Седма глава

Седма глава

Град на духове и разруха

– Значи Вивиан казва истината? – Двойникът ми ме погледна многозначително.

– Да. – Дръпна дървения стол и седна от другата страна на старото бюро, върху което бях разпилял дневниците на Мичъл, които старицата ми бе дала преди два дни. – Носи белега на кръвното обещание, чиито контури започват от десния й лакът и продължават до сърцето.

– Какво означава това?

– Врекла се е на дядо ти чрез магия. Макар да е Рейнолдс, което вярвам, че пропусна да ти спомене, Кимпарът наистина е заклет да те защитава с цената на своя живот.

Облегнах се назад и покрих с длани лицето си.

Все още бях объркан. Цялата тази история със свръхестествените същества и различните светове ме побъркваше.

– Пророчеството ще се сбъдне? – Моето второ аз кимна.

– Всяко същество излъчва специфичен аромат за останалите раси. Кръвта ти е на Реземблин и като такъв, аз усещам странния гъдел в сетивата си, който ми подсказва, че сме свързани. Игривият син пламък в очите ти е типичен за всеки Кимпар. – Погледна ме преценяващо. – Но едновременно с това, дори сега, долавям полъха на смъртта, присъщ за Джоазите.

– Не мисля, че някога ще бъда способен да убивам.

– Това е заложено в теб, Оливър и в мига, в който отдадеш живота си на Тиара, сетивата ти ще убиват вместо теб, защото смъртта ще се превърне в твоя кислород. – Тонът му стана сериозен. – Започнах да наблюдавам Мичъл, надявайки се да ми помогне да се измъкна от царството на кралицата ти. По това време старецът осъзна, че пророчеството се отнася за теб. По някакъв начин бях привлечен от историята ти. Мичъл се отказа от всичко, за да получи възможността да те защити, докато пораснеш достатъчно, за да се предпазваш сам от опасностите. Семейство Грей не каза на никого, че се роди без знака на расата ни, а родителите ти те изпратиха в интернат, защото знаеха, че в противен случай щеше да се превърнеш в експеримент за Реземблините. Те щяха да се опитат да те променят, да изкоренят злото от дълбините на душата ти и по този начин – несъзнателно да те убият.

– Значи не са ме мразели. – Тихо прошепнах на себе си.

– Не, Оливър. Родителите ти те обичаха. Дадоха ти шанс да промениш света, защото вярваха, че си способен да победиш мрака, тлеещ в теб.

Преглътнах буцата, която се настани в гърлото ми заедно с чувството за вина. Ужасните думи, които казах на Мичъл в деня, в който почина, не ми даваха покой.

– Защо почитаме Тиара?

– Кучката била човек преди да се запознае с първородния Джоаз, Алекзандър. Когато се влюбила в него, не е имала представа за лудостта, която обгръщала ума му. Той е бил тиранин и хладнокръвен убиец, какъвто човечеството никога след това не е срещало. Отнемал е живот след живот, докато накрая не загубил себе си. Изтезавал е своята любима, макар че я обичал. Когато лудостта го погълнала напълно, бичувал Тиара с магически железен камшик. Раните от него я убили. Болката на Тиара била толкова силна, че Съдбата й дала шанс да си отмъсти. Превърнала я в кралица на Джоазите, а тиранинът, който не свеждал глава дори пред собственото си семейство, бил принуден да отдаде живота си на мъртвата си съпруга, която, въпреки всичко, все още изпитвала единствено любов към своя убиец.

– Това означава ли, че тя е Бродник като теб?

– Не. Тиара е мъртва от векове. Духът й обикаля паралелните светове и дарява със сила своите подчинени единствено защото черпи енергия от тези, които са затворени в паралелното й царство, но никога не са срещали истинската смърт. Законите, които днес почитате, са установени от нея и вашата създателка, за да възтържествува мир в света. Както и за да накажат Алекзандър, отнемайки му правото да убива когото и когато поиска.

Той преглътна звучно и яростта, която бегло бях доловил, изчезна.

– Какво се е случило с него? Спомена семейството му?

– Сестра му е била първородният Кимпар, а брат му – първородният Реземблин. И двамата са били убити от тиранина на Джоазите. – Усмихна се зловещо. – Колкото до Алекзандър, някои смятат, че е бил погубен от лудостта си, а други – че все още е жив, но забравил за света от скръб. – Облиза устните си. – Трети твърдят, че тиранинът се е преродил и именно той ще изпълни заветното пророчество.

– А ти? – Вирна брадичка.

– Какво?

– Вярваш ли, че е възможно аз да съм прероденият първороден Джоаз?

– Не знам. – Спокойно отвърна, като след това саркастично продължи: – Ти ли си?

Изсумтях.

– Вивиан ми разказа, че в Бродници се превръщали тези, които нарушат закона и убият един от своите.

– Така е.

– Но ти си Реземблин? – Прелистих няколко страници от дневника на Мичъл, където се проследяваше линията на двойника ми. – Как си попаднал в царството на Тиара? И защо името ти е изтрито от книгите?

Повдигнах озадачено вежди.

– Бях млад и безразсъден. – Скръстих ръце пред гърдите си в очакване. – Бунтът на Джоазите срещу останалите раси тъкмо бе започнал и мъртвите тела заливаха улиците всеки ден. Изпратиха ме в Ню Орлиънс, за да открия петнадесетгодишно момиче, което беше Реземблин. Няколко месеца по – рано родителите й бяха убити от Тринадесетте, които търсеха информация за парчето, което и до днес ни принадлежи. – Изправи се и отвори един скърцащ шкаф, от който извади бутилка скоч. Наблюдавах го внимателно, докато пълнеше стъклената си чаша. Толкова естествено. – Проследих следите, които бяхме открили и отидох в дома й. – Погълна питието си наведнъж. – Бях закъснял. Всичко беше в кръв. Онези копелета я бяха изнасилили, а след това – осакатили. Пристигнах навреме, за да видя гаснещия пламък в очите й. Нямаше какво да сторя, за да й помогна, затова просто я наблюдавах как умира. Няколко часа по – късно я погребах в задния двор на къщата й.

– Господи. – Ужасено прошепнах, но той сякаш не ме чу.

– Малцина от Реземблините са способни да се бият. Живеехме си в приказния ни град и разчитахме, че добротата сама ще спаси света. Вярвахме в мира. Когато терорът започна, петнадесетгодишното момиче от Ню Орлиънс беше първата, която ми повериха да спася. – Преглътна звучно и добави: – И последната.

– Вината не е била твоя. – Той се изсмя грубо и си наля още една чаша.

– Вечерта отидох в близкия бар и опитах да потуша огорчението си с алкохол. Бях загубил ума си. Срещнах великолепна жена, с която, разбира се, преспах. Сексът беше… Не бях изпитвал нищо подобно. Когато се събудих и осъзнах какво съм сторил, се измъкнах бързо през прозореца и се върнах в Уелс. Два месеца по – късно красавицата от бара ме откри. Оказа се, че съм чукал вещица. – Той ми намигна преди да отпие от скоча. – Никога не чукай вещица, Оливър.

– Вещица? – Объркано повторих. Двойникът ми кимна.

– Нали не смяташе, че Реземблините, Кимпарите и Джоазите са единствените същества?

– Мамка му.

– Да. – Развеселено отвърна. – Вещиците са кучки. Прокле ме винаги да се влюбвам в грешните жени.

– Само защото сте преспали? – Той повдигна рамене, а след това ми намигна.

– В този ден разбрах, че тези жени не обичат да бъдат изоставяни. – Арогантна усмивка се разля по устните му. – Никога повече не я видях. Не научих името й и нямах представа каква сила има магията й. След време проклятието й наистина ме настигна. Влюбих се в жена, която бе Кимпар. – Отново зае първоначалното си място и ме погледна самодоволно. – По онова време не бяхме положили свещения обет, който ни забраняваше да говорим за делата си. Заслепен от красотата й, предадох собствената си раса, разкривайки й тайните ни. Разрушиха града ни и избиха всички, които не успяха да избягат. Наказаха ме заради предателството, което бях извършил, като позволиха на Тиара да ме вземе в царството си. Жертвоприношение. Не можеха да ме убият, ала и не бяха способни да ми простят.

– А Кимпарът? – Моето второ аз махна с ръка.

– Убиха я.

– Обичаше ли те?

Той изцъка.

– Не предаваш този, когото обичаш.

– Никога не си умирал.

– Да.

– Тогава можеш ли да се върнеш?

– Може би. – Спокойно каза. – Мичъл смяташе, че когато парчетата бъдат събрани и Джоазите се превърнат в безсмъртни, стените между паралелните светове ще рухнат и едва тогава Бродниците ще бъдат свободни да станат отново част от света на смъртните.

– Но ако през всичките тези години си бил скрит за останалите, защо сега аз съм способен да те видя?

– Не знам. – Прехапа долната си устна. – Хилядолетие след хилядолетие се опитвах да открия вратата, която да ме изведе от това място. Крещях, блъсках… но напразно. Докато наблюдавах Мичъл и се надявах да разгадае мистерията, бях привлечен от мислите ти. Чувах ги. В началото стоях на разстояние, защото се страхувах, че кралицата ти ще разбере. Помислих си, че може би ще умра. Но нищо от това не се случи. Жалкият ти живот ме забавляваше, а постоянното ти оплакване ме докарваше до лудост.

Завъртях очи.

– И аз съм единственият, чиито мисли чуваш?

– Точно така.

– Не смяташ ли, че е странно?

– Оливър, ако допусках, че дори един процент от тези откачени светове е нормален, никога не бих стоял тук с теб, разговаряйки за живота си. – Изкиска се и ми намигна.

Разсмях се. Двойникът ми ми наля питие и вдигна чашата в наздравица.

Всичко бе толкова нелепо. Неестествено. И все пак успокояващо

– Но как е възможно никой да не те усети около себе си? Не опита ли да…

– Разбира се, че опитах. – Бързо ме прекъсна. – Но това е невъзможно. Аз съм отвъд твоя свят, Оливър. Не се предполага да бъда забележим за когото и да било. Дори и да счупя тази чаша, никой, освен теб, не би разбрал. По дяволите, бих могъл да изгоря малката колиба на новата ти приятелка, но Вивиан не би усетила и мириса на дим. Всичко ще си остане непокътнато, защото аз не съществувам сред вас.

– Страхуваш ли се от Тиара?

– Боже, не. – Погледнах го объркано. – Кралицата ти е извратена кучка, Оливър, но не е способна да нарани трайно никой Бродник.

– Тогава защо аз трябва да се страхувам от нея?

– Защото, Грей, ние я поддържаме жива и смъртта ни би означавала смърт и за самата нея. От друга страна, вие сте нейните войни. Тя е тази, която ви дарява със сила и именно затова определя правилата в града на духовете и разрухата.

– Когато… – Не знаех как да се изразя. – Как черпи енергия от вас?

Порочна усмивка се разтегли върху скулите му.

– Чука ни. – Циник.

– А жените? – Повдигнах вежди и преметнах единия си крак върху другия.

– И тях? – Подмолно отвърна.

– Шегуваш се!

– Разбира се, че се шегувам. – Остро каза. – Е, поне за втората част.

– Кажи ми истината. – Моето второ аз ме погледна преценяващо.

– Добре. – Подигравателно вдигна ръце, показвайки, че се предава. – Тиара спи с Бродниците, които я привличат. Но го прави единствено за удоволствие. Черпи енергия от съзнанието ни. Докосва сърцето ни с ръка, а след това се промъква в умовете ни. Усещането е… Не знам. Може би сякаш не ти достига въздух в белите дробове. Опитваш се да поемеш отново и отново, докато бавно осъзнаваш, че някой друг го взима вместо теб. Вцепеняваш се. Губиш контрол над себе си. Главата ти започва да пулсира, коленете ти омекват, а тялото ти се превръща в желе.

– Значи боли?

– Малко. – Престорено прошепна. – Всичко приключва в мига, в който червеят напусне съзнанието ти. Нуждаем се от няколко дни, за да възстановим отново силите си и след това жалкото ни съществуване започва отначало.

– Тиара прави ли секс с теб? – Долната му устна потръпна вместо отговор. – И това не ти харесва?

– Обичам жените, Оливър, но чувството да бъдеш собственост на отдавна умрял човек не е никак приятно.

– Защо не й откажеш?

– Не мога.

– Защо? – Настоях, а той се поколеба.

– В твоя свят, Грей, съществува определена йерархия. Ти, като един Господар, ще разбереш, че твоята дума ще бъде закон за подчинените ти. Ще са длъжни да убиват, изтезават и… дори да умрат за теб.

Моята кралица е твоя Господарка? – Задавих се, когато изрекох първите думи на глас.

– Да.

– Как е възможно да съм Господар, когато дори не съм Джоаз по кръв?

– О, Оливър, толкова много въпроси, а толкова малко отговори.

Не се отказах и продължих.

– Какво ще се случи, ако умра?

– Подчинените ти ще бъдат разпределени сред други групи и Господари и ще трябва да докажат своята чест.

– А ако всичките ми подчинени умрат?

– Ще бъдеш сам. А може би дори и малко по – слаб.

– Защо?

– Когато Тиара те дари със свещения белег, подчинените ти се обричат на теб. Длъжен си да вкусиш кръвта на всеки един от тях, за да свържеш умовете им със своя. Ще си способен да властваш над волята и желанията им, а те ще усещат болката ти. Ще умееш да ги призоваваш, когато си изпаднал в беда и да ги пречупваш, когато отказват да паднат в краката ти. Ще се превърнат в част от теб и когато умрат, силата им ще те напусне заедно с тях.

– Значи всичко опира до власт, мъст и смърт?

– Точно така.

– Това ли е бъдещето ми?

– Дори по – лошо.

Думите му ме срязаха като бръснач. Преглътнах голямата буца, която заседна в гърлото ми и продължих:

– Какво ще се случи с Тиара, ако трите парчета на трите раси бъдат събрани в едно от Джоаз?

– Не знам. – Повдигна рамене. – Но съм дяволски сигурен, че няма да й навреди. През тези години разбрах, че кучката ревностно пази играчките си. Парчето, дарено от Съдбата, е скрито от самата нея. – Намигна ми. – Именно затова всяка година Тиара организира нещо като турнир. Участват стотици. Хиляди дори. – Размаха развълнувано ръце, опиянен от скоча. – Ден, прекаран в жестоки и безмилостни изтезания, битки и надпревари. А накрая остават само тринадесет. Тринадесет достойни мъже, способни да открият останалите две парчета и да обединят всички раси в една. Да превърнат Джоазите в безсмъртни и да погубят човечеството.

Потръпнах.

– Вярвам, че и ти ще бъдеш поканен да се включиш в състезанието. – Долепи чашата до устните си и ми се ухили зловещо. – Когато Тринадесетте бъдат избрани, Тиара ги дарява с още по – голяма сила. Превръщат се в почти неуязвими. Хищници, които дебнат един за друг. Дава им заповеди и единствената им цел е да елиминират противника си, като междувременно откраднат парчетата от Реземблините и Кимпарите.

– А ако не го направят?

– Една година. А след това ще умрат.

Разтърках слепоочието си, объркан от цялата тази информация, докато сепнато не попитах:

– Как така ще бъда поканен?

Двойникът показа белите си зъби.

– О! – Изцъка с език. – Ще получиш малък подарък. Предмет, който ще бъде пряко обвързан с твоята кралица. Докоснеш ли го – тя ще дойде. Ще играе ролята на вълшебно духче и дори да умираш, ще е способна да те спаси в замяна на нещо друго, разбира се. – За пореден път развеселено ми намигна.

– По дяволите.

Бродникът рязко се изправи.

– Е, Оливър, с тези твои мрачни мисли, успя дори моето настроение да развалиш. – Театрално завъртя очи и отново изцъка. – Спокойно. Старицата ще те обучи да се защитаваш, докато настъпи време да станеш част от Тринадесетте. – Разсеяно потърка брадичката си. – Впрочем къде е тя?

– Не знам. – Монотонно отвърнах. – Каза, че ще се погрижи за апартамента ми.

– Страхотно.

Погледнах го въпросително.

– Време е да се позабавляваме.

– Как? – Скръстих ръце. – Обещах на Вивиан, че няма да напускам тази забравена от Бога колиба.

– Раната ти заздравява ли?

– Да, благодарение на онзи отвратителен мехлем, с който тя…

Двойникът ми ме прекъсна.

– Хайде. – Заповеднически прошепна. – Първо ще се отървем от отвратителната ти прическа, а след това… ще се разходим сред опасните същества. Ще се напием до припадък с великолепен алкохол и може би утре ще започнем със спасяването на света. – Със сарказъм добави накрая.

– Какво не е наред с прическата ми?

– Шегуваш ли се? Отвратителна е!

Присвих неодобрително очи.

– Къде ще ходим?

Загадъчна усмивка се разтегли върху скулите на второто ми аз.

– В града на духовете и разрухата.

Поколебах се. Наистина започвах да се отегчавам от целия този страх. Катранени облаци бяха обгърнали чувствата ми, очерняйки и тях. Имах усещането, че щях да се задуша, ако продължавах да трупам целия този гняв в себе си. А и какво толкова можеше да стане, ако приемех? Да умра? Поклатих глава. Вирнах брадичка и самодоволно казах:

– При едно условие.

– Споделете го с мен, Господарю.

 – Първо ще ми кажеш името си.

Игрив пламък блесна в ирисите му. Незабелязано се озова зад гърба ми и със съблазнителен глас прошепна в ухото ми:

– Бренън Грей… на Вашите услуги.

***

Моето второ аз се подпря на дървената врата на къщата на Вивиан и ми хвърли гневен поглед. Копелето обръсна главата ми и ме накара да облека елегантен костюм, който ме караше да изглеждам като мъжка курва.

– Просто го направи, по дяволите.

Бях изнервен. Затворих очи и се вслушах в шепота на вятъра. Зимата се приближаваше и студеният полъх прониза белите ми дробове. Двойникът ми твърдеше, че бе необходимо просто да си помисля за града на Джоазите. Свих юмруци и ядно отвърнах:

– Губим си времето.

– Оливър. – Остро каза.

– Наистина ли този костюм е наложителен? – Присвих очи.

– Да.

– Защо?

– Това е… – Усмихна се. – Нещо като правило сред Джоазите.

Погледнах го с недоверие и отново затворих очи. Как се предполагаше да си представя нещо, което никога не бях виждал?

– Усещаш ли го? – Заинтригувано попита.

– Кое?

Бренън изсумтя и демонстративно се оттласна от вратата.

– Какво не е наред с теб?

– Чувствам…

– Какво? – Нетърпеливо продължи. – Просто си помисли за проклетия град, Оливър. Той ще те повика.

По кожата ми преминаха тръпки. Сърцето ми ускори ритъм. Наум започнах да шепна за града на Джоазите. След минута отворих очи и видях самодоволната усмивка на Бренън. Образът му избледняваше. Имах усещането, че губех представа за времето. Тялото ми потрепери и зрението ми се замъгли. Сякаш се разпадах…

Всичко се случи толкова бързо. Изпитах лек дискомфорт в стомаха си, когато миг по – късно стъпих на земята. Огледах се наоколо и установих, че се намирахме в тунел. Моето второ аз не изчака да се съвзема, а припряно продължи напред, газейки в калта. С нежелание го последвах, тъй като бях замаян.

– Какво се случи?

– Телепортирахме се. – Отворих в изненада уста. – Някои от вас умеят да го правят до всяка точка на света. Останалите са обвързани единствено с магията на градовете.

– Мамка му. – Зашеметено извиках. Преживяването бе страхотно. Сякаш се бях качил на увеселително влакче, което се изкачваше до облаците на небето, а след това рязко се спускаше с бясна скорост към земята, обещаващо провал. – Във всеки град ли можеш да отидеш по този начин?

– Да. – Спокойно отвърна. – Но, разбира се, в света на Реземблините ще откриеш единствено пепел и разруха.

През следващите десет минути, в които мълчаливо вървяхме по тясната пътека, се опитвах да събера мислите си. И точно тогава…

Представите ми за студени тъмници и железни окови се разбиха напълно. Намирахме се в света на Джоазите. Тъмносиньото небе, по което сякаш художник беше разпръснал милион звезди, спря дъха ми. От него се спускаха дълги стъклени ромбовидни форми в различни цветове. Зад блестящи стени бяха затворени хора с маски, които изпълняваха най – красивия танц, който някога бях виждал. Улиците бяха изградени от тухли, нашепващи за вековно минало. Студеният зимен вятър бе заменен от топъл бриз, галещ почервенелите ми бузи. А мракът… цареше навсякъде, нашепващ за приключение.

– Защо са затворени? – Бренън проследи погледа ми.

– Ще се изненадаш, Оливър, колко много светът на чудовищата прилича на този на хората. – Смело пристъпи напред. – Тези Джоази олицетворяват дъното на обществото ви. Дребни крадци, шарлатани и наркомани.

– Това ли е наказанието им? – Моето второ аз се разсмя.

– Разбира се, че не. По – скоро бих го нарекъл спасение от сигурна смърт.

– По дяволите, обърках се.

– Всеки притежава различна сила и способности, Грей. Най – силните са на върха на хранителната верига, докато останалите са принудени да тънат в нищета.

– Имам усещането, че сънувам. – Уморено признах.

Бренън ме потупа по рамото.

– В този момент, Оливър, можеш да сънуваш. Бъди, който пожелаеш. Отдай се на същността си и открий границите си, а след това… просто ги прекоси.

– Ами ако ме познаят? – Двойникът ми присви очи.

– Всеки свят знае за твоето съществуване, Грей. Не познават лицето ти, но веднага ще усетят появата ти. И това е добре, защото моментът, в който трябва да поемеш контрол над съдбата си, настъпи. Време е маските да паднат. Да се освободиш от оковите на страховете.

– Все още ми е трудно да повярвам, че всичко това е реално. – Огледах се. – Когато премина трансформацията, ще се налага ли да работя? – Отново насочих любопитните си очи към маскираните същества, чиито лица, макар скрити, разказваха без думи за своята тъга. – ­­Какво ще правя? Къде ще живея? Господи, дори не съм сигурен дали да се доверя на Вивиан, въпреки всичко, което направи. Нямам никого. Истината е, че съм сам и това ме плаши до смърт.

– Ти си принцът на мрака, Оливър. Не се нуждаеш от никого, за да се превърнеш в непобедим. След седмици… Ще настъпи денят, в който ще трябва да започнеш да се преструваш на един от Джоазите, за да скриеш вярата си и погнусата от убийствата. Вероятно през целия си живот ще имаш повече врагове, отколкото приятели. Но сега… – Погледна ме с тъмносините си очи. – Имай търпение. Необходимо е просто да вярваш в себе си. Позволи на старицата да те обучи. Живей в малката й къща, докато не се почувстваш достатъчно силен. Всичко ще се нареди.

Не му повярвах, но кимнах.

Нямаше да се справя, защото дълбоко в себе си знаех, че не бях роден да бъда убиец. Щяха да ме разкрият. Преструвките… Господи, бях ужасен лъжец. Наричаха ме принц на мрака. Пророчеството ме зовеше, докато аз живеех в своя малък свят, обгърнат в облаци от самота.

– Оливър? – Троснато попита Бренън. Срещнах погледа му и преглътнах звучно:

Аз съм Оливър Грей.

Принцът на мрака. И повече няма да се страхувам…

– Какво ти става, по дяволите?

– Нищо. – Бързо отвърнах. – Всичко е наред.

– Тогава ще тръгваме ли вече?

– Да. – Уверено казах, макар да нямах представа къде отивахме.

Сърцето ми се сви, когато погледнах към небето, постелило своята нощна завивка от ярки звезди.

Прости ми.

Не знаех за кого се отнасяха тези думи, но внезапно изпитах нужда да ги прошепна в тъмнината. Защото знаех, че… Аз никога нямаше да си простя.

***

В града на Джоазите винаги цареше мрак. Нощта никога не си отиваше. Но въпреки това усещането, което се беше загнездило във вените ми, бе приятно. Чувствах се спокоен и тревожните мисли в съзнанието ми се бяха изпарили. Разхождахме се в продължение на часове. Посетихме западната част на града, която носеше името „Тенебрис“. Улиците бяха толкова оживени… сякаш все още се намирах в центъра на Болтън. Звезден прах се сипеше от небето. Бренън ми разказваше древни истории, докато ме водеше на различни места, които бяха по – стари от света. Бях омагьосан от красотата… Невидимата магия. И тишината.

– Розовото езеро. – Монотонно прошепна.

– Невероятно е. – Не намирах други думи, с които да изразя възхищението си. Водата трептеше от докосването на нежния бриз, докато се извиваше под формата на спирала и продължаваше пътя си към останалите части на града. Загледах се в розовите вълни, които сякаш пееха своя собствена мелодия. – Бих искал да живея тук. Възможно ли е? – Импулсивно попитах.

Бренън повдигна изненадано вежди и се взря в мен.

– Дори не си видял останалите части.

– Не е необходимо. – Градът се разделяше на изток, запад, север и юг. Източната част я наричаха „Амаре“, северната – „Тристита“, южната – „Солис“, а западната… „Тенебрис“. Сезоните, настроенията, емоциите и чувствата… Всяка точка в света на Джоазите носеше различно усещане.

„Тенебрис“ беше опияняващ. Всичко, което исках. Меланхолия. Тишина. Приятна студенина и толкова много красота…

– Възможно ли е? – Повторих, зашеметен от въпроса си.

– Да. – Кратко каза.

– Тогава ще го направя. Когато се превърна в един… – Огледах двете същества, които вървяха по улицата и не издаваха с нищо, че бяха хладнокръвни и безмилостни убийци. – Когато се превърна в един от тях, ще си купя къща над това езеро. Искам всеки ден да чувам песента му. Толкова е…

Бренън се разсмя.

– Жените сами ще се събличат, когато разберат къде живееш.

Намръщих се.

– Казват, че когато един Джоаз срещне истинската си любов, езерото започвало да изпълнява мелодия, нечувана досега.

Усмихнах се. Този град… Свят… Не знаех. Може би все пак нямаше да бъде толкова лошо да открия своя дом. Вечният мрак наоколо, който сякаш запълваше дупките в душата ми, звездният прах, падащ като сняг от небето и ярките звезди… Потръпнах. Бях изваян от това.

– Хайде. – Погълнат от мислите си, не бях забелязал Бренън, който бавно се отдалечаваше. – „Тенебрис“ е известен със своята романтика, но и… порок.

Мълчаливо го последвах, знаейки, че несъмнено скоро щях да се върна.

След час и половина все още се намирахме в западната част на града, краката ми пулсираха, въздухът не ми достигаше, а Бренън искрено се забавляваше, докато ме наблюдаваше.

– Трябва да призная, че за един Господар, си невероятно слаб. – Белите му зъби блеснаха.

– Върви по дяволите. – Той се разсмя и пристъпи напред. Театрално се поклони и посочи малкото заведение, пред което се намирахме.

– „Мортем“.

– Какво е това?

Бренън измърка. Облиза устните си и дръпна дръжката на вратата, боядисана в червено.

– Нека те запозная, Оливър Грей, с първия ти конник.

Поех си дълбоко дъх и го последвах.

Мъгла от сладък дим и мирис на алкохол ме лъхна. Огледах се наоколо. Стените бяха боядисани в същото крещящо червено, както входната врата. Във всеки ъгъл се забелязваха ниски стъклени маси и черни кожени дивани. Странна сребриста светлина се отразяваше върху бара, където Бренън се настани. Огромни свещи под формата на сърца бяха закачени върху всяка стена.

– Това е най – страхотният стриптийз клуб, на който някога съм попадал. – Клубът беше пълен с опиянени мъже. Нямаше и следа от звездния прах, който се сипеше над улиците отвън, а аз нямах представа какво точно правехме тук. – Поръчай „Тумулту Ипсум“.

– Какво? – Двойникът ми завъртя очи и не отговори. Махнах с ръка на бармана и с несигурен глас казах: – Бих желал да поръчам „Тумулту Ипсум“, моля.

Младото момче с кафеникава кожа и черни очи ми се усмихна загадъчно и кимна.

– Този костюм… – Бренън се изкиска.

– Не беше необходим. – Намигна ми.

– Копеле.

Погледнах мускулестия тип, който отпиваше от черното си питие. Носеше обикновени дрехи като всички останали.

– Изглеждам нелепо.

– Никой не се интересува с какво си облечен, Оливър.

Бях готов да му отвърна с неприличен жест, когато сребристата светлина изчезна и всички притаиха дъх. Девет момичета с различни маски грациозно излязоха на сцената, която се намираше вляво от бара. Танцьорките бяха осем блондинки и една брюнетка, която зае централно място. Носеха еротично черно бельо и високи токчета. Телата им бяха изрисувани с кафеникави линии, които проследяваха пищните им форми, като едновременно с това бяха обсипани със златист прах, който ги караше да сияят като най – ярката звезда. Дългите им коси бяха разпуснати, а очите, скрити зад дантелените маски, блестяха като черен опал. Високи. Стройни. Несбъдната мечта. Стегнатите им гърди прозираха под оскъдното бельо, а дупетата…

Бях запленен. Дори не забелязах, когато донесоха напитките ни. Нежна музика изпълни клуба, а великолепното момиче по средата облиза долната си устна. Прокара възбуждащо длан по тялото си, а след това всичко се случи толкова бързо. Ритъмът се ускори. По вените ми се разля трифазен ток. Възбудата насити въздуха. Танцът им омагьосваше.

Бренън ме потупа по рамото и вдигна чашата си. Погледнах озадачено голямата табла, на която бяха наредени близо двадесет различни по цвят епруветки със странна течност. Присвих несигурно очи.

– Какво е това? – Тихо прошепнах, осъзнавайки, че останалите щяха да решат, че си говорех сам.

– Пий.

– Бренън… – Порочна усмивка се разля по съвършените му скули.

– Остави се бурята да те завладее, пусни се по течението и забрави за разума си. Отдай се сляпо на желанията, гнева, страстта и тъгата. Чувствай, умирай и отново се раждай. Животът не е толкова сложен, колкото си представяш, Оливър.

Той беше прав. Затова не отвърнах нищо, а просто започнах да поглъщам течността от епруветките една след друга…

***

Е, вече наистина бях пиян. Гласът на Бренън отекваше в съзнанието ми като ехо. Нямах представа какво съдържаше „Тумулту Ипсум“, но определено ми харесваше. Вдигнах наздравица с блестящата лилава течност и отпих жадно от сладникавото питие.

– Трябва да призная, че съм приятно изненадана. – Женски глас прошепна зад гърба ми. Бавно извъртях глава, когато съвършената брюнетка се настани на свободното място до мен. Двойникът ми се наведе напред, за да я огледа с одобрителен стон. – Когато разбрах, че Господарят ми е Принцът на мрака, си представях… – Очите й с цвят на горещо кафе се плъзнаха по тялото ми. – Нещо различно.

Младата жена, която до преди няколко минути бе полугола на кръглата сцена, беше облечена в черен кожен панталон и бюстие, което притискаше големите й гърди. На колана й висеше пистолет, а във високите й ботуши забелязах проблясъка на острие. Черната й коса се спускаше почти до кръста. Протегна ръка към жълтата епруветка и със съблазнителен глас каза:

– Надявам се знаете какъв е ефектът от „Тумулту Ипсум“? – Господи, беше толкова красива. Изпи на един дъх питието си и еротично облиза устните си, покрити с черно червило, а след това и единия си пръст, по който бяха паднали капки алкохол. Вдишах аромата й и се опияних. Внезапен копнеж изпълни гърдите ми. Желаех да разпръсне косата си върху голото ми тяло. – Е, Господарю, ще ми позволите ли да науча името Ви?

Опитах да се съсредоточа.

– Оливър Грей.

– Ммм. – Стонът й ме накара да потръпна. Тя постави дланта си върху едното ми бедро, приведе се напред, така че погледът ми да попадне върху великолепните й гърди и с омагьосващ глас отвърна: – Ариа Барлоу… изцяло Ваша, Господарю.

Захапах долната си устна. Бях толкова възбуден. Обляха ме топли вълни и въздухът не ми достигна. Забелязах неестествената поза на Бренън, който изглежда също се опитваше да потуши бушуващите страсти в сетивата си.

 Проклетият алкохол.

Ариа се изправи и ми намигна. В продължение на половин секунда наблюдавах игривото й дупе и полюшващите й се бедра.

– Това не е добра идея, Оливър.

За миг затворих очи и се отдадох на желанията.

Такъв бях. Откачено копеле, неспособно да устои, на която и да било красива жена, когато ставаше въпрос за секс. Поклатих глава, но еротичните мисли не напуснаха съзнанието ми. Трябваше да се освободя. Рязко се изправих и порочна усмивка се разтегли по устните ми.

– Ще се забъркаш в куп неприятности, Грей.

Не ме интересуваше. Повече нямаше да бягам от собственото си аз.

Отправих се напред, където беше отишла Ариа. Последвах силния й аромат на… карамел и се озовах в съблекалнята й. Тя стоеше в центъра на малката и натруфена с тоалети стая, когато прокара пръсти през съвършената си коса и каза:

– Чудех се дали ще ме последвате, Господарю.

Харесваше ми… Харесваше ми, когато ме наричаше така.

Затръшнах вратата след себе си и пристъпих напред. Очите й блестяха. Палавият й поглед обходи тялото ми и доволно измърка.

Разбира се, че не биваше да спя отново с непозната, имайки предвид факта, че последният път едва не ме убиха заради това. Но… вече нямаше значение.

Грубо дръпнах Ариа за китката и тя се озова в прегръдките ми. Не казах нищо, а просто силно стиснах дупето й. Долепих устни до ухото й, като изръмжах, чувайки накъсания й стон. Устата ми се плъзна по шията й, проследявайки всеки милиметър от нея, докато накрая не стигнах до гърдите й. Погледнах я – тя също бе гореща. Развързах бюстието й и със задоволство установих, че не носеше сутиен. Завъртях я и я притиснах до стената. Преметнах косата й от лявата й страна. С едната ръка я приковах, за да не мърда, а другата нежно се спусна към областта под корема й.

– Господарю…

Еротичната танцьорка беше готова да ми се отдаде. Разтапяше се в ръцете ми. Може би защото бях неин Господар, а може би просто обичаше да си ляга с непознати мъже…

Всъщност не ми пукаше.

Исках просто секс. Съзнанието ми беше замъглено и макар да знаех, че на сутринта щях да съжалявам, се отдадох на емоциите.

Захапах шията й, а тя извика от изненада. Отметна главата си назад и се опита да се обърне, но аз не й позволих. В този момент желаех просто да усетя топлината й. Свалих панталона й, а след това и своя. Тя отново не носеше бельо. Ариа простена, когато усети ерекцията ми, а устата ми се изпълни със слюнка. Рязко проникнах в нея и притаих дъх.

– Мамка му.

– Не спирай. – С пресипнал глас прошепна.

И аз не спрях. Докато не докарах и себе си, и нея до безумие. Възбудата ми беше толкова голяма, че бях готов да се разпадна на хиляди парчета. Изпълвах я отново и отново… носейки наслада.

Червилото на Ариа бе размазано по цялото й лице от грубите ми целувки. Устните й бяха подпухнали. Шепнеше името ми като молитва. Едната ми ръка здраво стискаше гърдите й, докато другата я галеше между бедрата.

Отметнах глава назад, напълно опиянен. Сърцето ми заби дори по – бързо.

Полудявах от неконтролируемото желание…

Смътно забелязах, че до малкия прозорец стоеше непозната жена с усмивка на лице. Белязано лице. Раздрано… сякаш от животно. Намигна ми и поклати глава. Наблюдаваше ме заинтригувано. Тих смях се откъсна от устните й.

– Време е. – Примигнах. Тръпки пропълзяха по гръбнака ми, а когато отново отворих очи, от образа нямаше и следа.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

6 Responses

  1. Лена says:

    Офф, че горещоооо. ? Прииска ми се да съм Ариа. ? Хуморът на Бренън и импулсивността на Оли са много ка комбинация. Как ми се иска и да се развихрят….

    • M. Alexandrova says:

      Хаха, в девета глава ще видим Оли в действие.. 🙂

  2. Мария Антонова says:

    Здравей, изключително съм щастлива, че успях да се докосна до творчеството ти! Дори не знам как го намерих, знам, че беше късно снощи ии не съм спала, а имам малко бебе 😀 .. Прочетох всичко на един дъх и се чудя защо не бях чувала за теб, а си страхотен творец. Имаш един огромен почитател в мое лице и се надявам да имаш огромен успех, за да може повече хора да видят таланта ти 🙂 Очаквам с нетърпение всичко предстоящо!

    • M. Alexandrova says:

      Здравей и от мен. Не можеш да си представиш колко много ме зарадва коментарът ти! 🙂 Сърдечно благодаря за милите думи и се надявам и за напред историята ми да ти харесва. 🙂 След като прочетох написаното от теб, веднага се мотивирах и започнах да работя върху осма глава. 🙂 Благодаря!

  3. ЕМ. К. says:

    И аз от скоро съм ти фен. В началото мислех, че това е друг фен превод. Много въздействащо пишеш,чете се на един дъх. Браво. С нетърпение чакам продължението, талантът ти наистина е забележителен.

    • M. Alexandrova says:

      Много ти благодаря за милите думи! 🙂 Радвам се, че съм успяла да те впечатля. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!