Тридесет и осма глава

Тридесет и осма глава

 

Дани

Бягах през снега, покрил тревата, след кучето на Анстис – Фин. Негодникът беше сграбчил кожените ми ръкавици в мига, в който отворих вратата. Най – накрая щях да се прибера вкъщи, а голямата черна топка от козина си правеше номера с мен.

– Върни се тук, цистерна от сланина. Кълна се, че ако ги олигавиш, ще… ще… – Окей, нямаше да сторя нищо, но не бе необходимо той да знае това. – Ще спра да ти подавам остатъци под масата.

Фин се хвърли в снега, поклати ръкавиците, сякаш бяха прясно убити и изведнъж спря, вирвайки муцунка нагоре, душейки въздуха. Пусна ръкавиците, сниши врата си и се отправи към къщата. Не знаех какво накара кучето внезапно да изпита съчувствие към мен, но се радвах, че нямаше да се налага повече да тичам след него през снега, стигащ до прасците ми.

Взех ръкавиците и се отправих към колата. Вятърът погали лицето ми и за секунда спрях, опиянявайки се от сладките миризми, които сега бях способна да различа. Борови иглички, мирисът на Фин, влагата на милиони кристални снежинки сняг и още нещо. Познатият аромат на земя на…

О, Господи.

Ръкавиците се изплъзнаха от ръцете ми, забравени.

Дъхът ми спря и сърцето ми се заблъска в ребрата.

Кръвта се втурна като бушуваща река из вените ми.

Във въображението ми ли беше? Можеше ли да бъде възможно? Моля те, нека бъде реалност.

Стоях по средата на двора. Луната танцуваше по белия сняг, отразявайки синьо сияние. Затворих очи и възторженост се разнесе из сетивата ми, когато земната миризма се приближи към мен. По – силна. Познавах я.

Стъпки отекнаха по снега зад мен.

Спокойни.

Познати.

Не можех да помръдна. Не смеех да погледна, защото бях толкова изплашена, че това бе сън и надеждите ми ще умрат.

Но тогава…

Ръцете му се обвиха около мен и аз се задавих с вика, изплъзнал се от гърлото ми. Придърпа ме към гърдите си, опря бузата си в моята.

Сълзи се стекоха по бузите ми като дъжд по стъкло. Всяка следа от сила се изпари, когато докосването му разруши контрола ми.

– Малка моя. – Прошепна в ухото ми.

– Бален. – Паднах на колене и той падна с мен, ръцете му все още ме придържаха към себе си. Беше се върнал. Държеше ме в обятията си. Беше тук.

– Дани. – Измърмори в ухото ми, причинявайки тръпки по кожата ми.

Бавно ме обърна към себе си. Хвана брадичката ми, наклони главата ми назад, така че да срещна искрящо зелените му очи. Открадна дъха ми.

Палецът му изтри сълзите ми, а после се наведе напред и внимателно целуна треперещите ми устни.

Това бе всичко, което ми трябваше.

Мушнах се в прегръдките му, зарових лице в извивката на врата му и вдишах познатия му аромат. Погали косата ми, пръстите му се оплетоха в кичурите й и ме задържа до себе си.

Разтърси ме напред-назад.

– Мамка му, липсваше ми.

Отдръпнах се, за да го погледна. Нуждаех се да го видя, за да се уверя, че беше истински. Протегнах се и прокарах пръсти по лицето му. Бях запомнила всеки детайл, знаех всяка вдлъбнатина, всяка тъкан, всеки ъгъл. Но да го докосвам, да го усещам под възглавничките на пръстите си… беше спасение.

– Кажи ми, че си тук, за да останеш. Моля те. – Прошепнах. Дъхът ми замря, докато очаквах отговора му.

Усмивката му ми стигаше.

– Никой няма да бъде с теб освен мен, малка моя. Казах ти. – Устните му се впиха в моите и заедно паднахме обратно в снега.     

You may also like...

7 Responses

  1. mariq says:

    Shte ima li oshte I koga?

    • Monika Alexandrova says:

      Не, това беше финалът на книгата. Качен е и краткият епилог.

  2. mariq says:

    Mnogo jalko edno produljenie shteshe da dobre no beshe mnogo uvlekatelno chetivo

  3. Iva says:

    Ще има ли превод на втората книга? Или от къде може да я четем на английски?

  4. Maria Kravets says:

    Възнамеряваш ли да започнеш да превеждаш втората книга? Преводите ти са прекрасни!

    • Monika Alexandrova says:

      Благодаря! Не, на този етап нямам планове да превеждам втората книга. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!