Пролог

13515203_10206603636349746_53985451_n

Вятърът довя мириса на божествен мъжки парфюм. Той идваше отново, облечен в черно, с красиво лице и поглед, принадлежащ на смъртта. Олицетворяваше стихия, леден океан, поглъщащ и деня, и нощта…

 Той живееше в призрачен град, лишен от всякаква човещина. Душата му бе пропаднала в спирала, наситена с грехове, падения и нечиста вина, а очите му събираха в себе си тъгата на света. Създаден от дим и кости, изваян от ангел с прокълната ръка, щеше да остави след себе си разруха и празнота. 

Тя беше тук и преди, но винаги се проваляше. Как живееше? Как дишаше? Когато той не бе с нея, тя се задушаваше… Дяволът го бе научил да я мъчи и люби, да я търси и пали, и да я мрази на сутринта, както тя мразеше да се нуждае от присъствието му през нощта.

Милиони парчета стъкло я преследваха от миналото, а тя се криеше между голямата тълпа. Преструваше се, че не се страхува, а сърцето й умираше, докато се давеше в лъжа.  

Пророчество. Буря. Щета.

Любов, обречена на жажда в пустиня, трябва да преодолее вековната магия. Проклятие и дарба, мрак и светлина, заедно биха могли да пречупят света. Но ще паднат гръмко като титани в праха, ще кървят смъртоносно и то от своята ръка.

 

 Пролог

Мирисът на дъжда

Взимах от своето собствено време и се опитвах да оправдая цялата тази болка отвътре, която ме разяждаше като остър бръснач. Очите ми отдавна бяха пресъхнали, а гласните ми струни оставаха нечути, тъй като вече бяха скъсани. Не можех да мисля трезво, а и не знаех какво да сторя… Обхождах мястото с блуждаещите си очи, които търсеха начин да се измъкнат, макар и краката ми да бяха подкосени от страх и тъмнина, а съзнанието ми да не се намираше в реалността.

– Пуснете ме! – Яростният вик, идващ от нечии устни, ме накара да събера разпилените парчета в ума си.

– Какво ще правим с нея? – Едър мъж застана пред лицето ми, хвана грубо китките ми и ме дръпна. Едва успях да запазя равновесие. Водачът му махна незаинтересовано с ръка и се усмихна, сякаш това беше знак за някаква команда.

Плененото момче отново изпищя ревностно, опитвайки се да се отскубне от клопката, в която беше попаднало, а аз стоях безучастно и наблюдавах как го отвеждат.

Нуждаех се от спасителна лодка в тъмното. Някой трябваше да ме измъкне от акулите, които с интерес заобикаляха треперещото ми от страх тяло. Миглите ми се движеха бързо и се надявах всичко това да приключи по – скоро. Нямах сили да се боря. Синините по китките, лилавите кръгове около клепачите и бледата суха кожа издаваха непостоянството и нежеланието за живот.

Бях висока около метър шейсет и шест. Косата ми беше тъмно руса и изключително дълга. Очите ми събираха в себе си небето и океана, а цветът на кожата олицетворяваше слонова кост. Красива външност, обгърната от вътрешна разтърсваща грозота.

Момчето, чийто глас ми бе до болка познат, изчезна от полезрението ми. Останах насаме с едрата фигура, която се готвеше да накара сърцето ми да спре да бие. Не се страхувах от смъртта. Бях на двадесет и шест години, но можех да се справя с присъдата, отредена ми от чуждата и груба ръка.

– Съжалявам, че ще трябва да го сторя. – Промълви мъжът саркастично. Погледна ме ледено и по скулите му се изписа зловеща усмивка. Изсъсках нещо през зъби.

– Какво чакаш, копеле? – Непознатият ме блъсна силно на земята, паднах върху омекналите си колене и погледнах убиеца си в очите. Той нямаше душа, нито чувство за вина. Създаден единствено за отмъщение.

Получих плесница, която разкървави долната ми устна. Малка сълза се отскубна от клепачите ми, но не издадох нито звук. Нямаше да се моля за милост.

– Мъката ти ми доставя удоволствие. – Изсъска злобно в тъмнината. Лек присмех излезе от пухкавите ми устни, по които в този момент се стичаше струйка кръв. Убиецът зае стойката, която се налагаше да има всеки един добре обучен боец, допря пистолета до челото ми и издиша тежко. В този момент животът ми премина като миг от вечността. Времето едва се движеше, но аз имах странното усещане, че летя…

Притворих клепачите си, готова да поема отговорността за чуждите грешки. Имах нужда да избягам от себе си и да изплувам на повърхността, отърсвайки се от мъчителния кръговрат на смъртта. Тялото ми се разтрепери и страхът отново се завърна.

– Давай! – Изкрещях гръмко и ехото ми насити въздуха в нощта. Заслушах се в ритмичното потропване на самотния дъжд, който сякаш идваше да отмие грозната маска на деня…

Тягостната тишина, обгръщаща сърцето ми в ледените си прегръдки, бе пронизана от силен звук, наподобяващ отчаян писък, породен от неизбежността. Тътенът се разнесе навсякъде и куршумът рикошира.

Призрачен град. Река от кръв. Любов, обладана от духове… Завършваща със смърт.



        
        
Благодаря Ви за гласа

You may also like...

12 Responses

  1. Мария says:

    Здравей. Началото е заинтригуващо и завладяващо с действие и много добро описание според мен , и затова ще ми бъде наистина интересно да прочета продължението .

  2. Барона says:

    Интересно и пъстро. Чакам първата глава с нетърпение.

  3. Стефани Данаилова says:

    Ехааа ! Страховито. Чакам с нетърпение развитието.!Благодаря !

  4. Rositta says:

    Много силно начало. Пишеш много наелектризирано – буквално бях на тръни през цялото време докато четях.

    Със сигурност ще следя. 🙂

    • M.Alexandrova says:

      Много благодаря! Надявам се и продълженията да задържат вниманието ти по същия начин. 🙂

  5. Марина Бойкова says:

    Брутално яко! Поздравления! Цялата настръхнах….

  6. Десислава Димитрова says:

    Еха прекрасно начало.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!