Шеста глава

Шеста глава

Истината

Изглеждах нелепо.

Бях облечена в дълга кремава рокля от шифон, която по – скоро приличаше на раздърпана роба от средновековието. Златистата й яка ме стягаше ужасно, ръкавите ми бяха прекалено широки, а косата ми бе сплетена на дребна плитка, която ме караше да изглеждам като петнадесет годишна гимназистка. Върху челото си носех отвратителна лента, чиято цел не разбирах. Високите ми токчета бяха заменени от някакво подобие на обувки, които достойно можеха да минат за селски цървули, намерени на боклука.

Завъртях очи.

– Наистина ли това е необходимо?

– Знаеш традициите, Анабел.

– Отново тези традиции. – Седнах на кухненския стол, качих краката си върху масата и отегчено попитах. – Къде е Дерек?

Не бях виждала брат си от последната ни среща в Болтън.

– В света на смъртните.

– Стига си ги наричала така. – Великолепната жена, излъчваща самоувереност и сила, ме стрелна с гневен поглед. Кестенявата й коса едва стигаше до раменете. Очите й бяха обагрени в бистро синьо, сякаш бяха направени от стъкло. Тя се намръщи и аз забелязах бръчки по челото й, които до преди известно време не бяха там. – Ние също не сме безсмъртни, майко.

Разсеяно махна с ръка и строго отвърна:

– Анабел, не се дръж като дивачка. – Дяволито се усмихнах и предизвикателно размърдах глезените си в отговор. – Господи, понякога си непоносима.

Фактът, че все още бях способна да разваля настроението й с поведението си, до известна степен ме развесели. Мразех да се държа като дама, а тя ме принуждаваше да се преструвам именно на такава.

Глупава. Смирена. И сляпо служеща на мъжа.

Понякога Кимпарите бяха толкова скучни същества…

– Е, защо Дерек няма да присъства на вечерята?

– Не е поканен. – Веждите ми се повдигнаха заинтригувано.

– О, нима? – Рязко се изправих, приближавайки се към жената. – Да не би любимият ми брат да е направил нещо, с което да ви ядоса?

– Ана, няма ли да престанеш с глупостите? – Скръстих ръце пред гърди. – От тази вечер зависи животът ти. Трябва да се държиш прилично.

– Не отговори на въпроса ми. – Майка ми стисна устни.

– Не желая Дерек да привлича допълнително внимание върху себе си. Белите робини умеят да пазят тайни, но…

– Всеки Кимпар е наясно, че Дерек не е ваш законен син. Той е човек, мамо, но това не означава, че трябва да бъде изключен напълно от нашия свят.

Истината беше, че напоследък често обичах да се заяждам с Дерек. Когато бях малка, никога не ме бе дарявал с топли чувства, а аз винаги му се бях възхищавала заради интелекта и чара, който притежаваше. Понякога се карахме, но все пак накрая на деня, той си оставаше един от най – важните за мен хора в света.

– Ако някой член на съда…

– Татко е един от тези членове. – Думите ме задавиха. Все още бях ядосана. Нуждаех се от обяснения, които възнамерявах да получа. Миналата нощ го бях оставила сам на улицата, а след това се бях скитала в продължение на часове, опитвайки се да овладея бурята в ума си. Не открих утеха, само мрак и студенина.

– Преди години подобно деяние се е наказвало със смърт.

– Но вече не. – Жената ми обърна гръб и забелязах, че ръцете й трепереха. Какво й ставаше, по дяволите? – Аз също не желая Дерек да пострада, но ако някой или нещо застраши живота му, ще се наложи първо да се справи с мен.

Изабел Рейнолдс се разсмя.

– О, глупаво момиче, какво разбираш ти от битка?

– Ще се науча. – Категорично заявих, а тя поклати глава. – Омръзна ми да се държите с мен като с дете.

– Решението ти има ли нещо общо с баща ти? Снощи той се прибра бесен и заяви, че тази нощ няма да спиш вкъщи. Кажи ми. Какво се случи между вас?

Потръпнах.

– Татко крие твърде много тайни.

– Членовете на съда нямат право да разкриват подробности около делата си, Анабел.

– Не говоря за това. – Сопнах се.

– А за какво?

Не бях сигурна.

– Анабел, през целия си живот баща ти се е опитвал да те предпази.

– Онази вечер го попитах дали наистина е започнала война. – Изабел се размърда неспокойно и отстъпи няколко крачки назад. – Помолих го да ми каже истината, а той…

Внезапно остър мъжки глас ме прекъсна.

– Истината е опасно нещо, Ана. Погубва стотици хора, неспособни да се справят с тежестта й. Пропадат в бездната на страха и мрака, докато търсят отново и отново красотата на лъжата, която обаче е безвъзвратно изгубена. Изисква се сила и кураж, за да се сблъскаш с демоните, които биха могли да те отровят с лекота, възползвайки се от моментите на слабост в душата ти. Да знаеш истината означава да се бориш. Понякога ще се налага да пренебрегваш правилата. Да забравяш за добротата и да стискаш зъби, трепереща от безсилието на сетивата. – Дребният мъж ме погледна с безизразен поглед, подканващ ме да му отговоря.

Отдръпнах се от топлината, която майка ми излъчваше и бавно се приближих до непоколебимия мъж. В съзнанието ми отново цареше хаос.

– Готова ли си да се бориш, Ана?

– Да. – Отчаяно копнеех да се измъкна от безкрайния кръговрат.

– Не е избухнала война. – Бях готова да възразя, когато той продължи. – Но скоро ще избухне. Война, която ще отнеме животите на хиляди и ще успее да накара дори мен да се страхувам.

– Теранс…

– Анабел желае да научи истината, Изабел. Твърди, че вече не е дете и предпочита да се защитава сама. – Баща ми хвърли три жълти плика върху масата. – Двама мъже и една жена бяха обявени за изчезнали преди няколко месеца. Напоследък подобни случаи започнаха да се превръщат в ежедневие. Тази вечер ги открихме. Осакатени. Изтезавани. И едва тогава – убити. – С треперещи пръсти придърпах хартията към себе си. Извадих няколко снимки, които разкриваха ужасяващи детайли. Лицата на жертвите почти не се различаваха. Раните бяха навсякъде, а кръвта…

– Кой го е направил? – Баща ми повдигна рамене.

– Джоаз. – Подпря се на стола. – А може би дори няколко.

– Не разбирам. – Поклатих глава, взирайки се в снимките на труповете. – Защо биха го направили? В последните години… Мирът…

– Те не са нито хора, нито едни от нас, Анабел. Постепенно загубват душите, разума и себе си. Безмилостни убийци, които отнемат животи, за да поддържат своя собствен. Чудовища в човешки облик.

– И все пак… – Мъжът се изправи и сурово отвърна:

– Искаше истината, Ана. Получи я. В света на Кимпарите ще настъпи хаос в мига, в който останалите разберат какво се случва. На този етап съдът е безсилен и всеки един е изложен на опасност. Войната ще настъпи и всички ще бъдем обречени на смърт. – Хвана ръката ми и ме погледна. – Но ти вече знаеш това.

Очите ми се присвиха, а кожата ми настръхна.

– Смяташе ли някога да ни кажеш? Че по някакъв начин си част от пророчеството за този, който ще превърне расите в една?

Пребледнях и усетих как кръвта се отдръпна от лицето ми. Краката ми се разтрепериха, а сърцето ми ускори ритъм.

– Нима мислеше, че няма да разбера? Господи, Ана, как изобщо си допуснала, че би успяла да скриеш подобно нещо от член на съда? От собствения си баща?

– Това е невъзможно.

– Не. – Видях яростта в очите му. – Нима досега не си разбрала, че не можеш да вярваш на нито един от нас?

– Никой друг не знае освен…

– Уестфийлд. – Довърши вместо мен. – С майка ти научихме всичко.

– Аз…  – Нямах представа какво да кажа. Всичко се беше объркало. Предсказанието започваше да се сбъдва и животът ми излизаше извън контрол.

– Знаем, че ще бъдеш въвлечена в плана на онзи мъж. Наясно сме и с предложението на Дилън, който смята, че може да те обучи като воин. А също така…

– Ана, защо не ни каза? Бихме дали всичко, за да защитим теб и брат ти от опасностите, които дебнат по света. – Звучеше угрижено.

– Не допусках, че ще ми повярвате. – Сълзите изпълниха ирисите ми. – Страхувам се от това, което може да се случи. Но истината е, че повече се плаша от факта, че сте способни да ме затворите и откъснете от света, на който принадлежа. Вие… Пожелахте да стана една от белите робини, но не осъзнавате, че по този начин не ме защитавате. Отблъсквате ме от себе си толкова силно, че в един момент няма да бъда способна да намеря пътя обратно към вас.

– Белите робини са част от твоята съдба. Не можеш да ни виниш, Ана. Това е чест, указана на малцина. Спасение дори.

– Не искам да бъда робиня! Мразя факта, че съм част от това семейство. От тази фамилия. Не разбирате ли, че ме задушавате? Копнея да бъда свободна! Да се отърся от всичко и всички. Именно това беше причината да избягам в Болтън. Приемам, че не съм способна да се защитавам и че не притежавам необходимите умения, за да се преборя със смъртта. Но, Господи, предпочитам да умра пред това да живея като затворник. – Преглътнах звучно. – Ако онзи мъж е истински… аз ще бъда готова, когато дойде. Няма значение какво мислите, нито какво ще кажете. А белите робини могат да вървят по дяволите. Толкова съм изморена от жалкото си съществуване, че не бих могла да продължа да се преструвам и ден повече. Направлявате живота ми сякаш сте мои господари. Искате да бъда в безопасност? Позволете ми да си я осигуря тогава.

– Какво се опитваш да кажеш? – Остро ме прекъсна баща ми, а Изабел покри с длан устата си.

– Ще приема предложението на Дилън Уестфийлд. Ще му дам фамилията си и ще се омъжа за него, а в замяна той ще ме научи да се защитавам. – Тревогата натежа във въздуха, а гърлото ми се стегна, когато изрекох последните думи. – Ще ме обучи да убивам и повече никога да не се страхувам.

***   

Тишината, която изпълваше трапезарията, ме подлудяваше. Вечерята беше започнала. Три от най – възрастните бели робини седяха срещу мен, хранейки се спокойно и смирено с маниерите на принцеси.

Сякаш бяха някакви безмозъчни кукли, управлявани от невидими конци. Косата на всяка една от тях бе вдигната на висок кок, обгърнат от фина плитка. Носеха бели роби, а върху безименния пръст на лявата им ръка се забелязваше белият белег, изобразяващ халка.

Сега и завинаги.

Това беше клетвата, която робините полагаха по време на церемонията по отдаването си. Жигосваха халката, за да не може да бъде свалена или премахната. Отпечатъкът не се изтриваше и никога не избледняваше. Тези, които се отдаваха, не можеха да се измъкнат от обета си и единствено смъртта ги освобождаваше от задълженията им.

Белите робини бяха обгърнати от самота, раболепие и празнота. Не живееха. Просто съществуваха, чакащи да бъдат избавени от тъгата, тровеща тяхната отдавна изгубена душа.

Преглътнах звучно, а майка ми ме стрелна с гневен поглед.

Изабел и Теранс Рейнолдс бяха отказали да ми повярват. Нарекоха ме луда, а след това ми забраниха да се срещам с Уестфийлд.

– Е, разбирам, че сте приели съдбата си да се подчинявате на някого, но… – Потиснах смеха си, нарушавайки тишината. – Как успяхте да преодолеете факта, че се обличате като хора, живели преди близо осемдесет години? И този кок…

– Анабел! – Остро каза баща ми. Сви дланите си в юмруци, а кокалчетата му побеляха.

– Простете й. – Вежливо добави майка ми с извинителен поглед. – Все още трудно приема промяната. – Най – възрастната робиня, Наелин, кимна с глава.

Господи, дори не ги познавах, а вече ги мразех. Името й беше толкова глупаво.

– Значи не харесваш облеклото ни, Ана? – Усмихнах се мрачно. – Страхувам се, че ще се наложи да свикнеш. Това е неотменна част от нашите закони.

– Разбира се. – Саркастично отвърнах и усетих напрежението, лъхащо от родителите ми. – Вашите закони.

– Точно така. – Монотонно отвърна. Скръстих ръце пред гърди и демонстративно вирнах брадичка.

Чудех се, какво ли щяха да кажат, ако разберат, че хладнокръвно бях изпратила двама опитни убийци по петите на нищо неподозиращ човек.

– Не е ли иронично, че толкова много държите на няколко парцала, които твърдите, че са приети за официални рокли, а едновременно с това се отказвате от всичко останало?

– Достатъчно, Анабел! – Юмрукът на Теранс се стовари върху дървената маса преди някоя от робините да отговори. – Прояви уважение!

Изцъках с език.

– Защо сменяте имената си, Наелин? – Майка ми се приведе напред. – Нима се срамувате от миналото си?

– Майко Наелин. – Студенината в тона й ме позари. – Служим гордо на своите притежатели, Ана. Това е чест, дълг и привилегия. Имената, Ана… Може би е твърде рано, за да ме разбереш, но понякога е необходимо да забравиш коя си била, за да се превърнеш в тази, която трябва да бъдеш.

 – Глупости. – Изсумтях.

– Млада си. – Погледна ме заинтригувано, а след това поклати глава. – Но ще се научиш.

– Няма да стана част от белите робини. – Категорично отвърнах, забравила за ведрия тон. Обляха ме топли вълни, дланите ми се изпотиха и съзнанието ми започна да пулсира.

– Съжалявам, че ще те разочаровам, Ана, но не съм сигурна, че имаш друг избор. – Пое си дъх. – Това не е наказание. Разбира се, преходът ще е труден… Ще се нуждаеш от време, за да отвориш сърцето си, но имайки предвид твоя статут и семейство… – Усмихна се подправено. – Вероятно родителите ти ще получат добра цена, а ти ще бъдеш щастлива.

Рязко се изправих, облегнах се върху масата и през зъби изсъсках:

– Майко Наелин, по – вероятно е Адът да замръзне, отколкото да се превърна в една от вас. – С тези думи се отправих към стаята си, опитвайки се да угася пожара, който бе пламнал в кръвта ми за секунди.

– Седни, Анабел. – Теранс Рейнолдс застана пред мен и макар с дребно телосложение за мъж, очите му излъчваха непоколебимост. Вдигна ръката си на сантиметър от лицето ми и стисна здраво тънките си устни, сякаш вече не бе способен да се сдържи. – Не ме карай да повтарям, Ана. – Не отстъпих. Стоях безмълвна и го наблюдавах, готова да посрещна удара.

– Не се притеснявайте, господин Рейнолдс. – Наелин също се изправи и ниско се поклони. Останалите две робини последваха примера й. – Нормално е дъщеря Ви да се страхува.

– Не знам, как бих могъл да Ви се реванширам за непристойното й поведение, майко Наелин. – Баща ми свали ръката си и се обърна към жената.

– Не е необходимо, господин Рейнолдс. Анабел е… – Огледа ме любопитно. – Смея да твърдя, че именно непокорството й ще спечели мнозина от кандидатите по време на церемонията. Може би ще отнеме време, за да бъде опитомена, но повярвайте, живяла съм повече, отколкото предполагате и все още не съм се сблъскала с момиче, което да не успея да посветя на нашите традиции.

– Това е…

– Лудост. – Довърших вместо него. – Нямате право да определяте съдбата ми!

– Дъще, това е волята на нашата създателка и ти си длъжна да я уважиш. – Господи, с удоволствие бих счупила врата й.

– Вървете по дяволите. – Опитах да се измъкна от трапезарията, но Теранс ме хвана за лакътя, причинявайки ми болка. Едва не извиках от страх и изненада.

– Теранс! – Притеснено прошепна Изабел. Думите й бяха неизказана молба. Той се приведе над мен и тихо каза:

– Може би ще ме намразиш, Анабел, но всичко това… Правя го в името на твоя живот. Истината ще те настигне, а аз едва ли ще бъда тук, за да те спася. Бих предпочел да се превърнеш в робиня, отколкото да те погреба преди да си навършила трийсет.

Примигнах объркано.

В този момент входната врата рязко се отвори и вниманието на всички бе привлечено от образите, облечени изцяло в черно. Високият мъж самодоволно ми намигна, а устните на докоснатата от Съдбата се извиха в зловеща усмивка.

– Надявам се, че не прекъсваме нещо? – Похотливите му очи се спряха върху хватката на баща ми. – Предположих, че добронамерената ви покана се е изгубила някъде по пътя към дома на Прокудените, затова решихме направо да се присъединим.

Трите бели робини покриха устите си с ръце от уплаха. Наелин бързо овладя емоциите си и предпазливо изблъска двете по – млади момичета зад гърба си, а след това с каменно изражение срещна погледа на Кристъл Уестфийлд.

– Какво правите тук, Дилън? – Остро попита майка ми. Той изцъка с език и дръпна един стол, върху който се настани. Щракна с пръсти и дъщеря му хвърли обезглавените глави на Дрейк и Хю в краката на баща ми.

– Вярвам, че това е ваше.

Пребледнях, но сподавих вика си.

Изабел трепна от погнуса, а Теранс внимателно ме пусна, докато преценяваше ситуацията, в която се намирахме.

– Какво си им сторил? – Дилън повдигна развеселено рамене, а Кристъл продължи да стои все така отегчено на прага.

– Задаваш въпроса на грешния човек. – Прокуденият спокойно отчупи парче от специално приготвения хляб и демонстративно го захапа.

– Намерихме ги отпред. – Монотонно каза докоснатата от Съдбата. – Не сме ги срещали преди това, нито пък сме ги убивали. – Очите на Теранс се присвиха. – Идваме с мир.

– Мир? – Наелин объркано попита.

– Точно така, майко Наелин. – Дилън рязко се изправи и галантно се поклони, а тя отстъпи крачка назад. – О! Не бива да се страхувате! Макар добре да помня самодоволното Ви изражение, когато гласувахте да бъда заточен в Зиик, нямам никакво намерение да Ви убивам. – Той й обърна гръб и непринудено се разходи из малкия хол. – Знаете ли… онова място е интересно. Променя съществата, които биват затворени там. Срещнах и интересни хора, а сега… съм нов. – Плесна жизнерадостно с ръце. – Изкорениха лудостта и мрака от душата ми. – Кимпарът намигна на бялата робиня, а тя потръпна. – Нали именно това бяха Вашите думи?

Теранс не остави робинята да отговори и продължи вместо нея:

–  Дори и ти да не си убил моите защитници, не бях ли достатъчно ясен, Дилън? – Баща ми пристъпи напред и срещна лукавия поглед на Прокудения. – Не ти ли споменах, че не желая да се навърташ около семейството ми?

– О, разбира се, че го споменахте, господин Рейнолдс, но се страхувам, че е неизбежно. – Изпъна рамене и се усмихна. Искрено се забавляваше, докато подигравателно им отговаряше. – Анабел, любов, защо не обясниш на любезните си родители, как верните ви стражи намериха смъртта си?

Изабел ме погледна заинтригувано, но не пророни и дума. Вцепених се.

Всичко беше истина. Оливър бе този, който щеше да покори света. Той… Реземблин, Кимпар и Джоаз в едно.

– Е? – Нетърпеливо ме подкани Теранс.

А аз просто стоях и наблюдавах мълчаливо случващото се.

– Както вече знаете, Анабел е част от пророчеството за онзи, който ще подчини расите на една. – Робините си поеха дъх. – Не бъдете толкова изненадана, майко Наелин. В мига, в който Съдбата я призова да се превърне в една от Вас, всички разбрахме, че нещо не е наред, а моята скъпа дъщеря просто го потвърди. Когато отказахте да разкриете истината на Анабел, тя потърси Прокудените за помощ.

– Стига. – Теранс се приближи до младия мъж и сви юмрук, готов за битка. Не желаеше Отдадените да научат за останалото. – Чухме достатъчно.

Дилън Уестфийлд завъртя отегчено очи.

– Анабел изпрати верните ви кучета да убият онзи, който застрашава нейния живот, защото вие не й позволихте да се научи да се защитава сама. – Устните на Прокудения се извиха в самодоволна усмивка. – Това е… – Посочи двете мъжки глави и повдигна рамене. – Не знам. Може би отговорът на посланието на Ана.

Нямах представа откъде беше научил, но в този момент не бях способна да попитам.

– Какво искаш? – Изабел застана до мъжа си с гордо вдигната глава.

– Искам Ана. – Погледна ме похотливо. – Искам дъщеря Ви да бъде отдадена на мен след една година.

– Невъзможно! – Гневно се намеси Наелин. – Не си достоен да получиш една бяла робиня…

Той й направи знак да замълчи.

– Анабел, господин Рейнолдс, или всеки Кимпар по света ще научи, че Вашата дъщеря е част от пророчеството. Аз съм Прокуден и дори да ме убиете след това, няма да загубя нищо, но тя… тя ще бъде обречена.

***

Докато лежах отпуснато върху леглото в стаята си и се опитвах да осъзная случилото се през последните няколко дни, докоснатата от Съдбата мълчаливо наблюдаваше спусналата се нощ през прозореца.

Преди по – малко от час родителите ми ни заповядаха да се качим горе, а аз не възразих, тъй като от мига, в който Дилън и Кристъл Уестфийлд бяха нахлули в дома ни, не бях обелила и дума.

Мъжът от бара наистина беше Принцът на мрака. И макар да бях сигурна, че в онази нощ бе обикновен човек… Дрейк и Хю бяха стогодишни близнаци Кимпари, които никога досега не бяха губили битка. Как, по дяволите, ги беше убил? Аз бях виновна. Помолих ги…

– Наясно ли си в какво се забъркваш? – Монотонният глас на Прокудената ме накара да потръпна. Тя не се обърна към мен, а аз не се изправих. Главата ми пулсираше и краката не ме държаха. – Дилън е луд. – Спокойно добави.

Не знаех какво да отговоря. Кристъл се държеше студено и стоеше на разстояние.

– А ти се чудиш как се е измъкнал от Зиик.

Не потвърдих, но и не отрекох… може би от страх? Сърцето ми се беше свило, осъзнавайки проклетата истината, за която баща ми говореше.

– Ще се омъжиш за него, Анабел Рейнолдс. Белите робини няма да могат да те спасят и след една година ще бъдеш негово законно притежание. Ще си принудена да се подчиняваш, но и едновременно с това ще се бориш срещу традициите. Линията на живота ти отдавна е предначертана.

– Значи ще стана и една от тях? – Кристъл кимна.

– Това е волята на Съдбата.

– Но защо?

Думите ми отекнаха като ехо в съзнанието. Продължавах да се лутам из лабиринта от въпроси.

– Нашата създателка, Анабел Рейнолдс, не разкрива своите истински цели дори пред мен, но ти никога не бива да я подценяваш. Всяко нещо, което се случва в живота ни, понякога красиво, а друг път – ужасяващо, бавно, ала сигурно ни тласка към мястото, което се налага да заемем. Ежедневието извайва същността на всеки един от нас, докато накрая не се превърнем в тези, които винаги е трябвало да бъдем.

 – Всичко е толкова сложно. – Въздъхнах уморено. Кристъл ме погледна и едва забележимо се усмихна.

– Майка ми беше бяла робиня. – Отново се загледа през потния прозорец. – Разбира се, преди Дилън да я убие.

Настръхнах и предпазливо се изправих.

– Не знаеше ли? – Докосната от Съдбата скръсти ръце пред гърдите си и престорено се възмути. – Била е отдадена на Дилън против волята си, а когато истински се влюбила и пренебрегнала законите, налагащи да бъде вярна само на един, намерила смъртта си. Баща ми разбрал за авантюрата й и в изблик на ярост убил и двамата.

Баща ми… За първи път го наричаше така.

– Затова ли са го осъдили?

– Да. – Спокойно отвърна. – Била съм твърде малка, за да си спомням сега. Дори не знам името на мъжа, с когото майка ми е изневеряла на Дилън, но по нелепа случайност на Съдбата, той е бил член на съда. – Отново ми отправи ехидна усмивка. – А всяко убийство на член от съда довежда до друго убийство или дори по – лошо… присъда в Зиик.

– Но години по – късно Дилън е освободен.

– А ти се интересуваш защо.

– Може би. – Предпазливо отвърнах.

– Ще се изненадаш на какво е способен човек, тласкан от жаждата за мъст.

– Затова ли иска да получи фамилията и статута на семейството ми? За да отмъсти на съда?

Тя се взря в мен с изненада.

– За да отмъсти на всички, за да изплати дълговете си и за да умре накрая. – Спокойно ме поправи. – Той ще ти даде това, което искаш, Анабел Рейнолдс. Ще те обучи и ще те превърне в оръжие, способно безмилостно да убива. Ще му бъдеш отдадена като бяла робиня и ще си неспособна да се омъжиш за друг, а после ще се срещнеш с Принца на мрака. Любов или омраза, радост или гняв… Никога няма да разпознаеш. Сърцето ти ще копнее за друг, а ревността на Дилън и вечният обет ще те преследват като сянка. Той ще променя облика си и дори от разстояние ще успее да отрови душата ти.

– Това ли видя в бъдещето ми онази вечер? Нима такъв ще бъде краят? – Тя се разсмя.

– Не, Анабел Рейнолдс. – Прочисти гласа си. – Това ще бъде едва началото.

Кристъл се отправи към вратата, а аз бързо извиках, когато разкрих мистерията около Прокудения.

– Така ли се е измъкнал от Зиик? Затова ли изглежда толкова млад? – Вече знаех способността му.

– Не. – Тя се усмихна. – Дилън е талантлив, но дори той не е способен да се изплъзне сам от ръцете на Зиик.

– Тогава как?

– Ще научиш, Анабел Рейнолдс, че когато водиш война срещу чудовища и отчаяно копнееш да спечелиш, ще се наложи да се съюзиш или дори да се превърнеш в едно от тях. – Намръщих се, тъй като не разбрах последните й думи.

– Дилън е в съюз с Джоазите? – Докоснатата от Съдбата отново се разсмя.

– Не, малка Рейнолдс. – Намигна ми, тъй като знаеше, че бях на двадесет и шест години. – Дилън ще стане член на съда, а след това ще се присъедини към Нощните сенки.

Онемях. Краката ми отново омекнаха, докато съзнанието ми се опитваше да осъзнае чутото.

Нощните сенки бяха безсмъртни. Нито живи, нито мъртви. Същества, отдадени на мрака. Без закони и традиции. Обитаваха единствено нощта. Нямаха крале или кралици. Не убиваха. Просто даваха, а след това двойно взимаха… Измамници. Не използваха магия, ала все пак бяха отровени от мрака.

– Хайде. – Заинтригувано прошепна, когато забеляза страха ми. – Време е да кажеш „да“ на бъдещия си съпруг, за да станеш моя втора майка.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

10 Responses

  1. Десислава Димитрова says:

    Ей страхотна глава много чакана,но адмирации пишеш супер!

  2. M. Alexandrova says:

    Бих се радвала да заформим малка дискусия с всички читатели на сайта, които следят романа ми. 🙂 Би ми било интересно да чуя вашето мнение относно персонажите. Какво ви харесва в тях? Какво ви дразни? Как си ги представяте? (Може да споделите и снимка) 🙂 Ако има нещо, което не ви е ясно, също можете да ми го зададете като въпрос. 🙂

  3. Лена says:

    Здравей.

    Рядко се включвам, въпреки че следя всичко от самото начало и проверявам всеки ден за нещо ново.

    Относно главата и историята: Много ми допада, че действията са последователни и разкриваш едно нещо, докато заплиташ друго. Интересно е. В главата имаше много емоции. Всеки път успяваш да ме заплениш. Усещаше се тъгата на Кристъл, а едновременно с това тръпки ме побиха от последните абзаца, разказващи за Дилън. Въпреки че май ще е готин и ме кефи. ? Много съм впечатлена от исрорията ти и начина, по който я изграждаш. Наистина е забележително! 🙂

    Героите: Харесвам всички герои! До този момент никой не ме дразни, което е изнвнадващо! ? Оли ми е любим, както и двойникът му. Страшно забавен е. Анабел – все още не мога да преценя каква ще е. Изненада ме, че ще се омъжва? Няма ли да си стане гадже с Оли? Много искам!

    Въпросите ми към теб са четири:
    1. Кога ще има следваща глава?
    2. От името на Оли ли ще бъде?
    3. Поредица ли ще бъде или само една книга? Ако е поредица, това ли ще бъде заглавието?
    4. Защо не се занимаваш професионално с писане?

    • M. Alexandrova says:

      Здрасти! 🙂 Много се радвам, че сподели своето мнение с мен! Наистина го оценявам и ти благодаря за милите думи! 🙂
      Старая се да няма пропуски в историята и всичко да се разказва последователно. Именно за това и всеки път се надявам читателите ми да изразят мнението си (независимо дали е положително или негативно), защото по този начин правя оценка за себе си, която може да ми помогне да изчистя недостатъците в романа. 🙂
      Страхотно е да чуя, че всички герои ти допадат! И на мен любимците ми са Оли и двойникът му, като ще разкрия, че в следващата глава ще научим и истинското му име, както и защо се е превърнал в Бродник. 🙂
      Да, Анабел ще се омъжи за Дилън. Отношенията между нея и Оливър ще бъдат сложни. Не мога да издам дали ще се съберат, защото предстоят много събития + нови герои, които ще предоставят възможността на читателя да избере своя фаворит. 🙂

      Отговори на въпроси:
      1. Не мога да се ангажирам с конкретна дата, защото през последните месеци ежедневието ми наистина е забързано и свободното ми време е почти никакво, заради което забавих и написването на “Три процента щастие”, и превода на “Стиджиън”. Вече съм написала половината от седма глава, така че се надявам този път всичко да се случи по – бързо. 🙂
      2. Да, седма глава ще бъде от името на Оли.
      3. Поредица, която ще се състои от три книги. И не, заглавието на поредица ще бъде друго, но все още не е достигнало финалния си вариант. 🙂
      4. Не се занимавам професионално, защото романът ми все още не е завършен. Едва когато приключа историята си, ще имам възможността да се опитам да я издам. В момента имам някои идеи, които смятам, че биха ми били от полза за в бъдеще, свързани с образованието ми, но все още обмислям и нищо определено не съм предприела. 🙂

  4. Nikola says:

    Страхотна развръзка. Сега има нови герои и книгата става все по-интересна! 🙂

  5. Нина says:

    На мен ми е много интересно да науча повече за това, какви същества са Кимпарите, Джоазите и Реземблините. Харесва ми, че не си избрала обичайните митични създания, а си създала свои. Също така нямам търпение да видя при какви обстоятелства ще се срещнат пак Оли и Анабел. За нея още нямам изградено мнение, но Оли и двойникът му супер много ме кефят. Но не знам този двойник дали не иска да изиграе Оливър по някакъв начин?

    • M. Alexandrova says:

      Много се радвам, че историята ми ти харесва. 🙂
      Като цяло съм голяма фенка на жанра фентъзи и именно за това от самото началото исках да не наблягам върху традиционните същества, а да разчупя максимално въображението си.
      Не мога да ти разкрия твърде много относно Кимпарите, Джоазите и Реземблините, защото вероятно ще убия удоволствието ти да научиш сама, но основната идея е, че характеристиките на трите раси биха образували едни напълно съвършени образи, които едновременно са ужасно интелигентни, силни, добронамерени и безсмъртни, готови да спасяват смъртните.
      Не желая да идеализирам героите и качествата им, а именно обратното – съвсем скоро ще покажа колко счупени и дефектни са всички те. За мнозина от тях човешкият живот няма да означава нищо, а чистосърдечните Реземблини едва ли ще успеят да спасят и себе си. Различните градове, в които живеят трите раси, всъщност олицетворяват три различни свята, водени от различни норми и традиции.
      В седма глава Оли и двойникът му ще посетят този на Джоазите. Те са същества на честта, макар и да има известна ирония заради това, че са принудени да убиват, за да живеят. Ще видим ситуации, в които ще се разкрие на какво наистина е готов един Джоаз, за да защити името си. 🙂

  6. Нина says:

    Е сега вече съвсем нямам търпение за следващата глава! Моля те, пиши мааааалко по – бързо! 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!