Четиринадесета глава

Четиринадесета глава

Двойната отплата

Отворих очи и стреснато седнах на дивана. Огледах стаята, в която се намирах и въздъхнах. Не сънувах. Наистина бях прекарала нощта в дома на Принца на мрака.

Сведох очи към ръцете си, по които бе засъхнала кръвта на Наелин и проследих грозната роба, която така и не бях свалила.

– Бих могъл да ти помогна да си вземеш душ, ако желаеш. – Оливър небрежно се беше подпрял на кухненската маса и ме наблюдаваше заинтригувано. Забелязах игривия пламък, който проблясваше в тъмносините му очи, докато се усмихваше съблазнително, облизвайки пухкавите си устни.

Грей носеше единствено шорти върху себе си и аз не успях да се въздържа да не плъзна любопитния си поглед по цялото му тяло. Белезите и множеството татуировки по загорялата му кожа трябваше да ми напомнят колко опасен всъщност бе, но вместо това възпламениха копнежа ми да го докосна. Захапах вътрешната страна на бузата си, когато очите ми се спряха върху веобразната линия на корема му.

– Да разбирам, че гледката ти харесва? – Със задоволство попита, изтръгвайки ме от фантазията, която напълно беше завладяла здравия ми разум.

– Виждала съм и по – хубави.

Оливър се засмя.

– Съмнявам се. – Отблъсна се от масата и ми намигна. – Искаш ли кафе?

– Да. – Изправих се и отидох да взема чашата, която великолепният мъж ми предлагаше. Пръстите ни се докоснаха и гореща тръпка се разля из вените ми. Бързо поднесох напитката към устата си, но спрях, когато усетих нетипичния й мирис и видях странния цвят. – Различно е.

– В Града на духове и разруха всичко е различно. – Поколебах се и той изсумтя. – Какво?

– Просто… чувала съм истории за света на Джоазите.

– Какви? – Трапчинките в ъгъла на устните му трепнаха. Подиграваше ми се.

– Няма значение. – Бързо отпих от кафето и с изненада установих, че вкусът му ми хареса.

– Кажи ми.

– Не.

– Анабел.

– Баща ми ми е разказвал, че е много лесно да загубиш контрол над съзнанието си в света на Джоазите. – Оливър се задави със смеха си.

– Чрез кафе?

– Не. Ароматите… – Не довърших мисълта си, тъй като Принцът на мрака ме придърпа към гърдите си, обви плитката ми около юмрука си и дръпна грубо главата ми назад, за да се срещнат очите ни.

– Не ми е необходим какъвто и да е аромат, за да те вкарам в леглото си, скъпа. – Зениците ми се разшириха и сърцето ми щеше да изскочи от гръдния кош заради близостта му.

 – Винаги ли си толкова самонадеян? – Задъхано попитах.

– Не, просто съм реалист. – Взираше се в мен така, сякаш всеки миг щеше да ме целуне. Топлина се разля из сетивата ми. Господи, бих убила, за да усетя устните му върху своите.

– Забавлявате ли се? – Оливър пусна косата ми и погледна към вратата, откъдето идваше нервния женски глас. Отстъпи назад, вдигна вежди и с равен тон отвърна:

– Вече не.

– Не се притеснявай, Господарю. – Обърнах се и видях Ариа, която, с неприязън установих, беше наистина красива. Сексапилната жена бе облечена в къс, черен топ, очертаващ гърдите й и пола, стигаща едва на няколко сантиметра под дупето й. Червеният й шлифер се съчетаваше отлично с високите обувки, които удължаваха и без друго великолепните й крака, а безупречната й коса изостряше необикновените черти на лицето й. – Сигурна съм, че уличницата няма да има нищо против да продължите по – късно.

Вирнах брадичка и скръстих предизвикателно ръце.

– Достатъчно. – Оливър пристъпи напред и взе жълтеникав плик от ръцете на Джоаза. – Къде го намери?

– Висеше на вратата. – Изненада пробяга по скулите на Грей, докато счупваше кървавия символ на расата ми – змия със забит нож в главата.

– Кимпарите ми дават срок от три дни, за да се явя в съда.

– Защо? – Бях объркана.

– Обвиняват ме в убийството на един от членовете.

– Вярно ли е?

– Не. – Принцът на мрака хвърли писмото върху масата и разтърка слепоочието си. – Дилън го е инсценирал.

– Кой?

– Прокуденият затворник, избягал от Зиик.

– Какво общо имаш ти с него, по дяволите?

– Анабел ни запозна. – Намръщих се.

– Сигурен ли си, че Уестфийлд е отговорен за смъртта на Кимпара? – Попита Ариа, която също разглеждаше писмото.

– Да.

– Как?

– Просто знам.

– Тогава какво ще правим?

– Нищо. – Барлоу се готвеше да се възпротиви, когато Оливър продължи: – Утре сутрин има заседание на Тринадесетте. Ще представя проблема пред тях и след това ще измисля решение.

– Ако посегнат на Кол…

– Няма да го направят. – Пое си уморено дъх. – Не и преди тези три дни да изтекат.

– Не бива да им вярваме. Рискуваш живота му…

– Ариа! – Извика Грей и тя замълча. – Ще го върна.

Джоазът се бореше със себе си. Подчиняваше се на Оливър, но не защото бе неин Господар. Беше се влюбила в него. Толкова силно, че дори хиляда живота не биха й стигнали да излекува болката в сърцето си.

Присъствието ми я караше да се страхува. Страхуваше се, че Принцът на мрака щеше да ме пожелае. А всяка жена, опитвала някога вкуса му, бе наясно, че никоя друга не би била способна да му откаже.

– Нуждаеш ли се от мен? – Във въпроса й се криеше много повече, отколкото Грей предполагаше.

– Днес не. – Конникът кимна .

– А ти защо дойде? – Напрегнах се при въпроса му.

– Вече няма значение. – Печално изрече и бързо се изпари.

– Кучка.

Оливър се засмя.

– Казваш го само защото ревнуваш.

– Глупости. – Е, може би малко. – Наистина ли е кръвна сестра на Дерек?

– Да.

– По дяволите.

– Ариа е… сложна. Но, когато я опознаеш, ще разбереш, че всъщност не е толкова лоша.

В очите му забелязах нотка вина.

– Обичаш ли я?

– Ще бъде ли проблем за теб, ако я обичам?

Сърцето ми се сви.

– Не.

– Лъжеш. – Усмихна се победоносно. – Забравяш, че мога да доловя ритъма на пулса ти, който в този миг препуска в очакване на моя отговор, Ана.

– В такъв случай, обичаш ли я?

Той се поколеба.

– Не. Не и по начина, по който тя би искала. – Тишината нарастваше, когато Оливър каза: – По – добре си вземи душ. Предстои ни дълъг ден.

– Какво ще правим?

Ирисите му проблеснаха и тръпки преминаха по гръбнака ми.

– Ще ловуваме вещици.

***

Облякох чистите дрехи, които Грей бе закачил на вратата и се погледнах в огледалото – тесни дънки, дантелено боди и къс пуловер. Чудех се дали не принадлежаха на Ариа. Поклатих глава и прогоних тези мисли от съзнанието си. Започнах отново да се сплитам на плитка, когато си спомних думите на Принца на мрака:

По – красива си, когато косата ти е спусната.

Игрива усмивка се разтегли върху устните ми и мигновено излязох от банята.

– Трябва да призная, че съм приятно изненадана. – Оливър прибираше оръжията си в коженото яке. Погледна ме и подсвирна.

– Аз също. – Подаде ми черен шлифер, подплатен с пух и ми посочи кинжалите на плота. – Вземи всичко, което ти харесва.

В колана на дънките скрих две къси остриета, а на гърба си прикрепих едно дълго.

– Не е ли твърде рисковано?

– Може би. – Повдигна рамене. – Но не разполагаме нито с информация, нито с каквито и да били следи относно парчето, което Съдбата е дала на Кимпарите.

– Никоя вещица не би ни разкрила местоположението му просто на добра воля.

– Никога не съм очаквал подобно нещо, Анабел. Надявам се да успеем да получим насоки срещу заплащане.

– Какво заплащане?

– Не знам. Чувал съм, че вещиците се хранят с любовта и страстта на околните.

Разсмях се.

– Това е нелепо.

– Ще видим. – Сериозният му тон ми подсказа, че не се шегуваше. – Те са живият вариант на Нощните сенки и магията им е ужасяващо силна.

– Как ще ги намерим? – Оливър извади от вътрешния си джоб малка кутийка.

– Вещиците се крият в света на смъртните. – Отвори капака. – С помощта на този прах ще сме способни да ги разпознаем. – Ахнах, виждайки смлените цветни кристали.

– Господи, Грей, незаконно е дори да го притежаваш. Вълшебният прах причинява халюцинации, загуба на паметта и…

– Успокой се, скъпа. Ще използваме само част от него.

– Не.

– Довери ми се.

– Оливър, не мога… – Изредих куп причини, поради които идеята му ми се струваше ужасна.

– Господи, винаги ли си такава? – Присвих объркано очи. – Толкова ли много се страхуваш да живееш истински?

– Не разбираш…

– Не, ти не разбираш, Ана. Понякога е необходимо просто да спреш да се опитваш да контролираш съдбата си така яростно. Не си способна да предвидиш бъдещето и ако помислиш, ще осъзнаеш, че това невинаги е лошо. Животът е ураган и ветровете му довяват със себе си всякакви чувства. И ти бягаш от него, защото не желаеш да се сблъскаш с горчивината му. – Поклати глава. – Никой не иска. Но, ако вечно се криеш от бурята, бъди сигурна, че никога няма да уловиш и щастието му.

Принцът на мрака постави на върха на пръста си малко вълшебен прах, поднесе го към устните ми и каза:

– Е, какво избираш? Ще живееш ли, или ще продължаваш да се криеш?

Взирахме се един в друг и аз нежно всмуках прашинките от пръста му. Той не каза нищо и последва примера ми.

Кристалите се разтопиха в устата ми и долових вкуса на пъпеш и мента. Внезапно почувствах тялото си леко. Оливър ме погледна развеселено.

Сърцето ми се сви, но за моя изненада, не от страх. Земята под краката ми започна да изчезва, а с нея и проблемите, и заобикалящият ме свят. Раменете ми се отпуснаха и за първи път от много време насам се почувствах свободна. Вихрушка от положителни емоции се завихри в ума ми.

Оливър пое ръката ми в неговата и прошепна думи, които не разбрах. Бяла мъгла мързеливо се завъртя около нас и аз потръпнах.

– Какво става? – Извиках. Ушите ми пищяха.

– Вълшебният прах ще ни телепортира при вещиците. – Затворих очи и стиснах по – силно ръцете на Грей. Беше невероятно, че щяхме да се телепортираме на място отвъд градовете на трите раси.

Телата ни бързо се разпаднаха във въздуха, зави ми се свят и буца заседна в гърлото ми, а само след миг се приземих върху твърдите гърди на Оливър.

– Добре ли си? – Приятният му аромат изпълни ноздрите ми. Внезапно изпитах неустоимо желание да го погаля по бузите, където брадата му беше набола и да целуна плътните му устни. – Ана?

– Да. – Рязко се отдръпнах назад и се изправих. Отклоних смутения си поглед и се огледах наоколо. – Къде сме?

– Болтън. – Свъси озадачено вежди. – Това е Енорийската църква.

Обърнах се и видях сградата, която приличаше на малка къща с една кула. Черният камък, от който бе направена, блестеше под слънчевите лъчи. На върха й висеше знаме с различни знаци – глава на вълк с оголени зъби и жълти очи за върколаците, златен бокал, със стичаща се кръв по стените му за вампирите и бяла ръка с дълги, лилави нокти, обгърната в пъстър дим за вещиците.

В градинката пред църквата на пейките бяха насядали хора, които разговаряха оживено и сякаш изобщо не забелязаха появата на двойка върколаци. Вероятно биха могли да минат за човешки същества, ако очите им не блестяха толкова ярко, ушите им не бяха издължени и не бяха с размерите на Хълк.

– Как е възможно това?

– Вълшебният прах изкривява реалността. – Оливър също изглеждаше объркан.

Жената върколак впери искрящите си очи в нас и кожата ми настръхна.

– Да се махаме оттук. – Тихо прошепнах.

– Защо? – Обърнах гръб на църквата и го хванах за ръка. Дръпнах го напред и едва не се блъснах във върколака. Макар да бе жена, беше по – висока от Оливър с поне двадесет сантиметра. Изглеждаше свирепа, но и заинтригувана. Преглътнах звучно и зад нея забелязах мъжа, подпрял се небрежно на дървото.

– На това му казвам изненада. – Заостреното й лице се изкриви. – Кимпар и Джоаз в нашия свят. Отдавна не са ни оказвали подобна чест.

– Не сме дошли, за да създаваме проблеми. – Спокойно отвърна Оливър.

Инстинктивно докоснах кинжала на гърба си, когато мъжкият върколак се приближи и изръмжа. Съществото неочаквано се нахвърли върху Принца на мрака, но Грей реагира светкавично и извади двете си остриета, отскачайки назад. Измъкнах своето и се взрях предизвикателно в жената. Тя ми се ухили в отговор и размаха грозните си нокти. Изнесох единия си крак напред и приклекнах в очакване на предстоящата битка, която така и не последва.

Единият върколак кимна на другия и заедно побягнаха към градинката на църквата, откъдето бяха дошли. Наблюдавах как образите им се скриват от погледа ми и притеснено се приближих до Оливър. Той прибра оръжията си и ме потупа по рамото, за да направя същото.

– Ти трябва да си Талинда. – Ниска жена, облечена в светлосиня, старовремска рокля с корсет и екстравагантна шапка, от която се спускаше фина мрежа, прикриваща горната част на лицето й, ни се поклони учтиво. Ситни плитки в различни цветове обгръщаха бузите й.

– А ти трябва да си Принцът на мрака, който е достатъчно глупав да открадне вълшебен прах, за да нахлуе в земите ни, смятайки, че няма да си навлече яростта ни. – Оли повдигна вежда.

– Е, фактът, че си чувала за мен сравнително ще ни улесни. Вярвам, че можем да прескочим формалностите, защото си наясно за какво съм дошъл. – Вещицата, ухаеща на пачули, розови листа и кедър, изви тънките си устни в усмивка.

– Интересно. Ветровете са ми разказвали за теб и твоята същност, която отрича собствената си кръв и сега, виждайки колко си самонадеян, съм озадачена как е възможно това, защото опитът ми разпознава един обикновен Грей. – Оливър повдигна рамене, а аз вирнах брадичка, когато Талинда спря погледа си върху китката ми, където под шлифера се намираше издълбаната дума, определяща статута ми. – Последвайте ме.

Вещицата се отправи напред по каменната улица. Оливър ми кимна и заедно тръгнахме след нея. Вървяхме в продължение на пет километра, докато накрая не стигнахме до тъмната пещера, която магьосницата бе нарекла свой дом. Тя пристъпи прага и невидимите свещи избухнаха в пламък, осветявайки пътя й.

– Идвате ли? – Разсеяно попита, когато забеляза колебанието ни.

Студът в пещерата се просмукваше дори през пуха на шлифера ми. Опитах се да запомня безбройните коридори, по които поемахме, но напразно. Всички бяха еднакво мрачни и зловещи. Вещицата зави за последен път наляво и пред нас се разкри малка камина, каменно писалище, зад което имаше множество рафтове с различни стъкленици и нещо, което приличаше на легло.

Талинда свали шапката си и аз едва съумях да не извикам. Покрих с длан устата си и запазих спокойствие. Очите й бяха чисто бели, обрамчени с черни ресници. Под клепачите си имаше два разреза, покрити с криви шевове, а по бузите – следи от изгаряне.

Вещицата докосна камъка с дългите си нокти и направи няколко крачки напред. Осъзнах, че беше сляпа.

– Е, какво искаш да знаеш, принце? – Оливър изпъна гръб.

– Нуждая се от следи, за да открия парчето на Кимпарите от Съдбата.

– А ти? – Извърна глава към мен.

– Същото.

– Много добре. – В дървена купа Талинда изсипа няколко зелени листа, които не разпознах, нокът от Нежив, медна монета и син прах. Подаде на Грей кама, върху която бяха изписани думите: „Нечестивият ще падне от собственото си острие.“, и каза: – Три капки кръв от Кимпара и една от теб.

– Какво ще желаеш в отплата?

– Целувка от теб и от нея.

– Само това? – Предпазливо попита Оливър.

– Още нещо ли възнамеряваш да ми предложиш?

– Не.

 – Тогава само това.

Игривостта в гласа й ме накара да се усъмня, но въпреки това порязах китката си с камата върху купата, когато Грей я постави в ръцете ми. Листата пламнаха, карайки ме да отстъпя назад. Очите на вещицата блеснаха в сиво и тя заговори на непознат език. Пламъците утихнаха и след тях остана само пепел. Талинда взе една от масленозелените стъкленици на рафта и добави съдържанието от купата в нея. От ръкава на роклята си извади миниатюрна карта.

– Четири пъти може да поръсваш картата със сместа. На нея ще се изобразяват места, които ще ти помогнат да откриеш парчето на Кимпарите. – Плъзна ги по бюрото към Оливър. На лист хартия изписа думи, които не можех да прочета, пъхна го в пощенски плик и го запечата с кръвта си. – На петстотин метра оттук има малък замък. Пуснете плика в кутията на вратата и прекарайте нощта там. – Подхвърли ми шишенце с оранжева течност и добави: – На сутринта изпийте глътка от това. Ще ви отведе там, откъдето сте дошли.

– Защо да чакаме до сутринта? – Студено попита Оливър.

– Защото трябва да платите дълга.

Талинда пристъпи уверено към мен, обгърна тила ми с хладните си пръсти и ме приведе напред, за да ме целуне. Вещицата докосна езика ми със своя и меден вкус се разля из сетивата ми, който сякаш разпали страстта ми. Горещи тръпки преминаха по гръбнака ми, но не посмях да помръдна, докато тя не се отдръпна.

Твоите рисунки изобразяват миналото и бъдещето.

Зловещата жена не беше казала нищо, но гласът й отекваше в съзнанието ми отново и отново. Повтори действието и с Грей, а когато приключи, мълчаливо ни отпрати. В мига, в който излязохме навън, пещерата изчезна.

– Какво беше това, по дяволите?

Оливър поклати глава.

– Не знам. – Вдигнах поглед към небето, по което се разпростираха катранени облаци. От слънчевите лъчи, които бяхме видели пред Енорийската църква, нямаше и следа. Силен вятър брулеше короните на изсъхналите дървета.

– Смяташ ли, че ни измами?

– Не.

– А това с целувките? – Оливър застина.

– Ана…

– Какво? – Принцът на мрака се обърна. Очите му бяха премрежени, бузите – почервенели и тялото му трепереше. – Какво ти е?

Грей прокара пръсти през късо подстриганата си коса и зениците му се разшириха. Сърцето ми прескочи удар, а след това побягнах с всичка сила напред. Той ме настигна точно когато се добрах до замъка, за който вещицата бе споменала и грубо ме прикова към стената:

– Твърде късно е да се опитваш да бягаш, скъпа. – В него имаше нещо диво, мистично и недосегаемо. Усещането, че бях попаднала в капан, от който самата аз не желаех да се измъкна, не ме напускаше. Подчинявах се на невидимите окови, в които ме поставяше, защото отчаяно копнеех да вкуся отровните му устни. Поех си глътка въздух и усетих как ароматът на ветивер, примесен с лавандула и мускус, се разля из кръвта ми. Около него витаеше някаква магия и над главата му сякаш проблясваше ореол от небесни звезди, превръщащи го в съвършения звяр по един ужасно несъвършен начин. Поглед на убиец. Ледено сърце. И влудяващо арогантно поведение… – Вече ми принадлежиш.

Дъхът му погали кожата ми и тялото ми се напрегна в очакване.

Нищо от това не бе разумно. В приказките казваха, че красавицата трябва да спаси ужасяващия звяр, за да открие своя очарователен принц и макар да го отричах, дълбоко в себе си знаех, че във всяка една жена съществуваше вродено желание, каращо я да се впусне в катастрофални приключения с мъже, носещи й единствено разруха.

Вдигнах глава и срещнах очите му.

Потръпнах.

Какво ставаше, когато звярът не искаше да бъде спасен, а красавицата всъщност изобщо не търсеше добрия принц?

– Вещицата… – Простенах, когато Оливър притисна бедрата си в моите. – Тя извика страстта ти. Опиянен си и… Магията…

– Шшшт. – Прошепна до устните ми. – Искам да те целуна.

Вдигна ме във въздуха и аз обвих крака около кръста му. Езикът му нежно разтвори устата ми и аз спрях да се преструвам, че не го желаех точно толкова, колкото и той мен. Притиснах се към мускулите му и Джоазът извади писмото от задния си джоб. Пъхна го в кутията и вратата се отвори.

Оливър спря за миг и се вслуша в тишината. Изръмжа одобрително, когато установи, че вътре нямаше никого и пристъпи напред.

– Толкова си вкусна, скъпа. – Целуваше шията ми, прокарвайки еротично език по ключицата. Кръвта ми забушува и аз се предадох на желанието. Разкопчах шлифера си и Грей го хвърли настрани. Повдигна блузата ми, измъкна презрамките на дантеленото ми боди и го свали до ханша ми. Ръцете му се отместиха от дупето ми и се наместиха върху гърдите ми. – Съвършена. – Просто каза и се наведе, за да засмуче зърната ми. Първо едното, а след това и другото. Отметнах глава назад и притворих очи от удоволствие.

Разкопча дънките ми и ги свали от краката ми. Пусна ме на земята и се зае да премахва своите дрехи, а аз затаявах дъх всеки път, когато падаха на пода. Освободи члена си от боксерките и задоволството му се изписа на лицето. Коленичи пред мен и смъкна бикините ми. Галеше с длан бедрата ми, докато се изправяше. След това рязко ме вдигна отново, придърпа краката ми около себе си и проникна в мен.

Усмихна се, изпращайки хиляди стрели, които се забиха в сърцето ми завинаги.

– Приятно ли е усещането да бъда в теб, скъпа? – Кимнах. Не бях в състояние да говоря. През цялото ми тялото преминаваше сладка болка и вълна на необяснима радост от това, че се намирах в ръцете му.

Оливър внимателно се раздвижи, като постепенно започна да усилва тласъците си, а аз впих ноктите си в голите му рамене. Главата ми се замая от усещането на топлината му. Той беше толкова чувствен, хипнотизиращ. Ръмжеше гърлено, дълбоко, обладавайки ме цялата. Изпусна дъха си, измъкна се от мен и простена, а аз потреперих.

Стисна дупето ми и се заизкачва по стълбите, които дори не бях забелязала.

– Какво правиш?

– Искам да го направим върху легло. – Целуна ме отново, замъглявайки напълно ума. С едната си ръка ме придържаше, а с другата натисна дръжката на първата врата, която видя. Пламъкът в ирисите му се завърна. Яростно ме блъсна върху старото легло и обхвана бедрата ми със своите. Слабините ми пламнаха, когато прокара пръсти по гърдите и корема ми.

– Оливър… – Повдигна кръста ми и ме придърпа към себе си, прониквайки в мен. Сетивата ми се втечниха от усещането и загубих представа за реалността. Стенех името му, докато той ме изпълваше отново и отново. След като достигнах върха си, Грей ме последва. Взрях се в него, наблюдавайки го как трепери от наслада върху мен и внезапно ми се прииска да заплача, защото той беше от онези мъже, които криеха вселени в очите си. За един ден е твой, а ти за цял живот обричаш себе си.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

12 Responses

  1. Tania says:

    Вълнуващо… нямам търпение да разбера какво се случва по – нататък 🙂

    • M. Alexandrova says:

      Радвам се, че ти харесва! 🙂 Вече съм започнала да работя по 15 глава.

  2. Cynthia Ellington says:

    Невероятно талантлива си, скъпа. Нямам търпение да видя книгата ти – екранизирана! 🙂

    • Monika Alexandrova says:

      Многоо благодаря! 🙂 Това е голям комплимент за мен!

  3. The black eye says:

    Случайно попаднах на книгата ти, очарователна е, точно в мой стил. Прочетох всички глави на един дъх. С нетърпение очаквам следващите части. Много бих се радвала, ако след време притежавам историята ти в хартиен вариант. Не се отказвай от това което правиш, потенциалът ти е забележителен!

    • Monika Alexandrova says:

      Много благодаря за милите думи! Трогнахте ме! 🙂

  4. Карина says:

    Кога ще излезе следващата част? Нямам търпение да видя какво следва !

    • Monika Alexandrova says:

      Ще се опитам до края на седмицата да бъде качена и 15 глава. 🙂

  5. Viktoriq says:

    Наистина кога ще излезе следващата част? 😀

    • Monika Alexandrova says:

      Работя по въпроса. Тези дни се надявам вече наистина да успея да я кача. 🙂

  6. Дина says:

    Вълнуваща е…нямам търпение……два пъти вече чета до четиринадесета глава🤗Успех!!!

    • Monika Alexandrova says:

      Много благодаря! 💞 Тази вечер възнамерявам да довърша 15 глава и до ден-два, след като я редактирам, ще я кача. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!