Тринадесета глава

Тринадесета глава

Дани

Болката, която почувствах, когато се събудих и осъзнаx, че него го нямаше, беше ужасна, а след няколко часа усещането бе сякаш емоциите ми се намираха в блендер, който ги разбиваше с острието си на възможно най – мощната скорост. Празнотата беше пуста емоция и, естествено, аз го разбрах. Господи, възможно ли бе да изпитвам физическа болка, когато бях емоционално наранена? Стомахът ми щеше да ме убие, а и главата ми пулсираше като след прекарана тежка нощ, през която бях смесвала уиски текила и бира.

Простенах и се изтегнах на леглото, тъй като имах чувството, че щях да припадна. Тръпки преминаха по тялото ми. Сърцето ми биеше бясно. Потях се и безпокойството се увеличаваше с всеки поет дъх. Простенах отново, когато коремът ми се стегна… О, по дяволите. Измъкнах се от завивките и се затичах към банята точно навреме, за да изхвърля съдържанието на закуската си в тоалетната.

Може би бях хванала грип или нещо подобно. Вероятно стресът от последните дни също бе допринесъл за състоянието ми.

Измих лицето си и се погледнах в огледалото. Кожата ми беше пепелява на цвят, а около очите ми се забелязваха тъмни кръгове. Последният път, когато бях боледувала, бе в началното училище, защото Боби Фрадкин зарази половината клас.

Взех три ибупрофена, измих си зъбите и коленичих пред тоалетната, за да повърна отново. Сега лекарствата със сигурност нямаше да подействат. Днес гримът щеше да бъде моят най – добър приятел.

Потях се обилно, докато си слагах очната линия и накрая, когато приключих, изглеждах по – зле и от преди.

Взрях се в огледалото.

– Господи, Бален, защо се чувствам сякаш… имам нужда от теб? – Всичко в главата ми беше объркано… емоциите, усещането, че падах от ръба на скала в очакване на сблъсъка с твърдия паваж. – Мамка му. – Бавно се свлякох на пода, придърпах колената си към гърдите и обвих ръце около тях.

Какво, по дяволите, не ми бе наред? Почти не познавах този мъж и въпреки това… Господи, полудявах. Имах чувството, че умирах, защото той не беше с мен.

Бях оцеляла сама. Без майка, но с баща, който се опитваше да ме подкрепя със своето постоянно състояние на депресия. Почина в деня, в който майка ми си отиде. Той бе просто черупка, изобразяваща някакво съществуване, преди да пръсне мозъка си.

Борих се в живота и успях като художник, без помощ. Сама. Тогава защо се нуждаех толкова много от този човек, че чак от отсъствието му ме болеше? Защо се разпадах?

Сплат измяука и докосна с лапа крака ми.

– Господи, Сплат, дори не мога да преглътна мисълта за храна, а ти искаш да отворя кутия от твоята отвратителна и миризлива закуска с парченца месо и сос?

Легло. Трябваше да си почивам няколко часа. Днес нямаше да отварям галерията. Каквото и да беше това, изглежда нямаше да си отиде толкова бързо. Бях изминала половината път, когато спрях. Вгледах се в леглото, където Бален бе лежал снощи. Тръпки преминаха по тялото ми и аз се разтърках с ръце. Никога не бях вярвала в предчувствията, но… Студ изпълни вените ми и страховита сянка окова ума ми.

Болка.

Смърт.

Залитнах назад. Сълзи се стекоха по бузите ми. Изстенах, когато остра болка сграбчи вътрешностите ми, сякаш някой ме бе наръгал с нож.

Свлякох се на пода.

А след това… тъмнина.

Бален

– Нещо не е наред с нея. – Разкопчах колана си и се изправих. – Трябва да се върнем.

Уолърън остана все така облегнат на седалката със затворени очи.

– Твърде далеч сме. Невъзможно е да я усетиш оттук.

Започнах да крача из частния самолет с ръка, заровена в косата. Глупости, това бе Дани. Изпитваше болка. Беше болна. Господи, усещах мъката й с всяка глътка въздух.

– Не, тя е, за Бога. – Бях наясно, че способностите ми не бяха в състояние да доловят аромата й от това разстояние. Нямаше никакъв смисъл, но логиката можеше да върви по дяволите, защото знаех, че бе тя.

Уолърън отвори очи и усетих натиск върху ума си.

– Невъзможно е.

Спрях да крача.

– Майната му. Тя е в опасност.

Думите ми не оказаха никакво въздействие върху Уолърън. Вместо това мъжът седна обратно на мястото си и ме погледна със студените си и безизразни очи. Искаше ми се да можех да прочета ума му, защото в този момент с нищо не показваше, че би се заинтригувал, ако Дани умреше.

Някой трябваше да замъкне задника си в къщата й. Бяхме твърде далеч, за да използвам телепатия, така че посегнах към телефона, който се намираше на гърба на една от седалките. В мига, в който ръката ми се докосна до предмета, усетих електроенергията, която прободе тялото ми. Рязко се обърнах към Уолърън.

– По дяволите. Поне веднъж в живота си не бъди студенокръвно копеле.

– Трябва да се успокоиш, защото в противен случай ще те поставя в ДС. – Уолърън вдигна телефона.

Тихо го прокълнах, а след това затворих устата си. Дълбокият Сън представляваше състояние на безсъзнание и само Талдебуру, както и малка част от Белязаните бяха способни на това.

Внезапно всички емоции, които долавях от Дани, се изпариха. В гърдите ми се отвори черна дупка, когато паниката нарасна.

– Не! – Изревах. Стиснах челюстта си, защото вътрешностите ми бяха готови да експлодират на милиони парчета. Дани.

– Киър каза, че Анстис спи, за да се възстанови, тъй като се е наложило да излекува Джедрик. Той се е натъкнал на Дълъг Врат преди час. Деймиън ще отиде до галерията.

– Деймиън? Той е задник. И мрази жените. – От всички членове в историята на Белязаните, Деймиън бе най – големият кретен. Е, може би Килтър беше дори по – лош, но никога не го бях срещал, а мразех да си правя изводи само заради мнението на останалите. – Трябва да се върнем.

Уолърън бръкна в предния джоб на палтото си и извади бонбонена кутийка с патешка глава. Той щракна и бяло хапче се плъзна в ръката му, което само след секунди се озова в устата му.

– Дийкънри произнесоха своята присъда за престъпленията ти. Ще бъдат наистина ядосани, ако не им се подчиня и не те поставя в Покой. Ако пренебрегнем изгнанието, ще наложат смърт.

– Готов съм да поема риска.

Челюстта му се стегна и присви очи.

Дишането ми беше дълбоко и накъсано. Усетих безпокойството, което проникваше в тялото ми и се забиваше като пирони в кожата. Уолърън изглеждаше прекалено спокоен, приемаше това, което се случваше, сякаш знаеше…

– Какво ти каза Делара? Защо не ме постави в Покой? Вярно ли е? Ще умре ли Дани? Какво, по дяволите, става?

– Моите решения не те засягат.

– Ако имат нещо общо с Дани, определено ме касаят. – Опитах се да успокоя микса от страх и гняв. Нуждаех се Уолърън да нареди на пилотите да обърнат самолета и с нищо нямаше да помогне, ако го ядосвах допълнително.

– Каквото и да ти е казала Делара, трябва да е било дяволски важно, за да те накара да промениш мнението си и да рискуваш да се изправиш пред гнева на Дийкънри, защото в противен случай никога не би им се противопоставил. Но в този момент единственото, което ме интересува, е Дани и ако тя бъде наранена, ще се превърна в най – яростния Белязан, който някога си срещал.

Гласът на Уолърън се понижи, а татуировката на врата му трепна.

– Заплашваш ли ме?

Ръмжене се откъсна от гърлото ми.

– Това не е заплаха. Казвам какво ще се случи.

Не биваше да говоря така, но имах усещането, че всичко се изплъзваше – дори Дани.

– Ароматът й… Тя е… – Не можех да пророня и дума повече. – Не мога да я загубя.

Отпуснах се на една от кожените седалки и зарових глава в ръцете си.

– Ще я изгубиш при всички случаи. Тя е човек и е смъртна.

Вцепених се. Мразех факта, че казваше истината.

Телефонът му звънна и Уолърън отговори. Размениха се няколко думи, а след това той затвори.

Срещна погледа ми със своята студенина и безизразност.

– Деймиън е с нея. Болна е. Той смята, че е някакъв грип.

Настинка? Глупости. Беше нещо различно. Трябваше да се върна при нея.

– Той ще остане при нея, докато Анстис не се възстанови напълно, за да го смени.

Мамка му.

Мамка му.

Мамка му.

Дани

– Какво, по дяволите, не е наред с теб?

Нямах време да реагирам или отговоря на намръщения мъж с внушителна външност, който стоеше до леглото ми, защото нова вълна, предизвикана от гаденето, ме удари. Той изсумтя, а след това ми подаде кофата за боклук от банята. Наведох се и с пресъхнало гърло се изплюх.

Забелязах татуировката, която се разпростираше по вътрешната страна на ръката му и се скриваше под бялата тениска. Косата му беше гарвановочерна, а челюстта – квадратна. В тъмните му очи не се забелязваше никаква дружелюбност. Върху лявата му буза имаше назъбен белег, който трепна и превърна погледа на страшния мъж в заплашителен. Какво, по дяволите, правеше в спалнята ми този мускулест и ядосан неандерталец, държащ кофата за боклук, за да повърна?

– Кой си ти? И как влезе тук? – Не очаквах отговор. Чувствах се ужасно безпомощна, без оръжие, с изключение на глупавата кофа за боклук. Въпреки че бях сигурна, че ако се опитах да го ударя с нея, щеше да се смее до припадък.

– Казвам се Деймиън. Анстис ме изпрати.

Трябваше да се досетя. Изглеждаше точно като един от приятелите на Киър. Всъщност, като се замисля, Бален също. Непоносима болка прониза главата ми и аз поставих ръцете върху ушите си, поемайки си дъх.

– По дяволите. – Размахах пръст към вратата. – Изчезвай.

Той бръкна в джоба си, извади мобилен телефон и набра някакъв номер. Звъненето отекваше отново и отново, докато накрая не чух мекия, но отпаднал глас.

– Говори с приятелката си. – Каза и рязко ми подаде телефона. Дръпнах го, а той продължи да се взира в мен.

– Не искам да говоря с теб. И как, по дяволите, разбра, че не се чувствам добре? Още тайни?

– Звънях ти и ти писах около хиляда пъти, но ти не ми отговори. – Отвърна Анстис. – Деймиън беше наблизо и го помолих да мине през галерията, за да провери дали си добре. Казах му къде са скрити ключовете, защото се разтревожих.

– Е, не го харесвам. – Чух сумтене и погледнах нагоре към Деймиън, който тихо бе промърморил същото. – Настинала съм и реших да не отварям галерията. Можеш да кажеш на неандерталеца да си върви.

– Ще дойда да те проверя.

– Не. Не искам да те виждам.

– Твърде жалко. – Отговори Анстис. – Ще се видим след малко. – Преди да й отвърна, тя затвори.

Натиснах бутона „Прекрати“ и върнах обратно телефона на Деймиън.

– Вече може да си вървиш.

– Да, но това няма да се случи. – Троснато отговори и прибра телефона в джоба си.

Бях готова да му възразя, когато остър спазъм прониза стомаха ми. Облегнах се на таблата, затворих очи и усетих стичащата се пот от челото по бузите ми.

– Изглеждаш отвратително.

– Наистина ли, Шерлок? – Казах и стиснах зъби. – Ти си истински гений.

– Слушай, кукло, искам да съм тук точно толкова, колкото и ти, така че остави сарказма настрани и може би ще успеем да се разберем, докато Анстис пристигне. Имам по – важни неща за вършене.

– Тогава си върви. Не те спирам. И ме наречи „кукло“ още веднъж и ще… – Нов спазъм. Придърпах краката си и ги обгърнах с ръце. Господи. Може би имах хранително натравяне.

Помислих, че мъжът си отива, когато се отдалечи, но той просто влезе в банята. Чух го да рови по шкафовете. Звукът от нещата, които хвърляше в мивката, прониза ушите ми. Вдигнах ръце, за да ги покрия.

– Вземи ги. – Деймиън стоеше до леглото.

Не можех да говоря повече. Той сложи три малки бели хапчета в устата ми и след това наля вода в гърлото ми. Изкашлях се и водата се разпръсна навсякъде, включително и по брадичката ми. Притиснах отново корема си, когато болката стана непрекъсната.

Може би умирах. Помислих, че чух звън на телефон, но дешифрирането на звуци ме затрудняваше все повече. Затворих очи и се оставих да бъда погълната от мрака в съзнанието ми.

– Пуснете ме! – Стиснах железните лостове на клетката. – Господи, остави ме да изляза оттук!

Дръпнах вратата. Тя издрънча, но не поддаде на натиска. Клетката беше вдигната на три етажа във въздуха, висяща от верига, която бе прикрепена към тавана на някаква пещера.

По дяволите, бях под земята. В проклета клетка, като животно.

Погледнах надолу към двамата мъже, застанали до стоманената маса. Стаята бе тъмна, с изключение на огромната каменна камина, която излъчваше оранжево сияние.

Чух пъшкане и очите ми се приковаха отново в масата. Господи, към нея беше прикован мъж.

– Кои сте вие, по дяволите? – Изкрещях. – Какво искате? – Никой не ми обърна внимание.

Последното нещо, което си спомнях, бе как група мъже ме сграбчиха от алеята. Анстис? Какво се беше случило с Анстис? И Киър? Нападнаха го, а след това… нищо.

Крачех из петте фута клетка, докато страхът ми ескалираше. Кои, по дяволите, бяха тези психопати? Какво искаха от мен? Някакъв култ, към който желаеха да ме принесат? Господи, надявах се да не беше това.

Проехтя силен звук от пукот.

Изправих се до една от страните на клетката и сграбчих решетките, гледайки надолу. Очите ми се разшириха, а след това изкрещях. Ужасът премина по цялото ми тяло. О, Господи. Не. Господи. Не. Чукът се стоварваше върху крака на мъжа отново и отново.

Те го измъчваха. Исках да се откъсна от гледката, но бях вцепенена и продължавах да се взирам. Очите му бяха отворени и дори не трепна, когато чукът го удари отново. Мъртъв ли беше? Как би могъл просто да лежи там?

Бях ли следващата?

Залитнах назад, а гръбнакът ми се опря в лостовете. Трябваше да се измъкна оттук. Но нямаше изход, дори и да успеех да се промуша между решетките. Намирах се на двадесет фута над земята и не разполагах с нищо, което да олекоти падането ми, ако скочех. Покрих ушите си, когато пукотът отекна отново.

Счупване.

Мъжът изсумтя.

Стон.

Смях.

– Спрете! Спрете! – Крещях.

Свлякох се надолу по решетките, докато дупето ми не удари пода и свих краката си до гърдите, сложих длани върху ушите си и се залюлях напред-назад. Сълзи се изплъзнаха от очите ми, когато реалността от това, което бях видяла, ме връхлетя.

Които и да бяха тези мъже, те се наслаждаваха на болката. Смееха се. О, Господи. Какво щяха да ми направят? Какво искаха? Защо причиняваха това на онзи мъж?

Нещо щракна до главата ми. Вериги издрънчаха, когато друга клетка се издигна нагоре. Изправих се на крака и отново погледнах надолу.

Мъж, облечен целият в черно, управляваше лоста, а другият прекоси стаята и изчезна зад една колона. Долових скърцането на отваряща се и затваряща врата. 

Клетката се изкачи до равнището на моята, люлеейки се и на един крак разстояние. Поех си дъх, когато видях мъжа, който бяха измъчвали, да лежи върху металния под. Кракът му беше в странно положение. Дънките му бяха разпокъсани, както и черната тениска, която разкриваше две дълбоки рани, през които се процеждаше кръв. Писъкът пулсираше в гърлото ми, заплашващ да се изплъзне от устните ми заради ужасяващата гледка. Преглътнах няколко пъти, опитвайки се да не повърна.

– Господине. Хей, господине.

Широките му рамене се размърдаха и главата му се извърна настрани. Очите му все още бяха затворени, а лицето му – бледо и измъчено. Господи, колко време бе прекарал тук? Чух звука от водата, която пълзеше по тръбите и след това видях как се процеди през дупките на устройството, намиращо се на върха на клетката. То пръсна малко вода върху мъжа и спря. Няколко минути по – късно повтори процедурата.

Мъжът простена, когато се опря върху решетките. Използва ръцете си, за да намести деформирания си крак до по – нормално състояние.

– О, Господи, защо ти причиниха това?

Очите му се отвориха и блеснаха. Разтреперих се, когато зелените му ириси срещнаха моите. Те бяха тъмни и измъчени, жестоки като на диво животно, готово да напада. Устните му се изкривиха и стисна острата си ъглова челюст. Изглеждаше сякаш психически беше готов за битка, но тялото му бе толкова опустошено от болка, че мускулите му отказваха да сътрудничат. Имаше татуировка, разпростираща се по едрите му ръце. Всъщност, той беше изваян от мускули. Ако не се намирахме в този ужасен сценарий, бих казала, че изглеждаше наистина секси. Горещо лошо момче, а когато срещнах погледа му, разбрах, че мъжете, които го бяха измъчвали, се опитваха да пречупят именно това в него.

– Какво искат от нас?

Очите му се взряха в мен. Наблюдаваше ме спокойно. Все още не бяха успели да го пречупят.

– Болка. – Каза.

Сърцето ми заби по – бързо, а отвращението ми се надигна като торнадо, заплашващо да помете всичко пред себе си, включително и здравия ми разум.

– Защо? Аз дори не знам кои са тези психопати.

Главата му се наклони на една страна и аз ахнах, когато видях обезобразената тъкан на врата му. Ръката ми се плъзна по синината под дясното ми ухо. Усмивката му беше злокобна и веждите му се повдигнаха, докато наблюдаваше реакцията ми.

– Да, кръв също. – Добави той.

Затичах се към другия ъгъл на клетката, паднах на колене и повърнах. Имах волята на желязо, но всичко се бе изпарило току-що. Гласът му бе дълбок и накъсан, когато продължи.

– Те нямат никакви чувства. Нито угризения. И…

Избърсах устата си с ръка и обърнах глава.

– Какво? – Трябваше да знам. Нуждаех се да науча какво ще ми причинят.

– Той никога няма да се откаже, докато не получи това, което желае.

– И какво иска? Никога не съм виждала тези копелета през живота си.

– Жена. Могъща жена, която да го направи по – силен. – Прокара ръка през лицето си и изтри водата. – От теб? – Сви рамене и се ухили с предпазливи движения. – Нямам представа какво иска от теб.

Останах на колене и се плъзнах по металния под, за да се приближа към него.

– От колко време си тук? Кои са те?

Не отвърна нищо, очите му се плъзнаха по тялото ми, а след това се върнаха отново върху лицето ми. Пулсирането в главата ми нарасна, сякаш великолепните му очи проникваха в мен. Изведнъж спря.

– Може би седмица. Не съм сигурен. Времето е склонно да тече незабелязано, когато си тук. – Прокара ръка през мократа си коса. – Не се бори с него.

– Да не си полудял? Веднага щом ми се отдаде шанс, се махам оттук. – Той се намръщи, а аз кимнах към устройството, което го пръскаше. – За какво е водата?

Мълчеше.

Видях болката в скулите му, веждите му се понижиха, очите се затвориха и линиите на лицето му изпъкнаха.

– Добре ли си? Имам предвид… знам, че не си след това, което ти причиниха. Как е възможно все още да си в съзнание?

– Не се бори с него. – Повтори ми. – Ако го направиш, ще бъде дори по – лошо.

– Майната му на това. Ти може би си способен да стоиш и да понасяш мъченията, които ти прилагат, но аз със сигурност няма да се примиря. Един шанс, всичко, което ми трябва, за да се измъкна.

– Шанс, който никога няма да получиш. – Той отпусна главата си върху решетките и затвори очи.

Седнах и обвих ръце около краката си. Мразех тишината, искрите на огъня бяха единственият звук в подземния ад.

– Как се казваш?

– Бален.

– Аз съм Даниел – Дани. Тези копелета ме сграбчиха, докато се прибирах от вечеря с приятели. Мисля, че това са същите момчета, които нападнаха мъжа, с когото приятелката ми се среща. – Чух го да проклина. Помислих, че каза: „Толкова съм прецакан“, но беше твърде тихо, за да съм сигурна. – Полицията търси ли ги? Или нас?

Той изсумтя.

– Какво се предполага, че означава това?

– Полицията никога няма да дойде да те спаси, малката. – Каза той.

– Не ме наричай така.

Той отвори очи, а главата му се наклони, за да ме погледне.

– Малка си в сравнение с мен. – Е, да, той изглеждаше висок шест фута. – И нежна.

Нежна? Не ме бяха наричали така, откакто баща ми почина. Въпреки че бях бунтовник, умно хлапе, което говореше каквото му дойдеше на ума, баща ми отказваше да приеме, че бях всичко друго, но не и неговата нежна роза. Устата ми беше успяла да ме вкара в множество проблеми в училище.

Хей, Бален, когато избягам, ще разкажа всичко на полицията, за да те спаси. Не си мисли, че просто ще те оставя тук.

– Няма да избягаш. – Въздъхна. – По дяволите, може би, ако имаме късмет, другите ще ни намерят, но без тяхна помощ никога няма да се измъкнем.

– Господи, ти наистина си негативен. – Разтърсих глава. Започвах да се чувствам по – добре, докато разговарях с този мъж. Нормалност. От това се нуждаех. Някаква нормалност. – Нямаш ли поне малко вяра? Искам да кажа, хората се измъкват от лоши ситуации непрекъснато. Необходима е само една грешка и…

– Не разбираш. Те не са нормални. – Той удари с юмрук пода на клетката и металът трепна.

Стъпки.

Изправих се и стиснах решетките, за да надникна. Беше мъжът, който държеше чука. Той прекоси каменния под сякаш плаваше. Спокоен, уверен, висок, с дълга черна коса, стигаща до раменете. Даде знак на другия, който управляваше лоста, а след това повдигна главата си нагоре и очите ни се срещнаха. Червени. Очите му бяха червени. Господи, какви наркотици, по дяволите, използваше? Загубих равновесие, когато клетката ми започна да се понижава.

Страхът премина по кожата ми. Погледнах Бален, а той сграбчи решетките. Ирисите му бяха тъмни, почти черни, а погледът – настоятелен.

– Прави каквото ти казах. Не се съпротивлявай. Разбра ли? Той обича неподчинението. Забавлява се да наблюдава. Единствено ще влошиш нещата.

– Не мога.

– По дяволите, Дани. Не се опитвай да избягаш.

– Трябва да го направя. – Бален може би не беше способен да върви, но аз бях и със сигурност щях да се боря дори ако се наложеше да умра. Нямаше начин тези задници да ме пречупят, без да се съпротивлявам.

Клетката рязко спря, когато докосна пода. Приковах очите си върху мъжа, който приличаше на нещо като шеф. Стоеше с ръце зад гърба си, с непринудена стойка до металната маса. Потръпнах при вида на червените му очи, проблясващи на фона на светлината, хвърляна от огъня. Мамка му, изглеждаше силен.

Очите ми се стрелнаха към другия тип, който отключи катинара и вратата на клетката се отвори. Миризма на черно женско биле ме лъхна. Бях я усетила и когато ме отвлякоха.

Той посегна да сграбчи рамото ми.

– Дръж ръцете си далеч от мен! – Отдръпнах се и се огледах наоколо за нещо, което бих могла да използвам като оръжие. Ако успеех да…

Той присви очи, пристъпи напред, стисна ръката ми и ме измъкна от клетката, влачейки ме. Майната му. Реагирах, като го ритнах в пищяла. Измъкнах ръката си и забих юмрук в гърдите му.

Пръстите му се стегнаха и аз трепнах, когато ноктите му се забиха в плътта ми.

– Пусни ме, по дяволите.

Той не реагира, а просто ме завлече до масата. Мамка му, планът ми не бе проработил така, както бях очаквала. Възобнових опитите си, когато ме блъсна върху метала. Извиках, защото бедрата ми се удариха в твърдата повърхност. Опрях дланите си върху масата и го изритах с двата крака. Той изсумтя, тъй като го бях ударила в стомаха, но не ме пусна.

Изведнъж усетих нещо студено да обгръща лявата ми китка отзад, след което чух смеха на другия мъж.

– Безсмислено е да се бориш, Даниел. Ако пожелая, ще те принудя само с гласа си и ще се молиш за милост. – Той сви рамене. – Въпреки това ми харесва, когато се борите. Донякъде е забавно.

Само след секунди лежах по гръб, окована към масата, с една ръка над главата и раздалечени крака.

– Пусни ме, копеле.

– Боец. За мен ще бъде удоволствие да те опитомя.

Ударих глупака в лицето, докато се опитваше да окове и другата ми китка. Най – накрая успя да издърпа и нея над главата ми, заключвайки я. Дишах трудно, продължавайки да се боря с оковите, обгръщащи глезените и китките ми.

– Аз съм Ришард. – Тихо добави задникът, размахващ чука. – А ти си… великолепна, когато се бориш по този начин. – Той приближи ръката си до врата ми, а аз наклоних главата си на една страна в опит да избегна докосването му. Ноктите му бяха дълги и остри. Прободоха кожата ми.

Стисна трахеята ми.

Крайниците ми се обтегнаха срещу оковите, а тялото ми трескаво се мяташе, докато се мъчех да дишам. Веднага след като разхлаби хватката си, вдишах въздух колкото можех по – дълбоко.

Веждите му се повдигнаха.

– Въздухът е твоят живот, Даниел. Мога да го отнема за секунда.

– Майната ти. – Изплюх се в него, но пропуснах бузата му. Ръката му се спусна, удряйки ме през лицето. Стиснах зъби, отказвайки болката ми да му достави удоволствие. Той се усмихна, а ужасът се заби като куршум в гърдите ми.

Кучешки зъби. Копелето имаше шибани кучешки зъби.

Изкрещях. Усилията ми да се освободя бяха диви, а умът и тялото ми бяха хванати в капана на лудостта.  Кръв се стичаше по китките и глезените ми от режещия метал. Видях го как облиза устните си, а усмивката му се разшири. Господи, този наистина беше откачен. Думите на Бален преследваха съзнанието ми. Не се съпротивлявай. Как бих могла да се оставя, когато всичко, което исках, бе да се измъкна?

– Не го прави. – Знаех какво се готвеше да ми стори. Намерението му с тези зъби… – Господи, недей.

– Но трябва, захарче. Ти си твърде изкушаваща, за да ти устоя.

Изкрещях.


* Талдебуру – Ръководител на група

* Дийкънри – Събрание (парламент), което е съставено от четири Призрака, двама Белязани и една Вещица. Те установяват законите и определят наказанията за тези, които живеят според Годез Азура.

* Дълбок сън (ДС) – състояние на безсъзнание, на което само Талдебуру, както и малка част от Белязаните са способни.

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

6 Responses

  1. Нина says:

    Страхотен превод! Много е интересна книгата и с нетърпение чакам продължението! 🙂 Както и това на “Три процента щастие” в тази връзка ?

    • M. Alexandrova says:

      Радвам се, че ти харесва! 🙂 Ще се опитам възможно най – скоро да кача продължението и на двете книги. 🙂

  2. Ви. К. says:

    Став все по-интересно! ?? Благодаря за страхотния превод, наистина имаш невероятна сетивност! Забравям,че е превод дори. Нямам търпение за продължението! ????

    • M. Alexandrova says:

      И аз благодаря за милите думи! 🙂 Тези дни ще гледам да го кача! 🙂

  3. Десислава Димитрова says:

    Прочетох всичко което си качила и върху което си работила за два дни на един дъх и мога само да кажа АДМИРАЦИИ.очаквам с нетърпение продължението ти!

    • M. Alexandrova says:

      Благодаря ти! 🙂 Наистина се радвам, че това, което правя ти харесва и се надявам и за в бъдеще да е така. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!