Пета глава

Пета глава

Белезите на Съдбата

Всеки ден животът ме ограбваше. Крадеше щастието ми, заменяйки го с неограничено количество тъга. Пътят ми бе обгърнат от мрак и аз вече не бях способен да намеря изхода. Не можех да се боря повече. Сърцето ми беше съкрушено. И дори не бе способно да заплаче. Да излее болката и да се отърве от самотата. Умът ми се разхождаше из лабиринт от спомени. И не знаех дали имаше бряг или само празнина…

– Мъртъв си. – Монотонно казах и стиснах здраво керамичната урна. Дървеният кей, на който се намирах, на места беше изгнил, а миризмата на застояло изпълваше въздуха. Гъста мъгла тегнеше над малкото езеро, където щях да разпръсна праха на Мичъл. Ледената вода потрепваше от грубия полъх на вятъра.

А аз не усещах нищо.

Сякаш нещо в мен се бе счупило безвъзвратно.

– Той изпълни своя дълг, Оливър.

– По дяволите. – Стреснато изсумтях, когато видях отражението си вдясно от мен. Мъжът носеше черен костюм и беше скръстил деликатно ръце пред гърдите си, отдавайки безмълвно почит. Елегантно се поклони, сякаш наоколо имаше друг освен мен и бегла усмивка пробяга по скулите му.

– Мисля, че това място би му харесало. Обичаше спокойствието.

– Познаваше ли го? – Объркано попитах, пренебрегвайки мисълта, която крещеше, че бях полудял. Оставих се да бъда погълнат от емоциите. В този момент нямах представа кое беше истина и кое илюзия. Постъпвах ли правилно, или се движех в напълно грешна посока?

– Може би. – Просто отвърна и ме погледна заинтригувано. – Наблюдавах го, докато търсех ключа, който да ми помогне да се измъкна от това… място.

– Не разбирам. – Признах уморено.

– Време е да научиш всичко, което в продължение на дълги години упорито бе крито от теб, Оливър.

– Какво искаш да кажеш?

– Ти си Джоаз. Не принадлежиш на смъртните.

– Продължаваш да повтаряш тази дума, а аз…

– Времето изтича и пророчеството е на път да се сбъдне.

– Пророчество? – С насмешка повторих.

Двойникът ми обърна гръб и не отговори. Вслуша се в тишината, която изпълваше ума ми. По кожата ми преминаха тръпки. Стиснах по – здраво урната и се опитах да се съсредоточа върху настоящето.

– Трябва да тръгваш.

– Какво? – Огледах се наоколо, но не видях нищо друго освен монотонно полюшващите се клони на вековните дървета.  – Защо?

– В опасност си.

Все още не бях способен да прогоня натрапчивата мисъл, която не спираше да ми нашепва, че бях полудял, но едновременно с това… Взрях се в мъжа, който толкова много приличаше на мен. Не знаех как да го обясня. Ала сетивата…

Господи, може би не си въобразявах.

– Върви си, Оливър. Тук не е безопасно.

– Защо? – Отново настоях.

– Просто ме послушай, по дяволите. – Гневно каза.

Твърде късно. Още преди да успея да му отговоря, усетих пареща болка в областта на гърдите. Светът се завъртя. Олюлях се и колената ми омекнаха. Паднах безжизнено на земята и урната се счупи, а прахът на Мичъл се разпръсна навсякъде. Задавих се със собствената си кръв. Притиснах ръце до лявата страна на ребрата си. Бях прострелян. Из въздуха се разнесе мирисът на ръжда. Остра и задушаваща. Двойникът ми се наведе над мен и огледа раната. Докосна ме, но не почувствах нищо. Изруга, когато забеляза приближаващия се мъж.

– В какво си се забъркал, по дяволите?

– Аз… – Нямах представа какво се случваше. Всичко се разиграваше като на филм. Не можех да говоря. Болката бе ужасяваща. Извърнах глава и видях три сенки, които се бореха една с друга. Опитах се да изпълзя до ръба на кея, за да се добера до керамичните парчета, но напразно.

– Не се движи. – Рязко каза двойникът ми и стисна рамената ми, ала аз отново не усетих нищо. Погледна ме недоверчиво, сякаш разбрал какво се въртеше в съзнанието ми и отдръпна ръцете си. – Раната е повърхностна, но все пак куршумът ще трябва да бъде изваден.

– Какво си ти? – С пресипнал глас прошепнах. – Защо не чувствам допира ти?

– Бродник. – Спокойно заяви. Последва минута мълчание. Той непрекъснато хвърляше угрижени погледи към непознатите, които се бяха впуснали в смъртоносен танц, докато аз се опитвах да събера парчетата в съзнанието си, което пулсираше. Не отвърнах нищо. Кръвта бавно се отцеждаше от лицето ми. Кои бяха онези хора?

Образът му започна да избледнява. Не бях сигурен дали губех съзнание, или просто двойникът ми си отиваше.

Втори изстрел. Писък. Множество схватки. Смътно забелязах, че фигурите бяха на двама мъже и жена. Бродникът ми се усмихна с бледа усмивка и изчезна, а аз останах сам на прага на смъртта със своите убийци.

***

Събудих се от остра болка в слепоочието. Зрението ми все още беше замъглено, чувствах лицето си подуто, а тялото ми бе завързано с кожени въжета за металните рамки на някакво легло. Долната челюст изпука, когато отметнах глава настрани в опит да се раздвижа. С неохота осъзнах, че се намирах в малка стая. В далечината се чуваше пращене на горящи дървета, но въпреки топлината, която излъчваха, студът продължаваше да пълзи по кожата ми.

– За момент реших, че никога няма да се събудиш. – Гласът беше дрезгав и остър, намекващ за сарказъм. Възрастна жена излезе от прикритието на сенките, носейки в ръцете си купа. Косата й бе сива и къдрава, стигаща до рамене. Кожата – набръчкана и белязана от ударите на живота, а очите – сини, сякаш морските вълни се разбиваха в ирисите й. Мускулите ми се стегнаха. Опитах се да помръдна, но опъването на кожените колани единствено причини парещо усещане, което се разля из вените ми като отрова. – Не бих те съветвала да правиш това отново.

– Коя си ти? – Старицата остави купата върху един дървен труп, който се намираше в близост до главата ми и ме погледна заинтригувано. Предпазливо се приближи и прокара длан по голите ми гърди, на които до сега не бях обърнал внимание. Проследих кръговете, които рисуваше с пръсти и видях, че на мястото, на което бях прострелян, имаше бяла марля.

– Раната заздравява бавно. – Недоволно каза и отново се отдалечи.

– Не отговори на въпроса ми! – Гневно отвърнах, а тя се усмихна, като жестът й успя да накара всичко в мен да замръзне.

– Познавах Мичъл. – Тихо прошепна след минута. – Тук си в безопасност.

Спомних си за кея. За фигурите, които се движеха по острието на смъртта. Избледняващият образ на двойника ми… Вихрушка от емоции, примесена с голяма доза страх, се заформи в ума ми.

– Къде съм? – Тя повдигна вежди и отново взе купата, която бе донесла. Гребна с дървена лъжица от съда и строго каза:

– Трябва да се храниш. – Доближи я до устните ми и примамващ аромат изпълни ноздрите ми.

– Не. – Завъртях глава, отблъсквайки ръката й и я погледнах объркано. – Защо съм тук?

– Ако откажеш да ядеш, няма да бъдеш способен да възвърнеш силите си. Извадих куршума, но раната все още не е заздравяла.

По дяволите. Гневът пулсираше в сетивата ми.

– Какво се случи? – Упорито продължавах да задавам въпросите си, а тя все така монотонно отклоняваше всеки един от опитите ми да проумея глупавата ситуация, в която се намирах. Какво беше станало след като ме простреляха? Кои бяха онези мъже? Кой ме бе спасил? Старицата се изправи и аз забелязах, че с десния крак накуцваше. – Ти ли ми помогна?

Ехото на собствения ми глас изпълваше помещението. Щях да полудея. След като за пореден път не получих отговор, промених въпросите.

– Откъде познаваш дядо ми? – Жената потръпна едва забележимо и за момент ми се стори, че я бях наранил по някакъв начин. – Моля те, отговори ми. – Ъгълчето на горната й устна се сви, но изражението остана неразгадаемо.

– Стари приятели сме.

– Как се казваш? – Размърдах се неспокойно. Старицата бързо се изправи, а в очите й… не видях нищо. Само мрак и пустота. Когато отново не отговори, през зъби добавих: – Мичъл е мъртъв.

– Знам. – Монотонно отвърна.

– Коя си ти? Как ме откри? Какво стана с онези мъже? Кои бяха те?

Тишина.

– Проклета да си, по дяволите, отговори ми!

– Вивиан. – Спокойно прошепна. – Казвам се Вивиан и съм тук, за да ти помогна.

– Защо?

– Дадох обещание на дядо ти. – Поклатих глава.

– Какво обещание?

– Да те защитя.

– От кого? – Старицата повдигна объркано вежди.

– Онези мъже бяха обучени да убиват. Ако не се бях намесила, вече щеше да правиш компания на Мичъл в отвъдния свят.

– Познаваш ли ги? Защо ме нападнаха? – Опънах въжетата. – Господи, как изобщо си успяла да ги надвиеш?

– Простреляха те, защото им беше заповядано да го направят. – Раздразнено отговори.

– Кой би поръчал убийството ми? Не съм замесен с нищо, което…

– Анабел Рейнолдс, единствената законна дъщеря на Теранс Рейнолдс. – Изсъска отвратено. – Кръвен Кимпар, потомък на един от най – великите родове в историята на основателите на града на предателството.

Истерично се засмях. Нямах представа за какво говореше.

– Кимпар? Град на предателство? – Тялото ми се напрегна, когато остър спазъм прониза ребрата ми. – Кои са тези хора?

– Момичето, което заведе в апартамента си. – Присвих объркано очи. – А след това…

Настръхнах.

– От къде знаеш?

– Вече ти обясних. – Скръсти ръце пред гърдите си. – Обещах на Мичъл да те защитавам.

– Като ме преследваш?

– Може би.

– Наистина ли очакваш да повярвам, че онова момиче би било способно на убийство?

– Да. – Остро каза.

– Защо? Защо някаква непозната би пожелала да види смъртта ми? Та това е толкова нелепо!

– Проклет да си, Мичъл Грей. – Тихо измърмори под нос и се настани на ръба на леглото.

– Пусни ме да си вървя. – Уморено прошепнах. Клепачите ми натежаха и сърцето ми се сви. Копнеех да се измъкна от този откачен кошмар.

– Страхувам се, че не мога да го направя. – Стиснах устни. – Трябва да ме изслушаш, Оливър.

– Не. – Категорично отвърнах. – Не желая да слушам повече. Не знам коя си, нито откъде познаваш дядо ми. Благодаря ти, ако наистина си спасила живота ми, но оттук нататък предпочитам да се оправям сам.

Побиха ме тръпки от погледа на старицата.

– Би ли свалила тези скапани въжета? – Тя не помръдна. Пот изби по челото ми, когато опитах да се освободя. – Господи, това е лудост!

– Ще ти разкажа всичко, но първо трябва да се успокоиш.

Поех дълбоко въздух.

Дали тайните най – накрая щяха да се разкрият?

***

Всичко това звучеше налудничаво. Старицата ме беше спасила от онези мъже. Твърдеше, че не принадлежеше на смъртните и се кълнеше, че и аз не бях един от тях. Ритъмът на сърцето ми рязко се ускори.

– По дяволите! – Ръцете ми все още бяха завързани, но поне болката в главата бе изчезнала. – Джоази, Кимпари и Реземблини. – Невярващо повторих след Вивиан.

– Светът не е мястото, за което го смяташ и хората не са единствените същества, които се крият в сенките.

– И ти си… Кимпар? – Мамка му, все още не бях сигурен дали не губех ума си.

– Да. – Старицата бавно разкри белега, намиращ се под ключицата й. Змия, пронизана от острие. – Символизира предателството и гордостта. Олицетворява града ни – Юстънрол и напомня за истинската ни същност.

– Родена ли си с него?

– Не. – Тя отново придърпа пуловера си и се отправи към котлона, за да свали чая, който приготвяше. – Придобиваме ги, когато се преобразим.

– Какво означава това?

– Всеки един от нас е роден такъв, какъвто е. Не можем да бъдем превърнати, нито да се отречем от расата си. Но способностите ни се отключват на различна възраст и едва тогава получаваме белега, който определя живота ни. Някои могат да се състезават с вятъра, а други са отлични бойци. Умеем да контролираме съзнанието, да четем отвъд телата на хората и да откриваме истината дори в най – добрите лъжи.

– Но как е възможно? Свръхестествените същества са измислици. Част от древни истории…

– Човечеството отрича това, което не разбира. – Махна пренебрежително с ръка. – Създадени сме от Съдбата, а белезите ни са по – скоро наказание, отколкото дар. Прокълнати сме заради собствените си души и сме хванати в плен на един освирепял свят, гладен за власт и смърт. – Кожата ми настръхна и тя забеляза нервното потрепване на ръцете, което опъна въжетата. – Ние не сме хора, Оливър. Макар да живеем сред тях.

– Това означава ли, че Кимпарите не са от добрите? – Старицата се замисли.

– Може би. – Примлясна с устни, помирисвайки сварените билки. – Да се довериш на един от нас би било самоубийство. Кимпарите са способни да предадат собствената си кръв в името на своето щастие.

– Убиваш ли, за да живееш? – Въпросът ми изненада дори мен.

– Не. – Сърцето ми се успокои. – Не се нуждая да отнемам живот, за да оцелея.

– Но въпреки това си убивала? – Вивиан се ухили.

– Да. – Приближи се до мен и сините й очи блеснаха. – Ти как мислиш, че те измъкнах от подчинените на Анабел Рейнолдс?

Поклатих глава.

– Но защо би искала да ме убие?

– Световете ни са различни. – Погледна ме безизразно. – Ние сме врагове.

– Какво ви кара да…

– Да бъдеш Кимпар означава, че си способен да предадеш всеки. Ако се наложи… дори и себе си. Не убиваме, за да живеем. Но се забавляваме, когато го правим. Голяма част от Кимпарите са воини. Влязат ли в битка, честта ги задължава да се бият, докато сърцето им не спре да бие. Подчиняваме се на собствени закони, хванати в капана на лъжите. Независими сме и не желаем да бъдем поробени.

– Какво ви отличава едни от други освен белега?

– Очите ни винаги са сини. Джоазите… крият нюансите на мрака в ирисите си, а Реземблините – пъстротата на света.

Ти си Джоаз.

Прогоних думите на двойника ми от главата си.

– Какви са Реземблините?

– Неподправено добро, което хората смятат, че е невъзможно да бъде открито. Те не познават мрака. Следват светлината в своите души и се борят със злото по света.

– Какъв е белегът им?

– Синьо сърце, разрязано на две. – Не знаех какво да отговоря. – Изобразява любовта и страданието на всички същества. Мичъл беше един от тях. Реземблините не се преобразяват и не притежават свръхестествени сили, но едновременно с това не са като обикновените хора. Не се разболяват и умират само когато животът им бъде насилствено отнет.

– Мичъл си отиде, защото…

– Болестта му бе наказание.

– За какво? – Преглътна.

– За това, че ме обичаше.

Присвих очи.

– Не можеш да спиш с врага, Оливър. Още по – малко да си влюбен в такъв.

– Но вие двамата…

– Разделихме се, когато разбрахме, че връзката ни застрашава живота му. Кимпарите ме осъдиха на смърт заради измяна. А Мичъл… трябваше да приеме последствията от собствените си решения.

– Какво представлява техният град? Какви са законите им?

Повдигна рамене.

– Реземблините не могат да говорят за делата си с един от нас. Това е тяхната клетва. Обет, даден в името на Съдбата. – Вивиан се изправи и провери температурата ми, като монотонно добави. – Оливър, те са преследвани, а след това изтезавани и накрая убивани. Бягат от нас, от вас… И от всички светове.

Отхвърлих една от думите й, която се заби като стъкло в съзнанието ми.

Вас.

– Защо?

– Всяка раса притежава парче от Съдбата, която ни е създала. По отделно олицетворяват различията ни, а заедно биха могли да ни превърнат в едно цяло.

– Не разбирам.

– Този, който събере трите парчета, ще събере и трите раси. Тази, от която е роден, ще властва над човечеството. Парчетата не са открити от никого досега… Но това не означава, че мнозина не се опитват да ги откраднат.

– И това ще бъде толкова лошо, защото…

– Джоазите са бързи, умни и безпощадни убийци. Те не са способни да оцелеят, ако не отнемат човешки животи. Три дни – един човек. Нито по – малко, нито повече. Всичко друго би означавало смърт за тях. Душата им се руши с всяко спряно сърце, макар именно това да ги поддържа живи. Парадоксално, нали? Жаждата им за смърт е непреодолима. Пълзи във вените им като влечуго, превръщайки ги в хищници. Изостря инстинктите им. Пречупва всеки и никой не е способен да й устои. Понякога ги кара да губят разсъдъка си. Не пият кръв освен за удоволствие. И не се нуждаят от нищо друго… освен да убиват.

Ужасът се изписа върху лицето ми.

– Символът им е пламтящ черен конник. Разделени са на групи от пет същества, като четири от тях са подчинени, а един – господар. Обитават град на духове и разруха. Преобразяването им е болезнено и често смъртоносно. Принудени са да преминат през извратен ритуал, за да защитят името си. Белегът е жигосан върху телата им, където се намира сърцето. Подчиняват се на своята покойна кралица, Тиара, която е била законна съпруга на първородния Джоаз, Алекзандър. Законите им са сурови и когато убият един от своите, биват наказвани и затваряни в паралелни светове. Сами. И завинаги. Превръщат се в бродници…

Аз съм Бродник.

Потръпнах, но Вивиан не спря зловещия си разказ.

– Не им е позволено да обичат друг освен Джоаз, а влюбят ли се – това е за цял живот. Сякаш магия свързва душите им. Няма значение дали любовта е споделена, нито дали избраникът е жив. Веднъж попаднат ли в капана й, не са способни да се освободят.

– Защо не се биете срещу тях? Вие също притежавате свръхестествена сила.

– Те не са лесни за убиване. Единствено стомана, създадена от кръвта на Реземблин е способна да отнеме живота им. Но дори тогава, опитните убийци не могат да бъдат победени от Кимпар или Реземблин. Силата им е невероятна, а методите – безмилостни. Не притежават чувство за вина, угризения и не знаят как да прощават. Не се интересуват от страданието на света и болката ги забавлява.

– Такива ли се раждат?

– Всеки Джоаз е роден с кръвта на своята раса. Но освирепяването им изисква време. Както и животи.

– Това е лудост. – Старицата бегло се усмихна.

– Сега разбираш ли, защо би било толкова опасно парчетата да бъдат събрани в едно цяло? Оцелялата раса ще се превърне в безсмъртна. Джоазите ще могат да убиват всеки ден. Да отнемат хиляди животи в рамките на часове… Законите им ще бъдат унищожени и хаосът ще настъпи.

Главата ми отново започна да пулсира.

Настъпи тишина. Не бях способен да говоря.

– Нямаш представа кой си, но въпреки това олицетворяваш един от тях.

– Не…

– Истината е трудна за преглъщане, Оливър. Особено когато не отговаря на нашите желания. Ти си потомък на Реземблините, принадлежиш на Кимпарите, но все пак си един от Джоазите.

– Как е възможно?

– Не знам. – Просто отвърна. – Никой не знае защо и какво точно си.

– Мичъл често казваше, че един ден ще се наложи да се приема такъв, какъвто съм роден.

– Пророчеството вещае, че ще донесеш унищожението на света. – Настръхнах. – Но Мичъл вярваше, че ако наистина събереш парчетата на Съдбата, битката ще бъде в теб самия и ще победи расата, която най – силно е погълнала душата ти. Оливър, ти си всеки един от нас и едновременно с това – никой.

– Ще полудея ли?

– Може би. – Вивиан се изправи. – Не знам. Но пътят ще бъде дълъг. Обещах на Мичъл, че ще те обуча да се защитаваш. Ще ти помогна да се превърнеш в този, който е предопределено да бъдеш.

– Ако казваш истината, по – добре ме убий сега.

– Не. – Студено отвърна. – Време е да забравиш за измисления си живот и да се впуснеш в този, на който принадлежиш.

– Трябва да ме убиеш, Вивиан, защото не искам да… – Бързо ме прекъсна.

– Заровете са хвърлени още преди да се родиш, Оливър Грей. Дали ще донесеш смърт и разруха, или щастие и доброта… зависи от това кой всъщност си.

– И как бих могъл да разбера това? Да открия себе си и да защитя света от ада, който съм способен да донеса?

– Не можеш. – Зловеща усмивка се разтегли върху скулите й. – Не и преди да е станало твърде късно.

 

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

4 Responses

  1. Nikola says:

    Ехаа, страхотна развръзка. Става все по-интересно. Какъв ли ще стане Оливър? Лош или добър?

    • M. Alexandrova says:

      Надявам се именно с това да успее да ви изненада. 🙂 🙂

  2. Veselina says:

    Кога излиза следващата глава

    • M. Alexandrova says:

      Здравейте. 🙂 Следващата глава от “Три процента щастие” ще бъде качена след 22 декември.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!