Четвърта глава

Четвърта глава

Бален

Неконтролиран. Така се чувствах, когато бях около тази жена. Отричах го в продължение на две проклети ужасни години, но сега, държейки я в прегръдките си… Господи, необходимостта ми от нея беше като огън, който бе невъзможно да угася. Непоносимо… дори неестествено. Всичко това не беше нормално, ала нямаше значение. Нуждаех се единствено да я целуна.

Когато вкусих устните й, оставих трайни следи върху тях, тъй като жадувах за това, което бе мое. Нея. Тази жена. Исках да кажа на всички, че можеха да вървят по дяволите, а след това щях да я отведа със себе си.

Бягство.

Но това не бе решение. Вероятно щях да бъда заловен, а никога не бих рискувал живота й. От деня, в който я оставих, се опитвах да забравя очите й. Свирепи. Решителни. Канелени. Очи, които се бяха удавили в мъка. Всеки път, когато притворех клепачи, си я представях. Свободният й дух, който някога е бил впримчен в полета на птиците, сега се блъскаше в смъртоносния капан, изваян от жестокостта на отвличането.

Исках да я освободя.

Тя разкопча палтото ми и докосна с длани гърдите ми. Пенисът ми се втвърди и аз простенах. Изгарях от желание да я съблека гола, притискайки я до стената и да я чукам до припадък, докато не изкрещеше името ми. Но това никога нямаше да се случи. Беше опасно. Боже, дори не биваше да съм тук. Езикът й смело проникна в устата ми и аз изгубих контрол над сетивата си. Ръката ми, която бе обгърнала кръста й, се обви дори по – здраво. Трябваше да я усещам възможно най – близо до себе си, макар да знаех, че никога нямаше да бъде достатъчно.

Давех се, засмукан от бездната.

Без тази жена аз бях нищо.

Дани

В мига, в който той ме придърпа към себе си, всеки здрав разум се взриви, сякаш бе докоснат от динамит. Настойчив. Езикът му беше като кадифе, каращо сърцето ми да забие лудешки. Покоряваше ме със своята сила и мощ.

Целувката му се премести върху брадичката, а след това нежно погали ключицата. Наклоних глава назад и не посмях да отворя очите си. Страхувах се, че щях да осъзная, че това бе просто сън. Измислена реалност.

Мечта, породена от вино.

– Дани. – Прошепна в ухото ми. Устните му погалиха месестата част. Електричество премина през цялото ми тяло, намествайки се някъде между краката ми.

Не беше възможно виното да предизвиква нещо подобно. Това бе истинско. Той беше истински. Ръцете му ме сграбчиха, а устните му се движеха по шията, оставяйки след себе си парещи следи. Стенех, уловена в капана на желанието.

Нежно захапа плътта, което предизвика проблясък от ужас, който усетих като токов удар в стомаха. Извиках, откъсвайки се от прегръдката му. Притиснах дланта си до врата и спомените ме връхлетяха. Залитнах назад, загубих равновесие и се приземих върху дупето си.

Той се приближи до мен и ми подаде ръка, а очите му бяха присвити. Запълзях объркано, докато не ударих гърба си във вратата.

– Не, недей. – Спря, а тялото му замръзна. Болка помрачи изящните черти на лицето му. Притвори клепачи, а външните ъгли на устните му се изпънаха.

– Това не биваше да се случва. – Прокара пръсти през косата си. – Мамка му. Това беше наистина лоша идея.

В ума ми цареше хаос. Бъркотия от цветове, чувства, изплуващи от миналото, смесени с реалността. Съзнанието ми приличаше на пъзел, който отказваше да запълни последните парчета. И въпреки това… Не исках да ме оставя.

Трябваше да сложи край на болката ми.

Очите му проблеснаха и преди да се обърне, дълбоко в тях видях тъмнозелен оттенък, предвещаващ смъртоносна ярост. Отдалечи се. Оставяше ме. Не можеше да го направи…

– Да не си посмял да си тръгнеш! – Извиках, докато се изправях на краката си. – Проклет да си, но не можеш да ми причиниш това!

Затичах се след него, но той просто продължи да върви. Нямах друг избор. Хвърлих се върху гърба му и забих юмруците си в мускулите му, а сълзите се стекоха по бузите ми, отразявайки безсилието ми да се справя с цялата тази каша.

– Две години. Две години чаках теб…

Гръбнакът му се стегна, а ръцете му се свиха в юмруци. Той пое атаката, без да се опита да се защити. Удрях го отново и отново. Исках да го нараня така, че да усети болката, която аз чувствах отвътре. Ала всъщност копнеех да се обърне, да ме вземе в ръце и отново да ме приюти в прегръдките си.

– Защо дойде? За да ме измъчваш? – Гласът ми изневери. – Вече достатъчно страдах. За мен дори въздухът е отровен. – Ръцете ми все още лежаха върху гърба му, готови да нанесат удар. – Но ти можеш да ме освободиш, нали? Знаеш какво се е случило!

Чух го тихо да проклина, поемайки си дъх. Сълзите ми спряха, макар отвътре да ридаех… за себе си, за него, за нас. И двамата бяхме ранени. Знаех това, както знаех името си. Той ме бе закрилял. Чувствах се по същия начин, когато погледнех картината му – в безопасност, сякаш именно той бе направил нещо, за да сложи край на страданията ни.

– Трябва да ме забравиш, Дани. Пусни ме да си отида.

– Не! Не мога. Кажи ми! – Умолявах го. Никога не си бях помисляла, че щях да се моля на мъж… до този момент. Съсипваше ме… Но не се ли бях превърнала отдавна в развалина? – Какво се случи с нас?

– Не можем да правим това. По – добре е да забравиш… всичко.

Тръпки преминаха по гърба ми, а ръцете ми отпуснаха хватката си.

– Не смей да ми казваш кое е най – добро за мен! Ти дойде тук! Защо? – Не отвърна нищо. – Погледни ме! – Сграбчих палтото му и се опитах да го накарам да се обърне. – Дявол да го вземе, погледни ме! – Споменът за неговия глас ме удари като торнадо… Бях чувала същите тези думи.

Замръзнах.

Той се възползва и с един натиск се освободи напълно от мен, крачейки бързо към задната врата. Поколеба се. Сложи ръка върху дръжката, а аз затаих дъх, надявайки се, че щеше да остане. Тогава той я отвори и изчезна… за секунди. Наблюдавах го как си отиваше. Тялото ми се разтрепери, когато вратата се затръшна и безпокойството ме обгърна в прегръдките си. Сякаш единствено когато бях с него изчезваше. А сега той си беше отишъл и аз отново се потапях в своя ад. Ритнах статива, а той се разби на пода.

Започнах да крещя… докато не усетих пареща болка в областта на дробовете си.

Бален

 Облегнах се на вратата, наведох глава и прокарах пръсти през косата си.

– Мамка му. – Вцепених се, когато чух удара и виковете й. Исках да се върна, да я взема в прегръдките си и никога вече да не я пусна. По дяволите, каква каша забърках… Да си отида беше единствената ми възможност. Ако й кажех какво се бе случило и че бях един от Белязаните, щях да поставя живота й в опасност. Тази вечер намерението ми бе единствено да й докажа, че не бях просто плод на нейното въображение. Исках просто да спре да се измъчва.

Всичко се прецака. Аз. Тя. Цялата история…

Последните две години бяха ад, борех се всеки ден със скапаната отрова, която течеше във вените ми. Всеки Белязан знаеше, че вампирската кръв опетняваше, унищожаваше силата ни и засилваше жаждата, докато накрая не ни превърнеше в жалко подобие на разумно същество, готово да извърши всичко, да убие всеки, за да се докосне отново до своя наркотик. Точно затова бе толкова важно никога да не докосваш тази гадост.

Повечето вампири бяха бездушни копелета, които нямаха никакви притеснения да отнемат животи. Всъщност не изпитваха угризения за нищо. Ежедневието, изпълнено единствено с жажда за кръв, ги направи опасни за хората. А работата на Белязаните беше да попречат това да се случи. Ала тази война не бе единствената, която водехме. Новият СЦД, Световен център за Другите, постоянно нарастваше из под земята и беше точно толкова смъртоносен, колкото вампирите. Докато бях принуден да бягам, се натъквах на много задници, които се размножаваха като буболечки. Безмилостни вредители.

Няколко пъти дори бях готов да се отдам на влиянието на вампирската кръв. Ала споменът за Дани ме държеше далеч от изкушението. Нейната сила. Гласът й. Ароматът й. Господи, всичко около нея. Бягах от Белязаните, от Уолърън – моят Талдебуру… и от Дани.

Мамка му, бягах от всичко и всеки, когото познавах.

Не беше лесно да се скриеш от собствения си вид. Особено когато всеки един от нас бе дарен със специален подарък, направен от самата природа. Пет различни сетивни способности. Единствената причина, поради която все още не ме бяха заловили, бе защото бях един от Преследвачите. Бях ненадминат в покриването на следите и аромата си.

Бях успял да избегна всички, като постоянно се движех. Посещавах места, които привличаха множество тълпи от хора. Никога не се задържах някъде повече от два дни. А сега бях прецакан, защото дойдох да видя своето момиче. Киър и Джедрик знаеха, че се бях върнал и със сигурност щяха да уведомят Уолърън. Нямаше да му отнеме много, за да ме намери.

За предателството си заслужавах смърт. Но това беше и моят шанс да докажа на Дийкънри, че все пак Белязаните можеха да се справят с вампирската кръв, ако се наложеше да я консумират. Смъртта не бе единственият изход. Трябваше да призная, че не се завърнах само за да им докажа това… Дойдох в Торонто заради Дани. В деня, в който я оставих, знаех, че нямаше да бъда способен да стоя далеч от нея. Дори от разстояние щях да я наблюдавам, за да се уверя, че бе в безопасност.

Надявах се да видя борбата в очите й. Борбата, с която се запознах в първия ден, в който се срещнахме в ада. Но това, с което се сблъсках… разкъса ме на парчета. Портретите ми… Прецаках ръката си в мига, в който видях закачената картина над леглото й.

Разкриването на Белязаните щеше да се отрази на моята съдба – мигновена смърт. Никой човек не биваше да знае за безсмъртните Белязани, освен ако Уолърън не бе позволил, давайки своята заповед. Малко вероятно, особено като се имаше предвид, че той бе най – безчувственото копеле, с което някога се бях сблъсквал.

Погледнах към втория етаж и забелязах, че лампите в банята светеха. Видях я да се разхожда до прозореца в копринената си червена пижама.

Прокарах треперещите си пръсти през косата и ритнах кофата за боклук, а звукът отекна по алеята.

– Мамка му.


* Световен център за Другите (СЦД) – В продължение на хиляди години множество организми, които са оцелели след ледниковия период, са останали скрити от света. Преди сто години се появяват на повърхността на Земята под формата на насекоми. Интелигентни. Могат да обитават тялото на скоро починал човек, притежавайки дори душата му. Трансформацията се случва в рамките на седем дни, в зависимост от видовете. Притежават силите на Призраците. Защитени са от топлина и минерали от ядрото на Земята.

* Талдебуру – Ръководител на група

* Дийкънри – Събрание (парламент), което е съставено от четири Призрака, двама Белязани и една Вещица. Те установяват законите и определят наказанията за тези, които живеят според Годез Азура.

* Годез Азура – Богинята на Царството. Създадено е от Белязаните и Призраците. Също така е прието и като Богинята на Вещиците.

* Царството – Неземно владение, обитавано от Призраците. Дийкънри заседава единствено там.

 

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

6 Responses

  1. Мими says:

    Здравей! От скоро следя сайта ти и съм удивена! Преводите са страхотни. Книгата изглежда доста интересна, въпреки че главите са доооста кратки… 😀 Благодаря за това, което правиш, предоставяйки ни възможността да се запознаем и с книги, които няма да бъдат преведени от българските издателства. Страхотна си!

    Дано не те притеснявам, но бих искала да попитам кога ще качваш продължение на твоята книга? “Три процента щастие” направо ми взе ума… Пишеш толкова пленително, направо забравям за всичко останало. Историята изглежда суууупер интересна и Анабел е много надъхваща героиня. 😀 Нямам търпение да разбера за какви свръхестествени същества става въпрос (видях от страницата ти във фейсбук, че романът е фентъзи). Планирала ли си дали ще бъде само една част или цяла поредица? Задавам много въпроси… Но честно казано фентъзито не е моят жанр (предимно, защото днешните автори пишат единствено за секси вампири, което понякога омръзват)… докато не прочетох теб. В началото бях много скептично настроена, защото никъде не бях срещала името ти и предположих, че се занимаваш чисто любителски, а обикновено това (чела съм много авторски неща по различни сайтове и страници) е далеч от професионалното ниво… Но трябва да призная, че си ужасно добра. Истински и неоспорим талант! Надмина всички мои очаквания. Не съм професионалист, но като страстен читател мога да кажа, че МНОГО повече ми харесваш дори от утвърдени автори (включително и от авторката на “Стиджиън”). Притежаваш много рядък талант, когато чета главите ти и сякаш изобщо не става въпрос за българско момиче, което пише, когато има свободно време… Не знам дали си посещавала курсове или не… но определено това е нещото, с което трябва да се занимаваш. Поздравления!

    • M.Alexandrova says:

      Здравей! Много благодаря за прекрасните и топли думи. 🙂 Радвам се, че “Стиджиън” ти допада, защото доста дълго време се колебаех дали да превеждам точно нея… 🙂
      Относно “Три процента щастие”… Не мога да кажа със сигурност кога ще кача продължението. Работя върху трета глава, но все още не съм я завършила. По принцип възнамерявам книгата да се превърне в трилогия, но това ще се случи с течение на времето.
      Не си фенка на фентъзито? В такъв случай наистина се надявам да те спечеля и с продължението, и със свръхестествените същества. Доста са… нетипични. Особено тези, върху които се акцентира историята. Желанието ми е “Три процента щастие” да бъде различна, защото също чета много и често ми писва от еднотипните поредици (дори и да са добри).
      Не съм посещавала курсове или нещо подобно. Случайно започнах да се занимавам с писане. 🙂 🙂
      Коментарът ти наистина ме зарадва! И отново ти благодаря за споделеното мнение! 🙂

  2. iveto says:

    Много ми харесва☺ Благодаря и адмирации за това, което правиш. Радвам се че вече всичко е наред. Мислех, че проблема е при мен. Очаквам с нетърпение всяка следваща глава. Поздрави?

    • M.Alexandrova says:

      И аз благодаря! 🙂 :-* Надявам се и повече да няма подобни проблем със сайта. 🙂

  3. Buubuu says:

    Кога може да очакваме следващата глава *.*

    • M.Alexandrova says:

      Днес (малко по-късно) 🙂 Превела съм я, трябва само да направя последни корекции и я публикувам. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!