Трета глава

Трета глава

Фалшива реалност

Господи, чувствах се ужасно.

Повдигнах натежалата си глава от възглавницата и остра болка прониза слепоочието ми. Огледах се наоколо.

Бях сам.

А непознатата от снощи беше изчезнала.

Отидох до банята, за да се освежа. Измих подпухналото си лице и изтрих вкуса на алкохол от устата си. Огледах се. Лилавите кръгове около очите ме караха да изглеждам стар. Гърбът ме болеше, а ставите – сякаш вече бяха износени.

Не биваше да пия толкова много.

Разгледах внимателно апартамента. Всичко си бе на мястото, а от нея нямаше и следа. Никакви бележки или прощални писма.

Страхотно.

Невероятен секс, който не включваше неудобни разговори.

Направих си кафе и закуска, а след това се насладих на късната сутрин, гледайки някакво телевизионно шоу.

В пет часа отидох в клиника „Брейнс“, за да проверя състоянието на Мичъл.

– Господи, Оливър, какво ти се е случило? – Старецът ме погледна възмутено, а аз се разсмях гръмко.

– Как си? – Той повдигна рамене.

– Дори на седемдесет и девет в момента изглеждам по – добре от теб.

– О, нима? – Саркастично отвърнах и погледнах машината, която бе прикрепена към тялото му. Харесваше ми, когато се усмихваше.

– Да не би да си имал една от онези тежки ергенски нощи, изпълнени с алкохол и евтини жени?

– Може би. – Кратко отвърнах и се настаних на бежовия фотьойл.

– Е? – Въпросително попита. – Ще ми разкажеш ли? Срещна ли някоя специална?

Подробно му описах изминалата вечер. Когато приключих, Мичъл с усилия се изправи до седнало положение и се върна някъде назад в спомените си. Беше приятно да разговаряме. Непринудено. Той споделяше истории от миналото си, а аз се наслаждавах на гласа му, стараейки се да запомня всеки детайл.

– Господи, ти си луд! Няма начин да си го направил!

– О, направих го и това далеч не беше всичко. – Отдавна не се бях чувствал толкова добре. Следобедът неусетно се бе изнизал, а напрежението в тялото ми беше изчезнало. Мичъл изглеждаше щастлив, а болестта временно се бе оттеглила от ума му. – Знаеш ли, Оли, това ще ми липсва.

Тягостно мълчание се възцари в болничната стая. Напрежението насити въздуха, а невинният разговор беше направил рязък завой, движейки се по ръба на острието.

– Недей да…

– Време е да признаеш истината. – Очите му се напълниха със сълзи. – Скоро ще си отида.

– Не можеш да бъдеш…

– Усещам го. – Отново ме прекъсна. – Не ме разбирай погрешно, Оли. Не ме е страх, че ще умра. – Пое си дъх. – Страхувам се да те оставя сам в този свят, лишен от чувства.

– Стига. – Поклатих глава и се раздвижих неспокойно в стола. Не желаех да мисля за подобни неща. Денят бе прекалено хубав за толкова мрачни емоции.

– Не можеш да избягаш от реалността, синко. – Жизнерадостният му глас внезапно се превърна в изнемощял грохот. Вгледах се в пъстрите му очи и се сблъсках с напиращата умора, която се беше превърнала в неизменна част от съществуването му. – Ще се наложи да бъдеш силен, Оли.

– Престани. – Гневът ескалираше. Опитах да се овладея. – Прекарваме си страхотно. Защо трябва да…

– Вече не си дете.

– Мичъл… – С треперещи ръце отвори дървеното шкафче, което се намираше точно до главата му и извади малък лист хартия.

– Вземи го.

– Какво е това? – Адрес и телефонен номер.

– Трябва да се свържеш с родителите си.

– Полудя ли?

– Знам, че си разстроен, Оли.

– По дяволите, не! – Изправих се от фотьойла и нервно започнах да обикалям из стаята. – Защо изобщо смяташ, че след толкова години бих ги потърсил?

Задушавах се. Напоследък не умеех да контролирам емоциите си. Яростта ме завладяваше и имах усещането, че щях да полудея. Кръвта ми кипеше, сърцето блъскаше силно, а аз копнеех да раздера с нокти проклетата си кожа.

– Ще умра! – Думите му отекнаха силно в съзнанието ми.

Кое болеше повече? Да отричаш реалността, докато не повярваш във фалшивия свят, който сам си създал? Или просто да приемеш суровата истина, опустошавайки душата си?

Вцепених се. Не отвърнах нищо. Сърцето ми се беше скрило някъде навътре в своята стоманена кутия.

– Това е…

– Неизбежно. – Довърших вместо него. Мичъл протегна несигурно ръката си, а аз стоях на сантиметри от нея, неспособен да я поема.

– Светът е жесток, синко. Ала въпреки това трябва да го приемеш такъв, какъвто е.

– Не смей да ми пробутваш тези глупости…

– Отърви се от маската си, Оли. – Умолително прошепна. – Сподели ми, защо се тревожиш толкова много…

– Маска? – Невярващо повторих. – Господи… Осъзнаваш ли, че това е първият смислен разговор, който сме водили през последните няколко години?

– Аз съм болен, Оливър и…

– Спри! По дяволите, просто спри!

Нещо не беше наред с мен. Не разсъждавах трезво.

– Не разбирам.

– Никога не си бил откровен с мен!

– Това е…

– Какво? – Изкрещях силно.

– Ядосан си.

– А ти не би ли? – Мичъл замълча. Главата ми пулсираше от болка. Цялото ми тяло бе обливано от топли вълни, а дланите ми се потяха. Зрението ми се замъгли.

– Може би е най – добре да си вървиш.

– Разбира се. – Поклатих разочаровано глава.

Оставих листа на нощното шкафче и се запътих към вратата. В съзнанието ми бушуваше ураган от емоции.

Полудявах.

Дори не можех да проумея, защо реагирах толкова импулсивно… заради скапан лист хартия?

– Смятах, че ме разбираш. – Натъжено казах. – В този свят имах единствено теб. А сега…

– Все още съм тук.

– Не… – Натиснах дръжката. – Беше прав. Време е да престана да живея в илюзия и да приема реалността.

– Че скоро ще умра? – Объркано попита.

– Че макар да си жив, аз все пак съм сам. – Преглътнах звучно. – Винаги съм бил. И винаги ще бъда.

С тези думи затръшнах вратата след себе си. Напуснах луксозната клиника и се сблъсках със студения вятър, заплашителните светкавици и поройния дъжд.

Едрите капки се стичаха по лицето ми. Дрехите ми се измокриха, но нищо от това нямаше значение. Стоях безмълвен и… изтощен от целия този кръговрат, изпълнен единствено с неразбирателство и болка.

Бях разбит. Тази вечер открих нещо, което определено обърка напълно ума ми.

Изглежда все пак имах някакво сърце… а това не беше никак добре.

***

– Господи, няма ли да престанеш? – Порцелановата чаша се изплъзна от ръцете ми. – Наистина, Оливър… Влудяваш ме!

Бавно се обърнах по посока на гласа. Беше четири сутринта, а аз стоях сам в тъмнината. Не видях никого. Тръпки преминаха по гръбначния ми стълб, а сърцето ми заби лудешки.

– Е? – Прошепна отново. – И преди да си се сгромолясал в краката ми, ще ти отговоря на въпроса. – Направи отегчена гримаса и продължи монотонно. – Не сънуваш.

Какво, по дяволите, беше това? Рязко се изправих и включих ключа на лампата. Образът, който се разкри пред очите ми… бе способен да ме убие. Млад мъж, изглеждащ точно като мен, небрежно стоеше до прозореца и ме наблюдаваше заинтригувано.

Вече бях сигурен, че губех разсъдъка си.

– Не си луд. – Тихо каза. – Просто… невероятно досаден.

– Ти… – Буца заседна в гърлото ми. – Ти си… мен. – Бях вцепенен. Кръвта ми замръзна, а ръцете ми се разтрепериха. Не можеше да бъде истина.

Кога, по дяволите, бях заспал?

– Всъщност, ако трябва да бъдем по – конкретни, ти си мен… но близо двеста години по – късно. – Усмихна се подправено, а аз поклатих глава и сподавено се разсмях. – Но все пак… да не издребняваме.

Откачено копеле такова.

– Разбира се… – Обгърнах с длани лицето си. – Какво друго би могло да бъде? – Саркастично добавих.

Моето второ аз си пое дълбоко дъх и скръсти ръце пред гърдите си. Веждите му се събраха в едно цяло и пристъпи напред.

– Стой далеч от мен! – Изкрещях. – Нямам представа какъв е този извратен кошмар, но…

– Ти не сънуваш. – Спокойно напомни и ми намигна.

– Невъзможно. – Какво се случваше с мен? Главоболието от следобед отново ме връхлетя.

– Струваш ми се объркан, Оли? – Гласът му беше рязък.

Примигнах. Лицето ми се изкриви. Очите ми щяха да изскочат от орбитата си, когато непознатият мъж отиде до хладилника и си наля чаша прясно мляко.

Толкова естествено… сякаш наистина беше реално.

– Господи, трябва да се събудя преди…

– Ти не сънуваш. – С равен тон повтори за пореден път, докато претърсваше шкафовете.

– Какво, по дяволите, правиш?

– Търся бисквити. – Самодоволно отвърна и се подпря на плота. – Все някъде трябва да има? – Въпросително добави, взирайки се в мен.

Изсумтях.

– Полудявам…

– Оливър, вече ти казах… Това… – Огледа се и пристъпи напред. – е истина.

Замълчах. Кръвта ми бушуваше, а по тялото ми пропълзя студ. Как бе възможно да реагирам толкова реалистично на нещо, което се случваше единствено в умореното ми съзнание? Гневът бавно започваше да ескалира. Дланите ме сърбяха, копнеейки да ударят нещо. Обикалях малката стая в кръг като безпомощен тигър, хванат в клетка. Имах неприятно усещане за всичко това. Страхът незабележимо се прокрадваше в ума ми. Тялото ми реагираше и…

– Махни се от главата ми! – Агресивно казах. Грабнах единствената си ваза и я хвърлих. Фалшивият образ се отмести и навсякъде се пръснаха парчета стъкло.

– Трябва да призная, че за един от Джоазите… си доста глупав. – Разсмях се.

– Един от какво?

Вгледах се в дълбоките му очи. Бяхме толкова еднакви…

С изключение на едва забележимия нюанс в ирисите му. Зелен пламък игриво проблясваше, преценявайки ме.

– Джоаз, Оливър… – Търпеливо изчака да отвърна нещо. Погали с дългите си пръсти брадичката, а погледът му стана загадъчен. – Интересно.

– За какво говориш? – Отново седнах на дивана, клатейки истерично тялото си. – Господи, моля те да се събудя…

– Спри! – Тонът му ме накара да замръзна. – Просто спри!

– Остави ме да…

– Не мога. – Уморено прошепна. – Оливър, поне за миг трябва да ми повярваш…

– Да повярвам?

– Да. – Смирено каза.

– Не… Ти си…

– Истински. – Усмихна се. – Е, поне до някъде, но в момента по – важно е да разбереш, че…

Рязко се изправих, сблъсквайки се лице в лице с моето второ аз. Той не трепна, а аз бях на ръба да изгубя съзнание.

Или да се върна обратно към реалния живот?

По дяволите.

Отново го погледнах.

Висок и силен. Непоколебим.

Изобщо не бяхме еднакви.

Приличаше на мъж, който вещаеше опасност.

Но… Светът се завъртя.

Не, не… Той не представляваше опасност.

Вещаеше смърт.

– Кой си ти? – Внезапно се почувствах изморен. Краката ми натежаха, а клепачите ми сякаш не можеха да продължават да стоят отворени. Главоболието не изчезваше, а стомахът ми…

Нещо не беше наред.

Бяхме на дъх разстояние.

– Вече ти казах.

– Болен ли съм?

– Какво? – Разсмя се гръмко. – Болен?

– Дядо ми…

– Не, не… – Опита се да овладее смеха си. – Ти не си като него.

Изтръпнах. Тези думи ми бяха толкова познати.

– Значи… твърдиш, че не сънувам? – Поклати глава.

– Понякога нещата имат склонност да се променят, но не по начина, който бихме искали. Налага се да акостираме на непознат бряг. Да избягаме от себе си и да се впуснем в необятността. Понякога трябва да повярваме, че невъзможността съществува, а реалността просто не е нашата истина.

– Не разбирам…

– Ще разбереш. – И с тези думи образът му започна да избледнява. Гласът му отекваше в съзнанието ми като ехо, а аз стоях вцепенен. Буца бе заседнала в гърлото ми. – Дори ти не си способен да избягаш от съдбата си, Оливър Грей. – Пое си дъх. – Дори ти…

Опитах се да разсъждавам трезво.

Моето второ аз изчезна и останах сам.

Световъртежът бавно ме напускаше. Ръцете ми спряха да треперят и…

Телефонът звънна.

Огледах се. Трябваше ли да вдигна?

Щях ли да се събудя?

Несигурно се приближих и взех апарата.

– Ало? – Объркано казах.

– Оливър, доктор Делатур е… – Задавяше се. – Оли, толкова съжалявам… Мичъл…

Не чух остатъка от изречението. Телефонът се изплъзна от ръката ми, която губеше функциите си. Апартаментът отново се завъртя около мен. Светът спря. Задушавах се. Кръвта се отдръпваше от лицето ми. Устните ми пресъхнаха, а от сърцето ми задуха студен вятър. Господи… трябваше да се събудя. Пот изби по челото ми. Опитах се да кажа нещо, но напразно.

Не заплаках.

Шокът ме погълна в себе си.

Умът ми блокира, а тялото…

Свлякох се, треперещ върху пода. Мракът ме обгръщаше в хладните си прегръдки.

Заекващо се питах…

Беше ли истина?

Притеснен глас, идващ от клетъчния телефон, ме викаше. Не бях способен да се добера до него.

Аз… Превърнах се в развалина.

А след това?

Амнезия.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

10 Responses

  1. Мими says:

    Лелеееее, момиче, ти си много повече от невероятна! Определено чакането си заслужаваше! Със сигурност ще следя историята…. Непрофесионалното ми мнение на страстен читател е, че ти си една завършена млада писателка! Толкова завладяващо, чувствено… и едновременно с това няма нито една излишна подробност… Поздравявам те! Повтарям се в коментарите си, но ми взе напълно ума! Разкриваш много малко от историята, но по един странен начин, който ме кара да нямам търпение за следващата част! Страхотна си! Никога не спирай да пишеш… Много талант се крие в думите ти. Благодаря, че споделяш с нас!!! Желая ти много муза и успехи. 🙂 🙂 🙂

  2. Haley says:

    Много ми хареса! Оли е готин и ме радва супер много, но (знам, че е в началото) май ще си падна повече по двойника му..? ?? Стана ми малко тъжно и за дядо му… Все пак си нямаше никой друг. Мъртъв ли е наистина? ?
    С нетърпение чакам следващата глава! Поздравления, талантът ти е забалежителвн! ?❤?
    Следващата глава от името на кого ще бъде? Оли или Анабел? ?

    • M.Alexandrova says:

      Да, Мичъл наистина умря…
      Радвам се, че ти харесва и благодаря! ??
      Следващата глава ще бъде от името на Анабел. ?

  3. Мария says:

    Много завладяващо пишеш! Браво! Искам още и по много ? Чакам с нетърпение новата среща между Оли и Анабел…дано е скоро, че май един без друг не могат, нали?

    • M.Alexandrova says:

      Благодаря ти! 🙂 Ще се срещнат, но при доста нетипични обстоятелства. 🙂

  4. Beti says:

    Джоази?! WTF?! Само аз ли забелязах тази непозната дума?! 😀 😀
    Браво, момиче! Ще ми бъде много интересно да разбера повече за тези същества или каквото се предполага, че ще бъдат?! Пишеш страхотно! Наистина си талантлива и разби всички мои очаквания, които включваха СЕКСИ, ЛОШИ, НО И ДОБРИ ВАМПИР-чета. 😀 😀 Не че не ги харесвам…. но само Дж. Р. Уорд написа 14 книги (макар да я харесвам, става прекалено). 😀
    П.С. Една приятелка ме убеждаваше почти две седмици, докато се реша да прочета нещо твое. И сега се питам… защо, по дяволите, съм чакала? 😀 Много рядко се срещат талантливи български автори (особено пък начинаещи) амаааааа тииииии…. само с четири глави и вече си ми любима! Поздравления за прекрасния талант, който имаш! 🙂 🙂

    • M.Alexandrova says:

      Много благодаря за милите думи! 🙂 Радвам се, че до момента историята ти допада. 🙂 В следващите две глави ще се разкрие малко повече относно Джоазите и света, който обитават. Ще се запознаете и с други същества, които до сега не сте срещали. Целта ми наистина е романът да бъде по – различен и акцентът да не е върху обичайните свръхестествени герои. 🙂

  5. Марина Бойкова says:

    Изглежда имаш много голямо въображение. Пишеш дръзко и разчупено. Добре, че макар случайно те открих.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!