Двадесет и първа глава

Двадесет и първа глава

Дани

Влязох в кухнята час по – късно, докато Бален говореше по телефона в хола. Хана беше седнала на кухненския плот с Райкър, застанал между краката й, целувайки я. Прочистих гърлото си, но те не бързаха да се отдръпнат един от друг. Е, Райкър не бързаше, а Хана цялата почервеня, докато той най – сетне пристъпи назад. Но в очите й гореше желание.

– Съжалявам, не исках да ви прекъсвам.

– О, не бъди глупава. – Хана бутна палавите му ръце. – Моят сладък и невероятен съпруг понякога забравя, че не живеем сами.

Райкър се ухили и я ощипа по задника, карайки я да изпищи и да падне от плота в прегръдките му.

Тя плесна ръцете му, когато той продължи да гали дупето й.

– Съжалявам за тази сутрин. – Каза Хана. – Знаехме, че групата ни следи, но в продължение на месеци не предприемаха нищо, с което да издадат, че възнамеряват да ни атакуват.

Беше странно. Те бяха толкова спокойни относно това, което се случи, сякаш не бе станало нищо.

– Това ли чу по – рано?

Хана кимна.

– Райкър се вбеси, че го събудих заради битка, а не за нещо друго. Нали така, скъпи?

Той изсумтя.

Хана се облегна върху него и ръцете му обгърнаха кръста й.

– Подценихме ги.

Спомних си иглата, приближаваща се към врата ми, за да го прободе.

– Кои бяха те? Какво искаха?

Райкър сложи ръката си върху рамото на Хана, когато тя понечи да отговори.

Очите й избегнаха моите и устните й се свиха. Криеше ли нещо? Защо? Какво значение имаше, ако разбера за тях?

– Може би трябва да се обадим на полицията. – Предложих.

Райкър се разсмя. Хана го удари по ръката и той я целуна нежно по главата. По дяволите, този човек наистина беше влюбен в нея.

Той ми отговори:

 – Сами се бием с враговете си. И скоро ще тръгнем след тях. – Повдигна вежди и се ухили. – Вече срещна Килтър.

– Ъ, да. Приятен тип.

Райкър изсумтя и Хана се засмя.

– Необходимо е време, за да свикнеш с него.

Да свикна? Никога нямаше да харесам този мъж. Името му беше в речника под определението на задник. Бях сигурна, че убиването бе негово хоби.

Хана се приближи до мен, внимателно вдигна китката ми и постави красива бяла перлена гривна около нея.

– Зашеметяваща е. Какво…

Тя обгърна гривната с ръката си.

– Ще освети пътя ти.

Нямах време да я попитам какво означаваше това, защото Бален влезе.

– Дани. – Приближи се до мен, плъзна ръката си от рамото ми надолу по моята и ги свърза в едно. – Трябва да тръгваме. Самолетът ни чака на летището.

Сбогувахме се с всички с изключение на Килтър, който не се бе появявал, откакто напусна пещерата.

– Значи имаме два часа път? Изобилие от време, през което можем да разкрием най – дълбоките си, тъмни тайни. – Проговорих аз. – Какво ще кажеш за игра?

– Игра? – Бален повдигна вежди и запали двигателя на колата.

– Да. С баща ми играехме в болницата, когато майка ми беше болна. Задавам въпрос, който изисква отговор от една дума, а след това си ти наред. Ще започна и ще те улесня. Любима храна. Сега първо ще отговоря аз и тогава ти. Моята е диня.

– Ти. – Отговори Бален.

Засмях се.

– Не е честно. Храна, глупчо.

– Глупчо? Какво, по дяволите, скъпа?

Засмях се пак и той се усмихна.

– Любима храна, освен мен, и може да бъде всичко на света.

– Къдрав чипс със сметана и лук.

– Наистина? А тънкият? Той е по – малък и лесно се побира по – голямо количество в устата за разлика от къдравия. Но ако това е твоят избор… – Свих рамене. – Ти си на ход.

Бален не свали поглед от пътя, докато пръстите му потропваха по волана.

– О, хайде. Побързай. – Казах, кръстосвайки ръце.

– Любимият ти аромат. – Обърна се към мен и добави: – Ти си първа.

– Не е честно. – Протестирах. – Но ще го позволя, защото това е първата ти игра и вероятно се срамуваш да отговаряш. – Усмихнах се, когато потръпна на думата срамежлив. Е, може би следващият път щеше да поеме инициативата да бъде пръв. – Канела.

Той се засмя и аз ударих рамото му.

– Защо се смееш? Обичам канела.

– Канелата е знак, че любовта е наблизо.

– Наистина ли? Е, смятам, че Шандор е сладък, така че може би…

Стрелна ме с тъмен и настоятелен поглед.

– Зарежи това. Никога повече няма да се върнем там.

Вдигнах краката си върху таблото.

– Ами твоят?

– Ти. – Завъртях очи. – Миришеш на папая с нотка кокос.

– Бален.

Той се подсмихна.

– Добре, миризмата на пулса ти, биещ под кожата ти. – Постави пръст върху гърлото ми. – Точно тук.

– Но ти мамиш. Пак съм аз, а и пулсът няма миризма.

– О, има. Забравяш, че съм Белязан. Мога да подуша пулса ти, биещ по – бързо в тази секунда. Освобождава сладост от порите ти, когато си гореща за мен. – Ухили се, наведе се и потърка носа си в шията ми.

Изкисках се, а след това внезапно спрях.

Страхът нахлу в мен и аз ахнах, а след това рязко избутах Бален назад. Разтърках с ръка гърлото си, когато паметта ми ме връхлетя – Ришард хапе врата ми, болката, кръвта, надигаща се към повърхността и тогава… Бален.

Той вървеше към мен, очите му бяха изпълнени с мъка, думите му се въртяха в съзнанието ми.

– Съжалявам. – Каза.

Очите ми срещнаха неговите.

– Не. Бален, не.

Посегна към ръката ми, но аз я издърпах.

– Мамка му, Дани. Трябваше да го направя. – Гласът му бе спокоен и тих, но въпреки това долових трепването му. – Ришард щеше да те запази за себе си.

– Той… Той ухапа врата ми и ти… О, Боже мой, ти пи от мен. – Погледнах го ужасена. – Припаднах. Едва не ме уби.

– Господи. – Бален отби колата встрани от пътя и паркира.

Вдигнах ръка и го зашлевих силно през лицето.

– Копеле такова. Почти ме уби. Как можа? Как можа да го направиш? Знаеше, че мразех, когато той ме ухапваше. Чуваше виковете ми, с които го умолявах да спре и въпреки това ми стори същото. – Откопчах предпазния колан и потърсих дръжката с трепереща ръка.

Задушавах се. Главата ми се замая от объркването.

– Дани, не. – Бален ме хвана за ръката, когато отворих вратата със замах.

– Пусни ме. – Ударих го в челюстта и той изсумтя, освобождавайки ме. – Имам нужда от минута. Нямам намерение да се скрия в тази проклета гора и да изчезна. Не мога. Забрави ли? Обвързани сме.

Бален

Наблюдавах я как изскача от колата и започва да рита банкета. Тя кълнеше, размахваше ръце и, по дяволите, изглеждаше по – секси от ада. Единственото, което исках, е да я хвърля на капака и да я чукам отстрани на пътя. Бих го направил, ако смятах, че това щеше да ни помогне да се сдобрим. За съжаление, гневът й надминаваше способността ми да изгладя отношенията ни чрез секс.

Излязох от колата, подпрях се и скръстих ръце. Трябваше да й кажа. Знаех, че спомените й се връщаха и че щеше да разбере какво бях направил.

Но нямах избор. Планът на Ришард бе да консумирам кръвта му, а след това да пия от Дани, за да засили жаждата ми. Почти успя. Борих се с желанието си всеки ден. Споменът за сладостта й върху езика ми ми напомняше как можех да го утоля и да ми даде сила. Но въпреки това оцелях. Пропъждах копнежа си, докато не започнах да се отвращавам от тази мисъл.

След пет минути крачене напред-назад по банкета на пътя, тя се качи в колата и затръшна вратата. Не казах нищо, когато се върнах обратно на шофьорското място и потеглих надолу по магистралата в очакване на думите, които знаех, че бяха неизбежни. Дани рядко мълчеше, по който и да бе въпрос.

– Защо? – Попита ме.

Беше честно.

– Вече бях консумирал кръвта на Ришард. Той знаеше, че Киър и другите идват и че ако стигнеха до мен, шансовете да се превърна са по – големи само ако опитам човешка кръв.

– Да се превърнеш?

– Пиенето на вампирска кръв ни превръща в едни от тях. Ришард се нуждаеше от мен, за да се спаси, да се излекува и да го уведомя за плановете на Белязаните, за да се добере до Анстис. Принуждавайки ме да пия от теб, засилваше жаждата ми за кръв и възможността да се преобразя по – бързо. В противен случай щяха да бъдат необходими седмици, за да стана един от тях напълно.

– Защо е искал Анстис толкова силно?

– Тя е могъщ Лечител. По – силна е от останалите. Много малко от тях притежават способността да лекуват вампири. Но Анстис може. Точно като нашата майка.

Дани замълча за минута и погледът й се зарея през предното стъкло.

– Не го прави отново.

– Това ли е? – Нямах намерение да го изричам на глас, но се изненадах толкова, че ми се изплъзна.

Тя кимна.

– Мразя го. Мразя факта, че си го направил, но го разбирам. Спаси живота ми. Понякога трябва да извършим някои гадни неща, за да успеем. Просто… не го прави отново. И така, на каква възраст беше първата ти целувка. Аз бях на петнайсет.

Поклатих глава, изненадан от това, че го приемаше толкова лесно.

– Двайсет и пет.

– Лол. Защо толкова късно? Искам да кажа, не се ли целуват всички момчета с момичета в гимназията?

Свих рамене.

– Обучаваха ме да се бия. Не се интересувах от момичета по това време. Освен това, нямаше гимназии, когато аз растях.

– Точно така. Да, предполагам, че не е имало. Как се казваше?

Поклатих глава.

– Това е вторият ти въпрос. Изчакай си реда. – Играхме играта известно време, след това спряхме за кафе и мъфини, преди да пристигнем на пистата, където самолетът ни чакаше.

Дани

Бях развълнувана, че ще летя в частен самолет. Кога през живота си съм имала подобна възможност? Никога. А и това беше за предпочитане пред мислите за нещата, които правехме и съществата, които ни преследваха.

Погледнах към луксозните кожени кресла, бара и плоския телевизор. Реших да седя на стола, обърната назад. В края на краищата, кога бих могла да си позволя подобно нещо на нискотарифен полет? Той седна срещу мен; ниска маса се намираше между нас.

– Нямаш страх от летене? – Попита ме, докато самолетът се накланяше под ъгъл във въздуха. Протегна дългите си крака и аз плъзнах погледа си по тях.

Стомахът ми се завъртя и си спомних как ръцете ми се спускаха по твърдите му мускулести бедра.

– Ъм, не. – Отклоних погледа си от него, за да надникна през прозореца. – Забележително е. Цялата тази стомана наистина може да плава във въздуха. Със сигурност ще намразя нискотарифните полети.

Той се засмя.

– Тогава винаги ще летим по този начин, малка моя.

Малка моя.

Обичах неговите гальовни думи, защото начинът, по който се изплъзваха от езика му, звучеше сякаш ме наричаше така от години. Това, което ме безпокоеше, бе фактът, че смяташе, че ще бъдем заедно завинаги.

Какво щеше да стане, ако Призраците ни хванеха? Щяха ли да пожелаят смъртта му? Какво щеше да се случи тогава? Историята с родителите ми щеше да се повтори отново. Не бих могла да живея като баща ми – опустошен и борещ се за глътка въздух, докато тъгата се увеличава с всеки изминал ден без жена му. Не, обещах си, че това никога няма да ми се случи.

– И какво ще стане с онези Призрачни типове? – Мразех, че повдигам този въпрос, но ние бягахме. Издирваха Бален, а аз бях Обвързана за него. Можеха да ми го отнемат по всяко време и аз щях да умра.

Прокарах ръцете си нагоре-надолу по рамената си. Бален откопча предпазния си колан, наведе се напред и взе дланите ми в своите.

– Скъпа, ще се справим с това.

– Искаше ми се да знам какво да очаквам. Имам предвид, че съм свикнала да живея ден за ден, знаеш ли, да не се тревожа за бъдещето, но сега – след Ришард, всичко се промени. Мразех факта, че не можех да си спомня, а сега мразя, че си спомням. Чувствам се наистина прецакана.

– Просто си объркана. – Бален пъхна няколко кичура коса зад ухото ми.

Поех дълбоко въздух и го погледнах.

– Все още чувствам ръцете му върху себе си. Звукът от дрънчащите вериги. Понякога китките ме болят така, сякаш горят. След това винаги ми беше студено. Седмици наред сядах във ваната, опитвайки се да се отърва от това усещане. – Наведох глава. – Човек би си помислил, че след като преживее нещо подобно, ще оценява живота повече, но вместо това аз се изплаших от него. Радвам се, че оцелях, но ми писна да се страхувам. Мразя това, че се паникьосвам, когато се намирам в малки пространства и това, че откачам, когато чуя определени звуци или доловя аромата на черно женско биле.

Ръцете му стиснаха моите, но не каза нищо.

– Чувствам се като егоист, защото аз оцелях, а ти… ти се пожертва заради мен. През тези години си преминал през… ада. – Опитах се да измъкна дланите си от неговите, но той затегна хвата си. – Когато те зашлевих, защото разбрах, че си пил от кръвта ми, не бе просто защото си го направил. А защото бях неблагодарна. Вина, предполагам. – Пръстите му докоснаха брадичката ми и повдигнаха главата ми. – Мразя, че си видял какво се е случило. Че си чувал писъците ми. Никога не съм те чувала да викаш, а той…

– Господи. – Бален откопча предпазния колан и ме издърпа в скута си. – Не мога да изтрия случилото се, скъпа. – Погали ме по гърба и целуна челото ми. – Това, което преживя, е малка част от нас. Нека си остане такава. Не е всичко от нас. Ние оцеляхме. И се превърнахме в различни хора.

Беше прав, но въпреки това не ставаше по – лесно.

Бален прокара пръст по бузата ми и аз погледнах искрящите му зелени очи.

– Красива. – Прошепна.

Една дума. Изпълни ме с топлина, но не заради самата дума или значението, а заради начина, по който я каза, заради погледа му и докосването му. Как бе възможно да ме смята за красива, когато отвътре бях изпълнена със страхове и всеки ден носех маска, преструвайки се, че съм силна? Истината беше, че бях ужасена. Ужасена от това, което изпитвах към този мъж.

Единственото нещо, с което се бях обвързала през живота си, бе рисуването. Захвърлях всичко останало, включително и връзките.

Но как можех да захвърля него? Когато Обвързването бъдеше премахнато, щях ли да се отдръпна? Господи, не исках да го нараня.

– Спри да мислиш толкова много. – Каза Бален и ръцете му се отпуснаха на кръста ми.

Наместих се в скута му, за да го погледна и видях, че е затворил очите си.

– Четеше ли мислите ми?

Устните му се извиха леко.

– Не, но си напрегната. Скъпа, мога да усетя всичко в теб. – Отвори очи. – И ако не се отпуснеш, ще намеря начин, чрез който да те накарам да го направиш.

Пеперуди запърхаха в стомаха ми.

– И как би могло да стане това?

– Като те чукам.

Тялото ми веднага реагира при тази мисъл. Може би именно от това се нуждаех.

– Никога не съм го правила в самолет.

– Радвам се да го чуя. Не искам да мисля за други мъже, които те докосват. Дръж се за врата ми. – Направих го и той се изправи.

– Пилотите… – Увих краката си около кръста му и погледнах към пилотската кабина.

– Управляват самолета. – Отиде до задната част на самолета, изправи ме на крака и ме подпря на стената.

– Подлудяваш ме, знаеш ли. – Ръцете му се пъхнаха под блузата ми и дъхът ми спря, когато палецът му погали зърното ми през сутиена.

Усетих влагата между краката си, когато захапа ухото ми и ръката му стисна дупето ми.

– Това не е Връзката, Дани. Нищо не може да бъде толкова силно, че да ме накара да те искам по този начин.

Потреперих, докато той покриваше устата ми със своята. Започна нежно, но след това стана по – груб. Зарових ръка в косата му и го придърпах към себе си. Нуждаех се да го усетя по – близо. Исках го вътре в мен.

Отдръпна се, но тялото му все още бе приклещило моето.

– Обещай ми, че ще довършиш трансформирането си в Белязана независимо от всичко. – Опитах се да го целуна. Не желаех да говорим повече. Умът ми вече беше достатъчно объркан от несигурността на това, което правех.

Той удари ръката си в стената на самолета.

– Обещай ми. Трябва да знам, че ако ме отведат, ти ще бъдеш в безопасност. Ще бъдеш Белязана.

Какво щеше да стане, ако се преобразя, и те го убиеха? Щях да продължа да бъда Белязана. Те имаха свои собствени закони и правила, а аз нямах представа дори какво представляваха. Не можех да се обвържа с мъж, да не говорим с начин на живот.

Какво, по дяволите, правех? С него? С Белязаните? Обмислях да направя нещо, което щеше да промени живота ми завинаги. Моят безсмъртен живот.

О, Господи.

– Трябва да отида до тоалетната. – Мушнах се под ръката му, затичах се по пътеката до банята и затръшнах вратата зад себе си. В мига, в който щракна, осъзнах грешката си. Паниката ме завладя и аз отворих вратата, свалих обувката си и я сложих между вратата и рамката, за да не се затвори напълно.

Натиснах крана, наплисках лицето си със студена вода и се погледнах в огледалото. Водата капеше по бузите ми, а в очите ми прозираше страх. Страх. Страхувах се да не нараня Бален, да не нараня себе си. Да не проваля и двама ни.

Господи, какво правех тук? Как се беше случило всичко това?

Наведох главата си и напръсках с още студена вода лицето си, опитвайки се да прогоня страха, който нямаше да ме напусне.

Подскочих, когато усетих ръце върху кръста си.

– Нищо няма да ти се случи. Ще се погрижа за това. – Той се приближи и спря водата. – Няма да им позволя да те наранят. – Отметна косата ми настрани и устните му се притиснаха във врата ми.

Ръцете ми се хванаха за ръба на мивката от неръждаема стомана.

– А ти? Какво ще стане с теб?

Когато той не каза нищо, страхът се усили, усетих натиск в гърдите си сякаш се борех за въздух. Ръката му се плъзна под блузата ми. Пръстите му се настаниха на диафрагмата ми.

Погледнах отражението ни.

– Бален? Какво ще се случи с теб?

Той ме завъртя, постави ме върху мивката и се настани между краката ми.

– Не знам.

Преди да успея да кажа нещо, устата му завладя моята. Беше груб и обсебващ, сурова целувка, предявяваща, че бях негова. Стегнах се при тази мисъл, но той ме дръпна по – близо към себе си и задълбочи целувката, докато не му се предадох.

Отдръпна се.

– Ние имаме това. – Прошепна. – Това е, което имаме. И то е истинско.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

2 Responses

  1. Qni7ta says:

    Страхотна книга.
    Чакам развръзката.
    Благодаря

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!