Тридесет и първа глава

Тридесет и първа глава

Бален

Килтър вдигна ада точно както очаквах. Този тип беше известен с това, че винаги действаше по свой начин и то не особено тихо. Добрите новини бяха, че амулетът работеше. Хана бе отвела Райкър на безопасно място. Очевидно Килтър беше запознат със способностите на амулета.

– Дани, навън сме. Идвам. Стой, където си.

– Не мога да отида твърде далече така или иначе. – Отвърна тя.

Ако не бягах като луд, щях да се засмея.

Джедрик и Киър тичаха до мен, докато се движехме на зигзаг покрай западната страна на сградата към скалата. Копелетата се опитваха да отворят портите, но бяха бавни като костенурки – не, че се оплаквах. Делара и Килтър се изгубиха от погледа ми, навлизайки в подножието на хълма. Вече трябваше да са близо до колата и да се срещнем на уговореното място.

Завихме на север от сградата и спряхме на ръба на скалата.

– Дани, вземи въжето.

– Готово. – Каза тя и аз почувствах дръпването.

– Мамка му. Портите се отварят. – Каза Киър. – Движат се с превозни средства.

Размърдах си задника и издърпах Дани на скалата. В мига, в който видях лицето й, въздъхнах тежко. Хванах ръката й и я дръпнах на твърдата земя, за да обвия ръце около нея.

– Бален. Господи, чух изстрели. – Прокара ръце през гърдите ми, търсейки рани. Беше страшно сладко. – Добре ли си?

– Да, малка моя. Добре съм.

– Компанията идва. – Изкрещя Джедрик. – Един джип тръгна след Делара и Килтър, а друг се е запътил точно към нас. Петима мъже. Като разходка в парка. – Джедрик подготви лъка си и клекна в ъгъла на стенната фасада. – Ще спукам предната дясна гума.

Сграбчих ръката на Дани, бутнах я към стената за прикритие и опрях гърба й в нея.

– Не мърдай. Миризмата, която профуча покрай мен като предупреждение, беше достатъчна, за да разбера, че бяхме в беда. Не се наложи да споделям с Джедрик и Киър, защото те си размениха няколко как-по-дяволите-е-възможно-това погледа. Джедрик извади от играта предната дясна гума, камионът се подхлъзна върху чакъла и спря. Петима мъже изскочиха и се отправиха към нас. Киър стреля два пъти, но по никакъв начин не успя да ги забави.

– Мамка му. – Джедрик се прицели. Стрелата му попадна в гърдите на един от тях. Мъжът се сгърчи, докато я измъкваше от плътта си и я хвърляше настрани. – Зърна. – Съобщи Джедрик.

– Какво, по дяволите? Те всички са СЦД. Вторият отдясно е Личинка, миризмата на ябълки е ясна като бял ден.
Трябваше да разкарам Дани оттук.

– Две Зърна. – Каза Киър, набелязвайки си цел; стреля и улучи единия тип в главата. Той продължи да върви към нас. – Кучият син просто няма да умре.

Хвърлих поглед на Дани, лицето й беше пребледняло, но въпреки това държеше пистолета, който й бях дал. Това е моето момиче.

Зърно си проправи път до Джедрик, двамата полетяха във въздуха и се приземиха върху купчина. Издърпах ножовете си от палтото и се затичах към другото Зърно. Киър тръгна след двама Лаври, които имаха досадната способност да регенерират ранените си крайници. Последният тип беше Дълъг Врат – голям, едър и бавен, който се налагаше да бъде обезглавен, за да умре. Насочи се към Дани.

– Дани, мъжът, той е Дълъг Врат. Спомни си какво ти казах. Цели се в гърлото му.

Забих ножа си в Зърното, когато мъжът се приближи до мен. Ножът потъна директно в стомаха му и двамата паднахме на земята. Завъртях се на една страна и взех острието си. Зърното прокле, хвана ме за крака и го изви настрани. Изритах го със свободния си крак, измъкнах се от хватката му и се отместих назад. Покатерих се и…

Чух няколко изстрела от пистолет и писъка на Дани.

С крайчеца на окото си видях Дългия Врат да взима пистолета от ръката й и да го хвърля настрани.

– Дани. – Изкрещях и метнах ножа си към нея. Приземи се на земята до крака й и тя се наведе да го вземе.
Гледката ми беше блокирана, защото Зърното се върна при мен. Опитах се да избегна ожесточения удар, но не успях и полетях във въздуха към каменната стена.

– Един по – малко. – Извика Киър, когато главата на типа се удари в земята от другата страна на скалата.

– Бален!

Мамка му. Нито аз, нито някой от другите можеше да стигне до нея.

Забих лакът в лицето на Зърното, главата му отскочи назад и хватката му се разхлаби. Възползвах се от възможността и се захванах с долната част на брадичката му, което го накара да се отдръпне.

Десет стъпки.

Налетях на мъжа с ледена ярост от мисълта, че може да се случи нещо на Дани. Приклекнах, за да избегна юмрука, насочен в моя посока. Ритник в корема изпрати Зърното още няколко стъпки назад.

Пет стъпки.

Ножът ми не вършеше работа срещу Зърното, тъй като те се лекуваха мигновено. Раната на стомаха му вече беше изчезнала. Трябваше да му нанеса още един солиден удар. Нападнах го с юмруци, но този път Зърното бе готов и ме удари в челюстта. Залитнах назад и разтърсих глава, за да проясня зрението си.

Чух боричкането на крака около мен, ала нямах време да видя как Киър, Джедрик или Дани се справяха. Всичко, което знаех, бе, че този нещастник се приближаваше към ръба на скалата.

Затичах се към него и когато се озовахме на стъпка разстояние един от друг, приклекнах, изнесох десния си крак и го изпратих да седне на задника си. Не се поколебах, вдигнах Зърното за яката и замахнах с юмрук към носа му и го избутах назад толкова, колко можах. Той се олюля, опитвайки се да запази равновесие.

Една стъпка.

Петите му бяха на ръба на скалата, залитна секунди преди да го прострелям още един път в главата, а след това изчезна над ръба. Джедрик се справяше с другия тип Зърно, възнамерявайки да стори същото като мен, довеждайки го до ръба.

Обърнах се точно когато Мастилото на Киър напусна тялото му и прие форма. Изглеждаше като половин човек и половин пантера, очите му бяха бели, без да съзира нищо друго освен това, което Киър виждаше. Огромната му лапа се стрелна, ноктите му се показаха, докато хъскаше и се присмиваше на Личинката. Изражението на Киър се изкриви от болка, когато Мастилото взе контрол над него. Животното скочи за врага, закачи го с предните си лапи и рязко дръпна назад. Главата на Личинката вече се намираше между лапите на Мастилото. Разнесе се ръмжене и Мастилото погълна наведнъж откъснатата глава. Огледа се и се поколеба. Тогава в трептяща, бяла светлина, Мастилото отново се свърза с Киър и зае мястото на татуировката.

– Добре ли си, човече? – Попита Джедрик, подпирайки Киър, когато се олюля.

Киър кимна.

Беше опасно да използваме Мастилото си. Можеше да превземе тялото ни, ако му позволяхме и да установи пълен контрол над нас.

Кимнах на Киър и побягнах към Дани.

Нямаше Дълъг Врат.

Нито Дани.

– В коя посока тръгнаха? – Страхът ме сграбчи, когато се огледах. По дяволите. Дали не бе паднала от скалата? Дългият Врат беше ли я убил? Не, тя бе жива. Трябваше да бъде. Щях да почувствам нещо, ако беше мъртва.

Фокусирах се и използвах проследяващите си способности, за да надуша стъпките й в тревата, разбирайки пътя, по който бяха поели.

– Обратно към портата. – Казах.

Затичах се. Сетивата ми бяха прецакани тъй като навсякъде се смесваха кръв, страх и болка, без да ми дават ясна представа за Дани. Чух стъпките след мен и знаех, че Джедрик и Киър ме следват.

Блъсна се в мен, когато завих зад ъгъла на сградата. Дани. Дългият Врат влачеше борещото й се тяло й към портите на двора. Ускорих скоростта си, всичко в тялото ми се бушуваше.

Не. Мамка му, не.

You may also like...

1 Response

  1. Димитрина says:

    Страхотна е!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!