Тридесет и пета глава

Тридесет и пета глава

Бален

Изсумтях, когато чух нежния глас зад себе си. Бавно се обърнах и видях бледата й, бяла кожа да поруменява, когато срещнах очите й.

– Какво, по дяволите, искаш?

– Да разбереш. – Каза Женевиев.

– За да мога да ти простя? – Засмях се. – Прошката никога няма да се изплъзне от тези устни. Свиквай да живееш с това. Сега, мътните те взели, се разкарай от мен.

Игнорира ме, смела кучка.

– Даде всичко за нея. Твоята клетва. Твоята гордост. Твоето сърце. Твоят живот такъв, какъвто го познаваше. Защо?

Останах мълчалив, крачех напред-назад из мраморната килия, а златните ленти ожулваха китките ми, докато се движех.

– Почувствах го, знаеш ли – каза Женевиев. – Връзката, болката, ужасът във вените ти, когато Ришард я нараняваше…

– Не смей дори да говориш, мамка му, за онези неща.

Женевиев наведе глава.

– Обичаш я. Любов, която е толкова силна, че мога да я усетя с всеки инч от себе си. Преследва ме две години, чувствах скръбта ти, усещах, че се бориш със злото в теб, което се опитваше да те покори. Но то не победи. Знаеш ли защо? Защо всички други се проваляха, а ти не? Защото беше наясно, че един ден, ако унищожиш омърсената кръв, един ден ще си способен да се върнеш, за да я видиш отново.

Опрях длани в стената и облегнах челото си на хладната, гладка повърхност.

– Без Обвързващата магия ти щеше да приемеш решението на Дийкънри да бъдеш изпратен в Покой. Тя щеше да остане човек и да остарее без теб. Сега тя е рядък Рефлектор и…

– И всичко това за едно шибано нищо. – Довърших, отблъсквайки се от стената и я погледнах отново.

– Не. – Женевиев повиши глас. – Вече е безсмъртна. С времето всичко ще се нареди.

– Време? – Присмях се. – Нашето време свърши, Женевиев. Дали ще умра, или ще бъда изпратен в Покой, няма значение.

– Глупости. – Прокле Женевиев. – Ти се бори за нея. Не смей да се отказваш сега.

– На път съм да умра, Женевиев. Дай ми шибана почивка.

Женевиев въздъхна и сведе глава.

– Мислех, че си повече от това, Бален. Вярвах в теб. Предполагам обаче съм грешала.

Роклята й прошумоля и мъгла се надигна, докато тя избледняваше от мраморната ми килия. Стоварих юмрука си в пода.

– Мамка му!

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!