Тринадесета глава

Тринадесета глава

Демоните в мен

В мига, в който Анабел и Нощните сенки изчезнаха, паднах на земята. Болката беше ужасяваща и вцепеняваше цялото ми тяло.

– Оставих те сам за по – малко от час. – С усилие вдигнах натежалите си клепачи и видях Бренън, който се бе надвесил над мен. Простенах тежко, когато притиснах дланите си към раните и пот изби по челото ми.

– Не бъди толкова щастлив. – Изсъсках през зъби. –  А направи нещо! – Двойникът ми се усмихна доволно.

– Каза, че ще се справиш и без мен.

Изсумтях и той махна с ръка.

– Кого ядоса този път? – Разсеяно попита, докато се оглеждаше наоколо.

– Онова жалко копеле, за което ми разказа. – Бродникът повдигна заинтригувано вежди. – Дилън Уестфийлд, Прокуденият и симпатичната му компания от Нощни сенки.

– Какво искаха?

– Анабел.

– И? – Синьо-зелените му очи срещнаха моите.

– Отведоха я. – Бренън разтри слепоочието си.

– А ти какво прави през това време? – Устните ми се извиха в недоумение. – Съдейки по състоянието, в което те намирам, трябва да си бил зает с нещо друго от това да се биеш.

– Бяха стотици. – Защитих се.

– Ти си Принцът на мрака, Оливър! – Изкрещя. – Не можеш да си позволиш да те побеждават сенки и затворници!

– И как бих могъл да се справя с тях? Като ги убия? – Изсмях се. Двойникът ми не отговори и с по – мек тон добавих: – Анабел тръгна доброволно с тях. Знаеше, че няма да успеем да ги победим и се съгласи да ги последва при условие, че ме оставят жив.

– Къде отидоха?

– Не знам. Рейнолдс спомена за Царството на сенките, но…

– По дяволите!

– Ще я измъкна оттам. – Бренън поклати глава.

– Царството на сенките е място, на което можеш да отидеш единствено ако Владетелят ти разреши. Ако нямаш неговото позволение, никога няма да го откриеш, защото е невидимо за тези, които не му принадлежат.

– Трябва да измислиш нещо. Начин, чрез който да ме вкараш вътре.

– Невъзможно е.

– Бренън!

– Съжалявам, Оли, но си безсилен пред Нощните сенки, когато не са в нашите светове.

– Тогава ще отида при проклетата дъщеря на Уестфийлд и ще я принудя да призове негодника в града на предателството.

– Ще влошиш ситуацията.

– Не мога просто да я оставя! Обещах й. – Огорчено прошепнах. – Дадох й думата си, че ще я защитя.

– Е, вече ще знаеш да не го правиш. – Повдигна рамене. – Извикай някой от конниците си, за да те прибере.

– Полудя ли?

– Оливър, в това състояние не си способен да пребориш и дете. Бъди разумен, първо се погрижи за раните си, а след това се отправяй на отмъстителни пътешествия. –  Сопнато отвърна, размахвайки драматично ръце.

– Казваш го, сякаш е лесно.

– Разбира се, че е лесно, Грей. Време е да излезеш от зоната си на комфорт, в която живееш, смятайки, че всичко ще се развива така, както ти искаш. – Притиснах дланите си по – силно и кръвта бликна между пръстите ми. – Извикай Барлоу!

Спомних си за раздялата ми с Ариа и нежеланието ми да си тръгна от града на предателството се увеличи.

– Ще призова Кол. – Харесвах блондина.

Бренън изцъка.

– Кол най – вероятно чука някоя отчаяна жена до припадък, Феликс е потънал в алкохол до забрава, а Дерек ще откачи в мига, в който разбере какво се е случило със сестра му. – Бродникът за пореден път се огледа. – Не разполагаш с много време, Оливър. Не си в безопасност в града на Кимпарите.

– Ариа е в „Мортем“. – Въздухът не ми достигаше.

– Но поне ще бъде трезва и няма да те вкара в по – голяма беда, отколкото вече си.

– Добре. – Уморено прошепнах след минута размисъл. Затворих очи и се съсредоточих върху образа на Барлоу. Призовавах ума й да се отвори за моя. Отне ми повече време от обикновено, тъй като тя не желаеше да ме допусне в мислите си.

Открий ме. – Ариа прие заповедта ми и аз й показах мястото, на което се намирах. Клепачите бавно започнаха да се спускат над очите ми. Болката беше взела пълен контрол над тялото ми и не бях способен да помръдна.

– Оливър! – Остро каза двойникът ми на дъх разстояние от лицето ми. – Не заспивай.

Опитах се да го погледна, но не успях.

– Господарю? – Топли ръце разтърсваха тялото ми. Сърцето ми биеше бавно и кръвта се бе отдръпнала от лицето ми. – Господарю, какво се е случило?

Поех дълбоко въздух и силно се изкашлях. С нежелание отворих очи и видях каменното изражение на Барлоу.

– Отведи… – Раните от куршумите затрудняваха говора ми. – Отведи ме…

Ариа кимна отсечено и ме хвана под мишниците, изправяйки ме със стон. Преметна ръката ми през врата си и ме хвана за кръста.

– Можеш ли да се телепортираш?

– Не. – Тя изсумтя.

– Тогава ще вървим.

Потърсих Бренън наоколо, но не го открих и смътно забелязах, че Барлоу изглеждаше напрегната.

– Какво? – Тихо попитах. Тя стисна двете си устни и несигурно отвърна:

– Имам усещането, че нещо ни следи.

Опитах да напрегна сетивата си и да се съсредоточа, но болката беше толкова силна, че чух единствено кънтенето в съзнанието ми.

– Трябва да се махнем възможно най – бързо оттук, Оливър. – Ариа забърза темпото, но след няколко крачки отново го забави, защото продължавах да се влача тромаво до нея.

Вече и аз долавях ехото от нечии стъпки. Конникът ми докосна оръжието си и трепна от предстоящия сблъсък. Съсредоточих се върху умовете на останалите от групата и звучно паднах на земята. Ребрата ми изпукаха и въздухът ми спря.

Ариа притискаше меча си към гърлото на някого. Опитах се да се изправя, защото отчаяно желаех да й помогна. Нищо. Вложих цялата си сила, за да повдигна краката си, но мускулите ми не помръднаха.

– По дяволите! – Отново се докоснах до умовете на Кол и Феликс. И точно когато се готвех да им покажа местоположението си, светът се завъртя около мен. Главата ми започна да пулсира и аз изпаднах в безсъзнание.

***

Остра болка от порязване в областта на рамото ми ме изтръгна от дълбокия сън, в който бях потънал. Тялото ми започна да се мята конвулсивно, докато капки пот се стичаха по кожата ми. Груби ръце ме притиснаха към леглото и през замъгления си поглед видях мръсното лице на Феликс.

– Спокойно, Господарю. В безопасност си. – Извъртях главата си, за да разбера какво става.

– Не мърдай. – Разпознах хапливия женски глас.

– Къде съм?

– Вкъщи. – Спокойно отговори Феликс. – Ще ти разкажем всичко, когато Ариа извади и втория куршум.

– Колко време съм бил в безсъзнание? – Барлоу изсипа някаква течност върху раната и аз изпуснах дъха си през зъби.

– Достатъчно. – Докато приготвяше инструментите си, забелязах, че не изглеждаше по – добре от Феликс.

– Кол? – Задъхано попитах и двамата конника се спогледаха угрижено. – Отговорете ми!

– Съдът на Кимпарите го взе със себе си за заложник.

– Защо, по дяволите?

– Пазителите им ни нападнаха и когато видяха, че ще загубят, съобщиха, че са дошли за теб, защото си се опитал да убиеш член на съда. Заради състоянието, в което те открихме, Кол отиде вместо теб като гаранция. Ще го пуснат, когато се възстановиш и те подложат на процес, за да установят дали ти си този, който е посегнал на живота му.

– Това е лудост! – Барлоу издърпа куршума на повърхността и кръвта бликна мигновено.

– В шкафа над мивката има мехлем. – Ариа се изправи мълчаливо, взе малкото бурканче, което Вивиан ми бе подарила и намаза зеещите дупки по тялото ми. Отпуснах се върху леглото, когато болката започна да се разсейва.

– В какво си се забъркал, Оливър? – Красивата жена се взря с очите си с цвят на кафе в моите. Дългата й коса, вдигната на висока опашка, падаше върху едното й рамо. Кожените й дрехи, които и без друго не скриваха голяма част от плътта й, бяха скъсани навсякъде.

Готвех се да й отговоря, но в този миг отвън се чу силен тропот. Конниците ми бързо грабнаха оръжията си и се отправиха към вратата.

Господи, мразех се, че бях толкова безпомощен.

Барлоу се върна разгневена, като с едната си ръка опираше нож до гърлото на Анабел, а с другата я стискаше ревностно за врата.

– Махни си ръцете от мен, кучко! – Извика Рейнолдс в опит да се измъкне от хватката й. Тя я сграбчи за бузите като дете и отвърна:

– Внимавай с езика, Низвергната глупачке. Мама и татко ги няма, за да те защитят.

– Пусни я. – С дрезгав глас казах. Ариа ме погледна несигурно, но изпълни заповедта ми. – Какво правиш тук?

– Дойдох, за да разбера дали предложението ти все още важи. – Кимпарът скри окървавените си длани зад робата, която носеше. – Ще ми помогнеш ли да си отмъстя?

– Да.

– Господарю! – Барлоу пристъпи напред и избута Анабел встрани. – Обявена е награда за главата й.

– Оставете ни. – Бледа усмивка се разтегли по скулите на Рейнолдс. Ариа понечи да се възпротиви, но аз с усилие вдигнах незасегната си ръка, за да замълчи. Исках да разбера какво се беше случило с Кимпара. Защо я бяха пуснали? Как ме бе открила? Въпросите се блъскаха в ума ми и внезапно осъзнах, че за да предотвратя цялото това безумие, което предвещаваше пророчеството, аз се нуждаех повече от нея, отколкото тя от мен.

Феликс се поклони и се телепортира.

– Ще съжаляваш. – Барлоу стисна устни и се изпари.

Знаех, че бях твърде суров с нея. Бях наясно, че действията и думите ми я нараняваха, но тя трябваше да проумее, че любовта, която търсеше в мен, не съществува. Не я обичах. И, дори да исках, не бих бил могъл да я обикна.

– Как се измъкна?

– Пуснаха ме.

– Защо? – Анабел повдигна рамене и пристъпи напред. Приближи се на сантиметри до леглото и ми показа обгорения си пръст.

– Получиха това, от което се нуждаеха.

Огледах я. Рейнолдс бе облечена като робиня, но в очите й забелязах, че нещо се беше променило. Страхът, който обикновено поставяше сърцето й в клетка, този път не властваше над ума й.

– Искам да пролея кръвта им, Принце на мрака. Да накарам всеки, дръзнал да ми се присмива, да се събужда вечер, треперещ и облян в пот, обсебен от същността ми.

– Ще бъде опасно.

– Готова съм. – Горчиво се засмя. – На всичко.

Премислих внимателно думите й. Бренън вероятно щеше да побеснее, когато разбереше, че възнамерявам да й кажа истината. Да й споделя плана си, колкото и рисковано да беше това. Не биваше да й се доверявам, но нещо в мен се пропукваше всеки път, когато погледнех лицето й, на което бе изписана решителност.

– Седни. – Анабел се поколеба преди да се настани на ръба на леглото. Долових сладникавия й аромат на ванилия и ягоди и трепнах. – Всичко започна, след като те срещнах.

Разказах й. За родителите ми и за Мичъл. За смъртта на убийците, които беше изпратила след мен. За Вивиан и обучението й. За парчетата на Съдбата и пророчеството. И накрая… за театъра, който разигравах в града на духове и разруха и за плана ми, целящ да предотврати неизбежното.

Когато приключих с разказа си, Рейнолдс не изглеждаше изненадана, но със смутен глас каза:

– Съжалявам, че се опитах да те убия. – Усмихнах се.

– Съжалявам, че не те предпазих от онези негодници.

Тя не отговори и известно време стояхме така. Тишината, нарастваща във въздуха, ми действаше някак успокояващо. Без да искам, разсъбличах душата си без думи.

– Защо си толкова мил? Защо изобщо ми помагаш? – Вдигнах натежалите си клепачи и се взрях в нея.

– Защото, когато погледна в очите ти, виждам собственото си отражение. Разпознавам демоните, чийто пламък понякога не ти позволява да дишаш. Чувам ехото на душата ти, която скимти от болка, когато мисли, че никой друг не я чува. – Повдигнах рамене. – Аз се борих сам с мрака и загубих. Но ти, скъпа, все още не си. И сега, когато съм прекалено изморен да се крия зад маската на безразличието, която собственоръчно изваях, ми се иска да вярвам, че тези демони могат да бъдат победени. Че отвъд чернотата има светлина.

Анабел поклати глава.

– Умът ми е на ужасно място, Оливър. Светлината отдавна е изчезнала и дните ми започват все по – често да заприличват на нощи. Пропаднала съм в спирала, от която имам усещането, че никога няма да се измъкна, защото демоните, за които говориш, не са просто гости, които да пропъдя далеч. Те извикват лошите ми спомени и пускат на забавен кадър реалността, от която отчаяно копнея да избягам. Поглъщат ме в себе си и ме карат да загубя самоконтрол. – Обви ръце около тялото си. – Толкова съм нещастна. Времето, мястото… нищо няма значение, защото част от мен просто липсва. Не се чувствам удобно в собствената си кожа. Душата ми не спира да плаче с невидими сълзи и аз не знам как и с какво да я утеша. И истината е, че едва ли някой друг може да го направи. Сърцето ми сякаш е освирепяло. Ежедневните провали, които претърпявах, са се забили в него като тръни и аз съм безпомощна пред пустотата, която обвива хладните си пръсти около него. – Въздъхна. – Понякога си мисля, че не съм родена да бъда щастлива.

– Никой не е, скъпа. Щастието трябва да се заслужи. – Пъхнах един кичур зад ухото й и с меден глас добавих: – И всичките тези тръни, които затрудняват дишането ти, са доказателство, че ти си повече от достойна да бъдеш щастлива.

– Ако наистина вярваш, че мракът може да бъде победен, защо си спрял да се бориш?

– Смятах, че ще бъде по – лесно.

– Прав ли беше?

– Не. – Ръцете ми трепереха, но успях да се изправя до седнало положение.  – Много по – лошо е.

Анабел присви очи.

– Временно е.

– Кое?

– Поражението ти. – Захапа долната си устна и поясни, виждайки недоумението ми: – Надеждата ти е изгубила яркия си пламък, но не е угаснала напълно, защото все още си жив.

Засмях се.

– Иронично. – Рейнолдс свъси вежди. – Убеждаваш ме в нещо, което ти току-що отрече.

Ментовият й дъх ме лъхна, когато се наведе напред и хвана дланта ми.

– Ти се припознаваш в демоните ми, а аз във вярата, която ти липсва. Предполагам, след като ще работим заедно, ще бъде от полза и да се подкрепяме.

Анабел се изправи и аз си помислих, че си отива.

– Да повикам ли брат ти?

– Не. – За моя изненада, се настани на дивана. – Ще остана тук, ако не възразяваш.

Кимнах.

Кимпарът се наметна с плюшеното одеяло и ми обърна гръб.

– И Принце? – Изкашля се. – Без мокри сънища.

Порочна усмивка мигновено се разтегли върху скулите ми.

Потънах върху балдахина и затворих очи. Налагаше се да открия начин да се справя с толкова много неща. Съдът на Кимпарите, Кол, Тринадесетте, Ариа…

По дяволите, светът можеше да почака.

Защото образът на тялото на Анабел не спираше да изплува в съзнанието ми.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

1 Response

  1. V. says:

    😍😍😍

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!