Четиринадесета глава

Четиринадесета глава

 

Дани

– Даниел… Дани, събуди се.

Отворих очи и с ръка докоснах врата си. Той имаше кучешки зъби. Щеше да ме ухапе. Потръпнах неконтролируемо, когато в съзнанието ми изплуваха образите на клетките, мъченията – невъобразимото.

Бален.

Анстис седна на ръба на леглото, а очите й се изпълниха със сълзи. Погали косата ми.

– Сънуваше кошмар. Добре ли си, скъпа?

Не. Мамка му, не.

Голяма сянка стоеше в ъгъла на стаята със скръстени ръце и опрян гръб в стената.

– Бален?

Извъртя глава – Киър. Сърцето ми се сви и затворих очи, придърпвайки одеялото към себе си, за да спра треперенето.

Бил е там. Бален е бил затворен в клетка, измъчван от онзи човек – Ришард. Агонията, която беше преживял… Как изобщо бе успял да се възстанови от нещо подобно? Кракът му. Беше обезобразен, а сега дори не накуцваше.

– Как се чувстваш? – Гласът на Анстис бе като шепот, сякаш знаеше, че главата още ме болеше. Но не ставаше въпрос за болката, а за опитите да разчета спомени, които бяха толкова прецакани. Имах чувството, че мозъкът ми ще експлодира. За щастие, поне спазмите в стомаха бяха изчезнали.

– Колко време спах?

– Шест часа. – Отвърна ми.

– Шест часа? – По дяволите. – Къде е другият мъж?

  – Деймиън?

– Да, задникът. – Киър се разсмя, а след това се престори, че кашля.

 – Тръгна си. Приятел е на Киър и беше тук за малко. Трябваше да хване полета си обратно за Флорида. Как е стомахът ти?

– Добре. Няколко ибупрофена и отново ще бъда наред. – Лъжа, разбира се. Знаех, че нищо нямаше да бъде отново същото.

– Мисля, че трябва да останеш при нас за известно време. – Анстис докосна челото ми с опакото на дланта си.

Тя погледна към Киър, който поклати глава и се намръщи. Все още криеха нещо от мен. Дотук с приятелството.

Анстис въздъхна.

– Киър смята, че трябва да те отведем в болница. Ще ти направят няколко теста и…

Сякаш щях да отида.

– Бален. Мъжът от картините ми. – Седнах, притиснала одеялото към гърдите си. – Беше с мен. Той бе там, Анстис. Държаха ни в клетки, а него го измъчваха. Ришард… това е мъжът, който ме отвлече. Трябва да отидем в полицията.

Анстис се отдръпна, сякаш се изгори.

– О, Господи.

Присвих очи, наблюдавайки я. Какво, по дяволите? Защо откачаше, когато най – накрая можехме да получим някакви отговори?

– Ще те занеса до колата. – Киър се приближи до леглото, а Анстис стана, отбягвайки погледа ми.

– Не. Не се нуждая от болница. Имам нужда от Бален. Той дойде да ме види и…

– Не. – Киър ме прекъсна.

– Трябва да го намериш.

– Не, скъпа. – Каза Анстис. – Бален е в Испания. Нека лекарите те прегледат.

Какво, по дяволите?

– Познаваш го? Познаваш Бален? Мъжът от портретите ми? – Всичко придобиваше смисъл. Анстис мразеше картините ми. Никога не искаше да говорим за „епизода“. Бален ме откри в къщата на Анстис онази вечер. Откъде го познаваше? Знаеше ли, че бе отвлечен с мен?

Отдръпна се от леглото и покри устата си.

– Аби, а сега Бален? Как е възможно да го познаваш? – Попитах, стиснала зъби. – Анстис, кълна се, че ако не ми кажеш, повече няма да бъдеш моя приятелка.

Тишина.

Грабнах лампата, готова да я хвърля към нея, когато тя отвърна:

– Бален е мой брат.

– Мамка му. – Киър се обърна и отново се запъти към прозореца.

Анстис го игнорира и продължи.

– Не можех да ти кажа. Аз… Дани, смятах, че никога няма да го видя отново. Кълна се, исках да ти споделя, но Уолърън…

– Твой проклет брат? Остави ме да се лутам в ада в продължение на две шибани години, гледайки картините ми, а се оказва, че той е проклетият ти брат? – Хвърлих лампата към другия край на стаята. Крушката се изплъзна, разбивайки се върху дървения под. – Махай се. Чуваш ли ме, Анстис? Остави ме. Не знам коя, по дяволите, си вече.

Тя затвори очи и колебливо отстъпи назад. Киър обгърна кръста й с ръка. Почувствах се толкова предадена, че болката в главата ми изобщо не можеше да се сравни с това усещане. Неин брат. Нищо чудно, че Анстис винаги избягваше портретите ми. Ето защо настояваше да го забравя. Той е бил неин шибан брат. Защо, по дяволите, не беше казала нищо? Къде е бил Бален през всичките тези години? Познавахме се от началното училище, а аз нямах никаква представа, че Анстис имаше брат. Защо го бе пазила в тайна?

Нуждаех се от отговори, но бях толкова ядосана, че не можех да говоря с нея. Приятелката ми не беше способна да поправи щетите, които бе нанесла, каквото и да кажеше.

Гласът на Киър беше нисък и тих.

– Ядосана си и те боли. Но тя направи всичко това, за да те защити. Предупреди те да го забравиш.

– Майната ти, Киър. Предполагам е по твоя вина. Това, че приятелството ни се разпадна… да, заради теб е. – Погледнах Анстис. – Твоят мистериозен брат бе там. В клетките. Изтезаваха го. Мамка му, онова болно копеле удряше крака му с чук отново и отново. Знаеше ли това, Анстис? Знаеше ли, че нито един път не изкрещя, въпреки агонията?

Анстис пребледня и се облегна на Киър за подкрепа.

Да, добре, надявам се да е ужасена.

– Защо е в Испания? Защо си е тръгнал?

Анстис каза:

– Отиде там… по работа. Беше решено…

– Любов, недей. – Тя погледна нагоре към Киър и го изгледа свирепо.

– Не, Киър, тя трябва да знае.

Очите му се присвиха, тялото му се напрегна, но кимна.

Ръцете ми стиснаха завивката.

– Било е решено? Кой е решил? Работи ли с теб, Киър? – Замесени ли бяха с наркотици? С оръжия? Мамка му, той и приятелите му изглеждаха сякаш бяха част от някаква банда за мотоциклетисти. Може би наистина бяха? Киър имаше мотоциклет, бях го виждала миналото лято, а и Анстис бе споменавала, че караше. По дяволите. Това не беше добре.

– Бален наруши закона. – Каза Киър. – Да, той трябваше да си тръгне. Сега…

– Какъв закон? Твой собствен? Подобно на закон на клуб или нещо такова? С какво, по дяволите, се занимавате? – Взех най – близкото нещо до мен, моята възглавница и я хвърлих към другия край на стаята. Бях им толкова ядосана. Както и на себе си, защото не го бях разбрала по – рано. Господи, къде свършваха лъжите? – Той искаше да остане. Бален не желаеше да си тръгва. От теб ли бягаше? Щеше ли да го убиеш заради това, което е направил? Не е ли преживял достатъчно? Измъчваха го, мамка му. Изтезаваха го.

– Нямаш представа за какво говориш. – Отвърна Киър.

– Не, по дяволите. И познай чия вина е това. Но видях, когато обезобразиха крака му с чук. Да, с тази част се запознах от първа ръка.

Анстис се измъкна от прегръдката на Киър и се приближи до леглото.

– Дани, моля те. Това е техният начин. Той предаде доверието им.

Не е за вярване. Погледнах настрани.

– Той живееше в клетка, а над него капеше вода. Пребиван до смърт от някакъв психопат. Разбираш ли? Каквото и да е направил, може да му бъде простено. Не биваше да си тръгва.

Забелязах промяната в стойката на Киър. Раменете му се стегнаха, когато погледна към вратата.

Мъж с обръсната глава и леко набола брада стоеше на входа. Той беше висок и мускулест, с широки рамене и мамка му, горещо излъчване. Горещ в стил Джейсън Стейтъм. Но очите му го караха да изглежда по – страшен дори от Киър, Деймиън и Бален взети заедно – ледено синьо, по – студено и от Арктика. Изглеждаше така, сякаш би убил с една ръка, без да се замисли.

Имаше татуировка на змия от едната страна на врата му, която се навиваше зад лявото му ухо. Не се съмнявах, че този мъж бе още един от приятелите на Киър.

Той кимна на Киър и Анстис и те тръгнаха към изхода на стаята.

– Уау. Изчакай секунда. Анстис? – Но тях вече ги нямаше.

Мъжът със змията остана до вратата, наблюдавайки ме. Краката му се разтвориха в заплашителна позиция. Когато заговори, дълбокият му английски акцент изпрати тръпки надолу по гръбнака ми.

– Аз съм Уолърън. – Каза. – Очите му се плъзнаха по тялото ми сякаш можеше да ме види през завивките. Пронизващият му поглед срещна моя и за първи път в живота си разбрах, че трябваше да внимавам с приказките.

– Психотерапевтът. – Определено не изглеждаше като такъв. – Е, ще ти спестя неприятностите със задаването на двусмислени въпроси. Минала съм по този път. Това, от което се нуждая, е всички да напуснат къщата ми.

– Спала си с него. – Отвърна Уолърън.

Устата ми увисна. Да не би да беше някакъв ненормален перверзник, който ни бе наблюдавал с Бален от алеята?

Очите му се присвиха и челюстта му се стегна.

– Знам го, защото подуших аромата му, който се излъчва от теб и стаята.

– Но това е невъз…

– Тишина.

Седнах, принуждавайки се да се изправя лице в лице срещу този брутален мъж. Здравият ми разум се беше изпарил, за да ме предпази от намеренията ми. Отвърнах на настоятелния му поглед. След това избутах завивките настрани и плъзнах краката си върху ръба на леглото.

– Ако се изправиш, ще паднеш. – Каза го сякаш бе наясно, колко слаби бяха всъщност краката ми. Е, грешеше. Не знаеше нищо за мен.

– Е, в такъв случай можеш да се посмееш добре. Мисля, че имаш нужда. Сега, ако не възразяваш, изчезвай от къщата ми.

– Върнах се с Бален.

Замръзнах точно както се опитвах да се изправя. Отпуснах се обратно на леглото.

– Заради него е, нали? За това се чувствам добре отново. Защото той е тук.

Уолърън кимна.

– Знаех си. Просто го знаех. Окей, в такъв случай в мен е имплантирано някакво устройство или нещо подобно, което ме кара да се разболявам, когато него го няма. Защо? Кой би направил това? Господи, това е извратено.

– Не знам какво става. – Бръкна в десния си джоб и извади малка кутийка, която изглеждаше така, сякаш имаше патешка глава на върха. Човката й се отвори и каквото и да имаше вътре, изскочи в ръцете му и той го сложи в устата си.

Бонбон? Ядеше някакъв шибан бонбон?

Приближи се към мен и аз се зачудих дали не трябваше да бъда по – мила, тъй като татуировката на врата му и широката му мускулатура бяха смущаващи.

– Болката ти е намаляла?

– Да. Всъщност сега дори я няма. – Нямах представа, защо този човек би могъл да знае отговорите, но трябваше да го попитам. – Ще умра ли? Имам предвид, възможно ли е това устройство да експлодира или нещо подобно?

– Няма никакво устройство. – Каза той. – Но без Бален, ще страдаш.

– Добре, може би точно сега съм малко замаяна, но това, което казваш, звучи налудничаво. Няма устройство. Нито имплант. Тогава някаква вуду кукла. Хайде, докторе, нарочно ли се опитваш да ме задържиш?

– Не знам каква е причината за състоянието ти.

– Къде е той? Ако ще си тръгва отново, ще отида с него.

За първи път видях изненада в изражението му. Но само за момент, след това веднага проблясъкът изчезна и студенината му се завърна.

– Ти си човек. Невъзможно е.

– Разбира се, че съм човек. – В този момент притаих дъх и споменът за мъжа, който отвлече мен и Бален, връхлетя. Кучешките зъби. Кръвта. Смехът му.

– Да. – Уолърън каза. – Връщането на паметта ти е неочаквано. Не се е случвало досега.

Какво, по дяволите, ставаше? Защо всички освен мен знаеха какво се бе случило? Кой беше този мъж? Друг брат на Анстис?

– Как е възможно да знаеш толкова много за това, което стана с мен?

– Ние ви спасихме.

Трепнах. Предполагам, трябваше да смекча тона на кучката в мен.

– Ти си ни спасил? – Ето защо Анстис и Киър настояваха да се срещна с Уолърън. По дяволите, той бе ченге. Не. Това нямаше смисъл, а и не изглеждаше като такъв. – Ришард жив ли е още?

– Не. Той е мъртъв.

Е, поне имаше едно хубаво нещо в тази бъркотия.

– Защо Бален беше там с мен? И защо Анстис не ми каза истината? Без повече глупости.

Уолърън не отговори.

– Ришард. Имаше кучешки зъби и миришеше на черно женско биле. Ухапа врата ми и… пи от кръвта ми.

=Уолърън пристъпи към леглото.

– Вампир. Ришард беше лидер на групата им в Торонто.

Вампири. Вампири?

– Да не си полудял? Сериозно… помисли върху това, което току-що каза.

– Те изпитват постоянна жажда, която може да бъде утолена единствено ако консумират кръв. Ако една жена пие от кръвта на вампир, ще се превърне в негова робиня. А да бъдеш роб на един от тях е дори по – лошо от смъртта. Вампирите не изпитват угризения и убиват за удоволствие.

Това, което ми казваше, трябваше да е някаква глупост, но мъжът изглеждаше сериозен, а и парчетата от паметта ми доказваха, че Ришард не изпитваше никакви угризения за страданието на Бален. Зъбите му бяха истински. Имах синини по врата си. Не е било от пръстен. Били са следи от зъби по шията ми.

Но… беше невъзможно.

– Защо той нараняваше Бален? Измъчваше го толкова жестоко. Не разбирам. Кой би направил нещо подобно?

Веждите на Уолърън се повдигнаха.

– Ришард е изтезавал и двама ви.

– Да, но Бален… Не знам. Бе много по – ужасно. – Нямах представа докъде стигаха всичките неща, които му се бяха случили, но го бях видяла в очите му. Беше преживял повече страдания, отколкото някой би могъл да понесе.

– Не е лъжа? Те са… Вампири? – Истината бе трудна за преглъщане, но по някаква причина имаше смисъл.

– Да. – Той постави ръката си върху челото ми и усетих топлината, която обгърна тялото ми. Опитах се да кажа нещо, но не бях сигурна какво, защото съзнанието ми се замъгли. Пробвах да се отдръпна, ала той продължаваше да предизвиква пулсиращи усещания в главата ми, докато не се почувствах толкова уморена, че паднах назад върху леглото и заспах за секунди.

 

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

10 Responses

  1. Десислава Димитрова says:

    Олала сега стана интересно.Благодаря!

  2. Лена says:

    Много ми хареса! Благодаря! Ще има ли щастлив финал за героите? Чакам с нетърпение следващата глава!
    Помеждудругото голяма фенка съм и на твоята книга и днес рефрешнах около сто пъти сайта.. ? много се надявам и на нея да видим скоро продължението. 🙂

    • M. Alexandrova says:

      Финалът е щастлив за Дани и Бален. 🙂 Книгата завършва интересно за Уолърън и Делара. Тяхната историята ще може да бъде проследена в третата част “Кредо” (Credo) от поредицата.
      Вече работя по превода на 15 глава от “Стиджиън”. 🙂
      Много се радвам, че “Три процента щастие” ти харесва! Аз също се надявам скоро да успея да кача продължението, защото от доста време обещавам… 🙁 Не съм забравила. Работя и върху пета глава, но ми отнема много повече време да пиша, отколкото да превеждам. 🙂

  3. Сузан says:

    Кога ще бъдат качени следващите глави?

    • M. Alexandrova says:

      До една седмица. Най – вероятно 15, 16 и 17 глава ще бъдат публикувани заедно. 🙂

  4. Сузан says:

    Все още чакаме.

  5. Sofia says:

    Ще превеждате ли тази книга?Жалко. Много е хубава..и само проверявам,но винаги няма нищо.

  6. Sofia says:

    Ще превеждате ли тази книга?Жалко. Много е хубава..и само проверявам,но винаги няма нищо.

    • M. Alexandrova says:

      Преводът на книгата не е спрян. А ако това се случи, задължително ще бъде обявено в сайта за всички читатели. 🙂 Наясно съм, че от доста време не съм качвала глава, за което се извинявам, но съвсем скоро ще наваксам. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!