Осма глава

Осма глава

Дани

Размърдах се върху клона на дървото, опитвайки се да възвърна поне част от чувствителността на дупето си. Бяха изминали часове, а единственото движение в къщата бе от БМВ-то на Джедрик, с което той излезе. Имайки предвид какъв беше той, със сигурност ставаше въпрос за някоя късна среща със секси мацка.

Бях се изкачила достатъчно високо, за да виждам над масивната каменна стена. Дъбовите клони ми осигуряваха едновременно прикритие и подслон от студения вятър, макар че очаквах скоро да падна с трясък на земята.

Предната врата се отвори.

Наведох се напред, когато видях непознатия мъж. Той беше по – висок и широкоплещест от Киър. Дори от разстояние усещах заплахата, която излъчваше, стоейки самоуверено на прага. Поколеба се на второто стъпало и наклони глава сякаш се вслушваше в нещо. Погледът му изненадващо се спря върху мен и очите му блеснаха в ярък златист цвят.

– По дяволите.

Слязох от дървото възможно най – бързо. Не исках да бъда наблизо, когато Киър разбереше, че ги шпионирах. И със сигурност нямах желание този човек да достигне до мен. Приятелите на Киър бяха страховити копелета.

Извиках, когато се хванах за счупен клон, който се вряза в дланта ми. За миг спрях, но след това бързо посегнах към друг. Балансът ми вече бе нарушен, изплъзнах се и поех удара, ранявайки лошо корема си. Успях да увисна на ръцете си, докато краката ми се рееха във въздуха.

– Господи, Дани.

– Какво, по… – Отново изпуснах клона, но този път ударих гърба си. Стегнах се, очаквайки студената и твърда земя. Това, което усетих, определено беше твърдо като скала, но и горещо като ада.

Инстинктивно обвих ръце около врата му, когато той ме пое, предотвратявайки сблъсъка.

– Какво правиш, по дяволите? – Вбесеният глас на Бален ме изтръгна от шока и ме принуди да го блъсна силно гърдите.

– Пусни ме!

Втренчи се в мен и зеленият нюанс в ирисите му се разсея, заместен от тъмнината. Когато хватката му се стегна, за секунда си помислих, че щеше да игнорира думите ми. Но след това бавно ме остави да докосна земята, макар дланта ми все още да бе заключена в неговата. Беше толкова близо и толкова висок… сякаш се намираше върху мен.

– Разкарай се от мен! – Опитах да се отскубна от хватката му, но той отказа да ме пусне.

– Не съм върху теб… защото ако бях, със сигурност щеше да го разбереш.

Стомахът ми се сви и еротични фантазии изплуваха в съзнанието ми, когато си го представих. Стиснах зъби, ала нежеланият копнеж се разрасна и не бях способна да го спра.

– Защо си тук? – Отново се опитах да се измъкна от него, но той беше дяволски силен и ужасно ядосан, въпреки че нямаше право. Аз бях тази, която трябваше да се вбеси, защото приятелите й я лъжеха. – Да не би да ме следиш? Дебнеш ли ме?

Не отговори, но забелязах трепването върху бузата му, когато устните му се извиха.

– Какво? Изведнъж онемя? – Бален наклони глава и ме дръпна по – близо до себе си, така че устата му се озова на сантиметри от моята.

– Видях колата ти, паркирана на улицата и реших да те потърся. И по – скоро би трябвало да ми благодариш, защото в противен случай, задникът ти щеше ужасно да те боли.

Устните ми се разтвориха, докато сърцето ми блъскаше яростно сякаш се състезаваше и тръпки преминаха по кожата ми. Трябваше да се тревожа, че ме следеше, а вместо това единственото, за което можех да мисля, бе как ме приковава към дървото, чукайки ме като животно.

– По дяволите, Дани. Не разбираш. Нима негодникът от бара не беше достатъчен? – Внезапно ме пусна и прокара пръсти през косата си. – Предупредих те да внимаваш… а въпреки това, те намирам увиснала в нощта на някакво скапано дърво.

Скръстих ръце пред гърдите си.

– Не се нуждая от бавачка, както и от преследвач. Дадох ти шанс да обясниш какво се е случило. Ти си тръгна… Съжалявам, исках да кажа, че избяга. Така че, стой, по дяволите, далеч от мен.

Той поклати глава, пристъпи напред и с пресипнал глас каза:

– Не мога. Мамка му, просто не мога.

Ченето ми увисна. Бях бъркотия от емоции. Не знаех какво да кажа. Всичко бе толкова прецакано. Животът ми се разпадаше, превръщайки се в каша от счупени парчета и чувствах, че ги губех. Никога нямаше да си паснат отново.

Освен Бален. Той съвпадаше идеално. Беше грешно, но едновременно с това и правилно. Обърквах се… Но криеше тайни от мен точно както и Анстис, а на мен ми бе писнало да ме държат в неведение.

– Не се нуждая от теб или от някой друг, който да прецаква живота ми. – Обърнах се, но в този момент той обви ръце около талията ми, дръпна ме назад и аз се приземих върху гърдите му. Здравият разум ми нашепваше да се оттласна, да се бия дори, но когато яростта се разсея от очите му и повдигна брадичката ми, палецът му се плъзна напред-назад по челюстта ми и аз забравих за решимостта си.

Бален кимна към имението.

– Защо стоиш навън, скрита на дървото, наблюдавайки къщата, скъпа моя?

Как бих могла да се държа нормално, когато всичко, за което мислех, бяха устните му, които се движеха толкова близо до моите? В живота си никога до сега не бях изпитвала такъв… сексуален копнеж към някой мъж. Желанието ми стана толкова силно, че се налагаше непрекъснато да се боря със себе си. Това ли беше изпитвал баща ми спрямо майка ми? Загубил всякакъв контрол. Подлуден от нуждата.

Никога не бях искала този порив. Превръщаше ме в слаба и уязвима.

Това, което исках… не, това, от което се нуждаех, бе той да си тръгне.

– Приятелите ми живеят тук, но крият нещо от мен. Доволен ли си?

Изведнъж тялото му се стегна и главата му се наклони към къщата.

– Трябва да си вървим. Веднага.

Преди да успея да се възпротивя, той заключи ръката ми в своята и ме задърпа надолу по улицата.

– Бален?

Не каза нищо, но долових напрежението в него. Погледът му ми изпращаше вълни от страх. Челюстта му беше здраво стисната, очите му бяха полуотворени и в тях не се забелязваше никакъв нюанс на мекота.

– Ключове? – Измъкна ръката си, когато стигнахме колата ми.

Не направих опит да му ги дам, защото в този момент се колебаех дали наистина трябваше да му позволя да се качи.

– Мамка му, нямаме никакво време за това, което се разиграва в главата ти. – Той ме сграбчи и претърси джобовете на палтото ми. Ритнах го и се опитах да го избутам назад, но напразно. Сякаш бях малка жалка мишка, бореща се с лапите на котка.

Той взе ключовете, отключи колата и отвори вратата за пътниците.

– Влизай.

Бях готова да споря, но нещо в изражението му ме накара да отстъпя. Той заобиколи и се настани на шофьорското място. Не каза нищо, когато запали двигателя и се впусна напред, поднасяйки колата към тротоара.

В продължение на няколко минути седях мълчаливо. Той започваше да… се успокоява. Веждите му се отпуснаха и ръцете му спряха да стискат толкова здраво волана.

– От кого бягаме?

– От никого. – Не откъсваше очи от пътя, но забелязах, че ръката му се стегна около волана.

– Ако това е вярно, защо тогава се държиш сякаш стадо носорози са след нас?

Той почти се засмя и ъглите на устните му се извиха нагоре. Погледна… сладко. Не. Не беше сладко. Подобно нещо не съществуваше в него. Бален бе твърде страшен, за да бъде сладък. И горещ. Дали беше забелязал онзи човек преди да падна от дървото?

– Видя ли някого?

– Не. Но имам нужда да помисля, а не мога да го направя, докато ти непрестанно задаваш въпроси.

– Какво? – Нима беше сериозен?

Той се обърна към мен и всеки намек за смях, който бях видяла преди секунди, бе изчезнал. Но не изглеждаше ядосан. По – скоро притеснен. Веждите му отново бяха спуснати ниско над очите и ръката му обхвана сковано скоростния лост.

– Добре. – Имаше нужда от минута. Схванах. И ако Бален беше видял човека, който излезе от къщата на Анстис, със сигурност бе спасил живота ми. Отново.

Пътувахме потънали в мълчание. Няколко пъти отворих уста в опит да кажа нещо, но след това здраво я стисках, заглеждайки се през страничния прозорец.

Той отби към паркинга и аз му показах моето място. Паркира и изключи двигаталя.

– Някой ни наблюдаваше. И не, не го видях. – Каза и излезе от колата.

Бързо го последвах и още преди да бях заобиколила предния капак, подвикнах:

– Подуши го? Някакъв определен дезодорант или може би твърде много одеколон?

Бален започна да се отдалечава.

– Нещо подобно.

Затичах се след него и чух, когато заключи колата.

– Кое от двете? Защото аз със сигурност не помирисах нищо.

Излязохме от паркинга и отново се озовахме на улицата, където той хвана ръката ми и я приюти в своята. Опитах се да я дръпна, освобождавайки се от хватката, но Бален ме стискаше здраво и просто продължи да върви сякаш не усети нищо.

– Имаш проблеми с контрола. – Промърморих.

Той се засмя с дълбок и дрезгав глас, изпращайки искри към мен. Глупави момичешки хормони. Спря се пред вратата на галерията, пусна ме и ми подаде ключовете.

– Къде е Телуара, който ти дадох?

– Какво?

– Ножът. В теб ли е?

– Разбира се, че не. Няма да нося нож със себе си.

Въздъхна.

– Господи, как е възможно да си толкова упорита?

– Не, просто съм луда. Кой се разхожда с нож освен убийците?

– Хората, които искат да живеят. – Той беше параноик. – Утре си тръгвам и трябва да знам, че си в безопасност. Нуждая се да носиш този нож със себе си винаги и… – Отворих уста и той постави пръста си върху нея. – Без повече криене през нощта по дърветата. Ще бъде дори по – добре, ако знам, че не излизаш, когато изгрее луната.

Изсумтях.

– За колко дълго? До края на живота ми? Ти си луд. – Обърнах се, пъхнах ключа в ключалката, а думите му крещяха в съзнанието ми. Майната му. Оставих ключа и се обърнах към него. – Знаеш ли, ако искам да танцувам на улицата в три часа сутринта, облечена в розова поличка, проклета да съм, но ще го направя! От къде, по дяволите, взе…

Той пристъпи напред и аз се озовах в капан между вратата и гърдите му. Сграбчи ръцете ми и каза:

– Слушай ме, мамка му. Нещо не е наред. Не знам какво, но е около теб.

– Около мен? – Отново изсумтях и повдигнах въпросително вежди. – Като ореол? Или може би аура? Знаеш ли, на следващата пряка има специална болница. Сигурна съм, че ако им кажа за тези аури, те ще те признаят.

Добре, сега вече се вбеси. Но какво очакваше, когато говореше подобни глупости?

– Дани, просто прави това, което ти казвам.

О, сега определено сгреши, приятелче. Вече не давах и пукната пара дали беше ядосан, или не. Не ми бяха нареждали какво да правя откакто бях дете.

– Защо трябва да си такъв задник, когато отвориш устата си?

Пое си дъх.

– Скъпа моя…

– Спри да ме наричаш така! – Всъщност обожавах да го чувам, но точно в този момент го мразех.

– Бях там. – Сърцето ми пропусна удар.

– Да, това вече го чух.

Опитах се да реагирам с насмешка, но уличните лампи осветиха лицето му и съзрях истината. По дяволите, исках именно това, ала едновременно и се ужасявах.

– Видях какво ти причини копелето и не мога да го изкарам от главата си. – Той пусна ръцете ми, наведе се напред и постави дланите си срещу вратата. – Всеки шибан път, когато затворя очи, чувам писъците ти и това ме разкъсва на парчета. Стоях настрана, но… Просто не можех да го правя повече.

Замръзнах, наблюдавайки го.

Сграбчи рамене ми.

– Слушаш ли ме? Бих продал проклетата си душа на дявола, за да предотвратя случилото ти се. По дяволите, бих го направил. – Приближи се и гръдният му кош се опря в моя. Преглътнах, когато зърната ми реагираха. – Не мога да позволя да бъдеш наранена отново. Няма да го пусна. Нуждая се да бъдеш в безопасност и това означава, че трябва да ме слушаш. Обещай ми, че ще бъдеш по – внимателна.

Бях поразена от него. Нещо ме дърпаше към съществуването му. Аз бях отрицателната страна на магнита, а той – положителната, която ме притегляше все по – близо към себе си. Сетивата ми се нуждаеха да го докоснат, вкусят и усетят. Господи, защо? Защо се случваше това? Всичко, което исках, бе да се помиря с миналото си. А то все още ме придърпваше като риба на кука. Не можех да си го обясня. Нищо от това нямаше смисъл.

– Защо си бил там? Беше ли му съучастник? – Веднага след като изрекох думите, осъзнах, че това не бе истината. Каза ми, че и двамата сме били в клетка. Беше страдал, както и аз. Не, дори повече…

Проклинаше, докато си поемаше дъх.

– Не, по дяволите. Никога не бих те наранил. – Той изръмжа ниско и прокара ръка през косата си. – Усещам те през цялото време, Дани. Не мога да те изкарам от себе си. А това, което изпитвам… е способно да унищожи и двама ни.

О, Господи, защо трябваше да казва нещо подобно точно преди да си тръгне?

– Случващото се между нас… не е естествено. Но имам нужда от теб толкова силно, че се чувствам сякаш вътрешностите ми ще се разтворят, ако не те получа. Това не е нормално, по дяволите. И не знам какво е, но не мога да го спра.

Не му казах, че изпитвах същото. Мамка му, исках го толкова много, че дори болеше. Може би и двамата бяхме полудели.

Пръстите му обгърнаха задната част на врата ми. След това ме дръпна. Попаднах в ръцете му, а той наведе главата си, докато само инч разстояние разделяше устните ни. Топлият му дъх галеше кожата ми. Никога не бях изпитвала такова желание… Да го вкуся.

– Бален. – Чувствах се така, сякаш познавах всяка част от него. Всяка болка и щастие. Не знаех как да обясня неутолимото си желание, но в този момент и не исках.

– Господи, Дани. Какво правя? – Той рязко се отдръпна. – Трябва да се махна оттук.

– Но…

Очите му имаха измъчен вид. Зеленият нюанс бавно потъмняваше, а веждите му се снижиха.

– Ако… Дани, последвай инстинкта си. Ако нещо не ти изглежда, както трябва, отиди при приятелите си. Те ще те предпазят.

Дори не обмислих думите му. В съзнанието ми се въртеше единствено това, че си тръгваше.

– Ще се върнеш ли? – Челюстта му се стегна.

– Не. Няма да се върна.

Имах усещането, че някой прокарваше въже през стомаха ми.

– Не. – Какво правех, по дяволите? Не можех да спра думите, които се изплъзнаха от устните ми. Дори не желаех. – Не си тръгвай.

– Дани… – Обвих пръсти около краищата на палтото му.

– Остани. – Преди пет минути бях готова да го удуша. Сега не исках да си тръгне. Бях толкова прецакана… Неразбираща нищо от това, което се случваше и от връзката си с него.

Той отстъпи назад.

– Не.

– Имам нужда да останеш. – Ръцете му се свиха в юмруци.

– Не. Влез вътре. – Той се опита да ми обърне гръб, но аз се вкопчих по – здраво.

– Една нощ.

Каквото и привличане да имаше между нас, каквото и минало да споделяхме, всичко това беше довело до този момент и аз нямах намерение да го пусна.

You may also like...

2 Responses

  1. Лили says:

    Благодаря! Ти си супер!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!