Шеста глава

Шеста глава

 

Делара

 

Усещах трептенията на гнева си с всяка крачка, която той правеше към мен. Изправих рамене и вирнах брадичка, за да изглежда сякаш бях спокойна и уверена, въпреки неговата поява. Защото знаех, че в момента, в който Уолърън забележеше слабостта ми, щеше да ме пречупи.

Дълбоко в себе си бях хаотична смесица от емоции, а сърцето ми беше пропаднало в яма, водеща към стомаха. Вдишвах острия въздух на пресекулки, докато се борех със задушаващия страх. Да бъда пребита от бившия си, Тарек, не помагаше особено… въпреки че Уолърън никога не би ме наранил физически.

Той щеше да ме унищожи… емоционално.

Не го бях виждала от нощта, в която го бях хванала с онази кучка, вещицата Тринити, готов да я чука. Съсипа ме. И аз разбрах, че не можех да остана повече тук. Трябваше да си тръгна. Да събера счупените парчета. В деня, в който го напуснах, се заклех никога повече да не позволя да ме нарани.

Вдишах аромата му и тялото ми ме предаде, краката ми се разтрепериха, а сърцето ми бясно се блъскаше в своите стени, отдавайки се на нахлулите в съзнанието спомени, унижавайки ме допълнително.

Господи, приличах на желе. Единственото, което можех да направя, когато срещнах неговия нетипичен проблясващ оттенък на синьо, бе да стоя. Оттенък, който извика всички скрити рани отново на повърхността. Смятах, че бях изтрила болката, но вместо това, тя се вряза в душата ми като остър нож.

Наблюдавах дългите му уверени крака, които в продължение на две години отчаяно се опитвах да залича от ума си. Това, че ги бях докосвала… Облизвала. Целувала всеки инч от тялото му.

Той се спря пред мен с познатото му, лишено от емоции, изражение. Не изпитваше угризение за това, което бе направил. Не ме докосна, но го усетих навсякъде… Дъхът му се просмукваше в сетивата ми, пръстите му галеха кожата ми… Беше ме наранил, изтривайки всеки спомен за достойнство.

Копеле. Студено, безсърдечно копеле.

Уолърън се втренчи в мен със своите ледени очи, а гласът му бе дори по – студен.

– Ще те попитам само веднъж. Защо?

– Това ли е всичко, което искаш? Защо? Нима не знаеш отговора? Разкрих ти се, а ти… беше повече от ясен. Няма какво повече да се каже. – Проследих с поглед суровите линии на лицето му, които отлично съвпадаха с непреклонния му нрав.

Той посегна към мен, а аз бях принудена да стоя напълно неподвижно, тъй като сетивата ми се втечниха, очакващи допира му. Дали тази необходимост от него щеше изобщо някога да изчезне? Сякаш той съдържаше никотин в себе си и аз бях неспособна да го изкарам и от ума, и от тялото си.

Беше в мен самата.

Господи, докосни ме. Приюти ме в прегръдките си още веднъж.

Когато опакото на дланта му докосна бузата ми, бях сигурна, че коленете ми щяха да поддадат, но полупрозрачните му сини очи ме държаха изправена.

– Помислих си… – Уолърън започна нежно, но след това промени решението си и сграбчи отзад врата ми. Беше груб и силен, сякаш ясно заявяваше, че в никакъв случай не би приел непреклонността ми. Дъхът му галеше лицето ми, а след това устните му…

В началото беше жесток и непоколебим, изпитваше дива нужда да ме нарани. Точно както и аз. Но само за миг всичко се промени… Нежност и чувственост изпълниха въздуха. Ръцете ми се спряха върху масивните му гърди. Топлината сякаш се изливаше от него, поглъщайки ме в себе си. Погалих татуираните му мускули, които в този момент бяха прикрити от ризата и палтото. Пръстите му се плъзгаха по гръбначния ми стълб и аз настръхвах всеки път… Докато езиците ни се впуснаха в бавен и еротичен танц.

Когато простенах от целувката му, веднага усетих оттеглянето му.

Не. По дяволите, не можеше да го направи отново. Твърде късно… Долових напрежението, което бушуваше в него. Студенината нахлу в тялото му, а след това проникна и в мен.

Господи, той ме караше да се мразя.

Ръцете ми безжизнено паднаха от гърдите му и аз потреперих. Времето не можеше да го изтрие. Осъзнаването на факта, че никога не бих била способна да се откъсна от този човек, ме разби. Той можеше да ме наранява отново и отново, и отново… А аз все още щях да го искам. Сълзите ми проблеснаха и се отвратих от себе си. Не биваше да му позволявам да ме вижда такава.

Уязвима.

– Защо? Защо продължаваш да правиш това?

Той прикова погледа си върху мен и аз забелязах игривия пламък на гнева му. Стоейки на разстояние от него, бях научила едно единствено нещо. Нямаше значение колко бях изплашена, трябваше да бъда здраво стъпила на земята. Щях да оцелея без неговата любов. Оцелях без неговата любов. Но да живея с горчивината му? Невъзможно.

– Ти си тръгна. – Гласът на Уолърън вибрираше във въздуха. – Мамка му, ти си тръгна!

Настръхнах. Тръпки пробягаха по кожата ми. Превърнаха се в дива ярост. Той беше бесен. Никога не се държеше цинично. Гласът му бе толкова заплашителен, че смелостта ми бързо се изпари.

– Две години, Делара. Две години те търсех. Нищо. Никакви имейли. Съобщения. Или обаждания. Нищо! Това… няма да ти го простя. – Той извади  кутийка за бонбони от джоба.

– Господи, защо правиш това? Мразя го. – Ръката ми се стрелна напред, отнемайки му пластмасовия контейнер. Хвърлих го в снега. – Ти си тръгна. – Опитах се да овладея гласа си, но бавно се разпадах и ако той го разбереше, щеше да свърши работата си. – Тръгна си от мен. Избра живот… без мен. Какво се предполагаше да направя? Да те наблюдавам, докато правиш секс с Тринити? – Татуираната змия на врата му, неговото Мастило, изсъска и очите му блеснаха в червено. Отстъпих назад. Уолърън не би ме наранил, но за Мастилото не бях толкова сигурна.

– Беше необходимо. Знаеш го. – Каза той.

– Глупости! Това беше твое решение! Ти избра да спиш с онази кучка, за да се докоснеш до виденията й. Схванах. Защитавал си всички ни, но това не означава, че аз трябваше да стоя и да те гледам с друга жена.

– Утре те искам в къщата на Талда. Край на дискусията, Делара.

Изсумтях.

– Невъзможно.

– Делара!

Отстоявай позицията си. Стиснах страните на дънките си толкова силно, че ноктите ми проникнаха през денима.

– Няма да живея там. И ако се опиташ да ме принудиш, ще отвърна. Имам нужда от повече време, далеч от… – Тъкмо щях да му кажа, но спрях. – Заслужавам го.

Забелязах финото потрепване на лявата му буза. Познавах всяка част от него и знаех какво означаваше това – безсилие.

– Без Бален, ти си единственият ни останал Преследвач. Ти си Белязана, Делара. Това е твое задължение!

Гърбът ми се стегна. Нямаше право да иска това от мен. Винаги съм била вярна на Белязаните.

– Ще помогна, ако те се нуждаят от мен. Но няма да се върна. – Беше ли напълно вцепенен от това, което бях споделила? Почувства ли нещо?

– И Тарек?

Трябваше да доведе копелето с него. Скръстих ръце, създавайки илюзия за бариера между нас.

– Той е в Покой. Ще се справя с него, когато му дойде времето.

– Не можеш да го победиш, Делара. Когато периодът му на Покой приключи, ще дойде за теб.

– Това не е твой проблем. – Макар да знаех, че щеше да се превърне в такъв. Той сякаш изпитваше някаква необходимост да се занимава с ежедневието на останалите, защитавайки ги.

Уолърън затвори за миг очите си и аз съзрях болката му. Веждите му се събраха. Не беше възможно.

Мъжът пред мен вече не чувстваше нищо.

– Не мога да ти дам това, което искаш, Делара. Онази нощ ти казах. Не съм способен да обичам.

– Да, а аз бях идиотка, мислейки си противното. Е, вече не съм същата като преди. Така че бъди ядосан. Мрази ме. За това, което направих… и за това, което ще направя отново. Защото аз искам любов. Копнея за нещо, което ти отказваш да ми дадеш и единственият ми избор е… да го открия на друго място. – Избърсах сълзите си с опакото на ръката си. Думите просто се изплъзнаха от устните ми. Челюстта му потрепна и аз бях сигурна, че се съмняваше дали не лъжех. Съзнанието ми бе на път да блокира, но успях да овладея мислите си.

Исках повече. Мечтаех за това, което някога имахме – истина, приятелство, смях, страст. Притежаваше всички тези качества… някъде дълбоко в своето черно и назъбено сърце. Бях виждала смеха му, бях усещала нежното му докосване и дори бях долавяла опитите му за сарказъм. Това беше единственият път, в който се бях почувствала… цяла.

Тогава всичко се разпадна.

На парчета.

С една единствена ласка ми бе казал, че никога няма да бъдем заедно.

Бях толкова глупава. Смятах, че времето щеше да помогне да…

През всички тези години се надявах. Молех се Уолърън да се превърне отново в себе си. Но той никога не го направи. И студенината му ме убиваше, просмукваше се в ума ми и бавно ме задушаваше. Знаех, че ако останех близо до него, щях да се превърна в негово копие.

Студена и безчувствена.

Сделката, която сключи с Тринити, беше последният нож, който му позволих да забие в сърцето ми. Да стоя около него и близо до нея, знаейки, че щяха да прекарат седмица, изпълнена с… Изгубих всякаква надежда. Ако дори поне ме съжаляваше, никога нямаше да се съгласи на предложението на кучката.

Онази нощ си тръгнах унищожена, кървяща и… сама. Бях наясно, че заминавайки, наранявах Джедрик, но да наблюдавам Уолърън… Не можех. Не бях достатъчно силна, за да го понеса.

– Нуждаем се от теб. – Гласът му беше тих и дрезгав.

Каза „ние“. А не „Аз се нуждая от теб“. Можеше да върви по дяволите.

– Тук съм, за да помогна на Бален. И да, той е тук. Но ти вече знаеш това, нали така? Това е единственият ми шанс.

– Не можеш да бягаш вечно.

– Да… Наблюдавай ме, Уолърън. – Трепна, защото винаги го наричах Так.  – Наблюдавай ме как си тръгвам, а аз се кълна, че няма да погледна назад. И знаеш ли защо? Защото те преживях. Излекувах се. Не означаваш нищо за мен и вече не съм подвластна на контрола ти. – Лъжите се изляха като копчета от отворен буркан.

Мразя го. Исках да унищожа вече увреденото му сърце.

Но това беше невъзможно. Той нямаше сърце.

Обърнах се. Душата ми се надяваше да ме повика, а здравият разум бе наясно, че никога не би го направил. Искаше ме близо до себе си, но отказваше да ме обича.

Е, нямаше начин да получи и двете.

Докато се отдалечавах от него, умът ми продължаваше да крещи.

Моля те, извикай ме. Моля те, спри ме. Обичай ме, както само аз знам, че можеш.

Държах главата си високо вдигната, докато сълзите се стичаха по бузите.

Не ме помоли да остана. Дори не трепна.

А аз никога не се обърнах отново.


* Талда – Група от Белязани

* Покой – Състояние, изобразяващо кома, което бива наложено като наказание на всеки Белязан, пристъпил закона. Продължителността му се определя от Дийкънри.

You may also like...

8 Responses

  1. iveto says:

    Много благодаря :* . Става все по интересно и нямам търпение за следващата глава. А от колко глави се състои цялата книга?

    • M.Alexandrova says:

      Да, пак до 2-3 дни ще гледам да я преведа. И съответно и да я кача. 🙂 Иначе книгата е от 38 глави. 🙂

  2. Stefi Petrova says:

    Страхотна си! Много добре се справяш и с преводите!!! 🙂 Благодаря!

  3. Ева says:

    Нямам търпение за следващата глава !Благодаря, че ни радваш така 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!