Тридесет и шеста глава

Тридесет и шеста глава

 

Дани

– Господи, жено, представи си го, по дяволите. Имам по – добри неща за правене. – Килтър се облегна на дървото.

– Опитвам се.

– Типична жена. Не можеш да свършиш нищо. – Намръщи се и поклати глава.

– О, майната ти. – Взех един камък и го хвърлих към него. Той се наведе и камъкът мина над главата му. Затворих очи отново, стиснах юмруци и уста, концентрирайки се.

– Стараеш се прекалено много.

Успокой се. Концентрирай се. Представи си го. Почувствай го.

Но всичко, което си представях, беше Бален. Всеки път, когато затворех клепачи, той нахлуваше в съзнанието ми със своите искрящо зелени очи. Размахах ръце.

– Забрави. Не мога да го направя.

Килтър се отблъсна от дървото, лунната светлина се отразяваше в тъмните му ириси.

– Права си. Не можеш.

Седнах в снега.

Килтър се приближи и наведе над мен.

– Телекинезата изисква концентрация, която очевидно ти липсва. Дай ми ножа си.

Копеле.

Протегна ръка.

– Знам, че не ходиш никъде без него.

Извадих ножа от задния си джоб и го задържах в ръцете си, галейки дръжката, където името на Бален бе гравирано. Килтър го изтръгна от мен и преди да успея възразя плъзна острието по вътрешната част на ръката ми.

Ахнах, дръпнах се назад и покрих с другата си ръка раната.

– Шибан психопат. Защо, по дяволите, го направи?

Килтър вдигна ръката, с която държеше ножа и го хвърли с всичка сила през двора. Заби се дълбоко в кората на едно борово дърво.

– Защото Уолърън превърна живота ми в ад, принуждавайки ме да ти помогна. Искам да приключим възможно най – бързо. Болката е реалността. Сега можеш да се съсредоточиш върху това, което правим, вместо върху фантазиите, в които си заседнала.

Взрях се в кръвта, стичаща се от ръката ми. Раната беше повърхностна, но все пак болеше.

Килтър чакаше търпеливо и за първи път в живота си не направи тъпа забележка. Трябваше да го направя. За Бален. За мен. За нас.

– Просто искам да знаеш, че не те харесвам.

– Същото важи и за мен. – Отвърна Килтър. – Сега извади ножа от дървото, за да мога да се измъкна от този студ.

След четири дни, засипвайки ме с хапливите си забележки, се имунизирах срещу безчувствието му. Безмилостен, контролиращ, доминиращ и безкрайно груб, Килтър се настани в списъка ми с гадости. Въпреки това, той знаеше как да ме накара да свърша нещо и ме учеше как да се справям с новите си способности, което бе трудно и понякога разочароващо. Прогонването на Бален от мислите ми беше невъзможно и Килтър го знаеше.

Вбесявах се, че този тип знаеше как да се свърже с мен. Той беше единственият, който успяваше да ме измъкне от леглото, карайки ме да спра да се самосъжалявам. Единственият, който запращаше реалността в лицето ми. Караше ме да отвръщам на удара.

Чрез странния си, садистичен метод Килтър спаси самосъжаляващия ми се задник от самоунищожение. Не се нуждаех от доброта и мили думи, или прегръдки и сълзи. Имах нужда от жестоки, груби думи, които бяха специалността на Килтър.

Фокусирах се върху ножа, забит в кората на дървото. Студеният бриз преминаваше през косата ми, но аз едва го усещах. Раната на ръката ми пулсираше и тъпата, пулсираща болка ми напомняше, че беше истинско. Това беше реалността и дори да бе последното нещо, което щях да направя, проклетият нож щеше да помръдне.

Той ми каза да превърна въображението си в реалност. Всичко беше възможно, особено ако си Белязан. А това означаваше, че и Бален би могъл да се върне при мен. Може би ако работех по – усилено, усъвършенствайки уменията си, щях да съм способна да сторя нещо, за да му помогна.

– Спри да мислиш за него, мамка му и се концентрирай. – Изръмжа Килтър.

Сбърчих нос към него. Този тип не се притесняваше да чете нечии мисли и нямах търпение да придобия умението да го блокирам.

Фокусирах се. Ножът помръдна. Поклати се. Видях, че се случи. Натиснах по – силно, докато не започнах да се потя под дебелото зимно палто. Можех да се справя. Щеше да се случи, ако му позволях.

Ножът се разтресе и падна на земята, а стоманеното му острие проблесна върху твърдите купчинки сняг.

– Това е половин успех. – Каза Килтър, макар да видях намек за усмивка. – Достатъчно за днес. Утре отиваме в мола.

– Какво? Защо в мола? Ще избираме тиксо за устата ти ли? Защото с удоволствие бих искала да го направя.

Наполовина изгрухтя, наполовина изсъска.

– Събота е. Ще се учиш да се вслушваш в мислите на тълпи от хора. – Обърна се и тръгна към къщата.

О, това беше гадно. Другите в къщата внимаваха и блокираха мислите си, но понякога бях бомбардирана от мислите на хората, минаващи покрай нея. Килтър, разбира се, не искаше да прави бебешки стъпки. Вместо това възнамеряваше да ме хвърли в яма от мисли. Поне щях да се науча по – бързо.

Уолърън не ни беше посещавал, откакто Бален бе изчезнал. Никой нямаше представа какво се случваше с него. От това, което знаех, вече можеше да е поставен в Покой.

– Хей, Неизправния*. – Той мразеше прякора си и това го правеше още по – сладък, когато го използвах. Той не се обърна, но спря с ръка на дръжката. – Един ден ще се влюбиш.

– Налага се да ти пука за хората, за да го сториш. А аз не давам и пукната пара. – Отвори масивната, сводеста врата и влезе вътре.

Паднах върху снега и се вгледах в луната. Изненадах се, когато долових гласа на Килтър в съзнанието си. Щеше ли този мъж да ми даде някога и минута спокойствие? Вероятно беше забравил да ми каже да си гледам работата.

– Трансформацията в един от нас изисква издръжливост. Независимо дали го направи, за да спасиш живота си или не, Уолърън вярваше в теб. Иначе никога не би рискувал да ни изправи срещу Призраците. Единственото, което трябва да направиш, е да повярваш в себе си. Сега влез вътре преди да си измръзнала до смърт и Уолърън да се появи, за да срита задника ми, че съм го позволил.

Думите му ме хванаха неподготвена и не разполагах с отговор. Не че той очакваше такъв. Нищо мило никога не бе излизало от устата на този мъж. И все пак, беше прав. През целия си живот имах проблеми с вярата в себе си. Зарязвах всичко преди да получа възможността да се проваля, защото никога не допусках, че ще завладея нещо и ще спечеля. По – добре бе да кажеш, че си се отказал, отколкото, че си се провалил. Или поне в това бях вярвала аз.

Връзките ми го доказваха; приключи с тях преди да приключат те с теб и да пострадаш. Връзките ми никога не се прецакваха, защото аз ги напусках преди изобщо да започнат. Но сега беше твърде късно. Обичах Бален. Исках го в живота си. Вярвах, че това, което имаше между нас, нямаше да изчезне, че нямаше да се провали.

И ако се провалеше?

Да, щеше да боли като ада, но не ме ли болеше вече? Вероятно нямаше да получим втори шанс, но ако го направехме, със сигурност щях да се боря за нас.

Снежинка падна върху върха на носа ми и се разтопи. Влагата се просмука в кожата ми и аз затворих очи, докато други продължаваха да падат от небето. Представих си го в ума си, зелените му очи, наблюдаващи ме, ръцете му върху кожата ми, устните му, завладяващи моите. Въздъхнах, тялото ми се отпусна върху снега, потъвайки все повече и повече в усещането. Представих си, че дъхът му е перо, галещо шията ми, пръстите му, притискащи брадичката ми и палецът му, потупващ вдлъбнатината ми, толкова нежно и успокояващо.

– Бален, обичам те. Боря се за нас, скъпи.


* Off-Kilter: игра на думи с името на героя от английски език

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!