Трета глава

Трета глава

 

Дани

Ръцете на Джедрик бяха обвити около кръста ми и нежно ме избутаха далеч от прозореца в дневната. Той ме преведе през къщата, докато не стигнахме фоайето, където ме блъсна към стената. Застана с изпъната пред тялото ми ръка, като защитен колан на увеселително влакче.

Киър и Анстис дотичаха надолу по стълбите.

Познатият страх от това да бъда в капан пробяга по кожата ми и аз ударих Джедрик в гърдите.

– По дяволите, Джедрик, пусни ме!

Той свали ръката си, но очите му останаха присвити, обещавайки жестокост. Игривият пламък внезапно бе изчезнал.

– Не мърдай. – Не чух двамата мъже да говорят, но Джедрик кимна на Киър, сякаш беше някаква команда. Той излезе през входната врата, а Киър мина през хола и кухнята, за да стигне задния изход.

– Какво става, по дяволите? – Разтрих слепоочието си, опитвайки се да прочистя съзнанието си от мъгливите мисли и прекалено многото чаши вино.

Анстис направи няколко несигурни крачки напред с поглед, забит в земята.

– Алармата… – Не бях чула никакъв сигнал от аларма. – Тиха аларма. Момчетата просто ще проверят. Сигурна съм, че не е нищо сериозно. – Забелязах, че ръцете й бяха вплетени една в друга.

– Не ми пробутвай тези глупости, Анстис! Какво става? – Тя прехапа долната си устна, отказвайки да ме погледне в очите.

– Нищо. Киър е настроен твърде закрилнически.

– Да, определено е, но това не обяснява какво се случва. – Анстис не отговори. – Добре, ти не искаш да ми кажеш… тогава ще разбера сама. – Отправих се към входната врата, знаейки, че тя щеше да ме спре преди да я бях отворила. Най – добрите приятелки умееха да предсказват действията си.

– Дани. – Анстис пристъпи напред, сграбчи ръката ми и ме дръпна. – Аз… Не мога да ти кажа. Господи, наистина искам… Но не мога. Трябва да ми се довериш.

Ахнах.

– За какво, по дяволите, говориш? Това съм аз! Клетвата на кутретата, помниш ли? През целия ни живот не сме имали тайни. – Отдръпнах се от нея. – Кажи ми!

Тя затвори очи, а когато ги отвори, видях сълзите й. Мамка му, това беше лошо. Какъвто и да беше проблемът, определено бе голям. Може би Анстис се бе натъкнала на преследвач? Нейният бивш приятел, Ричард? Не, той беше страхливец. Не би се осмелил да бъде хванат дебнещ в нощта наоколо. По – скоро щеше да изпрати някой друг да му свърши мръсната работа. Определено нямаше да си съсипе костюма „Армани“.

– Анстис?

Входната врата се отвори и Джедрик и Киър влязоха. Господи, защо не бях обърнала внимание по – рано на това, колко плашещо изглеждаха? Татуирани, мускулести, високи и… невероятно арогантни. Приличаха на мъже, които биха свалили SWAT екип без дори дишането им да се ускори. Но това нямаше значение… Не ме интересуваше колко опасно изглеждаха. Нуждаех се от отговори.

– Какво става? Кой е отвън?

Киър се намръщи като див вълк, готов да се нахвърли върху плячката си. Несъзнателно отстъпих назад, ала не отместих суровия си поглед.

– Един човек от миналото ми се е върнал наскоро в района. – Каза Киър. – Той е издирван… от полицията.

– Знаех си. Замесен си в бизнеса с наркотици. – Така той успяваше да си позволи това място. И копелето щеше да повлече Анстис с него… Само през трупа ми.

Отне ми няколко крачки, за да стигна неподвижната двуметрова фигура на Киър. Вдигнах юмрук, решена да го ударя в слепоочието. Как смееше да поставя в опасност живота на моята приятелка? Джедрик ме сграбчи и ме избута към стълбите.

– Не са замесени наркотици, принцесо. Просто един мъж, който е ядосан на Киър.

Опитах да измъкна окованите си китки от хватката му. Ала когато той продължи да говори, съзнанието ми вече го беше изключило. Спомних си стоманените вериги, които обгръщаха китките ми, попречвайки ми да се движа. Резето на затворената врата щракна. Измъкнах се от Киър и залитнах назад.

Окови.

Щракване.

Китките ми.

Щракване.

Глезените ми.

Щракване.

О, Господи, бях вързана. Маса. Студ. Толкова студено… Потърках китките си, където белезите още се забелязваха.

– Уау, добре ли си, захарче? – Попита ме Джедрик, докато се приближаваше към мен.

Захарче. Тази дума. Той ме наричаше така.

Отстъпих още назад, за да избегна Джедрик. Ударих се във вратата пред мен и усетих резето. Свих се, тъй като отново чух изщракването. Анстис направи крачка към мен, но Киър я издърпа обратно към себе си. По дяволите, трябваше да се махна от тук.

– Не мога… Трябва да… Аз не мога да… Дишам. – Обърнах се и отворих входната врата.

Свеж въздух нахлу в дробовете ми. Поех си дълбоко дъх три пъти. Чух стъпки след мен и се втурнах надолу към колата си. Дръпнах дръжката на вратата, но тя не помръдна. Господи, трябваше да се измъкна оттук. Използвах и двете си ръце.

– По дяволите. – Ударих с юмрук покрива. Звукът отекваше в главата ми, щракването около глезените и китките се увеличаваше… Беше ми студено. Замръзвах. Гърбът ме болеше от мятането върху масата като… Защо не можех да си спомня?

– Аз съм трезвен. Ще те закарам. – Каза Джедрик, който стоеше зад мен. Подаде ми обувките и едва тогава погледнах към краката си, осъзнавайки, че бях боса. Грабнах ги и ги нахлузих.

– Винаги съм искал да карам Мини Купър. Умирам си да пробвам нещо италианско. – Постави палтото ми около раменете ми и ме заобиколи, отключвайки вратата.

– Аз… Аз… Да, това ще бъде добре. – Стиснах краищата на палтото и се загърнах.

Първите пет минути мълчахме, слушайки мъркането на двигателя, когато Джедрик мина на предавка. Паниката започваше да изчезва, а странните спомени се върнаха в черната дупка в ума ми.

– Правила ли си нещо забавно с тази кола? – Попита Джедрик. Загледах се в предното стъкло.

– Един път минах през парка, за да избегна задръстване.

Джедрик вдигна учудено вежди.

– Впечатляващо.

Тишина.

Знаех, че той ми даваше пространство, за да се успокоя достатъчно и трябваше да призная, че не винаги беше задник с жените. Неговият имидж „Аз съм Божий подарък за женския пол“ бе просто бляскава игра. Може би по този начин привличаше вниманието на околните?

– Благодаря ти. За това, че ме караш до вкъщи. Ще ти дам пари за такси или просто вземи моята кола. Ще я прибера утре.

– Мисля, че ще открадна колата. Тя е страхотна. – Джедрик се усмихна, показвайки ослепителните си зъби.

Засмях се.

– Ти си добър човек, въпреки досадния навик да споделяш храната си с останалите.

– Малко прекалено? – Ухили се.

– Отвратително дори, когато говорим за картофено пюре. Придържай се към десерта. – Джедрик се подсмихна.

– Приемам съвета. – Той обърна по улица „Батърст“ и превключи на трета скорост. – Искаш ли да поговорим за случилото се?

Може би имах нужда да говоря с някого за откачените проблясъци. Някой като Джедрик, който беше… добродушен. Анстис избягваше темата, сякаш бе някакво заболяване, а подходът на терапевта просто не съвпадаше с моите разбирания.

– Окови, дори белезници. Не съм сигурна. Спомням си звука от щракването им, когато се затваряха. – Потърках китките си. – Определени звуци или миризми отключват някакви проблясъци в съзнанието ми. Подобно на откъси от филм… Имам усещането, че все още съм там. – Сложих ръка на гърлото си. – Имах дупки от пробиване на врата си, но лекарите нямаха представа какво можеше да ги е причинило. Знаеш ли… Понякога благодаря на Бог, че не мога да си спомня всичко, което се е случило. – Спрях, докато плъзгах ръцете си нагоре-надолу по бедрата. – Но смятам, че това дори е по – лошо. Как бих могла да преживея нещо, когато не съм наясно с какво точно се опитвам да се справя? Лекарите, медицинските сестри, полицията… всички предполагаха нещо, но никога не хванаха човека, който е отговорен, а аз си спомням единствено… глупости. Това е разочароващо. – Въздъхнах и за кратко затворих очите си. – Това е като одеяло, което ме задушава през цялото време. Спомените проблясват, одеялото се премахва и аз оставам, изпълнена със страх. Мисля, че единственият начин да го преодолея е като си спомня.

Той мина на втора скорост. Ъгълчетата на устните му бяха изкривени. Спря пред картинната ми галерия на улица „Куин“ и пусна ръчната спирачка преди да се обърне към мен.

– Няма да се опитвам да ти давам съвети, които са куп глупости. Но аз съм слушател и съм дяволски добър, когато някой се нуждае от това. Може би точно това ти трябва? Просто някой да се размотава с теб. – Подсмихна се. – А аз съм един горещ секси мъж, който иска да се размотава с теб.

Завъртях очи.

– Не бъди скромен или нещо подобно. – Той сви рамене. – Опитай се да запазиш колата ми на четири колела. Само за тази година вече имам три глоби за превишена скорост. – Тръгнах да излизам от автомобила, когато Джедрик дръпна ръкава на палтото ми.

– Хей, имаш ли нужда от компания? Харесва ми да спя на дивана.

– Не. Но благодаря. В мига, в който главата ми се докосне до възглавницата, съзнанието ми ще избухне.

– Тогава вторник? Билярд, бира и крилца? – Извика Джедрик преди да затръшна вратата.

– Да, разбира се.

Той изчака, докато не влязох вътре, преди да потегли. Затворих и заключих вратата, а след това закачих якето и чантата си на закачалката.

Спокойствие. Без звуци и миризми.

Доближих пръстите си до слепоочието, когато вълна от болка ме заля. Усещането беше приятно. Още една нощ на изтощение беше изминала. Главоболието беше често срещано сред хора, които получаваха проблясъци от миналото и “Адвил” бе станал моят най – добър приятел.

– Скъпа моя.

Стомахът ми сви, когато познатият глас наруши тишината. Господи, звучеше толкова истински. Сънувах, докато бях будна. Свлякох се по дължината на вратата, докато дупето ми не се удари в пода и придърпах коленете си към гърдите. Вече официално можех да призная, че полудявах. Нуждаех се от лекарства. Много лекарства.

– Господи, Дани.

– По дяволите. – Беше истина. Знаех си. Вдигнах глава и огледах галерията, която бе потънала в мрак. Имаше някой тук. Той беше. Каза името ми.

Изправих се на крака и потърсих с длан ключа на лампата, докато се опитвах да фокусирам погледа си върху мястото, от където идваше гласът.

Усетих го… Чух го да вдишва и издишва. Мирисът му беше на върха на езика ми – земя. Но въпреки това не бях подготвена, когато сянката се раздвижи из стаята. Парализата беше възможна, защото откачих напълно и краката ми отказваха да слушат съзнанието, което ми казваше да бягам бързо.

С тежки стъпки вървеше по паркета. Все още беше прикрит от тъмнината, която цареше в галерията, но знаех, че това бе той. Човекът с очите, които бяха провиснали в ъгълчетата, с извитите мигли по краищата, създаващи впечатление за нежност. Зеленото, заобикалящо черната зеница, беше дръзко и ярко, смес от вар и най – зелените листа в дебрите на тропическите гори.

Ако затворех очи, щях да видя натрапчивата ярост и скръб, съчетани в едно, излъчвайки необузданост. Той съществуваше вътре в мен, част от кръвта, която се блъскаше като река във всяка вена.

Той пристъпи към лунната светлина, която се прокрадваше през предния прозорец. Въздъхнах тежко, когато ярките му очи проникнаха в душата ми. Сърцето ми замря и след това… ме заля огромно облекчение. Комфорт, който не бях усещала от две години.

Ръката ми се отпусна до тялото и аз се втренчих в мъжа от моите картини. Той се спря на няколко крачки от мен. Беше висок шест фута, а мускулестите му широки рамене прогониха всяка мисъл за бягство. Но аз и не възнамерявах да бягам. Не, в продължение на две дълги и мъчителни години отчаяно се нуждаех да получа отговори от този мъж.

– Кой си ти? – Облизах устните си, за да изтрия сухотата им, а той внимателно проследи действието ми.

Всичко в мен се наелектризира от тревога. Не бях сигурна дали щеше да скочи върху мен, разкъсвайки ме на парчета или щеше да ме вземе в ръце, успокоявайки ме с едно единствено докосване. Молех се за второто, но се съмнявах мъж като него да криеше в себе си такава нежност. Очите му излъчваха суровост и непоколебимост и въпреки това… въпреки това се забелязваше нотка от преследващата го мъка.

Ръцете ме заболяха, докато си проправях път към него, за да докосна всеки ъгъл от лицето му, а след това да се пренеса на меката коса с цвят на тъмен орех. Вдишах земния му аромат и тръпки пробягаха по кожата ми.

Коса? Суха коса? Не, трябваше да бъде мокра. Винаги го рисувах с мокра коса.

– Това е грешно. – Поклатих глава. Полудявах. Той не беше истински. Щяха да ме затворят в лудница, ако някога кажех на някого, че се бях срещнала с мъжа от картините си.

– Дани. – Грубият му глас премина като токов удар през тялото ми.

– Ти знаеш моето име? – Прякорът ми.

– Да. – Прошепна с отчаян тон.

О, Господи, почувствах се така, сякаш прокарваше ръце по тялото ми, а аз треперех от желание. Трябваше да се съвзема.

– От къде те познавам?

Клепачите му се отпуснаха върху магнитните очи. Устните му се извиха в крива линия, ала въпреки това аз все още долавях тъгата му. Наведе глава и се обърна, но не и преди да видя блестящата сълза, която се бе изплъзнала и приземила върху бузата му.

Сърцето ми се разпиля на малки парченца, болката беше смазваща, принуждаваща ме да го докосна. Протегнах пръстите си. Дъхът ми се накъса и топлинен удар премина през сетивата ми, причинявайки горещина на бузите. Беше странно, защото като че ли именно топлината ме накара да се почувствам… в безопасност.

– Не е добра идея да ме докосваш. – Каза, без да помръдва.

Не го пуснах. Имах нужда от него. Той имаше нещо, което никой друг не можеше да ми даде.

– Моля те. Кажи ми. – Страхувах се, че щеше да си тръгне, както винаги правеше. Дори и паметта ми да не бе както трябваше, знаех, че щеше да ме остави. Но дали изборът беше негов или мой, нямах представа…

Той се завъртя с плавно движение, ръката му придърпа кръста ми, притискайки ме до себе си. Дъхът му спря, когато ме погледна. Едната му длан се прилепи върху гръбначния ми стълб, а другата докосна брадичката ми. Наклони главата си, за

– Опитах, Дани. По дяволите, опитах да стоя настрана. – Гласът му беше разпокъсан и… на пресекулки. – Но трябваше да те видя преди… – Кимна към портрета, който бе закачен на статива. – Мамка му, всички тези глупости трябва да спрат… Трябва да ме забравиш.

Умът ми изкрещя „не“, защото аз никога нямаше да го забравя. Не знаех кой беше и защо бе тук. Може би изпитвах синдрома на Стокхолм и той беше моят похитител. Грубо ръмжене измести гласа му.

– Мамка му, не, аз никога не бих те наранил.

На глас ли бях казала това, което се въртеше в съзнанието ми? По дяволите, губех го. Мъжът от картините ми, от когото бях обсебена, стоеше пред мен и чуваше мислите ми. Може би бях припаднала от виното и сънувах?

Палецът му погали вдлъбнатината на брадичката ми, сякаш това бе естествено и не знаеше, че изобщо го правеше. Стомахът ми се сви и колената ми омекнаха, когато докоснах лицето му. Не се страхувах от него. Независимо от това, което можеше да се случи, аз се чувствах в безопасност.

Влажността, която усетих върху бузата му, ме накара да изпитам желанието да я целуна, да плъзна езика си и да го вкуся. Защо? Защо този мъж ме караше да полудявам? Какво се беше случило между нас преди две години?

Наведе глава и погледът му отново се взря в моя.

– Не мога да спра това. – Нямах представа за какво говореше, но знаех, че го исках.

– Целуни ме. – Бях наясно, че гласът ми прозвуча като шепот, но бях сигурна, че ме чу, тъй като обгърна дори по – здраво кръста ми, притискайки се в мен. Господи, копнеех да ме целуне. Да ме докосне. Да ме накара да се почувствам отново жива. Осъзнах, че желаех мъж и това ме удари като вълна, блъскаща ме в скалите.

Този мъж.

Това беше той.

Той беше ключът и все пак загадката. Защото можеше да ме заключи в себе си единствено с очи.

Отново ме придърпа и аз се озовах плътно до широките му гърди. Усетих как сърцето му прескочи, а после се впусна в ритъма на моето.

Наклоних главата си назад и го погледнах.

Очите ни се сблъскаха и след това… той покри устните ми със своите.

 

 

 

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

9 Responses

  1. bobcheto says:

    Оффффф страшнааа книга ??? много силна любов …… Оф хубаво че са книгите хахаххаха в днешно време вече няма да се чака принца на бял кон , а някой мусколест даровит чаровник ?

    • M.Alexandrova says:

      Хахахах, нали…
      Колкото по – мистериозен, толкова по – готин. 😀

  2. Jenqq says:

    Благодаря ?

  3. bobcheto says:

    Оф милите сега ще ги погнат ….много са ми сладки и милата колко е изтрадала ако си спомни всичко вярно ще се побърка ?

  4. bobcheto says:

    Чакаме ги с нетърпение ??

  5. Gogi says:

    Нямам търпение за следващата глава…??

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!