Първа глава

Първа глава

Полет преди смъртта

Животът не струваше.

Както всяка сутрин, се събудих облян в пот и умора. Отворих изнемощелите си клепачи и се оставих да бъда погълнат от досадното ежедневие. Измъкнах се от леглото и се отправих към малката баня. Взех студен душ, за да успокоя напрегнатите части в тялото си, които през последните няколко часа, отредени за сън, се бяха впуснали в среднощни приключения.

– Господи, наистина имам нужда от жена. – Разочаровано казах, като плъзнах ръка по възбудения си член.

След десетминутното удоволствие, което си доставих, напуснах помещението, което едва събираше тоалетните ми принадлежности и затръшнах силно вратата след себе си.

Живеех в апартамент, който се отличаваше напълно от понятието дом. Дори наемът на тази едностайна кутийка бе твърде висок за мен. Нямах работа, семейство или приятели. Поех си дълбоко дъх и прогоних спомените от миналото.

Отворих захабения дървен гардероб и измъкнах светлосини дънки и черна риза, прилепваща плътно по релефното ми тяло. Спортно-елегантното сако, в което внимателно се вмъкнах, беше скъп подарък от Мичъл. С много усилия завързах прилежно единствената си вратовръзка и отново се огледах. Прокарах пръсти през медната си коса. Напръсках се обилно с тежък парфюм, взех големия калъф, който бе подпрян до вратата и напуснах апартамента, оставяйки зад себе си тесните стени.

Докато вървях задъхано по сивите улици на Болтън, град, намиращ се в северната част на Англия, студен вятър пронизваше белите ми дробове. Когато стигнах евтината закусвалня, в която често се отбивах, стомахът ми издаде неприлични звуци, на които не можех повече да се съпротивлявам.

Влязох в заведението и се настаних на бара. Русата сервитьорка, обслужваща сепаретата, ми хвърли гневен поглед. Младото момиче стисна здраво устни в опит да прикрие снежнобялата си усмивка и разочаровано изпусна дъха си.

– Здравейте, какво ще обичате? – Бодрият поздрав на бармана ме накара да извърна очи от блондинката, която, въпреки яростта си, бе готова отново да свали дрехите си.

– Яйца на очи и бекон с гарнитура от кубчета домати. – Монотонно отвърнах.

– Гъби?

– Не, благодаря.

– Ще желаете ли нещо за пиене?

– Кафе, моля. – Момчето кимна и се отдалечи към кухнята.

Хвърлих поглед на евтиния ролекс, който купих от седма улица. В дванадесет часа трябваше да се срещна с директора на клиника „Брейнс“, намираща се в другия край на града. Съобщението, което получих късно през изминалата нощ, ме разтревожи, но…

– Нямах представа, че си такова копеле, Грей! – Хапливият език на русокосата сервитьорка успя да разсее съзнанието ми от мрачните мисли. Сбръчках недоволно вежди и объркано я погледнах.

Стейси беше прекрасна. Светлорусите къдрици деликатно се спускаха около изпъкналите скули на лицето й, обгръщайки го в кадифена прегръдка. Изразителните й очи се взираха огорчено в мен, а канелената й кожа беше все така нежна, както обикновено. Тя бе дребна, но с извивки, на които дори Наоми Кембъл би завидяла – закръглено дупе, фина талия и бюст, лишен от всякакви пластични операции.

– О, господи, не ти се обадих. – Смутено прошепнах преди да продължи с обидите. Сервитьорката скръсти ръце пред пищните си гърди, сякаш не забелязваше, че показността им всеки момент щеше да накара някого да ослепее и ядосано постави чашата с кафе на плота.

– Обеща ми! – Със зеленикавите си очи приличаше на истински ангел, ала въпреки това не проявявах интерес. Какво, по дяволите, не беше наред с мен?

– Виж, Стейси…

– Недей да се опитваш да ми пробутваш евтините си номера! – Разхлабих възела на вратовръзката си и се прокашлях. Мразех, когато попадах в такива ситуации. Сексът с непознати беше лесен и… Кръвта нахлу в главата ми, а думите просто се изпариха.

– Миналата седмица… Нуждаех се от забавление. – Тя отметна кичур от косата си и очите й за пореден път се възпламениха. – Смятах, че и ти искаш същото?

– Грей…

– Нямах намерение да те наранявам!

Потърках дланите си в панталона и тя проследи действията ми с поглед. Последва минута мълчание, която премина като цяла година.

– Как може да си такъв? Държиш се като безмилостен хищник, който взима каквото му се предлага, а след това… – Разсмях се гръмко. Дребната блондинка постави топлата си длан върху моята и с по – мек тон добави: – Наистина ме огорчи, Оли.

– Съжалявам. – Искрено казах и се приведох напред. – Какво ще кажеш да ти се реванширам?

Стейси ме погледна несигурно и придърпа късата си униформа в опит да прикрие плътта. Бях сигурен, че на сутринта щях да съжалявам, но въпреки това й дължах извинение.

– Довечера ще откриват нов клуб на Пето Авеню.

– По – скоро бих умряла, преди да изляза отново с теб! – Яростно ме прекъсна.

– Защо? – Саркастично подметнах, а тя се усмихна натъжено. – Ти ще бъдеш убийствено секси, а аз глупакът, който не се е обадил? – Сервитьорката сведе притеснено поглед и преглътна звучно. – Хайде, наистина имам нужда да изляза с приятел. – Тя прехапа долната си устна и с тих глас отвърна:

– Мисля, че се влюбвам в теб, Оливър.

Поклатих глава и отпих глътка от кафето си. Привлекателното момиче навиваше един рус кичур около дългите си нокти, докато обмисляше това, което бе изрекла.

– Стига, Стейси! – Вдигнах ръце и добавих: – Това е лудост.

– Не ме разбирай погрешно, Оли. Не съм някоя разглезена глупачка, която си е въобразила, че едно страхотно чукане в тоалетната на тази проклета закусвалня ще ме превърне в жената на живота ти, но…

– Виж, скъпа, случилото се онази нощ се дължеше на алкохола и чувствата ти днес…

– Не! – Прекъсна ме. – Аз…

Въздухът се насити с неловко мълчание.

– Господи, Стейси, наистина те харесвам. – Очите й засияха преди да срещне стоманения ми поглед. – Но аз съм всичко друго, ала не и мъж, който би се обвързал сериозно. Нито с теб, нито с някоя друга.

– Не те разбирам.

– Нямам приятели или семейство и не желая да те губя. – Усмихнах се небрежно. – Сърцето ми е счупено отдавна, Стейси. В себе си нося рани, които не съм готов да разкрия на света, а докато не ги приема като част от живота си, не бих бил способен да обичам когото и да е.

– Можеш да ми споделиш какво те тревожи…

– Знам. – Хванах топлата й длан. – Но ти заслужаваш някой, който е готов да ти предложи света.

Стейси се усмихна широко и разтърка клепачи. Огледа малкото заведение, в което всеки ден идваше да работи и се облегна на бар плота, но не за да ме съблазни. Целуна ме нежно по бузата и с приятелски глас прошепна:

– Може да не си открил все още призванието си, Оливър Грей, но това не означава, че трябва да бягаш от хората. Човек е счупен точно толкова, колкото той самият си позволи да бъде. – Бегла усмивка пробяга по скулите ми, но не отвърнах нищо. Тя затаи дъх, надявайки се да пропука щита, който бях издигнал около сърцето си.

Барманът я извика и тя се отдалечи с високо вдигната глава, без да довърши мисълта си. Докато в съзнанието си превъртах случилото се, отново хвърлих угрижен поглед на часовника си.

След десет минути Стейси донесе поръчката, която бях дал на бармана. Закусвалнята не беше нищо особено. Евтино заведение, което вечер се превръщаше в убежище за квартални алкохолици, останали без никаква утеха. Все още не можех да разбера защо великолепно момиче като нея продължаваше да работи в дупка като тази.

Господи, как бих искал да изпитам някакви чувства към нея… Просто за да се уверя, че не бях напълно счупен.

– Ще изляза с теб довечера. – Смирено каза.

– Страхотно! – Приятелски извиках и подадох юмрук. Тя се разсмя и отвърна на поздрава ми.

– Но ще си държиш ръцете далеч от мен?

– Кълна се!

След като приключих със закуската, извадих портфейла си и захвърлих няколко дребни банкноти. Изправих се и усетих хладния поглед на блондинката, която ме изпращаше до вратата.

– Ще те взема в осем? – Подвикнах зад гърба си.

– Не закъснявай! – Засмях се и се отправих към клиниката.

Внезапно сърцето ми отново се сви и кръвта във вените ми замръзна. Мисълта, която цяла сутрин тормозеше съзнанието ми, се завърна…

Господи, надявах се Мичъл да беше жив.

***

– Здравейте, Оливър Грей. – Показах пропуска си на дамата, която стоеше зад дървеното бюро и се усмихнах вежливо. Тя кимна одобрително с глава и след като провери данните ми в компютъра, ми позволи да вляза.

– Госпожа Делатур Ви очаква в кабинета си.

– Благодаря.

От няколко години работех доброволно като чистач в частната клиника „Брейнс“, за да плащам лечението на Мичъл. Беше му поставена диагноза Алцхаймер, а това заболяване бе свързано с деградацията в психическите способности и атрофия на кората на мозъка. Болестта се увеличаваше рязко след 65-годишна възраст, а моят старец преди два месеца навърши седемдесет и девет. Той беше жертва на болест, която нямаше лечение, а също така бе и единственото ми семейство.

Вървях по тесния коридор и подминавах болничните стаи, които предизвикваха дискомфорт в стомаха ми. Дори луксозна сграда като тази не можеше да скрие следите от сълзи и безвъзвратни загуби.

– Оли, здравей! – Четиридесет и осем годишната лекарка на Мичъл Грей, която беше и директор на клиниката, ми направи знак да вляза в стаята. Търпеливо седнах върху кожения диван, където обикновено биваха настанявани пациентите преди да ги приемат за лечение и сдържано се усмихнах. Притеснението в мен нарастваше. Госпожа Делатур прибра документите, с които се занимаваше и ми хвърли угрижен поглед. – Не се страхувай, Оли. Дядо ти… е добре.

Затворих клепачи и поех дълбоко дъх. Отворих ги и след това отново ги затворих, повтаряйки процедурата няколко пъти. Знаех, че „добре“ всъщност означаваше жив.

– Тогава защо получих съобщение от клиниката снощи?

– Състоянието му се влошава. Наложи се да използваме силни медикаменти, за да овладеем кризата. – Тя преглътна звучно и ми подаде болничния му картон. – Трябва да призная… Бог ми е свидетел, че за първи път в живота си се сблъсках с нещо подобно.

– Но той е жив? – Заекващо попитах.

– Да. – Жената примлясна с устни. – Искаше да те види преди…

– Преди какво? – Лекарката отклони поглед и преподреди вещите, които бяха върху бюрото й, в опит да избегне това, което се налагаше да ми съобщи.

– Времето му на този свят изтича, Оли. – Госпожа Делатур разсеяно пъхна един кичур зад ухото си и делово продължи. – Страхувам се, че органите му няма да издържат още дълго. Можеш да си сигурен, че правим всичко, което е по силите ни, но…

За една секунда цялото ми тяло замръзна. Краката ми натежаха сякаш бяха от олово, а ръцете ми изтръпнаха. В главата ми вече нямаше мисли, а сърцето ми заби толкова уморено, почти спря, че чак ме заболя, когато вдишах отново.

– Оливър? – Вдигнах стоманените си очи и се насилих да се усмихна, защото усетих тревогата в гласа на жената, когато повтори името ми. – Знам, че си разстроен.

– Това е… – Замълчах и преглътнах буцата, която бе заседнала в гърлото ми. – Вие ме предупредихте, че този ден ще настъпи.

– Защо не отидеш да го видиш?

– Първо ще приключа с…

– Не. – Госпожа Делатур постави ръката си върху моята и здраво я стисна. – Не искам повече да бъдеш служител в „Брейнс“, Оли.

Поех си дълбоко дъх. Облегнах се назад и прокарах треперещи пръсти през гъстата си коса. Затворих клепачи и се опитах да се успокоя.

– Объркан съм. – Тихо прошепнах по – скоро на себе си.

– Лекар съм от двадесет и пет години и не съм сигурна дали бих успяла да изброя колко хора са издъхнали в ръцете ми. Житейският ми опит ме научи на едно и ти трябва да се опиташ да го разбереш. Смъртта… нейната цел не е всичко да приключи. Смятам, че това е единственият начин, чрез който можем да започнем от начало, въпреки че ще боли.

Не отговорих.

Потърках перфектно оформената си брада с пръсти и скрих лицето си зад едрите длани. Господи, как щях да се справя с живота си без единствения човек, който ме поддържаше жив?

До дванадесет годишна възраст живеех с родителите си в Уелс, град Ню Порт. През първата половина от детството ми всичко беше наред.

3 октомври 1999г.

Денят беше дъждовен, а нощта вече бе обгърнала града в непрогледните си прегръдки. Часовниковите стрелки отбелязаха числото седем. Родителите ми нахлуха в стаята без обяснения. Очите на баща ми бяха изпълнени със страх, който сякаш бе готов да го удави, а майка ми бързо изваждаше дрехите от стария гардероб, хвърляйки ги в опърпан сак. Почувствах се толкова объркан и беззащитен. Светът под краката ми пропадаше, а аз нямах представа какво и защо се случваше…

 Двадесет минути по – късно, с пребледняло лице и очи, пресъхнали от безбройните сълзи, пътувах в луксозна кола с непознат мъж. Гласните струни в гърлото ми се бяха скъсали от крясъците, с които умолявах родителите си да не ме отпращат от родната ни къща. Господи, малкият орган, който биеше в гърдите ми, сякаш бе изтръгнат с голи ръце от собствената си плът и кръв.

Без обяснения. Без извинения. И напълно сам. Бях изпратен в интернат. Някакво учебно заведение, което се намираше извън града и по – скоро приличаше на затвор за непълнолетни деца, отколкото на училище. Цялата сграда бе заобиколена от висок плет, по който течеше електричество, способно да изпържи крайниците на всяко живо същество, посмяло да се измъкне от този проклет капан.

През първите няколко години родителите ми ме посещаваха често, но винаги за кратко. Не спираха да повтарят, че това било просто предпазна мярка, някакъв нехуманен и извратен начин да ме защитят от опасностите, които дебнели из улиците на Уелс. Господи… Смятах, че ме мразеха. Всяка свободна минута съзнанието ми се връщаше на онова място…

3 октомври 1999г. Дъжд. Седем часа. Детска стая.

Какво, по дяволите, бях направил, че заслужих това? Минутите се влачеха една след друга, а годините незабелязано изтичаха… Прокуден от собственото си семейство, реших, че дори Бог ме ненавиждаше.

Сърцето ми бе опустошено и захвърлено на парчета, ала дори така оцелях. Когато навърших пълнолетие, се наложи да напусна интерната, който в последствие се беше превърнал в единствения ми дом. Мичъл ме откри да се скитам самотен из улиците на сива Англия. Приюти ме, опитвайки се да залепи отдавна счупените части от душата ми. Той никога не каза и дума за родителите ми, а аз и не попитах. Когато Мичъл се разболя, едва не умрях. Бях втора година в университета, за който той плащаше и напълно изгубих пътя си. Изминаха шест месеца и състоянието му започна да се влошава. Наложи се да го настанят в клиника „Брейнс“, а аз да започна работа като чистач, за да му предоставя необходимите грижи.

С образованието ми беше свършено, а облакът от емоции, който бавно тровеше съзнанието ми, се намести дълбоко в сърцето ми…

– Оли, чуваш ли ме? – Бавно повдигнах глава и осъзнах, че лежах на болничното легло в кабинета на госпожа Делатур. Тя проверяваше реакцията на зениците, докато една сестра мереше кръвното ми налягане. Тежестта, която усещах в краката си, беше непоносима.

– Какво стана? – Объркано попитах.

– Припадна. – Лекарката се отдръпна настрани и стисна силно дланта ми. – Ще се оправиш. Стресът, на който те подложих, се отразява на тялото ти. – Медицинската сестра, която се занимаваше с апарата, прикачен към ръката ми, с недоволство отбеляза, че показателите са ниски. Госпожа Делатур помоли да ми бъде включена глюкоза. – Какво ще кажеш да те съвземем напълно и след това заедно да посетим Мичъл?

***

– Как си, старче? – Гласът ми беше дрезгав и мъжествен.

– Оли. – Въодушевено прошепна, доколкото му позволяваха гласните струни и се опита да се изправи от люлеещия се стол. – Синко, толкова се радвам да те видя!

Въздъхнах тежко и го потупах приятелски по рамото.

– Днес си свършил по – рано?

– Да. – Старецът погледна вехтия си часовник и ме дари с широка усмивка.

– Здравей, Мичъл, как се чувстваш днес? – Госпожа Делатур провери резултатите му и записа някакви данни в болничния лист.

– Прекрасно, лекарке. – Той се удари с юмрук в гърдите и гръмко се разсмя. – Вие сте магьосница, знаете ли?

– Виждам, че болестта не е успяла да ти отнеме дори капка от чувството за хумор, Мичъл.

Хвърлих предпазлив поглед на жената и тя ми кимна одобрително с глава. В този момент старецът беше на себе си и не бе завладян от коварната болест, която сякаш промиваше ума му. Седемдесет и девет годишният мъж имаше бяла коса и синьо-зеленикави очи, които се преливаха в себе си като страхотен морски коктейл. Лицето му бе подпухнало от лекарствата и тялото му с всеки изминал ден отслабваше.

– Е, каква е диагнозата, лекарке? Ще живея ли още? – Разсеяно попита Мичъл.

– Ще живееш. – Тя пъхна кичур от косата си зад ухото и приятелски намигна на възрастния господин. – Нали все пак съм магьосница?

Последваха още няколко реплики, но умът ми вече блуждаеше из болничната стая, която караше сърцето ми да се свива от болка.

– Е, Оли, защо не ми посвириш? – Молбата му ме върна от собствения ми ад в настоящето. Огледах се наоколо и забелязах отсъствието на доктор Делатур. Умело извадих скъпата китара от черния калъф и елегантно се поклоних. Настроих инструмента си на подходящата честота и с пресипнал глас отговорих:

– За мен ще бъде чест… Дядо. – Преглътнах и се усмихнах тъжно. – За мен ще бъде чест. – Повторих отново по – скоро на себе си.

***

След два часа Мичъл Грей потъна в дълбок сън. Безшумно се изправих и нежно го целунах по челото. Хвърлих едно от одеялата върху краката му, оставих бележка, която гласеше, че утре щях да го посетя отново и все така мълчаливо напуснах болничната му стая.

 – Тръгваш ли вече, Оли?

– Да. – Госпожа Делатур се усмихна. – Аз… Притеснявам се относно лечението му.

– Правим всичко по силите си, за да…

– Знам. – Бързо я прекъснах. – И не това ме тревожи.

 – Оли, не искам повече да работиш като доброволец тук. Достатъчно трудно ми беше да те наблюдавам през всичките тези години като обикновен чистач. Ти си талантлив, умен и дяволски чаровен. Заслужаваш бъдеще, наситено с положителни емоции и безгранично щастие. – Тя си пое дълбоко дъх. – Имаш чисто и добро сърце, Оливър Грей. И приличаш много на дядо си. За това е време да вземеш живота си в ръце.

– Това е толкова благородно от Ваша страна. Не знам какво да кажа…

  – Не е нужно да казваш нищо, просто се вслушай в съвета ми.

 – Благодаря Ви. – Тя се усмихна.

– Ще се видим ли утре?

– Да, разбира се.

– Страхотно.

С тези думи тя се отправи напред по тесния коридор и ме остави сам с мислите си. Ако до преди няколко часа смятах, че съм развалина, то сега в съзнанието ми цареше единствено непрогледен хаос…

***

Докато свирех с цялата си душа на моста „Ейвърлийн“, умът ми започваше да се прояснява. Нотите се изливаха под допира на ловките ми пръсти, а емоциите бушуваха в сетивата. Гласът ми изтъняваше от продължителното пеене, но не можех да спра точно сега, когато бях успял да прогоня натрапчивите мисли за разбитото си ежедневие. Сивият ден изграждаше от мен някакво жалко подобие на човек. Животът ми беше излязъл извън контрол и губех надмощие, потъвайки в безкрайна бездна. Постепенно напрежението във въздуха, което често сковаваше раменете ми, изчезна, докато музиката ме поглъщаше изцяло в себе си.

 Забързани хора на всякаква възраст пускаха монети в черния калъф на акустичната ми китара. Усещах прилива на енергия, с който ги даряваха нежните ми песни:

 Седнах на паважа, погълнат от тъга,

борех се със себе си, проклинайки нощта…

Открадна ми сърцето без капчица вина,

оставяйки в душата ми единствено горчива самота.

 

Меланхолия, студ и празнота…

 В края на деня, останал почти без никакъв глас, успях да събера необходимите пари, които щяха да ми послужат да не изгубя малкия апартамент, в който пребивавах последните няколко години. Прибрах банкнотите и върнах китарата на мястото й. Отправих се към вкъщи, за да се преоблека и приготвя за срещата със Стейси.

Взех си кратък душ и сресах медната си коса, оформяйки я в обичайната прическа – късо подстриган отстрани и пригладени кичури назад по средата. Измих зъбите си и се вмъкнах в единствения си костюм, който някога бях притежавал. Черен панталон, бяла риза и отново спортно-елегантното сако от Мичъл. Добавих вратовръзката от сутринта и се отправих към евтината закусвалня.

 – Здравей. – Нежно казах на русото момиче, което приключваше работа.

Стейси бе облечена в кървавочервена къса рокля, която подчертаваше апетитното й дупе. Косата й се спускаше на едри къдрици, прилежно прибрана от едната страна на лицето й. Бижутата й по – скоро приличаха на трофеи, а прекалено многото руж издаваше мириса на отчаяние… Но все пак беше неустоима.

– Изглеждаш страхотно, Грей. – Смутено прошепна и се олюля на високите токчета. Засмях се приятелски и я прегърнах.

– Готова ли си?

– Да. – Тя помаха за довиждане на непознатия барман от сутринта и му се усмихна. Отворих й вратата като истински джентълмен и се изгубихме в нощта, готови за забавления…

***

– Това място е невероятно! – Пискливият глас на блондинката ме накара да се разсмея гръмко, макар и музиката да заглуши до известна степен звука, излязъл от устните ми. „Сънлайт“ беше наистина впечатляващ бар, а фактът, че в един след полунощ със Стейси продължавахме да пием шотове, пълни с йегермайстер, допълнително подсилваше настроението ни. Езикът ми бе изтръпнал от горчивия немски алкохол и равновесието ми отслабваше, ала си прекарвахме страхотно.

Заведението беше пълно с непознати хора, които копнееха да се отърсят от непоносимото и скучно ежедневие. Въздухът ме задушаваше, а димът, който на всеки десет минути обгръщаше дансинга, караше очите ми да се насълзяват. Няколко стриптийзьорки танцуваха разгорещено върху метални пилони в центъра на бара, докато голяма част от самотните мъже се наслаждаваха на прекрасните и потни тела, които евтините момичета излагаха на показ.

Обикновено не си падах по този начин на живот. Не можех да отрека, че силната музика и неумереното количество алкохол превземаха напълно съзнанието ми. Изгубвах се в тълпата и забравях за себе си.

Някакъв мъж покани Стейси на танц и аз игриво й намигнах, докато се отдалечаваха. С блуждаещи очи обхождах заведението и почувствах…

Полет към смъртта.

Вените по челото ми изпъкнаха и пръстите ми се разтрепериха. Сърцето ми прескочи, а след това заби лудешки, сякаш бе готово да изскочи от гръдния кош. Еротични фантазии се промъкнаха неканени в съзнанието ми.

Неусетно студен вятър прониза топлия въздух в заведението. Атмосферното налягане се промени. Невидимите прозорци се изпотиха и хората сякаш се превърнаха в омагьосани – не говореха, не се движеха, не дишаха… Вдигнах натежалия си поглед и усетих мирис на ванилия. Сладък… като силен наркотик. Лице, по – съвършено й от кадифе, събиращо нюансите на мрака. Тя приличаше на паднал ангел без криле.  Игрива усмивка се разля по устните й, докато говореше на зашеметения от красотата й барман.

Тя беше висока, стройна и грациозна. С къса, но елегантна рокля, която съвършено очертаваше перфектното й дупе и пищните гърди, събираше погледите на всеки мъж в заведението. Отметна гъстата си тъмноруса коса, чиито кичури бяха идеално изправени и раздвижи пухкавите си устни, изпращайки въздушна целувка на момчето, което бе взело поръчката й. Пърхаше кокетно с черните си мигли и всяко едно нейно движение нашепваше за секс.

Високият ток на обувките й беше създаден за убиване. Отново огледах външния й вид на светлината от прожекторите. Ефирната й рокля с цвят на карамел и черна дантела влудяваше мислите ми. Очите ми засвяткаха и сякаш мълнии се готвеха да поразят крехкото й тяло. Когато плъзнах поглед по нея, със стон установих, че краката й бяха съвършени. Представих си какво можех да направя, извивайки ги под правилния ъгъл… Разтърсих колебливо глава и се отърсих за пореден път от порочните мисли. Очите й приличаха на диаманти, отразяващи светлината на океана. Копнежът в гърдите ми да я целуна се разрасна. Желаех да употребя тялото й, а след това никога да не й се обадя. Тя говореше без думи за много грациозност и сексапил.

Изгарях да разклатя тялото й като чифт зарове.

Жената се усмихна неподправено и направи жест с ръката си. Премахна кичур коса от лицето си, а след това наелектризира мускулите ми с едно единствено раздвижване на бедрата си. Отместих поглед и премигнах няколко пъти в опит да се осъзная.

Движението на Земята рязко бе сменило посоката си и сега целият свят се въртеше около нея.

Мечтах да разкъсам дрехите й като диво животно. Парфюмът й се разнесе наоколо. Опияняваше ме. Ерекцията ми изду панталона. Тя заслепяваше дори слънцето с грациозните си движения, подканващи ме да оставя синьо-лилави отпечатъци върху кожата й. Мистичността я обгръщаше в прегръдките си. Бях заинтригуван и възбуден до краен предел. Апетитното й дупе се въртеше игриво в съзнанието ми и желанието ескалираше.

Привлякох вниманието на Стейси, която отъркваше задните си части в пакета на чернокосия мъж, напълно загубила контрол над трезвия си разум и й дадох знак, че ще изляза навън, за да поема въздух.

Бяха ми необходими десет минути, докато белите ми дробове се изпълнят с чист въздух, който само след няколко секунди ме накара да се изкашлям силно. Усмихнах се, усещайки полъха на вятъра, който нежно ме докосваше.

Копнеех за секс.

Хвърлих поглед на часовника си, но за съжаление не успях да фокусирам цифрите. Може би на това се дължеше пламенната реакция на тялото ми. Бях пиян.

– Свърши ли? – Гласът беше дързък и примамлив. Повдигнах разсеяно поглед и се взрях в два ириса, сътворени от океана.

– Зависи. – Закачливо подхвърлих, прочиствайки отново гърлото си. – Искаш ли да свърша? – Погледнах възбудено непознатата изкусителка и кръвта ми се запали.

Какво, по дяволите, ми ставаше? И друг път бях бил с жени.

Тя пристъпи няколко крачки напред, а звукът от токовете й отекна във въздуха. Прехапа долната си устна в опит да скрие порочната усмивка и огледа тялото ми с одобрение. Само след секунди лицата ни бяха на дъх разстояние, колената ми омекнаха, а очите щяха да изскочат от орбитата си. Жената се изсмя грубо и самодоволно, и… Твърде еротично. Разтапях се пред погледа й като четиринадесет годишна мажоретка. Долових мириса на ванилия и ягоди, идващ от кадифената й коса.

– Как се казваш? – Съблазън.

– Оливър. – Припряно казах. Евтиният алкохол изгаряше гърлото ми. – Защо ме последва? – Объркано попитах, приличащ на глупак. – Търсиш си неприятности?

Тя огледа пустото място, на което се намирахме. Постави единия си крак пред другия и предпазливо се улови за рамената ми.

 Паднал ангел.

– Господи, коя си ти? – Накъсано прошепнах, отдавайки се изцяло на усещането да бъдеш в нечий плен.

– Нима името ми има значение? – Тя плъзна еротично езика си и с върха му погали устните ми. Възпламених се. Бях готов да свърша при следващия допир…

– Добре… – Тръснах глава, надявайки се мислите ми да се прояснят, но напразно. Дори говорех несвързано. – Какво искаш от мен?

Тя ми отправи предизвикателен поглед, поглъщайки очите ми в своите. За миг помислих, че ще ме убие. Изпепели. Тишината, която насищаше нощта, ме подлудяваше. Неравномерният ритъм на сърцето ми ме караше да забравя всичко. Дишането ми се учести и между нас вече нямаше разстояние. Прехапа грубо устните си, а след това с горчивина в гласа, каза възбудено в ухото ми:

– Да бъда една от другите.



        
        
Благодаря Ви за гласа

You may also like...

16 Responses

  1. Нина says:

    Страхотно начало! Мн ми хареса главата и ми е интересно каква същност и характер ще изградиш на героя натам.

  2. диди says:

    Браво ? Чакам с нетърпение следващите глави?

  3. Галя says:

    Много интересно.Благодаря.

  4. Десислава says:

    Страхотно! Само напред!Очакваме с нетърпение сладващите глави. Благодаря!

  5. Стефани Данаилова says:

    Моникастрахотна сте. Улавяте думите,завъртате ги в някакъв странен калейдоскоп и се получава нещо интересно,хубаво и изненадващо. Чакам с нетърпение развитието на историята,оформянето на образите и забъркването на интригата.
    Книгата завършена ли е? Предлагала ли сте я за публикуване ?

    • M.Alexandrova says:

      Благодаря за милите думи! Книгата все още не е завършена и е в процес на писане, не съм я предлагала за публикуване за момента. 🙂

  6. Jenqq says:

    Благодаря ? чакам с нетърпение следващата глава ? Страхотна си ?

    • M.Alexandrova says:

      Благодаря ти! 🙂 Тези дни ще кача и втора глава. 🙂

  7. Марина Бойкова says:

    Момиче, много си добра! А това “Разтапях се пред погледа й като четиринадесет годишна мажоретка.” определено успя да ме разсмее. ??

  8. Оливия says:

    Уникално… браво момиче,много ми хареса!!! Вдъхновявам се и аз,да напиша книга,прекрасно е..

    • M. Alexandrova says:

      Много благодаря! Радвам се, че думите ми са ви въздействали по този начин! 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!