Първа глава

Първа глава

Дани

Две години по – късно

Взирах се в портрета на мъжа – зелени очи като на листо, което поглъщаше изобилието от дъжд. Брадичката му беше остра , устните – плътни, а върху носа му се забелязваше малка вдлъбнатина. Той изглеждаше арогантен, самоуверен и аз определено се гордеех с това, което бях направила. Червеникавокафявата  му коса беше мокра. Капки вода се вплитаха в краищата на кичурите, висящи под ушите му, а една от тях се бе изплъзнала, почивайки върху бузата му и създаваше усещането, че плачеше.

– Дани, трябва да спреш да правиш това! – каза Анстис. – Не е… по дяволите. Това не е здравословно.

Най – добрата картина, която бях създавала до сега. Този път наистина бях успяла да уловя болката му. Външните ъгли на очите му бяха провиснали, а тъгата беше проникнала навсякъде, взирайки се в мен. Сам и преследван, като че ли нещо ужасяващо се бе случило с него – изтезавана душа.

– Това е. – Прошепнах, изучавайки картината си отново. Разтърках дланите си, когато настръхнах от погледа му. – Той е мъжът от сънищата ми.

Най – добрата ми приятелка въздъхна.

– Каза това и последния път… през цялото време дори. Рисува този мъж… Колко пъти? Двайсет? Трийсет?

Свих рамене. И какво, ако го бях направила? Бях загубила бройката. Той живееше в сънищата ми всяка нощ, карайки ме да го рисувам отново и отново. Приличаше на бръмчене на комар в ухото ми и въпреки всичко, не можех да се отърва от него. Ала абсурдността, всъщност, се състоеше в това, че той се бе превърнал в мой близък приятел.

Прокарах пръста си от другата страна на платното и когато го докоснах, устните ми леко се разтвориха. Той беше истински. Познавах го, чувах гласа му известно време. Дълбок баритон с нотка на дрезгавост.

– Той беше там. И не започвай отново, Анстис! – Посочих картината. – Този човек има нещо общо с моето отвличане. – Очите му го издаваха, втренчваха се в мен, сякаш бяха способни да почувстват болката ми, знаейки какво съм преживяла. В сънищата ми този красив мъж ми говореше, протягаше ръце и се опитваше да ме спаси от черната сянка, която ме измъчваше. Щях да знам, ако той беше отговорен. Бях привлечена към него и усещах прилив на спокойствие, когато поглеждах към портрета. Дори ако от паметта ми беше изтрито, тялото ми все още помнеше…

– Дани. – Анстис сложи ръка на рамото ми и ме стисна. – Това трябва да спре! Влошаваш нещата.

Тя мразеше моите портрети. Когато, преди две години, видя първия, й прилоша. Лицето й започна да губи цвета си, а очите й се разшириха от ужас. От тогава тя избягваше картините. Извинението й бе обвързано с това, че мъжът бил зловещ и това я карало да се побърква.

Той беше заплашителен и суров с тези всезнаещи очи. Но безстрашието му беше силата, която ми помагаше да издържа още един проклет ден в ада. Но едновременно с това ми напомняше за черната дупка в съзнанието ми, с която живеех. Никога не съм била от тези, които седят мирно, вземайки единствено това, което животът им предложи. Аз се борех за това, което исках. Копнеех да разбера кой беше той. Бе по – силно от мен. Имах нужда да разбера истината така, както дробовете ми се нуждаеха от въздух, за да функционират.

Разкъсваше ме на парчета. Всеки път, когато погледнех към него, губех още една част от себе си.

Отърсих се от ръката на Анстис и се запътих към входната врата.

– Трябва да си спомня, по дяволите. – Промених знака „Отворено“ на „Затворено“ и заключих вратата на моята картинна галерия, чието име бе „Даниел“. – Нямаш представа какво е да се будиш по средата на нощта от студ и да усещаш лепкави ръце по тялото си, изпълвана от звука на капеща вода… постоянно падане, а всъщност нищо. Знам, че това не е истина, защото проверих, дявол да го вземе. И продължавам да проверявам… – Ритнах неотворена кутия на арт доставки. – Дори не мога да отида на среща без страх, че похитителят ми ще се върне за мен.

– Отнема време. – Гласът на Анстис беше мек и когато срещнах погледа й, видях сълзи в очите й.

– Време? Шегуваш ли се? Минаха две години, по дяволите. Живея като отшелник. Аз. Свободният дух с татуировка на дупето си. Не харесвам мъже да ме докосват. Прилошава ми от черно женско биле, макар преди отвличането ми да ядях купища от него. Мразя всякакъв вид затвор и… – Избухнах към портрета. – Мразя теб! – Забих юмрука си през средата на платното.

Анстис ахна.

Хвърлих съсипаната картина. Тя се приземи с лицето нагоре на пода, а ярките всезнаещи зелени очи ме гледаха сякаш копелето подозираше, че бе объркал всичко.

Изсумтях силно и разочаровано, стиснах една от кутиите с боя и я вдигнах. Приближих се до платното, отворих капака, наклоних ръката си и позволих яркото червено да се приземи върху върха на очите му. – Така. Сега се махни, по дяволите, от главата ми! – Задната врата се отвори, а след това се затръшна срещу студения вятър.

Погледнах нагоре и видях Киър. Той беше от този тип хора, които не могат да не бъдат забелязани, защото, мамка му, когато влезе в стая, тя се превръщаше в негова. Кимна с глава, а погледът му се фокусира върху съсипаното платно. Квадратната му челюст се стегна и тъмните вежди се снижиха над очите му в гримаса на неодобрение. Не каза нищо, въпреки че когато прегърна Анстис, я придърпа по – близо до себе си.

Отнесох кутията с боя до гардероба, дръпнах вратите и започнах да издърпвам всеки един портрет на онзи проклет мъж. Изритах платната, а след това отново излях значително количество от боята върху натрапчивите му очи. Трябваше да разкарам този човек от главата си преди да бе съсипал живота ми. Всичко, което правех, беше да мисля и мечтая за него, чудех се дали наистина съществуваше. По дяволите, бях опитала да го изтрия от съзнанието си дори с хипноза, но единствено засилих копнежа си.

Боядисах и последния край от платното преди да позволя на кутията да се изплъзне от ръцете ми. Тя отскочи от лешниковия дървен под и се претърколи на една страна, установявайки се под статива. Огледах локвите от боя и многобройните унищожени платна. Безброй часове работа бяха съсипани само за минути.

Кикот се изплъзна от устните ми, последван от хихикане, докато постепенно не премина в истеричен смях. Смях се, докато раменете и стомаха не ме заболяха. Бе приятно отново да чувам звука от смеха си, макар и да не намирах случилото се за забавно. Беше точно обратното. Господи, изгубих го. В края на краищата щях да свърша като баща ми, седнала сама в тъмнината, неспособна да различа реалността.

– Тази вечер ще останеш при нас. – каза Киър, а Анстис кимна. – Не бива да бъдеш сама. – Спрях да се смея. Какво, по дяволите, бях направила? Бях превърнала всеки един портрет в кървава баня, изобразяваща лудостта ми. Разтърках челото си с опакото на дланта.

– Аз… благодаря ви, но изглежда ще се наложи да почистя преди да отворя утре. Не бих искала клиентите да си помислят, че съм се изгубила или нещо подобно. – Може би бях убила досадния комар? Беше време да се отърся от всичко и да започна да живея от начало.

– Настоявам. – Тонът на Киър беше решителен и непреклонен.

– Тези глупости с настояването ги пробутай на някой друг, Киър! Не оказват влияние върху мен! – Завъртях очи и поклатих глава. Харесвах го, но в него имаше някакво обсебване, свързано с контрола. Ако бях на мястото на Анстис, щях да го ударя няколко пъти в челюстта… или да го заплаша, че ще го напусна, ако не се откаже от манията да контролира. Но тя се справяше по свой собствен начин. Когато темпераментът на Анстис се появеше, а тя бе червенокоса, Киър се сдобиваше със самодоволна усмивка и отстъпваше. По някакъв странен начин това бе сладко, като се имаше предвид, че относно Киър нямаше нищо подобно, тъй като беше шест фута маса татуирани мускули. – Загубила съм си ума.

– Ще ти помогнем да изчистиш. – Каза Анстис.

Поклатих глава и моливът се изплъзна от косата ми. Кичурите с цвят на бадем се спуснаха по рамената ми. Вдигнах молива и отново завъртях непокорните кичури около него.

– Не, добре съм. Единствено имам нужда да прекарам известно време със себе си. Току-що унищожих любимите си картини и изцапах пода на цялата галерия с червена боя. – Киър отвори уста, но аз го стрелнах с поглед. – Не казвай нито дума, Киър. През повечето време те харесвам, но ако е необходимо, съм способна да ти сритам задника.

Анстис се усмихна и без съмнение, се смееше на абсурдната ми идея.

– Обади ми се утре вечер, става ли? Уговорката си остава. – Тя се поколеба и погледна към Киър, сякаш имаха някакво телепатично общуване, невидимо за останалите. Вбесих се, когато го забелязах, защото подозирах, че знаеха какво да кажат без наистина да използват думи. – Искаме да те запознаем с някого. Добър приятел. – Заковах се по средата на мястото си, както се бях навела към платното, което исках да вдигна. Изправих се и я погледнах.

– Уреди ми сляпа среща и ще се откажа от нашето приятелство завинаги!

– Не, не. Не е това! Уолърън е някой, с когото… би могла да поговориш.

– Психиатър? Искаш да се срещна отново с психиатър? – Проклех се няколко пъти, докато си поемах дъх. Лекарите не бяха помогнали на баща ми, а и веднага след отвличането се бях срещнала с психиатър, чиято терапия успя единствено да ме накара да се питам какво точно се беше случило с мен

– Той не е психиатър. – Отвърна Анстис. – Той е… някой, който може да ти помогне да се справиш с това, което преживяваш. – Тя вирна брадичката си нагоре. – Този път няма да приема „не“ за отговор. Вече не излизаш. Всичко, което правиш, е да стоиш затворена тук, работейки. Така че в събота, когато приключиш, очаквам да се срещнем на нашето място.

Ако откажех, тя щеше да ми досажда всяка вечер, докато не се съгласях, а пространството и самотата бяха моите най – добри приятели.

– Добре, ще дойда. Но кажи на момчетата да се разходят. Последният път успяха да ме вбесят.

– Флиртът на Джедрик е безобиден, а и той те харесва. – Каза Анстис.

– Нека изнесе очарователния си задник или в противен случай, ще го направя аз. – Когато отидох на вечеря в Анстис, тридесет и нещо годишни момчета, включително и Хак и Джедрик, се превърнаха в десетгодишни деца, които се бореха за това, кой да ме изведе на среща първи. Обзаложиха се на по сто долара. А аз все още не можех да проумея защо изобщо живееха с Анстис и Киър. Не се нуждаеха от пари за наем. По дяволите, живееха в имение в най – богатия квартал на града.

– Ще се договоря с тях. – Отвърна Киър, докато слагаше ръка на кръста на Анстис, отправяйки се към вратата.

Въпреки че бях щастлива, когато Анстис откри любовта на живота си, не можех да отрека, че това постави някаква странна бариера между нас. Бяхме израснали заедно, сблъскахме се на детската площадка, когато бяхме втори клас и от този момент се превърнахме в неразделни приятелки. Анстис плачеше заради ранена птица, а момчетата от пети клас й се подиграваха. Приближих се до малкия инициатор, който оказваше натиск върху останалите и го ударих в челюстта. Той падна и започна да плаче, а аз и Анстис… бяхме приятелки и досега.

Но нещо се промени по време на „Епизода“, както често наричахме отвличането ми. Анстис стана подозрителна, отказваше да говори за това, което се бе случило и се отдръпна. Нещо определено се беше променило.

Предимно се чувствах разочарована от себе си. Винаги съм била свободен дух. А сега имах усещането, че бях хваната в капан. Смешното бе, че дори не можех да си спомня дните, в които ме държаха в плен. Докторите казаха, че това било нормално. Начин, по който съм предпазвала ума си от травмата. Ала не беше така. Съзнанието ми бе претрупано с проблясъци от звуци и аромати, които ми напомняха за ужаса. Вече винаги ми беше студено. Долавях спомени за минусови температури, вечен студ и постоянно треперене.

Бяха изминали две години, откакто не бях била интимна с някого. Никакви диви сексуални сблъсъци, еротични веселби или каквито и да е срещи. И определено не копнеех за връзка. Яркият спомен за пръснатия мозък на баща ми върху махагоновото бюро успяваше да прогони всяка една мисъл, простираща се отвъд обикновения флирт.

Винаги съм била дръзка с мъжете, които намирах за атрактивни и ги откривах на различни места – магазин за хранителни стоки, ресторант, паркинг или банка. Ако мислех, че са сладки, просто ги канех на среща. Отхвърлянето никога не ме е притеснявало. Но сега, ако попаднех на човек, който ме привличаше, по – скоро щях да се отклоня в друга посока. Дълбоко в себе си аз бях торнадо от емоции – разкъсващи, дърпащи и натискащи във всяка посока. Не можех да разбера какво, по дяволите, не беше наред с мен.

След като бях изписана от болницата, започна това странно обсебване по мъжа от картините. Сякаш той ме молеше да го открия. Смятах, че докато го рисувах, щях да го изкарам от главата си, но вместо това – желанието ми да го изобразявам отново и отново се засили. Отчаянието беше най – силно след залеза на слънцето, будех се, взирайки се в портрета, който висеше над леглото ми. В някои от нощите сядах на ръба на леглото и го наблюдавах, сякаш очаквах да каже нещо.

Луда. По дяволите, това бях аз. Скапана откачалка.

Грабнах ново платно от гардероба и го поставих върху статива. Натиснах бутона на стереото и се заслушах в песента „Устни на ангел“ от Hinder. Дръпнах молива от косата си и започнах да скицирам. Ръката ми се движеше прецизно, знаейки какво точно рисува. Не обърнах внимание на червената боя, която изсъхваше върху пода, разрушените платна и обещанието да не мисля повече за него. Бръмченето в главата ми започна да пее своята позната песен…


Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

13 Responses

  1. Надя Стоева says:

    Много интересна

  2. Jenqq says:

    Благодаря, очертава се интересна. Кога може да очакваме следваща глава? ??

    • M.Alexandrova says:

      Ще се опитам довечера да я довърша и съответно да я кача. Ако случайно не успея, утре сутринта със сигурност ще бъде публикувана. 🙂

  3. Красимира says:

    Уникално! Много съм впечатлена! Продължавам да чета с интерес!

  4. Христина says:

    Благодаря ти много за превода на Синджиън ! Чудесна работа си свършила. Много, много ми харесва :))))

  5. Христина says:

    Само да ти кажа, но трябва да си го знаеш- който го може, го може ! А ти определено го можеш. Прочетох всичко и имаш една фенка в мое лице 😀 Очаквам с огромно нетърпение останалото :* <3

    • M. Alexandrova says:

      Йееей ? Аз вече работя по превода на 14 глава, така че тези дни трябва да я кача. ? Много се радвам, че сподели мнението си и благодаря! ??

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!