Преди

Посветено:

На моето невероятно семейство,

което винаги подкрепяше мечтата ми.

Благодаря ви!

И,

Мидиам, тази е за теб!

Ти разтърси това четиво.

Преди

Дани

Ужасът от смъртта беше изчезнал – сега се молех за него.

Кинжалът му бавно и внимателно се плъзгаше по врата ми, докато не достигна вътрешната страна на брадичката ми. Той погали чувствителната зона с меката част на пръста си и след това пъхна палеца си между извивките на челюстната ми кост. Това ме принуди да затворя устата си и да захапя здраво върха на езика. Кръвта започна да се излива и аз вече не можех да преглътна. Вдишах и издишах трескаво през носа.

Щях да се задавя със собствената си кръв.

Щях да умра.

– Наведи главата си. – Нареди ми той.

Налягането се увеличи, но аз изпълних заповедта му, излагайки на показ страничната част на врата. Той премести палеца си и аз бързо изплюх кръвта. Остатъците се спуснаха по ъглите на устните ми и надолу по брадичката.

– Красота. – Измърка, докато обвиваше ръката си около врата ми, повдигайки го леко. Стиснах юмруци, очаквайки познатата болка. Отказвах да крещя, тъй като писъците не биха ме избавили от това чудовище. Стиснах очи, когато той се наведе над мен, а миризмата на черно женско биле нахлу в ноздрите ми. Той изсъска и прозвуча като бавно плъзгане на цип. Напрегнах се и притаих дъх точно преди зъбите му да се забият във врата ми. Тихо заплаках, докато лежах неподвижно, неспособна да му откажа и погълната от кошмара, който се беше превърнал в реалност. Устните му върху кожата ми бяха студени, докато изсмукваше топлината на кръвта ми. Всяко едно смукване изцеждаше силата на тялото ми. Ръцете ми бяха опънати, а ноктите, забити дълбоко в дланите. Той отмести езика си от врата ми и повдигна глава. – Моята сладка Даниел.

Гласът му беше спокойна мелодия, сякаш четка на художник галеше бялото платно. Ритмична и фина.

Мразех колко завладяващ можеше да бъде. Мразех, че го сравнявах с нещо, което обичах. Нямах контрол над него…

Легнах отпуснато, когато оковите бяха премахнати. Студени ръце ме сграбчиха като риба и ме повлякоха през мръсния и мокър под на клетката.

Моят рай. Далеч от него. Далеч от изтезанията.

Чудовището ме захвърли и аз се приземих на колене. Вратата се затръшна.

Заключване.

Стъпки.

Метален сблъсък.

Натиск.

Клетката се вдигна от земята, люлеейки се напред-назад, докато постепенно не се настани до останалите две.

Беше ми толкова студено. Мускулите ме боляха от безкрайното треперене, с което тялото ми се опитваше да си осигури необходимата топлина. Гърлото ми беше сухо и дрезгаво от писъци, сякаш бръснач бе минал през плътта.

– Господи. – На няколко крачки от мен чух познатия глас на Бален, който беше единствената ми утеха в това място. – Господи, съжалявам.

Отне ми твърде много усилия, но въпреки това успях да отворя очи, за да го погледна. Затворникът, който ми беше съсед по килия, стисна здраво решетките и кокалчетата на дланите му побеляха. Тялото му се напрегна и изглеждаше сякаш всеки момент щеше да се счупи. Кракът му висеше под странен ъгъл и най – вероятно, обезобразен от шейни чук, с който го бяха измъчвали. Въпреки опустошеното си тяло, той беше красив. Черни татуировки се извиваха по горните и долните контури на мускулестите му ръце и гърди. За секунда зърнах върху вдлъбнатината на гърба му свирепия тигър, чиито очертания бяха толкова сложни, че го караха да изглежда жив.

Ала аз бях пленена от очите му. Блестящо зелено. Дълбоки и изпълнени с натрапчиви мъки. Когато беше ядосан, зеленият нюанс преминаваше в черно.

– Да не си посмяла да се откажеш! – Вече го бях направила. Никога не бях допускала мисълта, че бях способна да го сторя, но сега… – Погледни ме! – Юмрукът му се заби в металните пръчки. – Погледни ме!

Тонът му беше разярен, но въпреки това не се изплаших. И как бих могла? Той беше всичко, което имах на това място.

Очите ни сключиха договор и напрежението в челюстта му бавно започваше да го напуска.

– Трябва да пиеш, Дани. Приближи се! – Вода. Затворих клепачите си и си представих, че държа ледено студена чаша с вода, течността се изливаше в гърлото ми, погасявайки пожара, предизвикан от сухотата. Никога до сега не се бях замисляла за нейното значение… – По дяволите, няма да позволя да умреш!

Гласът му беше груб и рязък, но въпреки това ми действаше успокояващо. Безстрашен. Такъв беше той. Той никога не крещеше, когато го измъчваха и никога не се пречупи. И аз исках това. Да бъда смела отново. Но бях просто изсмукана…

Пропълзях по металния под и мушнах ръцете си през решетките, докосвайки неговите. Затворих очи и се изплаших, че този път нямаше да бъде в състояние да се свърже с мен. Когато студът се сблъска с кожата ми, сълзи изпълниха ирисите ми. Водата се стичаше през пукнатините и аз бързо се осъзнах, страхувайки се да не изгубя и капка от това, което той ми предлагаше. Облизах дланите си и влагата изпълни гърлото ми – кадифе. Отново се протегнах и този път отворих очи. Той събираше водата от душа, който беше прикрепен към върха на клетката му. Душът пръскаше леко и бяха необходими мъчителни минути, за да събере шепа вода.

Повторихме процеса пет пъти, докато ръцете ми не започнаха да се съпротивляват.

– Благодаря. – Прошепнах. Той седна и се облегна на гредите с извит крак и ръка, почиваща върху него: ежедневно и безразлично и въпреки това, всичко в изражението му го опровергаваше.

– По дяволите, Дани, трябва да заключваш ума си далеч от тялото. Изключи го, както ти казах. – Той звучеше ядосан, но аз знаех, че гневът му е породен от притеснение. – Раздели ги. Не му позволявай да спечели. – Беше твърде късно… Той вече беше спечелил. – Дани.

Свих се на една страна, опирайки колене до брадичката, с единствената цел да си осигуря топлина. Затворих очи и се помолих тъмнината да ме погълне. Чух го да казва още нещо, но аз вече се бях подхлъзнала към празнотата. Нямаше значение. Не бе направил нищо…

Потъвах в съня и ужасът, идващ от дрънченето на клетката, започваше да намалява. Безброй пъти бях изтръгвана от единственото си убежище заради виковете на някой, който беше измъчван.

– Скъпа моя. – Дълбок мъжки глас ме събуди. – Ставай.

Вериги започнаха да тракат, а клетката ми се раздвижи, приближавайки се до земята. Не, Господи, не… Колко време беше минало? Дни, минути, часове? Бях изгубила представа за времето, но знаех, че чудовището беше дошло за мен.

– Дани. – Бавно се обърнах към него. – Той стоеше изправен с ръце, здраво стиснали решетките. – Ще те измъкна. Проклет да съм, ще намеря начин да те измъкна!

– Не отново… – Промърморих, докато изпадах в мъгла от шок.

– Господи! – Яростно дърпаше лостовете, а суровото му лице издаваше неудовлетвореността от напразния опит. – Не му давай това, което иска! Мамка му, не може да му позволиш да победи! Нямаш представа какво ще ти стори! – Каза с вече пресипнал глас.

– Бален. – Прошепнах името му, но повече не го видях, тъй като клетката ми вече бе на пода. Вратата се отключи, а след това рязко се отвори. Студени ръце сграбчиха рамената ми. Влачи ме през цялата мръсотия, докато не стигнахме стоманената маса. Твърдият метал се затегна около глезените и китките ми. Поех дъх, когато ожулванията се сблъскаха с оковите.

А след това… познатият звук от неговите стъпки.

Тялото ми започна да се тресе, когато го разпознах – бавен и прецизен. Миризмата на черно женско биле изпълни въздуха и гърлото ми се сви, а рефлексите ми се забавиха. Молех се да се събудя от този проклет кошмар. Исках да се върна у дома и да се оплаквам от домакинските работи, които се налагаше да изпълнявам. Бих сторила всичко, за да отворя очи в стая, пълна с мръсни дрехи, които трябва да изпера.

Стъпките заглъхнаха и назъбените му нокти започнаха да се влачат от ключицата до врата ми.

– Великолепна. Кожата ти е като перо на гълъб. Скоро ще се превърнеш в моя робиня, нетърпелива да вършиш това, което ти заповядам и молеща за моята кръв. – Пръстите му натиснаха синината на гърлото ми. – И тогава той… – Чудовището погледна нагоре към клетките. – Ще гледа как ставаш моя.

Дръпнах рязко оковите, а очите ми пламнаха като светкавица в неподчинение.

– Майната ти! – Засмя се.

– Питах се дали не съм пречупил яростния ти дух. Пий от мен и всичко това ще приключи. – Прокара един от неговите нокти през китката си и кръвта изплува на повърхността. Задържа я на инч от устата ми. – Пий, Даниел. – Срещнах очите му, игнорирайки изкушението, което щеше да сложи край на мъките.

– Казвам се Дани, глупако! – Това беше всичко, което бе останало от бунтовническата ми душа…

Той стисна здраво брадичката и наклони главата ми на една страна.

– Много съм търпелив, Дани. – Чух познатото съскане и тялото ми се напрегна, краката и китките ми дръпнаха оковите, когато писъкът раздра гърлото ми. Той се изсмя на съпротивлението ми и стегна хватката си. И именно тогава чух гласа, идващ отгоре… Дълбок, силен глас, който живееше в ада заедно с мен.

– Ришард, спри! Господи, аз ще го направя. – Тембърът му беше измъчен и победен. Ледените ръце пуснаха тялото ми. Лежах трепереща и не можех да асимилирам какво се случваше около мен, с изключение на приятния глас на Бален, който плаваше из ума ми.

– Без повече болка, скъпа моя. Никога повече. Кълна ти се, никога повече…


          
        

You may also like...

6 Responses

  1. Nikola Nikolov says:

    Много интересно начало. Ще следя с интерес. ?

  2. Десислава Димитрова says:

    Пристрастена станах за ден към нещата който създаваш и върху който работиш.!Благодаря за труда ти

  3. Qni7ta says:

    Сега те намерих. Книгата от самото начало ме грабна. Започвам я.
    Едно въпросче, колко глави е цялата.

    • M. Alexandrova says:

      Надявам се да ти хареса! Ще се радвам да споделиш мнението си след това. 🙂
      Цялата книга се състои от 38 глави + епилог, който обаче е в рамките на две изречения. До момента съм превела 70% от романа, като във вторник или сряда ще кача нова глава. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!