Пета глава

Пета глава

Дани

– Хайде, задник такъв, просто удари топката! – Завъртях очи, когато Джедрик продължи да обмисля следващия си ход, подпрял се небрежно върху щеката за билярд. Повдигна вежди и ме погледна.

– Сладкишче, прибери езика си в циничната си уста. Трябва да се концентрирам. – Ухили се, а след това вдигна щеката успоредно на зелената маса. – Това е изкуство.

– Ха! Ако това наистина беше изкуство, вече щях да съм ти сритала задника! – Облегнах се назад, като в едната си ръка държах билярдната щека, а в другата – халба бира.

Джедрик се разсмя, докато се прицелваше да удари бялата топка. Тя блъсна червената, която потъна в страничния джоб. Той се усмихна, а очите му блеснаха триумфално.

– Брилянтен, както винаги. – С тези думи изпъна гърдите си като горд лъв, който успешно бе заловил плячката си.

Изкисках се. Този тип определено се нуждаеше да бъде „свален“ като кегла. За съжаление, това беше нашата трета игра и… скоро неговата трета победа. Мразех да губя, а и смятах, че можех да го бия, тъй като бях доста добра на билярд. Но Джедрик беше по – добър. Всъщност много по – добър. И аз започвах да се чудя дали имаше нещо, в което не го биваше.

– Не мога да рисувам. – Той втри тебешира във върха на щеката.

– Моля? – Стиснах здраво чашата. – Как разбра какво си мислех?

Сви рамене.

– Беше изписано на лицето ти, сладкишче. Разгадаването на женските изражения е като да четеш книга. Мога да видя всичко написано… чрез великолепните си очи. – Изсумтях.

– Да, както и да е. Само недей да се мотаеш толкова, господин Умник. Опитай се да удариш зелената топка, така че да дойде моят ред. Трябва да пишкам.

Джедрик размърда вежди и се надвеси над масата. Направи страхотен двоен удар… без усилие. Изправи се, духна върха на щеката и ми намигна. А аз отново изсумтях.

Въпреки че губех играта, се радвах, че излязох тази вечер. С него се разбирахме чудесно, след като вече бяхме преминали през самоуверения му чар. Забелязах, че непознати жени го заглеждаха цяла вечер, а той отвръщаше на нахалните им погледи с харизматична усмивка. Не се и съмнявах, че имаше своя подход с женския пол, но подозирах, че това всъщност беше представление. Не беше увереността, не, той бе като карта пика – само че без намек за самота в себе си. Имах усещането, че трябваше да докаже, че беше достатъчно добър. Но не бях сигурна на кого или какво.

– Отивам до тоалетната. – Казах. – И без измами!

– Няма нужда да мамя, принцесо.

Оставих бирата и щеката на бара. Заведението беше претъпкано. Да бъдеш свободен във вторник… На големите телевизионни екрани се разиграваше хокей, а мъжете избухваха във викове между наздравиците, които вдигаха. Носех зелена риза с дълги ръкави, а косата си бях събрала в разбъркан и небрежен кок, от който няколко кичури се бяха измъкнали. Мразех да бъда сред толкова много непознати. Похитителят ми все още бе на свобода и аз непрекъснато се чувствах напрегната. Тревожех се, че щеше да се върне, за да довърши това, което беше започнал.

Но с Джедрик усещах, че бях… в безопасност.

Опитах се да не обръщам внимание на похотливите погледи, които ме преследваха, докато изминавах разстоянието от бара до тоалетната. В ума ми отново се въртеше изображението на мъжа от сънищата ми. Откакто се появи в галерията ми, последните три дни не бях спала изобщо. Бях бъркотия от смесени чувства, но предимно бях ядосана за това колко бе груб, отивайки си. Но яростта предизвикваше и празнота… И сякаш това не беше достатъчно гадно… Защото когато днес отидох в задния двор, можех да се закълна, че усетих мириса му.

Ръкавът ми се закачи на нещо и аз го издърпах, но бързо осъзнах, че това всъщност бе ръка, увита около китката ми. Завъртях се, а миризмата на мъжа ме зашемети, карайки стомаха ми да се бунтува. Сякаш беше прекарал следобеда в близкия контейнер за боклук. Той имаше необичайно дълъг врат и белези от гадно акне. Неговата мъртвешка права гарванова коса беше мазна и очите му бяха широко отворени, кръгли, напомнящи ми на мишелов.

– Разкарай си ръката от мен, задник! – Дръпнах се отново, но хватката единствено се затегна.

Двама мъже, които седяха на неговата маса, се изсмяха, а противният тип изръмжа. Пръстите му се забиха в плътта ми и аз се свих, когато видях мръсните му нокти. Той се олюля и ароматът, от който ми се повдигаше, стана по – силен. Как, по дяволите, приятелите му издържаха да бъдат около този кретен? Но когато ги погледнах, разбрах. Те изглеждаха също толкова мръсни, колкото и отблъскващият мъж и имаха абсолютно същия врат, който най – вероятно се дължеше на някакъв нарушен ген в семейството.

– Перфектна. – Той се наведе към мен, а аз затаих дъх. – Ти си точно такава, каквато Кентар поръча за тази вечер. Човек.

– Не се продавам.

– О, той не плаща. Само взима това, което иска. – Пръстите му се стегнаха и насиниха китката ми, докато се обръщаше към приятелите си. – Е, момчета, изглежда печеля. Кентар ще бъде доволен. Човек, целият покрит с мирис на Белязан.

Погледнах към Джедрик, който разговаряше с някаква дребна червенокоса жена с невероятно къса пола. Беше с гръб към мен и очевидно нямаше представа какво се случваше. Добре, можех да се справя с това и сама. Някога разкарвах подобни глупаци с лекота.

Циничността нямаше да ми помогне с човек, който със сигурност беше пиян. Никой трезвен мъж не би бил толкова глупав, че да докосне жена против съгласието й в бар, пълен с хора. Господи, мразех това.

Наклоних бедрото си и се приближих, като се усмихнах похотливо. Вдигнах ръка и прокарах показалеца си по ръба на челюстта на мъжа. Стомахът ми се сви и аз преглътнах бързо, защото в противен случай всичко щеше да бъде изцапано с бира.

– Звучи прекрасно. Къде ще ходим? – Той се усмихна, а аз се приготвих за изгнили черни зъби… ала те се оказаха бели като перла. Е, поне имаше един добър хигиенен навик.

– Някъде, където е наистина невероятно, скъпа. – Отговори той.

Стоманената хватка се разхлаби, а това беше всичко, от което се нуждаех. Това или да се разкрещя като животно само защото някакъв мъж ме беше хванал за ръката. Свих свободната си длан в юмрук и с един замах ударих противния тип право в топките. Той изрева от болка и падна на колене, като се държеше между краката.

Приятелите му избухнаха в смях, а аз изчезнах преди идиотът да се беше съвзел. Без да поглеждам назад, влязох в тоалетната. Щом вратата се затвори, осъзнах грешката си. Капан. Нямаше прозорец и изходът бе само един. По дяволите, трябваше да се върна при Джедрик. Добре че мъжът не ме бе последвал в дамската тоалетна.

Вратата се отвори с трясък, блъсна се в стената и дъхът ми спря. Мамка му, бях загубена. Кретенът блокира всеки мой шанс за бягство с широките си крака и рамене. Бавно се отдръпнах назад, а страхът ме завладя, когато златните му очи проблеснаха победоносно.

– Мислиш си, че можеш да ме направиш на глупак пред приятелите ми ли, човеко? – Той се хвърли към мен, а аз бързо влязох в кабинката. Опитвах се да плъзна резето, когато юмрукът му разби вратата. Извиках силно, защото един от ъглите на вратата ме удари в слепоочието, поваляйки ме на земята.

– Идваш с мен, кучко, независимо дали искаш, или не. – Мъжът прекрачи тясното пространство, барикадирайки ме. Паниката в мен нарасна. Капан. Неспособност да се движа. Не. Не, по дяволите. Това нямаше да се случи отново. Свих юмруци, готова да се боря, въпреки че бях наясно колко малки бяха шансовете ми. Но всичко в мен ми казваше да не се отказвам. Сетивата ми бушуваха. Никога не се отказвах.

Изведнъж противният тип полетя назад, разбивайки се в огледалото над мивката. Стъклото се пръсна във всяка посока. Тялото му се плъзна по плочките на пода, образувайки купчинка. Свистене се изплъзна от устните му преди да изпадне в безсъзнание.

Погледнах шокирано мъжа, очаквайки да се сблъскам с Джедрик. Вместо това видях дъждовните зелени очи.

– Ти. – Прошепнах.

Устата му беше образувала строга и решителна линия, а ръцете му бяха свити в юмруци до масивното тяло. Излъчваше онази поразителна опасност, докато се взираше в мен. Господи, наистина изглеждаше ядосан.

– Какво, по дяволите, си мислеше? – Очите му ме поглъщаха в себе си и аз бях достатъчно умна, за да се изплаша от него. – Господи, Дани. Ако не бях тук… – Той бръкна в ботуша си и извади нож. Аз се стегнах и направих няколко крачки назад. Очите му се присвиха, пое си дъх и обърна ножа с дръжката към мен. – Никога няма да те нараня. Мамка му, дори ти го казах вече. Вземи го. – Той кимна към стената, фокусирайки се върху отпуснатото тяло. – По дяволите, нямаш представа на какво е способен този човек. И би харесала приятелите му дори по – малко и от него.

Продължавах да стоя все така шокирано. Опитвах се да проумея факта, че бе хвърлил огромен мъж във въздуха, разбивайки огледалото и с един удар, докарвайки го до безсъзнание. Приближи се към мен, хвана ръката ми и постави студената дръжка в дланта. Погледът му се плъзна към изхода и го чух да се проклина, докато бавно се отдръпваше от мен.

– Трябва да тръгвам.

– Името ти? – Бързо попитах.

Той се поколеба. Огледа ме от горе до долу, отнемайки от дъха ми. Господи, почувствах се така, сякаш ме бе изчукал за две секунди само с поглед.

– Бален. – Каза. А след това изчезна.

Отново.

Стоях вцепенено, взирайки се в острието в дланта ми. Никога не бях държала оръжие – остро като бръснач, смъртоносно. Сравнение с него месарските ми ножове вкъщи приличаха на шпатули. В десния ъгъл беше изписано името му. Бален.

Вратата отново се отвори с трясък и аз подскочих, обгръщайки несъзнателно оръжието с ръка. Джедрик стоеше на прага, оглеждайки ме внимателно. Прецени ме предпазливо и хвърли поглед на противния тип, лежащ върху пода.

– Другият мъж… Видях го да влиза. Къде отиде? – Попита строго. А когато не отговорих, гласът му стана дори по – дълбок. Зададе още един въпрос, създавайки усещането за неотложност. – Дани, познаваш ли онзи мъж, който си тръгна?

Погледнах към ножа, а след това към Джедрик.

– Не. – Той забеляза оръжието.

– А това?

Опитах се да прибера острието в дръжката.

– Това е нищо. Мое е. Нося го за защита. – Гласът ми потрепери и знаех, че Джедрик подозираше, че лъжех, защото изсумтя. Нямах представа защо го правех. – Късно е, а утре в галерията ще ме посетят някои клиенти. Може ли да си тръгваме? – Още една лъжа.

Той се намръщи, но рязко кимна, а после посегна към ножа, който още се мъчех да прибера. Търпеливо изчака, докато не му го подадох с неохота.

– Ако някога ти се наложи да го използваш, цели се в шията. – Той посочи мъжа на пода, който изглежда идваше в съзнание, стенейки от болка. – Искаш ли да го закова с юмрук в слабините?

– Не, вече го направих. – Усмихнах се подправено.

– Добре, но следващия път, когато някой вонящ палячо те последва в тоалетната, крещи с проклетата си уста или му отрежи главата. – Той сви рамене. – Който и да е.

Часовниковите стрелки бяха ударили един часа през нощта и макар Джедрик да ме закара вкъщи, на мен изобщо не ми се спеше. Сцената от бара се разиграваше в съзнанието ми отново и отново като развалена касета. Докоснах оръжието си в задния джоб. С лютив спрей можех да се справя, но с нож? Наистина ли се очакваше да забия острие в някакъв задник само защото беше пиян?

Бален се бе появил от нищото сякаш… ме беше наблюдавал. По дяволите, невъзможно бе случилото се в бара да представляваше някаква извратена случайност.

Дали ме наблюдаваше и в момента? Затова ли винаги имах усещането, че бе с мен?

Минах през галерията, отворих задната врата и излязох навън. Студеният вятър обгърна тялото ми в ледените си прегръдки. Игнорирах го, кръстосах ръце и излязох на алеята. Нов порив се блъсна в мен и аз потреперих.

Кофата за боклук беше отляво, затова направих още няколко крачки напред. Ами ако беше някъде тук? Погледнах към прозореца на спалнята и осъзнах, че нямаше завеси. Господи, колко глупава бях… Нима той би стоял отвън в този студ просто за да ме наблюдава през прозореца?

Обърнах се, възнамерявайки да се върна обратно, докато… не се сблъсках с горещата струя.

 – Нищо ли не научи тази вечер? Не е безопасно. Влез вътре преди да пострадаш.

Когато ми се скара като на дете, се възпламених. В училище учителите бързо разбираха, че определено не биваше да ме порицават. Родителите ми смятаха, че мъмренето беше за слабоумните и вместо това просто обсъждахме проблемите. Излишно бе да споменавам, че някои учители не приемаха факта, че отказвах да правя това, което те ми казваха. Още една причина, поради която познавах отлично кабинета на директора.

Хвърлих му яростен поглед.

– Или влез вътре заедно с мен, за да ми кажеш какво, по дяволите, става, или ме остави сама. Завинаги. Без да ме защитаваш, без да ме преследваш и със сигурност, без да ме целуваш.

Той стоеше неподвижно, предпазвайки ме от студения вятър, който разнасяше снега наоколо. Опитах се да не трепна, но проницателните му очи ме разколебаха. Вирнах брадичката си.

– Няма какво да ми кажеш? Е, тогава се разкарай! – Обърнах се с намерението да продължа по алеята единствено за да го ядосам.

Успях да направя десет стъпки преди гласът му да се извиси:

– Клетки.

Спрях, затваряйки очите си и покрих с длан устата си, за да заглуша вика. Изпитах огромно облекчение, смесено със страх, защото вече знаех, че тази вечер щях да науча какво се бе случило с мен.

Чух как снегът изпука, когато той застана зад мен. Ръцете му обгърнаха за секунди бедрата ми, а след това бързо ме обърна с лице към себе си. Премахна ръката от устата ми и повдигна брадичката ми.

– Ние бяхме в клетки. – Повтори. Срещнах очите му, сблъсквайки се с мъката. Гневът ми се изпари. Той знаеше какво бях преживяла и също бе живял с болката. – Клетки, висящи от тавана. – Палецът му погали брадичката ми отново. – Ти беше толкова смела. По дяволите… толкова смела, Дани.

От устните ми се изплъзна сподавен вик, докато в съзнанието ми се заформяше ураган от объркване, търсейки някакви познати парчета из ума. Звук, затягане на вериги, понижаване, приближаваща болка… Страх вместо кръв, течащ във вените ми. Каква болка? Какво ми бяха причинили?

Женски глас прозвуча от края на алеята.

– Недей!

Бален ме избута зад себе си, държейки ме за ръка. Разпръснатите светлини от близките сгради осветяваха фигура, която се движеше към нас. Тя беше облечена в дълго черно кожено палто, което се развяваше зад нея като мантия.

Изправих се и тръпки преминаха по гръбнака ми, когато жената се показа напълно. Тя бе зашеметяваща. Не като модел. Притежаваше естествена красота. Беше невероятно висока, а изящните й крака бяха облечени в черни тесни дънки. Косата й стигаше до рамото и бе с назъбени краища. Скулите й бяха остри, а кожата – с цвят на бадем. Южна Америка или може би… Испания? Нямаше значение. Жената беше дяволски красива.

Очите й не изпускаха Бален. Двамата се наблюдаваха, чакайки се един друг да нападнат.

– Делара. – Той й кимна.

Делара? Това беше момичето, което Джедрик бе споменал онази вечер. Каза, че тя бе изчезнала.

– Той знае, че си се върнал. И ето ги… усложненията. – Гласът й беше дрезгав, сякаш шкурка драскаше мраморна плоча. Ала… секси.

– А няма ли ги тях винаги? – Бален ме стисна по – здраво. Ревниво чувство се прокрадна в съзнанието ми. Това бе… нова емоция и ме накара да се почувствам уязвима.

И двамата се стегнаха, а жената изруга.

– Махай се от тук! – Каза тя. Погледът й се плъзна по мен, а след това обратно към Бален. – Трябваше да стоиш далеч от нея. Той ще бъде ужасно ядосан. – Огледа се през рамо. – Върви, дявол да го вземе!

– Защо ми помагаш? – Попита той.

– Ти се би и спечели. Все още си един от нас.

Бил и спечелил? За какво, по дяволите, говореха? Кой щеше да бъде вбесен?

– Вярваш ли ми? – Отвърна рязко Бален. Тя кимна.

– Да. А сега изчезвай от тук!

– Няма да бягам повече, Делара. Ще понеса наказанието.

– Наказание? – Прошепнах. – За какво говорите? – Полицията ли го издирваше?

Делара не ми обърна никакво внимание и отново се огледа, без да изпуска Бален от очи.

– Добре. Прави, каквото искаш. Но гледай да не се превърнеш в затворник. Сега върви. Аз ще го задържа.

Бален кимна и се обърна към мен със спиращ дъха поглед, сякаш ме оценяваше.

– За какво говори тя? – Сърцето ми препускаше и нервите излизаха извън очертанията си. – Бален, какво става?

Той се наведе и устните му се спряха на сантиметър от ухото ми.

– Недей да ревнуваш, скъпа моя. Аз винаги ще бъда твой, дори и да не мога да те имам.

Дъхът ми спря и аз опитах да се отдръпна, за да го погледна, но той вече се бе затичал надолу по алеята. Жената ме сграбчи за ръкава, за да привлече вниманието ми, докато наблюдавах Бален да изчезва.

– Влез вътре. – Тя посочи приближаваща се от противоположната страна на Бален фигура. – Не искаш да се срещаш с този човек.

– Какво имахте предвид с Бален?

– Няма време. – Тя ме избута към входа на галерията. – Ако искаш да останеш жива, се разкарай от тук.

Погледнах още веднъж към алеята, а след това побягнах.


* Карта пика – често се използва като метафора за самотен и опасен човек

 

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

8 Responses

  1. Мими says:

    Прекрасна си! Благодаря за това, което правиш! <3

  2. Лили says:

    Харесва ми! Моля, моля, моля за още.
    Страхотно се справяш мила!

    • M.Alexandrova says:

      Благодаря! 🙂 До един-два дена ще преведа и следващата глава. 🙂

  3. Mmm says:

    Наистина много интересна книга! Благодаря за превода! ?

  4. Десислава Димитрова says:

    Абе става все по-интересно страхотна работа.благодаря!

    • M. Alexandrova says:

      Надявам се и следващите глави да ти харесат. 🙂 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!