалено много глас на разума, Грей. И преди съм ти го казвал. Животът трябва да бъде почувстван. Искаш да получиш отговори? Отправи му предизвикателство. – Намигна ми. – Но, ако продължаваш просто да премисляш всичко и потискаш желанието си да вземеш това, за което копнееш само защото ти се струва грешно, ще умреш без дори да разбереш. Ти си буря, Принце на мрака и е време да го осъзнаеш. – Опитах се да възразя, но той ми направи знак да замълча. – Виждал съм я. Пламенността ти е забележителна. Не я угасяй завинаги от страх да не изгориш.

– Искаш да спра да се съпротивлявам на чувствата си?

– Точно така.

– Добре, ще го направя. – Посочих го заплашително с пръст. – Но когато светът започне да се разпада и ураганите на бурята, за която говориш, ме завладеят, си спомни, че ти си пожелал това.

Не го изчаках да отговори. Наистина щях да го направя. Щях да пратя по дяволите пророчеството, което всеки ден поставяше окови на душата ми.

Взех стълбите на един дъх, отворих със замах вратата на стаята и придърпах полуоблечената Рейнолдс в прегръдките си. В началото тя ме отблъсна, удари с юмруци гърдите ми и почти се измъкна от хватката ми, шепнейки ми да я пусна.

– Без повече преструвки, скъпа. – С едната ръка докоснах тила й, а другата поставих върху кръста й. Вслушах се в ритъма на сърцето й, което заплашваше всеки момент да изскочи. Наведох се към устните й, вдишах сладкото й ухание и зачаках. – Искам те до мозъка на костите си, Анабел. Държа се грубо, непредсказуемо и те наранявам. Не съм способен да ти се врека в любов, вярност или вечност, и мога единствено да ти обещая, че ще те закрилям от всичко. От всичко… освен от себе си. – Тя потръпна. – Моята приказка едва ли ще има щастлив край. Не съм нито покорният принц, готов да преклони глава в името на другите, нито непоколебимият герой, който ще сложи край на мъченията по света. Аз…

– Ти си луд. – Задъхано ме прекъсна.

– Вероятно. – Порочна усмивка се разтегли върху скулите ми. – Луд, който те иска и макар да те пита, не възнамерява да приеме отказа ти.

– Няма да откажа. – Вдигнах объркано очи и миглите ми погалиха кожата й. Засмя се. – Моят живот също не е приказка, Оливър. Принцесите не са ми по вкуса.

– Нима? – Заинтригувано попитах. – Коя си тогава?

– Тази, която се защитава от лошите сама и е съгласна да ти помогне да изгориш света.

Изръмжах, а след това я целунах с цялата страст, на която бях способен. Възбудих се бързо и посегнах към презрамките на бодито й. Тя се откъсна със стенание от целувката и с дрезгав глас попита:

– Не се ли притесняваше, че не сме в безопасност тук? – Не си направих труда да й отговоря. Засмуках меката кожа на шията й и Анабел простена. Заби ноктите на треперещите си пръсти в рамената ми и отново се отпусна в ръцете ми. Харесваше ми, когато успявах да я накарам да загуби равновесие от страст. – Оливър…

– Ммм? – Измърках в ухото й.

  – Ако продължаваш така… – Преместих ръката си върху дупето й, отърках члена си в тялото й и тя забрави мисълта си.

– Не ти ли споменах, че не приемам откази? – Бавно и внимателно запристъпвахме към леглото.

– Не ти отказвам. – Категорично отвърна – Просто аз също смятам, че е по – добре да се махаме оттук.

Изсумтях.

– Тогава се облечи. – Плъзнах езика си по устните й, разтваряйки ги нежно за последен път. – И те съветвам да измислиш начин, чрез който да ми се реваншираш. – Пуснах я и се подпрях на стената. – В противен случай ще бъда много сърдит.

Анабел повдигна предизвикателно вежди, направи лек реверанс и тихо прошепна:

– Думите Ви са закон за мен, Принце. – Не успях да потисна самодоволната си усмивка и тя ми се изплези в отговор.

Докато я наблюдавах да облича късия пуловер и шлифера си, с неохота осъзнах, че не желаех да се прибираме в града на духове и разруха. Яростта от разговора ми с Бренън незабелязано се беше изпарила и на нейно място се бе появило спокойствието. Тук, далеч от реалността, която ни заобикаляше, макар и неумишлено, си позволявах да забравя за проблемите, стягащи примката около врата ми.

– Какво? – Очите й блеснаха от любопитство.

– Красива си. – Наклони глава и запърха с мигли. Беше мой ред да се поклоня. – Готова ли си?

– Да.

Извадих шишенцето с оранжева течност и отпих. Горчивият вкус едва не ме задави. Подадох го на Ана и миг преди тялото ми да започне да се разпада, тя направи същата кисела физиономия. Хванах я за ръката и заедно се пренесохме там, където трябваше да бъда този, който всъщност не бях.

***

Телепортирахме се преди около час от света на вещицата и въпреки това вече закъснявах за срещата на Тринадесетте.

– Не искам да оставам тук. – Анабел седеше върху кухненския плод и разсеяно клатеше крака. – Копнея да разгледам града на духове и разруха.

– Опасно е да излизаш сама сред Джоазите.

– Звучиш като родителите ми. – Огорчено отвърна.

– Обявили са награда за главата ти, Ана. Никой не би се поколебал да те предаде на съда на Кимпарите.

– Мога да се защитавам!

– Няма да го обсъждаме повече. – Закачих метателните звезди на колана на кожените панталони, традиционни за Тринадесетте и се огледах за последен път. – Когато заседанието приключи, ще изпратя Дерек при теб.

Рейнолдс завъртя очи при тези думи.

– Нуждая се от забавление, не от допълнителна семейна драма.

– Нима намекваш, че не съм те забавлявал достатъчно? – Игрив пламък проблесна в очите ми.

– Знаеш, че нямам това предвид.

– Може би. – Ухилих се. – Но ще ми бъде приятно да те чуя да го казваш.

– Непоносим си.

– Никога не съм твърдял друго, скъпа. – Намигнах й. – Е, ще тръгвам.

– С брат ми ли ще се върнеш?

– Не.

– Защо?

– Трябва да свърша някои неща.

– Ще убиваш ли? – Спокойно попита.

– Да.

– Сам?

Прехапах долната си устна.

– Не. – Усмивката й изчезна.

– Ариа ли ще вземеш със себе си?

– Сложно е.

– Всъщност, не е. Въпросът е прост – когато отиваш на лов за души, ще бъдеш ли придружен от любовницата си, която също така е и влюбена в теб?

– Закъснявам. – Тихо казах и се отправих към вратата.

– Оливър! – Анабел се изправи решително и силно ме стисна за ръката. – Моля те единствено да бъдеш честен с мен. – Тялото й се напрегна и несъзнателно пъхна кичур коса зад ухото си. Правеше го винаги, когато беше притеснена.

Увеличи натиска върху китката ми, за да ми покаже, че бе сериозна.

– Да. – Овладях несигурността в гласа си. – Ще бъда с Ариа.

Кимпарът изпусна дъха си, освободи ръката ми и вирна предизвикателно брадичка, докато отстъпваше няколко крачки назад. Очаквах да ми зададе друг въпрос, но тя не го направи. Наблюдаваше ме мълчаливо, докато се бореше с емоциите, които заливаха съзнанието й.

– Длъжен съм да бъда откровен и с нея, Анабел. Тя е мой конник и аз не искам да я наранявам повече.

– Върви. – Сърцето й ускори ритъм.

Може би трябваше да кажа нещо. Да я успокоя, че не възнамерявах да бъда и с двете едновременно. Да й повторя, че връзката ми с Ариа не беше нищо повече от секс.

Вместо това просто кимнах и излязох от апартамента.

Отправих се на изток към „Амаре“, където трябваше да се срещна с останалите от Тринадесетте. Вятърът тук бе по – слаб, небето – по – светло, а улиците – по – пусти. През по – голямата част от времето тичах и след двадесет минути видях Ариа, Дерек и Феликс, заели позиция пред малкия камък, който водеше към Убежището.

– Започнаха ли? – Спокойно попитах.

Ариа стисна устни и свъси вежди. Дерек и Феликс се спогледаха объркано.

– Да.

Извадих къс кинжал и порязах дланта си, за да изпиша числото тринадесет. Допрях ръката си до студения камък и той мигновено се отвори.

– Хайде. – Първи влезе Феликс, следван от Дерек и Ариа, която, миг преди да прекрачи прага, грубо прошепна в ухото ми:

– Би могъл да проявиш малко уважение, като премахнеш поне аромата на онзи Кимпар от себе си, Господарю.

Не отговорих, отдръпнах дланта си и се вмъкнах след конниците преди проходът да се затвори. Заобиколих ги и бързо заслизах по хлъзгавите стълби. Влагата се просмука в кожата ми и миризмата на земя и застояло нахлу в ноздрите ми. Стигнахме желязна врата и тримата пазители от Зиик, които я охраняваха.

– Оливър Грей. – Ниско казах. Мъжът с червеникаво-кафявата коса пристъпи напред и машинално отвърна, без да поглежда някого конкретно:

– Оставете оръжията си. – Предпазна мярка за сигурност.

Извадих всичко, което носех със себе си и с периферното си зрение забелязах, че Феликс, Ариа и Дерек направиха същото.

Джоазът ни претърси, когато приключихме и кимна.

– Можете да влезете. – По – ниският тип отвори вратата и застана вляво от нея.

 Поех си въздух, извиках самообладанието си и пристъпих в малката стая, където дванадесет погледа се взряха въпросително в мен.

Джоазът, заемащ място по средата на кръглата маса, рязко се изправи и въздухът натежа от напрежение. Мъжът беше висок, едър и много красив. Черните му очи блеснаха зловещо, когато срещнаха моите.

– Каква чест! – Докосна с ръка лявата си страна, където се намираше сърцето му и продължи: – Загадъчният Принц на мрака, за когото всички говорят.

Никой друг не помръдна.

– Съжалявам, че закъснях. – С безизразно изражение отвърнах.

 – О, моля Ви! Вярвам, че всеки един от нас е поласкан, че Вие и Вашите… – Огледа внимателно Ариа, Дерек и Феликс. – Конници сте тук, за да се срещнете с нас, въпреки че вече се готвим да приключваме.

Размърдах се неспокойно. Този тип не ми вдъхваше доверие.

– Жалко, че аз не бих могъл да се похваля със същото. – Самоуверено казах, когато се приближих до негодника. – Впрочем, би ли ми казал името си? Опасявам се, че аз не съм добре запознат с това кой, по дяволите, си ти.

Вената на челото му изпъкна.

– Мислиш се за забавен ли? Че ти и твоите отрепки сте нещо повече от нас само защото си различен?

Красавецът се отмести и се отправи към групата ми.

– Курва, копеле и пияница. – Плесна с ръце.

Усмихнах се. Непредсказуемо го сграбчих за шията, блъснах го силно в стената, която се напука от сблъсъка и с дълбок глас проговорих:

– Бих те посъветвал да бъдеш по – внимателен с определенията, които раздаваш. – Мислите и емоциите на конниците ми нахлуха бързо в съзнанието ми, питащи какво да правят. – Защото в противен случай, кълна се, ще съжаляваш.

– Достатъчно! – Джоазът, когото задушавах, изръмжа през зъби и леко ме отблъсна назад в опит да се измъкне от хватката ми. Напрегнах мускулите си и го притиснах по – силно към камъка. – Рийд схвана намека ти, Грей. Достатъчно!

– Предупреден си. – Прошепнах толкова тихо, че само той да ме чуе. Пуснах го и известно време просто го наблюдавах с очакване да отвърне на удара.

– Нека продължим. – Обърнах се към останалите от Тринадесетте. Джоазът, който сложи край на спора ни, беше нисък и набит тип с обръсната глава.

Феликс, Дерек и Ариа заеха местата си, които се намираха на два метра зад старинния стол, на който аз се настаних, до другите конници на останалите Господари.

Всеки един от нас бързо се представи освен Рийд, който дишаше тежко и ме проклинаше под нос.

– Тези пристигнаха вчера. – Аарон, светлокос и уравновесен мъж, ми подаде бял пощенски плик, какъвто държаха в ръцете си и останалите от заседаващите. Разгледах кървавия печат, изобразяващ белега на Кимпарите и повдигнах озадачено вежди.

– Какво искат?

– Да те предадем. – Вниманието ми отново се насочи към Рийд, който най – накрая беше проговорил. Той кръстоса крака и се облегна назад. – Изглежда и други същества не те харесват.

– Чухме, че са отвели Кол и че възнамеряват да го убият, ако не се подложиш на съд.

– И? – Гологлавият Джоаз се засмя.

– Вярно ли е?

– Да. – Повдигнах рамене. – Вчера получих нещо подобно. – Завъртях плика между пръстите си. – Дадоха ми срок дори.

– Ще го изпълниш ли?

Наведох се напред и се подпрях на лактите си.

– Не съм станал един от Тринадесетте, за да се подчинявам на някакви глупаци, облечени в черни роби.

Из стаята се разнесоха одобрителни шепоти.

– Значи ще го оставиш да умре?

– Разбира се, че не. Лично ще отида в проклетия град на предателството и със сила ще взема конника си.

– Ще те разкъсат преди да успееш да кажеш името си. – Злобно отбеляза Рийд.

– Нека пробват. – Облизах предизвикателно устните си. – Би ми било интересно да ги гледам как опитват.

Джоазът се засмя.

– Ако нахлуеш в Юстънрол с пистолет и кинжал в ръка, ще сложиш край на мира между расите ни. – Констатира Аарон. – Ще изложиш всички ни на опасност.

– Мир? – Присвих очи. – Между нас никога не е съществувал истински мир.

– Да гласуваме! – Рийд удари с юмрук масата. – Кой е съгласен с плана на Грей?

– Това е… – Тринадесетте започнаха да се прекъсват и разговорът се превърна в шумотевица.

– И какво ще стане, ако мнозинството не се съгласи с плана ми? – Високо попитах, надвиквайки всички. – Надявам се осъзнавате, че не съм дошъл тук, за да искам разрешение.

 – Грей е прав. – Строго заяви русият Джоаз на име Тайлър, който имаше френски акцент и разглеждаше някакъв списък. – Събрахме се, за да преразгледаме присъдите на Себастиан Мейл, Ая Кингсли, Джак Милър, Керън Барлоу…

 – Това е майка ми. Керън Барлоу. Какво са решили? Ще я освободят ли? Ще намалят ли присъдата й в Зиик?

Въпросите на Ариа замъглиха съзнанието ми.

– Успокой се. – Наредих й.

– След като вече взехме решение затворниците да останат до живот зад решетките, смятам, че нямаме повече работа тук. – Плъзна листата, които държеше, към мен. – Бяхме единодушни, така че дори и да беше дошъл навреме, вотът ти щеше да бъде без значение. – Тайлър прочисти гласа си и отново се съсредоточи върху останалите. – Всички чухме, че Принцът на мрака е категоричен, че не се нуждае от нашата помощ относно своя конник и решението му не подлежи на промяна. Не виждам смисъл да продължаваме да стоим.

– Съдът на Кимпарите се обърна и към нас. – Гневно каза Джоазът с черната коса, стигаща до раменете му. – Аз също бих искал да сритам задниците им. Тези копелета трябва да бъдат поставени на мястото им.

Крива усмивка се разтегли върху устните ми. Именно на това се бях надявал.

– Господарю? Умолявам те… Пощадете я. – Гласът на Ариа в ума ми продължаваше да ме разсейва.

– Какво предлагаш? – Попита Аарон.

– Да ги изненадаме довечера. Да убием колкото се може повече от техните членове. Ние сме Тринадесетте! Нека изпълним дълга си към нашата кралица! Нека името й отекне като ехо в Юстънрол!

Шумотевицата започна отново и аз се възползвах да хвърля бърз поглед на Барлоу, която бе сложила маската на безразличието върху лицето си.

– Ще го обсъдим после.

– Да гласуваме! – Извика Томас, който досега, бе мълчал.

Тишина се възцари в стаята.

– Колко от нас са съгласни да подкрепят Грей и заедно да нападнем града на предателството? – Със задоволство установих, че седем от Тринадесетте щяха да се включат в битката. Останалите четирима – Рийд, Тайлър, Макс и Леон, гласуваха против.

– Решено е. – Следващите двадесет минути преминаха спокойно. Всеки един от нас щеше да нападне различна част от града със своите конници. Разполагах с половин час да открия и измъкна Кол. След това – Тринадесетте щяха да си тръгнат. Съобщението ни щеше да бъде предадено:

Тринадесетте бяха тук и войната е на път да избухне.  

Заседанието приключи и аз бързо прочетох становищата за затворниците. Излязох от стаята, взех оръжията си и мълчаливо се отправих към изхода с Ариа, Дерек и Феликс. Когато напуснахме Убежището, тежка ръка докосна рамото ми.

– Съветвам те да си пазиш добре гърба довечера, Принце. – Рийд почти се задави от злоба. – Няма да ти се размине.

 Красавецът грациозно се отправи напред и групата му го последва.

– Господарю, трябва да бъдете по – предпазлив с Рийд. Опасен е. – Кимнах благодарствено на Феликс.

– Ще се оправя. – Бръкнах в джобовете на панталоните си. – Ти си свободен, Феликс. Довечера ще те очаквам в девет при Розовото езеро. Дерек, върви при сестра ти, която те чака в апартамента ми. – Погледна ме изненадано, но не зададе въпрос. – Ариа, с теб трябва да поговорим.

Тя сви юмруци и отметна вдигнатата си на опашка коса назад.

– Болтън. Покривът. След петнадесет минути. – Кратко й казах и се телепортирах.

***

Олюлях се, когато стъпих на земята и вдишах дълбоко. Белите ми дробове се изпълниха с кислород и се закашлях. Преди не бях способен да го забележа, но сега, като един от Джоазите, долавях различния аромат на света на смъртните, за който Бренън често ми говореше. Болтън ухаеше на дим, перуника и сладка бреза. Необходимо ми бе известно време, за да свикна с дневната светлина. Сиви облаци, обещаващи дъжд, бяха покрили иначе светлото небе.

Тръгнах напред по „Роуз Хил“, завих наляво по „Скълей“ и след няколко метра стигнах реката „Кроал“, където често се събираха местните наркомани. Оставих се сетивата да ме водят и бързо открих мъж на средна възраст, който се готвеше да си инжектира поредната доза хероин.

Преди месец проникнах в управлението на полицията и откраднах досиетата на всички отрепки, които продължаваха да са на свобода въпреки деянията си. Този негодник беше изнасилил тринадесетгодишно момиче, което се бе самоубило на следващия ден. Полицията не разполагаше с достатъчно доказателства, за да го прибере.

Раздвижих врата си и се опитах да запазя самообладание. Устата ми се изпълни със слюнка в очакване на предстоящото. Не биваше да чакам всеки път до последния ден, за да се нахраня, защото тялото ми се изтощаваше твърде много и силите ми отслабваха.

– Хей! – Мъжът впери мътните си очи в мен и с разтреперани ръце пусна вече празната спринцовка. – Добър старт на деня?

– Какво искаш, момче? – Когато се усмихнах, нещастникът извади джобно ножче. – Махай се!

– Ще се махна. – Спокойно отвърнах. Стъпките ми отекнаха в чакъла и наркоманът заотстъпва назад. – Струваше ли си?

– Кое? – Объркано попита. Не отговорих и той замахна с ножчето към мен. – Не се занимавай с мен, момче! Махай се!

Ударих ръката му в стената и мъжът извика от болка, когато изпусна ножа и китката му се счупи. Минах зад него, увих ръце около шията му и притиснах сънната му артерия и дихателните пътища.

– Как се казваш? – Насилникът се опитваше да се измъкне от хватката ми, но напразно. – Попитах те как се казваш, негоднико?

– К-кой с-си… – Стиснах го по – силно.

– Името ти.

Винаги ги питах едно и също. Нуждаех се от имената им, за да запечатам инициалите им с мастило върху кожата си. Така винаги щях да помня кой и какво бях.

– Роджър. – Постави мръсните си ръце върху моите. – Роджър Зейн. – Лицето му почервеня. Само след няколко секунди щеше да припадне. Затворих очи и вдишах дълбоко.

Един… Два… Три пъти.

Счупих врата на наркомана и оставих безжизненото му тяло да се свлече в краката ми. Напрежението в гръдния ми кош изчезна и енергията ми се завърна. Главоболието, измъчващо ме от вчера, се изпари.

Бързо прогоних вината, която накрая на деня щеше да започне да разяжда като отрова основата на душата ми. Прекрачих трупа и се затичах към изоставения жилищен блок, на чийто покрив щях да се срещна с Ариа. Отворих разбитата, ръждясала врата и спрях, докато сърцето ми не забави ритъма си. Изкачих дванадесетте етажа и видях Барлоу, която умислено наблюдаваше града от ръба.

Позволих си да я огледам и установих, че изглеждаше зашеметяващо. Красивата жена рязко се обърна и горчивината, плуваща в очите й с цвят на черно кафе, ме връхлетя като ураган.

– Ариа… – Тя поклати глава.

– Не дойдох тук, за да слушам обясненията ти, Господарю. – Преглътна и нервно пристъпи от крак на крак. – Интересувам се единствено дали ще предприемеш нещо относно присъдата на майка ми. Страда достатъчно.

– Не мога да отменя наказанието й. Сама видя, че когато Тринадесетте са единодушни…

– Умолявам те, Оливър. Кълна се, че ще направя каквото поискаш, стига да освободиш майка ми от онзи проклет затвор, в който всеки ден я изтезават.

– Чу ги.

– Не! Отказвам да приема решението им! – Беше яростна. – Ако ти не я измъкнеш от Зиик, аз ще го направя.

– Бъди разумна, Ариа.

– Разумна? – Сви гневно юмруци. – Бил ли си там някога? Ставал ли си свидетел на мъченията, на които ги подлагат?

Не отговорих и тя ми обърна гръб. Не бях способен да променя мнението на дванадесет Джоаза само защото конникът ми ме беше помолил, но все пак уморено казах:

– Ще опитам. – Дължах й поне това.

– Наистина ли?

– Да, но… – Хвърли се на врата ми, сякаш бе малко дете.

– Благодаря. – Отмести се и лицата ни се озоваха на дъх разстояние.

– Ариа, трябва да поговорим за вчера. За Анабел и…

– Не желая да слушам. – Отправи се към стълбите.

– Но въпреки това ще го направиш. – Категорично отвърнах. – Съжалявам, че те нараних.

– Съжаляваш?

Кимнах.

– Съжаленията ти не струват нищо, Господарю. Не и когато успя да убиеш любовта ми много преди да се роди. – Затвори очи и клепачите й потрепериха. – Искам да ти се ядосам и да те намразя. Но не мога. Гневя се единствено на собственото си аз. Трудно ми е да си поема дъх, без да се обвиня в наивността си. Опитвам се да се измъкна от прегръдките на болката, чиито ръце са изваяни от невидими бодли, но проклетият ум продължава да ме тласка в тях, докато незабелязано се измъква от главата ми и се връща в счупеното минало. Преследва спомените свирепо, улавя ги в капан и ми ги поднася за вечеря. – Засмя се. – Сякаш болката от настоящето не е достатъчна сама по себе си. Сякаш има някакъв смисъл от самоизмъчването.

– Ариа…

– Не е нужно да го казваш. Знам – ще мине. Всичко минава. Именно от това ме е страх. На престола в сърцето ми ще се възкачи безразличието и аз ще бъда безсилна да го спра. Чувствата ми ще изстинат, раните ще се превърнат в белези и душата ми ще си извае щит. Колелото на живота ще се завърти. Ще дойде някой, готов да ме обича, а аз ще постъпя като теб – ще умъртвя зараждащата се любов. – Отвори очи и ме погледна. – Ще бъде детинско, глупаво и грешно. И все пак, ще го направя. Защото така постъпва всяко ранено същество. Отвръща на удара с удар. Дори и на този, идващ единствено за да го спаси.

– Толкова си силна. – Изненада пробяга по лицето й.

– А ти какво очакваше? Да дойда, обляна в сълзи, молеща за обичта ти?

– Не. Разбира се, че не. Не бих могъл.

Погали с пръсти бузите ми.

– Не ми искай прошка, Господарю. Сега е рано, за да го призная, но дълбоко в себе си знам, че нямаш вина. – Усмихна се.

 – Подлъгах те.

– Не, не си. – Повдигна рамене. – Сама избрах това.

Ариа се отдръпна и аз издишах.

– Мислиш си, че душата ти е омърсена само защото самотата е започнала да ти тежи и не съм аз тази, която е способна да я утеши.

Засмях се.

 – Нима умееш да четеш мислите ми?

– Не е нужно да прониквам в ума ти, за да ги прочета. Виждам ги в очите ти.

По дяволите.

Искаше ми се да й кажа нещо, но сякаш невидими ръце се бяха обвили около гърлото ми и от устата ми не излезе и стон. Барлоу забеляза несигурността ми и спокойно каза:

– Най – добре е вече да си вървя. – Тя се затича, скочи от покрива и се телепортира, без да ми даде шанс да я спра.

Мамка му, бях объркал всичко.

***

След раздялата ми с Ариа се шлях безцелно из улиците на Болтън в опит да подредя хаоса в съзнанието си. Телепортирах се пред апартамента над Розовото езеро едва когато падна нощта. Отворих дървената врата и влязох в хола, където Рейнолдс ме посрещна ухилена.

– Вече започнах да си мисля, че Неживите ти приятелчета са дошли да се позабавлявате. – Дерек се бе изтегнал на дивана, изглеждащ така, сякаш за първи път от много време насам, се чувстваше удобно. – И ако съдя по физиономията ти, не си победил.

– Подценяваш ме.

– В противен случай самочувствието ти би стигнало до луната.

Устните ми потръпнаха.

Анабел се изправи, за да си налее чаша вода и погледът ми бързо се плъзна по голите й бедра. Носеше един мой стар суитчър, който й беше прекалено широк и не покриваше много от дупето надолу. Заобиколих бар плота и поставих двете си ръце отстрани на мивката, приклещвайки тялото й с моето.

– Отива ти. – Тихо прошепнах, така че Дерек да не чуе. Измъкнах чашата с вода от ръцете й и се отдалечих.

– Ще се справиш ли после? – Братът на Рейнолдс кимна.

– Какво ще правите?

– Ще нападнем Юстънрол, за да измъкнем Кол от съда на Кимпарите.

Очаквах Рейнолдс да се възпротиви, но, за моя изненада, идеята й хареса.

– И аз ще дойда!

– Изключено.

– Оливър!

Изсумтях.

– Това не е твоето отмъщение, Анабел.

– Не ме интересува. Казах, че ще дойда и ще го направя. Не се дръж с мен като с дете, по дяволите.

– Ще ми създадеш главоболия.

Кимпарът повдигна вежди.

– Главоболия? – Повтори невярващо.

 – Точно така. Когато членовете на съда те видят с мен, ще поискат да те накажат дори по – силно от преди. Ще трябва да мисля за още един… – Анабел грабна ножа от плота, хвърли го срещу мен и аз го спрях с дланта си. – По този начин единствено затвърждаваш мнението ми, че наистина е необходимо да се държа с теб като с дете. – През смях казах, докато избърсвах кръвта си.

– Не пропускай възможността да ги изненадаш заради високомерие. Познавам града на предателството по – добре от всеки Джоаз и мога да бъда полезна. Ще ти покажа най – добрите скривалища и…

– Нямам намерение да се крия. – Остро я прекъснах. – Ще се телепортирам пред съда и ще ги помоля да ме отведат при членовете доброволно. Ако откажат, ще ги обезвредя и ще нахлуя със сила.

– Едбъл Салватор, върховният председател, е опасен. В мига, в който се доближиш до сградата, той ще разбере. Ще трябва да пребориш няколко пазителя, докато той си играе с ума ти, благодарение на дарбата си. Омаловажаваш способностите им. – Махна развълнувано с ръка. – За да измъкнеш Кол, ще се наложи двама твои конника да го изведат от съда и да го пренесат до границата. През цялото това време ще бъдат атакувани от Кимпарите, които ще освободят Неживите и… – Анабел потрепери при спомена за последната й среща с вампирите. – Ще се нуждаеш от подкрепление. Вероятно не се бия толкова добре, колкото Ариа, но със сигурност знам как да отсека поне няколко глави.

– Права е. – Намеси се Дерек, макар също да не изглеждаше доволен, че малката му сестра възнамерява да се сражава.

– Тринадесетте ще се погрижат Кол да бъде върнат вкъщи благополучно.

– Можеш ли да им се довериш?

– Донякъде. – Замислих се за заседанието. – Е, не бих им поверил живота си, но…

– Обеща ми, че ще изтрием самодоволните усмивки на онези копелета, Грей.

Въздъхнах.

– Добре, приготви се. След около час тръгваме. – Разтърках слепоочието си. – Но, когато изпаднеш в беда, не викай мен да те спасявам.

Анабел се изплези.

– Няма. Все пак не съм толкова специална.

Разсмях се.

Подробно обсъдихме плана и проблемите, които биха могли да възникнат. Дерек, Феликс и Анабел щяха да се телепортират на север от съда на Кимпарите, където щяха да чакат заповедите ми, а аз и Ариа – в сърцевината. Задачата ни бе да отвлечем вниманието на членовете, докато пристигнат Тринадесетте. След това, по възможно най – бързия начин, щяхме да изведем Кол навън. Анабел, Дерек и Феликс поеха отговорността да го отведат от града на предателството, а ние с Барлоу да се върнем в разгара на битката, за да допринесем към посланието на Тринадесетте.

Взехме всички оръжия, които смятахме, че ще ни бъдат от необходимост и напуснахме апартамента, за да изчакаме Феликс и Ариа при Розовото езеро. Анабел изглеждаше малко напрегната, а Дерек умело прикриваше емоциите си, както всеки път.

– Господарю. – Феликс ме поздрави и любопитно огледа Рейнолдс, която от своя страна преценяваше Барлоу.

– Готови ли сте? – Всички кимнаха.

 Раздадох им заповеди и поех дъх.

– Да го направим. – Затворих очи и си представих Юстънрол. Разпадането започна мигновено и само след секунди се озовах в центъра му. Съдът се намираше на около петстотин метра пред нас.

– Много е тихо. – Прошепна Ариа в ума ми.

Вслушах се наоколо и бързо се съгласих.

– Нямаме време за губене.

Отправихме се по главната улица и бързо се озовахме пред сградата на съда на Кимпарите, която впечатляваше със своя размер и форма. Четирима пазители от Зиик стояха пред входа и с каменно изражение ни наблюдаваха. Приближихме се предпазливо и с леден глас казах, когато се озовахме на сантиметри от убийците:

– Дошъл съм да се явя пред съда на Кимпарите. – Извадих писмото от коженото си яке и го подадох на едно от съществата. – Членовете ме призоваха, за да бъда подложен на процес.

Трябваше да призная, че в началото бях обмислил този вариант. Дори Тайлър сподели пред Тринадесетте, че ако позволя да бъда съден, Кимпарите ще излязат като глупаци, когато установят, че съм невинен. След това Бренън ме предупреди, че Дилън беше инсценирал всичко и че съдът със сигурност ще ме обяви за виновен заради доказателствата. Вярвах на думите му и се вслушах в съвета му – необходимо бе да ги накарам да се страхуват от мен.

– Последвайте ме. – Мислите ми бяха прекъснати, тъй като един от пазителите отвори вратата и ни пропусна вътре. С Ариа си разменихме угрижени погледи, защото всичко ни се струваше прекалено лесно. Качихме се два етажа нагоре, след това – един надолу, преминахме през малък проход и накрая – стигнахме подземието. Главата ми пулсираше от влиянието на Върховния председател, който очевидно се опитваше да ни попречи да запомним пътя на обратно. Барлоу също изглеждаше объркана и зашеметена.

След още няколко завоя и многобройни стълби стигнахме черна врата, зад която се криеше заседателната зала на членовете на съда. Пазителят натисна дръжката и ни помаха с ръка да не се бавим. Влязох първи и веднага осъзнах, че ни бяха организирали капан. Всичко изглеждаше точно така, както ни го бе описала Анабел – голяма аула, пълна с Кимпари, седящи на пейки, извиващи се в кръг. Пред всеки член имаше по един мършав вампир и огромен пазител.

– Те знаят. – Притеснено прошепна Ариа. – Как е възможно?

– Някой ни е предал. – Яростта ми се надигна.

С периферното си зрение забелязах, че стисна юмруци.

– Ще те убият. Тринадесетте няма да успеят да ни открият под земята. Пътят дотук е…

– Ще се справим. – Вирнах брадичка. Готвех се да поздравя хитрите копелета, но в този миг кръвта ми застина и в гърлото ми заседна буца.

Високо във въздуха, разпънат на кръст, се клатушкаше Кол, чието тяло бе полуголо и покрито с куп прободни рани, синини и изгаряния.

– Очаквахме Ви, господин Грей. – Високо каза Кимпарът, облечен в черна роба със златни нишки. Сините му очи пронизаха моите и неприятно чувство се загнезди във вените ми.

– Е, тук съм. – Умът ми работеше трескаво в опит да измисли план. – Можете да освободите конника ми.

Върховният председател излезе от редиците на пейките и застана на около метър от центъра на залата.

– Опасявам се, че не е толкова просто, господин Грей.

– Защо? – Нервно попитах.

– Защото първо трябва да докажете на съда, че сте невинен. – Кимпарът се поклони.

Внезапно ми се прииска да откъсна главата на нещастника, който бе измъчвал Анабел и Кол.

– Аз съм Едбъл Салватор, Върховният председател и отговорник за Вашия процес.

Завъртях очи. Дръпнах дръжката на дългия кинжал, закачен на гърба ми и го издърпах.

Пазителят, който ни бе довел, не помръдна, както очаквах. Изглежда чакаше заповед, за да ни нападне.

– Любезностите са излишни, председателю. – Развеселено казах. – Вярвам, че всички знаем за какво съм дошъл.

Оливър. – Ариа предпазливо оглеждаше членовете на съда.

Бавно пристъпих напред и напрежението във въздуха нарасна. Зениците на Едбъл се разшириха от изненада и може би малко уплаха.

– Предайте ми Кол доброволно и ще си тръгна без никой да пострада.

– Не мисля, че сте в състояние да ни поставяте ултиматуми, господин Грей.

Засмях се.

Мамка му, мамка му.

Не бях предвидил подобна развръзка. Допусках, че нещата можеха  да се объркат, но не предполагах, че ще бъда изигран.

Барлоу постави ръката си върху меча на колана й.

– Изчакай. Нека видим дали Тринадесетте ще дойдат.

– Предателите са Тринадесетте, Ариа.

– Няма как да бъдеш сигурен сега.

Силен трясък се разнесе отвъд аулата. Обърнах се точно когато черната врата бе разбита и на прага й застана Томас.

– Започна ли купонът? – Зловеща усмивка се разтегли по скулите му. Ловко преряза гърлото на пазителя, който твърде късно бе осъзнал опасността.

Това беше всичко, от което се нуждаех. Затичах се напред и Ариа ме последва. Неживите и пазителите се впуснаха кръвожадно към нас. Едбъл Салватор се отправи в противоположната посока. Прогоних мислите, които ми нашепваха да го последвам и се съсредоточих върху Кол.

– Върви! – Барлоу посичаше всеки, дръзнал да се доближи до мен. Кимнах и отново се затичах, като едновременно с това яростно пронизвах сърцата на противните същества. Извадих две метателни звезди и ги хвърлих към въжето, на което висеше конника ми. Металът разкъса възлите на ръцете и единственото, което продължаваше да го крепи във въздуха, беше въжето около краката.

Разсейването ми коства равновесието. Огромен вампир ме атакува и бързо ме повали на земята. Ръждивите му зъби се сключиха на сантиметри от шията ми. Изпуснах кинжала и хванах с ръце главата му. Натиснах очите му и използвах цялата си сила и тежест, за да го отблъсна. Неживият се претърколи настрани и аз се изправих на крака. Грабнах острието си, хвърлих отново двете метателни звезди и застанах под тялото на Кол, за да го хвана.

Ариа си проправи път до мен и настървено вдигна меча си, отсичайки главата на вампира.

– Ще го убиеш! – Поклатих глава. Не виждах друг начин да го освободя. А и освен това, дори и да не успеех да олекотя удара, Кол нямаше да умре. Вероятно костите му щяха да се натрошат до една, но щеше да оцелее. Оръжията срязаха въжето и конникът ми полетя стремглаво към мен. Разперих ръце и зачаках. Сърцето ми пропусна удар и забравих да дишам.

Кол падна в ръцете ми и заедно се свлякохме на земята. Ударих лошо главата си и зрението ми се замъгли. Топла кръв се стече по врата ми.

– Оливър! – Опитах да се фокусирам. – Оливър! – Примигнах още няколко пъти и се осъзнах. Отместих тялото на Кол от себе си и седнах. – Жив ли е?

Доближих ухо до гърдите му, тъй като заради битката не можех да доловя ритъма на сърцето му.

– Да. – Вдигнах го на ръце и задъхано се изправих. – Трябва да го изведем.

Ариа се впусна напред, разчиствайки съществата, които ни препречваха пътя. Със задоволство установих, че Тринадесетте поваляха всичко, което им се изпречеше пред очите.

Мускулите започнаха да ме болят. Сведох очи и забелязах разрезите, разкъсали облеклото и кожата ми. Когато излязохме от залата, се отправихме по стълбите, които водеха към горния етаж. Едбъл Салватор се беше изпарил и съзнанията ни бяха чисти. Това ни помогна да открием по – лесно изхода.

Едри капки дъжд паднаха върху рамената и ръцете ми.

– Внимавай! – Извиках силно. Ариа се завъртя, замахна и прободе в областта на корема Кимпарът, който се готвеше да я нападне.

Вървяхме в продължение на цяла вечност. Кол не отваряше очи, Барлоу убиваше всички същества, измъкнали се от сенките на нощта, а аз бях на прага на силите си.

Миг преди да излезем от прикритието на дърветата, гласът на Ариа погали съзнанието ми:

 – Спри, Господарю. – Огледах се наоколо, но не видях нищо. Затворих натежалите си клепачи и се вслушах в ритмичното потропване на дъжда и брулещия вятър.

– Мъката ти ми доставя удоволствие. – Подуших въздуха. На около пет метра, където трябваше да се срещнем с Анабел, Феликс и Дерек, долових ароматите на няколко Кимпара.

– Давай! – Изкрещя гръмко Анабел.

Анабел?

Бързо оставих тялото на Кол на земята. Нетърпеливо зачаках за отговор, но нищо не се случи.

Господи.

Извадих пистолета си и се затичах напред. Улицата беше кална, ботушите ми се пързаляха и студеният въздух изгаряше гърлото ми. Исках да спра и да си поема дъх. Не го направих. Тичах, докато не я видях.

Рейнолдс стоеше на колене, вдигнала глава, взирайки се в убиеца, опрял пистолет в челото й.

– НЕ! – Изревах яростно, прицелих се и стрелях.

 Кимпарът падна и нощта бе пронизана от втори изстрел. Анабел се свлече настрани и аз бързо прекосих разстоянието, което ни делеше.

Взех я в прегръдките си и замилвах лицето й.

По дяволите, как допуснах всичко толкова да се обърка?

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

8 Responses

  1. Една тинейджърка.. says:

    Мамка му уникална е … Толкова чаках тази глава и определено си заслужаваше! Развръзката е просто гениална.. толкова се радвам, че попаднах на страницата ти и пак казвам … Сара Маас би я прочела 😉

    • Monika Alexandrova says:

      Много благодаря! Радвам се, че мислиш така и че ти харесва! 🙂

  2. Tania says:

    И за мен бе дълго чакана глава, макар да знам, че вдъхновението на твореца не идва по час, а връхлита…..:) Дано да успееш да издадеш книгата и на хартия, не се отказвай, искрено ти го желая!!!

  3. Карина says:

    Страхотно ❤

  4. Ива says:

    Чакам с нетърпение следващата глава! Невероятна си!

    • Monika Alexandrova says:

      Много благодаря! 16 глава вероятно ще бъде качена другата седмица. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!