Осма глава

Осма глава

Неживите

Главата ми все още пулсираше, а в съзнанието ми продължаваше да изплува една и съща картина, която ме преследваше от месец като смъртоносен бумеранг. Рисувах я непрекъснато. Черна книга без надписи и думи. Отново и отново. Ден и нощ. Всяка свободна минута… По дяволите, дори нямах представа какво означаваше.

Бяха изминали пет седмици от вечерята с Белите робини. Пет седмици, прекарани в изтощителни тренировки и схватки с Дилън Уестфийлд. Мразех го. Използваше слабостите ми, за да ми се подиграва във всеки удобен момент. За седем дена два пъти бе счупил крака ми. Умишлено, тествайки издръжливостта ми. А баща ми… превърнахме се в непознати. Не желаеше да знае нищо относно обучението ми. Често отсъстваше, а когато бе вкъщи, странеше от мен и почти не разговаряхме.

– Ана. – Рязко се обърнах назад, за да срещна черните очи на Дерек Рейнолдс. Бялото му лице бе омършавяло и изпито. Гарвановата коса стърчеше във всички посоки, а той изглеждаше някак променен. Вятърът довя студен полъх, носещ усещането за смърт. Сетивата ми се изостриха и тялото ми несъзнателно зае отбранителна позиция. – Няма да те нараня.

Гласът му беше същият, но мирисът…

– Какво ти се е случило, по дяволите? – Объркано прошепнах.

– Ще ти обясня. Но първо, ще те помоля да свалиш ножа. – Извърнах очи към дясната си ръка и забелязах тънкия кинжал, който мигновено бях извадила, усещайки заплахата. Е, поне имаше някакъв резултат от садистичните методи на Прокудения.

Дерек пристъпи предпазливо напред, докато зоркият ми поглед го оглеждаше за оръжия, прикрепени върху дрехите.

– Тренировките ти се отразяват добре. – Не отговорих. – Ана, не се страхувай от мен.

– Миришеш на смърт. – Остро казах. Ароматът бързо се разсейваше, а след това отново изпълваше ноздрите ми. Миризмата не бе наситена, но все пак беше достатъчно силна, за да бъде усетена.

– Знам. – Той примлясна с устни и протегна ръка към мен. – Затова и те помолих да се срещнем тук. Не желаех никой друг да ме вижда.

– Защо?

– Анабел…

– Къде беше през целия месец? В света на смъртните ли се сдоби с този… – Думите ме задавиха и притеснението се загнезди в гърлото ми. – Какво ти се е случило, братко?

Дерек си пое дълбоко дъх и приседна на дървената пейка. Намирахме се в света на смъртните. Миналата нощ ми се бе обадил с молба призори да се срещнем на някое спокойно и усамотено място. Той… Поклатих глава, свалих кинжала и го погледнах угрижено.

– Оказа се, че не само ти си различна, Ана. – За секунди затворих очи и оставих ума си да се отърси от болката и страданието, което видях в неговите. Дерек знаеше за пророчеството. Вероятно родителите ни му бяха казали.

– Съжалявам.

– За какво? – Озадачено попита.

– Че не съм тази, за която ме смяташе. – Брат ми се разсмя.

– Ами аз? – Поколеба се. – Какво смяташ за мен?

– Ти си мой брат. – Прочистих гърлото си. – Независимо от всичко.

– Ще ти кажа нещо, Ана… Нещо, което ще промени представите ти за мен.

Зачаках търпеливо, но той не продължи. Наоколо нямаше никого. Само ние. Сиви облаци се бяха разстлали по безкрайното небе и студен вятър пронизваше белите ми дробове. Въпросителните разяждаха съзнанието ми, а напрежението насищаше кръвта ми. Внезапно се почувствах толкова уморена и някак неестествено остаряла… сякаш живеех живота на стотици различни хора наведнъж.

– Трябва да ми обещаеш, че този разговор ще остане между нас. Никой не бива да научава, Анабел.

– Стига си ме тревожил, Дерек. Кажи ми. Какво се е случило?

Доведеният ми брат стисна здраво устни и ирисите му се изпълниха със сълзи.

– Един от тях съм. – Плахо прошепна. Присвих очи, защото нямах представа какво означаваше това. – Аз съм един от тях. – С по – висок тон добави, а когато видя неразбирането ми, продължи: – Един от убийците, срещу които татко и съдът се борят. Един от онези, които заплашват твоето съществуване и на цял Юстънрол. Един от онези садистични копелета, копнеещи да сеят единствено смърт…

Сърцето ми се сви и спрях да го чувам. Вятърът свистеше в ушите ми. Кръвта се отдръпна от лицето ми и краката ми омекнаха. Ръцете ми се разтрепериха и изпуснах кинжала, който така и не бях прибрала в колана си. Не можех да се овладея и имах чувството, че щях да се задуша. Страхът ме накара да се вцепеня, докато собственият ми брат лееше кървави сълзи, паднал за прошка в краката ми.

Скапаната ирония на Съдбата отново ми се подиграваше.

– Дерек, Дерек… моля те. Успокой се. – Преглътнах звучно, наведох се и докоснах раменете му в опит да го изправя. Не желаех да го виждам да страда. – Моля те.

Той ме погледна с бездънните си очи и за миг потръпнах, чудейки се как никой не го беше осъзнал досега. Джоаз. Дерек твърдеше, че бе Джоаз. Един от тях… И очите му… Господи, било е толкова очевидно.

– Ще ме намразиш, нали? – Думите му се забиха като остър бръснач в душата ми.

– Полудя ли? – Коленичих. – Няма нещо или някой на света, който би успял да ме накара да изпитам и капка омраза към теб, Дерек Рейнолдс. Ако ти си… Ако наистина си част от онези безсърдечни копелета, не забравяй, че аз съм едва ли не целуната от смъртта.

Той се разсмя.

– Какво щях да правя без теб, Ана? – Нежно попита.

– Не знам. – Откровено отвърнах. – Но съм сигурна, че никога няма да ти се наложи да разбереш.

***

– Как разбра? – Беше изминал цял час. Дерек се нуждаеше от време, за да се успокои, а аз – да събера мислите си.

– Когато майка ме отпрати от Юстънрол, за да се срещнете с Белите робини, отидох в апартамента в света на смъртните, който ми подариха за рождения ден. Същата вечер на прага ми се появи млада жена. Представи се като Ариа Барлоу и заяви, че е моя сестра. Наполовина, но все пак кръвна сестра.

– Знаеше ли, че е Джоаз?

– Не. Последните две седмици ме боляха мускулите и страдах от ужасно главоболие, но нямах никаква представа какво означава това. Сетивата ми… не бяха свръхестествени и не усещах нищо различно. Пуснах я в апартамента и я оставих да говори. Разказа ми всичко. Родната ни майка е захвърлена в Зиик заради любовно престъпление, а бащата на Ариа е бил убит от…

– От? – Нетърпеливо го подканих, когато спря разказа си.

– От нашия баща, Ана. От Теранс.

– Глупости.

– Не. Ариа твърди, че всичко е записано в дневниците, които са собственост на съда на Кимпарите.

– И ти й вярваш? – Объркано попитах. Дерек отклони погледа си и аз добавих: – Защо му е на татко да го убива?

– Бащата на Ариа е бил един от Тринадесетте и се е опитал да открадне нещо ценно от Кимпарите.

– Тринадесетте? Те са почти невъзможни за убиване.

– Да, но татко все пак е успял. Тогава все още е бил просто пазител на членовете на съда и е изпълнявал дълга си към тях.

– Добре, но не разбирам какво общо има всичко това с теб.

– Майката на Ариа… – Изкашля се. – Истинската ми майка била толкова наранена, че след смъртта на господин Барлоу забременяла от друг. Тя… Забременяла е с мен. И за да отмъсти на родителите ни, ме е изоставила тайно пред дома им, знаейки, че те не могат да имат деца. Джоазите са хора преди да преминат през трансформацията, така че никой не би се усъмнил, че съм един от тях.

– Мама и татко не са могли да имат деца?

– Точно така.

– Ами аз? – Разсмях се.

– Ана… – Видях разочарованието в очите му, когато осъзна, че не му вярвах.

– Не отричам нищо, Дерек, просто не искай от мен да се доверя на някаква странница, която се е появила на прага ти посред нощ, твърдейки, че си нейният изгубен брат, който е бил роден, за да ни отмъсти.

 – Усети промяната, която бавно настъпва в тялото ми, в мига, в който ме видя.

Кимнах.

– Прекарах месеца с Ариа. Излъгах мама и татко, че е по – добре да не се връщам в Юстънрол, докато нещата около теб не се успокоят. Те се съгласиха, а аз се срещах зад гърба им с Джоаз. – Долових вината в гласа му.

– Тя… Убийца ли е?

– И да, и не. Убива, за да живее, но не прилича на възрастните Джоази, които напълно са загубили разума си. За времето, което прекарах с нея и останалите от групата, не се сблъсках с нито един полудял убиец.

Не зададох въпроса, който се бе загнездил в гърлото ми като отрова. Дерек беше конник и явно познаваше и останалите. Нима онази жена го бе завела в града на духове и разруха?

– Но все пак мразиш, че си част от тях? Наричаш ги тиранични копелета?

– Разбира се, защото това е самата истина. Ариа… забавлява се, когато отнема живот. Понякога ме плаши, макар да знам, че няма да ме нарани. Опитвам се да приема факта, че това е заложено във всеки един от тях, но истината е, че никой не бива да чувства наслада от смъртта. Ако тя, толкова млада, е способна да изпитва удоволствие от чуждата болка, то какво остава за другите?

– Дерек…

– Наясно съм колко откачено звучи. Господи, толкова е откачено, че на моменти се чудя дали не сънувам. Исках да ти разкажа всичко в минутата, в която разбрах, но… Страхувах се, че ще ме намразиш и ще се отречеш от мен.

 – Не бих могла.

– Не? А какво ще стане, когато наистина се превърна в един от тях и започна да убивам невинни хора само за да не умра? Не мога да спра наближаващата трансформация. Ще ме защитиш ли, ако престъпя установените закони и убия повече, отколкото ми е позволено? Ако татко ме изправи пред съда?

Хванах дланта му и го погледнах в очите, без да му дам възможността да продължи.

– Ти си мой брат. И ти обещавам, че и светът да започне да се разпада, аз ще бъда до теб. Ще се боря, когато ти не си способен да се бориш. Дерек, дори ще дишам вместо теб, ако се наложи. Недей да ме оскърбяваш повече с думите си. Ти не си зъл. И… ако се превърнеш в Джоаз, добре. Ще намерим начин и ще се справим.

– Мама и татко не бива да разбират.

– Няма. – Намигнах му. – Но все пак ще дойде моментът, в който ще трябва да им разкриеш всичко, което си научил.

Въздъхна.

– Просто се нуждая от малко време.

Прегърнах го силно и потиснах мириса на смърт, излъчващ се по странен начин от кожата му. Как не бях успяла да го доловя от Оливър онази вечер в бара? Навярно проклетият алкохол беше потиснал сетивата ми.

Глупачка.

– Знаеш ли кога ще настъпи трансформацията ти?

– Не. Ариа каза, че съм едва в началото. – Кимнах.

– Не се тревожи. Дотогава ще измислим нещо, за да те измъкнем от тази каша.

– Ана… – Погледнах го въпросително. – Това не е всичко.

Веждите ми се повдигнаха и кръвта във вените ми отново се наелектризира в очакване.

– Господарят ми… Господарят ми е Оливър Грей, Принцът на мрака.

Потиснах вика си.

– Невъзможно. – Объркано отвърнах.

– Когато мама и татко ми разказаха за пророчеството…

– Нарани ли те? – Бързо го прекъснах.

– Господи, не. Той… странен е. Не прекарва много време с нас. Често изчезва незабелязано и не споделя нищо с никого. Загадъчен е. Преминал е през преобразяването си. Възрастните Джоази го мразят заради арогантния и избухлив характер, но останалата част му се възхищават, защото е показал забележителни умения в битка за чест. Любовник е на Ариа, а тя с лекота се забърква в куп неприятности. Прилича малко на теб. – Намръщих се. – Казват още, че се съпротивлявал на жаждата за смърт и убивал единствено закоравели престъпници и умиращи наркомани.

– Защо? – Дерек повдигна рамене.

– Освен това… той знае, че си ми доведена сестра, но не ми е задавал никакви въпроси. Не прилича на мъж, копнеещ за слава, безсмъртие и болка, а по – скоро на същество, борещо се със собствените си демони.

Наблюдавах го слисана. Исках да му задам толкова много въпроси, а в съзнанието ми внезапно бе настъпила тишина, чувайки името на Принца на мрака. Цялата тази история… определено звучеше като зловеща приказка, но и нещо ми подсказваше, че не всичко беше лъжа. Отново погледнах Дерек, който ентусиазирано разказваше за преживяното през последния месец в града на духове и разруха. Мислите ми ме отведоха далеч от това място. Някъде… в съда на Кимпарите.

По дяволите.

Аз бях Анабел Рейнолдс и нямах никакво намерение да се доверявам просто така на някаква откачена кучка, твърдяща, че собственият ми брат ще се превърне в чудовище.

Щях да проверя.

И ако тази Ариа Барлоу си измисляше всичко това… Е, щях да я накарам да съжалява.

***       

Облякох черните си дънки, коженото яке и нахлузих удобни ботуши. Щях да го направя. Щях да проникна в съда на Кимпарите, за да проверя дали онази непозната казваше истината. Не споделих плана си с Дерек, защото знаех, че нямаше да ми позволи да го изпълня. Никой не влизаше в тази сграда просто от любопитство. И определено никой случаен нямаше право да се докосва до архивите, макар все пак аз да се готвех да направя точно това.

Сложих кинжала си, чиято стомана бе направена от кръвта на Реземблин, в колана на дънките и го прикрих с блузата. Едва ли щеше да ми се наложи да го използвам, тъй като дълбоко се съмнявах да се натъкна на Джоаз, но не желаех да рискувам. Отворих единствения прозорец в стаята ми, която се намираше на втория етаж и излязох на покрива. Стъпвах внимателно по червените керемиди, опитвайки се да бъда максимално тиха, защото в кухнята майка ми се занимаваше с някакви документи, които Белите робини бяха изпратили миналата сутрин, касаещи Отдаването ми. Внезапна ярост изпълни ума ми и аз мигновено прогоних мислите за наближаващата церемония.

След десет минути вече се намирах в сърцето на Юстънрол и мълчаливо вървях по каменните улички. Трябваше да бъда бърза и незабележима. Нямах право на грешки, защото в противен случай щях да си навлека яростта на съда, а и несъмнено на баща ми.

Когато се изправих пред внушителната триъгълна сграда, направена изцяло от черно злато, за момент ми се прииска да избягам. Нарушаването на закона не бе нещо, което Кимпарите толерираха. Поех си дълбоко дъх и пристъпих напред. Сърцето ми се разтуптя от прилива на страх и адреналин.

Планът си го бива, Анабел. Няма за какво да се притесняваш. – Прехапах долната си устна, окуражавайки се и продължих. Вятърът развяваше тъмнорусата ми коса, докато бавно се приближавах към двамата стражи, които се извисяваха над мен с най – малко седемдесет сантиметра. Бяха част от пазителите на Зиик и със сигурност можеха да ми сритат задника преди да успея да мигна. Подхранваха тези същества с отрова, която ги убиваше, за да се превърнат буквално в желязо, сеещо единствено смърт. Не можеха да бъдат победени дори от Тринадесетте на Джоазите, които имаха славата на едни от най – смъртоносните убийци. Очите им бяха жълти, а кожата – зловещо сива. Изглеждаха така, сякаш бяха болни от рак, като изключим внушителните размери и телосложение. Баща ми ми беше разказвал, че слухът и зрението им са по – добри от на останалите. Ударите им били по – болезнени, а движенията – по – гъвкави.

Е, добре, че нямах намерение да се бия с тях. Когато ме забелязаха, преценяващите им погледи бързо се спуснаха по тялото ми, пресмятайки дали представлявах заплаха за съда на Кимпарите. С крива усмивка им се усмихнах и застанах на няколко метра вляво от тях, докато се опитвах да проникна в ума им. Намирах се на необходимото разстояние, за да ги объркам. Разбира се, способността ми не ми позволяваше да променя мислите им трайно, нито да контролирам съзнанието им, а просто за няколко секунди да отклоня вниманието им от себе си, изпращайки фалшиви представи за реалността, докато се промъквах между тях. Умението ми беше рядко и все още не го бях овладяла напълно, но със сигурност можех да се справя със задача като тази.

Бяха ми необходими цели двадесет минути, за да успея да накарам пазителите да изпаднат в нещо като мимолетен транс, давайки ми възможността да премина през тях. Знаех, че умовете им бяха по – податливи от на останалите същества заради отровата, която ежедневно приемаха, изпиваща съществуването им.

До тук планът ми работеше отлично.

Когато влязох в сградата, притеснена нотка пропълзя по кожата ми като змия. Тишина. Цареше неестествена гробна тишина, която изостряше сетивата ми до краен предел. Наоколо нямаше никого. А мястото, на което се намирах, приличаше на голямо фоайе в луксозен дом. Огледах се бързо, защото имах само няколко секунди преди пазителите от Зиик отново да възвърнат нормалното си състояние и да усетят присъствието ми на входа на съда. Нямах никаква представа къде се намираха ценните книжа на Кимпарите, нито архивите им, но инстинктите ми ме насочиха към левия коридор и аз ги послушах, докато едновременно с това продължавах да разсъждавам защо не се усещаше никакво движение, сякаш в сградата наистина нямаше никого.

Не бях подготвена. В съда на Кимпарите работеха толкова много от тях, че очаквах да изпитам трудност да се разминавам с тях. Пристъпвах бавно и се опитвах да запаметя пътя, по който бях поела, за да не се изгубя. Всеки коридор се разделяше на три, а тези три – на още три. Оформяха един безкраен лабиринт, от който никой нарушител да не бъде способен да се измъкне. Нямаше стаи, нито врати. Как се предполагаше да намеря това, което търсех?

Имах усещането, че бяха изминали часове и вече нямах представа къде се намирах. Не си спомнях началото и страхът ми се засилваше с всеки удар на сърцето. Краката ми трепереха и с усилие правех всяка следваща стъпка. На няколко пъти се наложи да спра, за да се уверя, че няма да припадна.

По дяволите.

Каква глупачка бях.

Когато най – накрая се озовах пред стълбище, което се извиваше надолу като спирала, си поех дълбоко дъх. Предпазливо започнах да слизам и с всяко стъпало студът се просмукваше все повече през кожата на якето ми. Напрежението във вените ми нарасна. Зрението ми внезапно се влоши, съзнанието ми започна да пулсира и в гърлото ми заседна буца. Къде бяха всички? Металически вкус изпълни устата ми. Силно главоболие ме връхлетя като торнадо и аз просто не можах да продължа. Опрях гръб в стената и притворих клепачи само за миг.

Ала този миг се оказа вечност и мракът ме погълна.

***

– Трябва да призная, че доста съм слушал за Вас, госпожице Рейнолдс. – Непознатият глас ме изтръгна от съня, който внезапно ме бе погълнал и бавно, с усилие отворих очи. Необходими ми бяха няколко секунди, за да осъзная къде се намирах.

Висок и мускулест мъж, облечен в черна роба със златисти нишки по ръбовете, бяло-сива коса и сини очи, ме наблюдаваше с неприкрит интерес.

– Анабел Рейнолдс, единствената законна и кръвна дъщеря на Теранс и Изабел Рейнолдс. – Отправи ми ехидна усмивка. – Репутацията Ви е впечатляваща. – Усмихна се подправено. – Бях изключително любопитен да се запозная с теб, дъще, въпреки че не очаквах да е при подобни обстоятелства.

Кимпарът размаха театрално ръце и аз с нежелание проследих движението му. Намирах се в центъра на аула, в която присъстваше всеки член на съда. Мъже и жени на различна възраст се бяха настанили на пейки, които се извиваха в кръг. Потърсих баща си сред многото същества. Първоначално изпитах облекчение, когато го открих да седи на втория ред откъм вратата, облечен в същите дрехи като непознатия. Миг по – късно се опитах да размърдам краката си и осъзнах, че бях прикована със стоманени вериги за дървен стол и паниката ме завладя.

– Не му се сърди. – Нежно каза, сякаш говореше на пакостливо дете.

Стиснах здраво устни. Почувствах се унижена, когато съдът плъзна осъдителните си погледи по лицето и тялото ми. Събрах всичката си смелост, вирнах брадичка и с режещ глас отвърнах:

– Какво правя тук?

– Господи, колко съм неучтив. – Непознатият ниско се поклони. – Прости ми, дъще на Рейнолдс, че забравих да се представя. – Игрив пламък проблесна в ирисите му. – Едбъл Салватор, Върховният председател на съда на Кимпарите.

Ужасих се. Наистина бях загазила. Върховният председател никога не присъстваше на заседания, касаещи дребни провинения на Кимпарите. Преглътнах звучно, когато мъжът заплашително облиза снежнобелите си зъби. В никакъв случай не бих могла да се измъкна чрез бягство. Отново погледнах баща си, който с каменно изражение наблюдаваше случващото се и сякаш нехаеше, че собствената му дъщеря се намираше на стола за разпит.

– Извинете ме, господин Салватор, но това по никакъв начин не отговаря на въпроса ми. – Опитах да замълча, за да не си навлека допълнителния гняв на всички присъстващи, но макар сърцето ми да се свиваше от страх, не успях. Не възнамерявах да се прекланям пред никого, дори този никой да се наричаше Върховен председател на съда на Кимпарите.

 – Вярвам, че си запозната с правилата на Кимпарите, дъще на Рейнолдс. – Нотката развеселеност в тембъра му бързо се изпари, когато долови саркастичния ми тон. Кимнах разсеяно. – В такъв случай си наясно, че днес ти ги наруши. – Върховният председател се наслаждаваше на объркването ми.

– Не съм сторила нищо, с което да оскърбя традициите и законите на Кимпарите. – Делово заявих.

– Тогава как ще обясниш факта, че се опита да замъглиш ума на двама от най – верните ни служители, за да се промъкнеш незабелязано в сградата на съда?

По дяволите.

– О, дъще на Рейнолдс, нали не повярва наистина, че ти си объркала съзнанието на двамата пазители от Зиик?

Копелето ми се подиграваше.

– Трябва да призная, че все пак се впечатлих. Може би, ако не притежавах същата способност, щеше да успееш. – Намигна ми.

Всичко е било лъжа. Планът ми се беше провалил. Върховният председател ме бе изиграл, внушавайки ми това, което исках да видя.

– Е, сега, когато знаеш причината, заради която си задържана, би ли споделила с всички нас, какво точно се опитваше да откриеш? Възнамеряваше да откраднеш от собственото си семейство?

Поклатих глава.

– От каква информация се нуждаеше, дъще на Рейнолдс? Какво общо имаш ти с делата на членовете на съда?

Вените на врата му изпъкнаха, презрението го завладя и аз забелязах ужаса, който пробяга по мнозина от насядалите по скамейките, простиращи се на метри от мен.

– Говори! – Изкрещя ми Върховният председател, но аз не обелих и дума. Гласът му отекна в голямата зала, чиито стени бяха от камък. Нямаше да си призная. За нищо на света не бих рискувала да създам неприятности на Дерек заради прекомерната си глупост.

– Анабел. – Острият тон на баща ми ме извади от капана на мислите ми. – Не влошавай ситуацията, в която се намираш и разкажи всичко на господин Салватор, за да сложим край на това безумие.

– Не съм имала намерение да крада. – Веждата на Едбъл се повдигна.

– Възнамеряваше да ни шпионираш?

– Не. – Теранс се изправи, но Върховният председател отегчено му махна с ръка да заеме първоначалната си позиция.

– Опасявам се, че се опитваш да предизвикаш гнева ми, дъще на Рейнолдс. Това ли е целта ти?

– Не. – Категорично отвърнах. Не отместих погледа си от очите на непознатия мъж.

– Страхувам се, че не ми оставяш друг избор.

– За Бога, Едбъл, тя ми е дъщеря! – Салватор прокара пръсти по прошарена си коса и не обърна внимание на баща ми, чиято маска на безразличие бе паднала, когато беше разбрал какво предстои. Видях огорчението и едновременно с това ужаса му. Захапах долната си устна и се опитах да не мисля за неизбежното.

– Доведете Неживите!

– Господин председател, умолявам Ви, не й го причинявайте. – Сподавих писъка си. Неживите бяха вампирите. Кръвожадни същества, способни единствено да убиват. Когато мирът между трите раси бе сключен, те се бяха превърнали в роби на Кимпарите. Добре тренирани оръжия. И Едбъл… Щеше да ме хвърли на Неживите като парче кокал, за да ме бележи. Тези същества бяха способни да изтръгнат истината от мен насила. И аз…

– Доведете ги! – Извика още един път, когато Теранс Рейнолдс напусна мястото си и се свлече в краката на Върховния председател, молейки го той да изтърпи наказанието вместо мен.

Всичко се случи толкова бързо. В съзнанието ми се възцари хаос. Не бях способна да мисля трезво, затова просто се съсредоточих, за да скрия спомена, който онези проклети хрътки отчаяно щяха да се опитат да открият. Нямаше да позволя… Никой нямаше да нарани Дерек.

– По дяволите, Едбъл! – Дребният мъж, който във всяка ситуация показваше непоколебимост, сега ме обхождаше с обезумели очи.

– Съжалявам. – Тихо прошепнах, макар да знаех, че вече бе твърде късно за извинения.

Големите кафяви врати рязко се отвориха и оттам влязоха две жени, които бяха Кимпари, водещи на къс синджир три грозновати същества. Вампирите бяха със сивкава, сбръчкана кожа, по която на места се забелязваха дълбоки разрези, причинени от мъченията, на които бяха подлагани, за да бъдат опитомени, гърбовете им бяха превити по неестествен начин, ребрата им прозираха и почти лазеха по земята. По скалпа им нямаше коса. Не приличаха на хората, които някога са били. Дращенето на кривите им нокти отекваше в ушите ми отново и отново. Устните им бяха странно побелели и по острите кучешки зъби се стичаха лиги. Подушваха кръвта и болката.

Върховният председател на съда на Кимпарите, Едбъл Салватор, избута баща ми настрани и се подпря от двете страни на стола ми, докато вампирите тромаво ни приближаваха.

– Никой не обича остроумните жени, дъще на Рейнолдс. – Грубо хвана лицето ми и го обърна към себе си. – А ти, изглежда, си забравила на кой свят принадлежиш. – Размърдах се неспокойно в опит да се освободя, въпреки че беше безсмислено да опитвам. Усещах дъха му върху кожата си. – Душата ти е обгърната от ярък огън, готов да изгори всеки, приближил се достатъчно, за да те нарани. Омразата плува в тъмните ти очи. Познавал съм хиляди като теб. Умерено цинични, прекалено пламенни и неспособни да овладеят собствената си буря от емоции. – Рязко се отдръпна и главата ми се наклони на една страна. – Огънят в душата ти, Анабел Рейнолдс, е способен да те погълне в себе си. Яростта ще те завладее и ти сама ще се унищожиш.

Изплюх се в краката му.

– Не знаеш нищо за мен.

Зловеща усмивка се разтегли по карамелената кожа на Едбъл Салватор.

Безмълвно даде заповед на баща ми да отстъпи назад. Играеше си с мен. Сега разбирах защо Теранс Рейнолдс, който с несигурни крачки пристъпваше към останалите членове, се страхуваше да не попадна в ръцете на съда. Всички те се подчиняваха сляпо на безскрупулно чудовище.

– Пуснете ги.

Преглътнах звучно, когато синджирите издрънчаха на пода. Върховният председател заби малък нож в дланта ми и аз мигновено изкрещях. С наперена походка се присъедини към останалите зрители. Стичащата се кръв бе привлякла вниманието на мършавите вампири. Зениците им проблеснаха като остриета и аз притаих дъх, готова да посрещна съдбата си.

Съществата се нахвърлиха върху мен и с тежестта си събориха стола, към който бях завързана. Няколко пъти успях да се предпазя от ухапванията им, като им нанесох удари в главата, но след минути се предадох, тъй като не бях способна да се боря повече само с крака.

Ако бях човек и ме оставеха жива, ухапванията им щяха да ме превърнат в една от тях. Когато острите зъби на Неживите се впиха във врата ми, устата ми се изпълни със слюнка. Болката ме изгаряше. И макар да не исках тези проклети членове на съда да бъдат свидетели на агонията ми, не можех повече да потискам виковете си. Мятах се като риба в опит да се измъкна. Опитах дори да пропълзя, ала напразно. Вампирите не се бяха хранили от месеци, може би дори година и жаждата им за кръв бе толкова силна, че бяха застъпили тялото ми с отвратителните си жалки подобия на ръце. Зрението ми се замъгли от сълзите, които се стичаха като реки по бузите ми, но въпреки това видях забележителната промяна, настъпваща в съществата, изцеждащи кръвта ми.

Нямах представа колко време беше минало. Отдавна бях спряла да се боря. Плачех с глас. Умолявах ги да спрат. Унижавах се и това ги забавляваше. Привикнах с мириса на застояла плът, излъчваща се от вампирите, но не можех да преглътна отровата, която оставяха и ме задушаваше. Съсредоточавах силите си в мислите за Дерек. Изтласквах образа му някъде назад в съзнанието си, за да го предпазя от грешките си. Неживите продължаваха жадно да оставят белези по тялото ми. Кожата ми бе разкъсана на повече места, отколкото можех да преброя. Раните бяха дълбоки и аз знаех, че докато тези отвратителни същества пируваха с плътта ми, търсеха информация в ума ми, защото на това бяха способни вампирите.

Мразех ги. Мразех всеки един проклет член на съда.

Чух гласа на Едбъл Салватор да се извисява строго в залата.

– Достатъчно. – Неживите се отдръпнаха като верни кучета, навярно взели това, от което се нуждаеха. – Все пак обещах на баща й, че няма да умре.

Тялото ми пулсираше. Не можех да овладея емоциите, които бяха нахлули в ума ми, разрушавайки самоконтрола ми. Ридаех, както никога досега.

Теранс се приближи до мен. Коленичи и постави главата ми в скута си. Видях, че нежно погали косата ми, но всъщност не усетих нищо. Споменът за зъбите на онези проклети вампири все още се забиваше в съзнанието ми като парчета стъкло.

Смътно забелязах, че Върховният председател на съда се приближи до Неживите, които вече можеха да минат за хора. Вампирите все още ме следяха с кръвожаден поглед. Най – дребният облиза самодоволно кучешките си зъби. Изстенах и Теранс ме притисна по – силно към себе си. Едбъл затвори очи и докосна своите роби. Знаех, че не беше възможно, но те сякаш бяха обвързани с магия. Господин Салватор бе Кимпар и въпреки забележителните си способности, не би трябвало да владее силата на магията, но…

Когато отвори клепачи, ирисите му блестяха.

– Предателка! – Зениците на баща ми също се разшириха. Имаха мисловна връзка. Затова Върховният председател ме бе усетил преди дори да вляза в проклетата сграда. Бях дошла неподготвена и се бях хванала в капана му.

Нямах представа каква бройка представляваха членовете на съда, но когато всички се изправиха и ревностно започнаха да скандират „предателка“, ми се стори, че бяха стотици.

– Анабел Рейнолдс, единствена законна и кръвна дъщеря на Теранс и Изабел Рейнолдс, обявявам те за неверница. Предала си собствената си раса, преплитайки живота си с Принца на мрака. Ти си осквернена и недостойна за нашата раса. Отнемам ти статута, богатствата и наследството.

Предателка, Предателка, Предателка…

Виковете успяха почти да заглушат болката ми.

Едбъл Салватор се извиси над мен. Не знаех какво бяха видели Неживите, но се радвах, че бях успяла да запазя тайната на Дерек.

– Не заслужаваш да носиш името на един от най – великите родове Рейнолдс. От този момент и завинаги ти си Низвергната.

Ушите ми започнаха да бучат. Всичко беше отишло по дяволите… Баща ми внимателно постави главата ми на каменния под. Направи няколко крачки и застана зад Върховния председател, срещайки  осъдителните погледи на членовете на съда. Неочаквано падна на едно коляно, докосна с дясната си ръка сърцето и направи тънък разрез през дрехите.

Поклатих объркано глава, макар да осъзнавах, че лежах безпомощно на пода. Не можеше да го направи… Собственият ми баща…

– Анабел Рейнолдс, единствена и законна кръвна дъщеря на Теранс и Изабел Рейнолдс, вече не притежаваш никакви права в нашия свят.

Господи…

– Отведете я!

Шокът ме беше парализирал.

Жените, които бяха довели Неживите, ме хванаха за подмишниците и с лекота ме изправиха.

– Защо? – Тихо прошепнах.

Сълза се откъсна от ирисите на баща ми.

– Ти вече не си негова дъщеря. – Със зловещ глас изсъска Едбъл. – Теранс Рейнолдс, уважаван член на съда, се отказа тържествено от теб тук пред всички. Сега и завинаги. – Отказах да го приема.

Кимпарите ме повлякоха към вратата.

Предателка, Предателка, Предателка…

Думите продължаваха да отекват в съзнанието ми. Раните не се затваряха и ме изгаряха като нажежен бръснач. Отровата сякаш разяждаше гърлото ми и не усещах крайниците си. Но нищо от това нямаше значение. Не и както фактът, че собственият ми баща публично ме бе обявил за мъртва.

***

Сега вече наистина не ми беше останало нищо.

Стоях на ръба на скалата. Онези копелета ме бяха довлекли насила тук. Отдясно се простираше града на духове и разруха, отляво – града на предателството, а аз се намирах по средата. Не бях способна да помръдна назад, защото проклетият Едбъл Салватор си бе поиграл с ума ми. Заповяда ми да се хвърля в Морето на Низгвернатите, осъзнавайки, че най – вероятно щях да умра. Като дете бях слушала истории за това място. Майка ми често казваше, че тук захвърляха тези, които членовете на съда не бяха способни да укротят. Оставяли ги да се удавят в черните вълни, които прониквали в душата на всяко същество, за да преценят дали заслужава да живее.

Страхотно.

И ето ме сега, аз бях една от тях. Проблем за света на Кимпарите. Неверница.

Стиснах здраво устни и се опитах да прогоня порива, който ме подтикваше да продължа. Не желаех да скачам. Шокът ме беше напуснал преди часове. Мракът се бе спуснал. Долавях стоновете на Неживите, които обитаваха това място и се бяха измъкнали от плена на Кимпарите и по някаква причина стояха на разстояние от мен.

Истината бе, че на Едбъл Салватор не му пукаше дали ще оцелея. Подлагаше на изпитание способностите ми, за да докаже своята жестокост и да провери издръжливостта ми.

– Мамка му.

Нямаше значение какво казваха. Не ме интересуваше, че бяха отнели статута ми.

Аз бях Анабел Рейнолдс. Аз бях огън, въздух и вода. Начало и край.

Нарекоха ме неверница, осквернена от Принца на мрака. Стиснах здраво устни и изтраках със зъби. Нямаше да им позволя да ме пречупят. Затворих очи, заклех се, че ще им отмъстя и просто…

Скочих.

***

– Да не би да си полудяла? – Грубо каза мъжът, който се намираше на сантиметри от мен. Погледнах го объркано, но не отговорих, тъй като водата се оказа ледена и вълните наистина се бяха опитали да ме задушат в себе си.

След десет минути, когато се успокоих, предпазливо се изправих до седнало положение и се взрях в спасителя си. Ако не беше той, навярно щях да умра. Измъкна ме от дъното на морето, което затягаше примката си около врата ми и ме извади на повърхността.

– Доколкото си спомням, си изглеждала и по – добре. – Плъзна безсрамно поглед по тялото ми и зловещо се ухили.

– А доколкото аз си спомням, последният път, когато се видяхме, ти беше човек.

Тъмните кръгове, оставени от ухапванията на Неживите, все още предизвикваха пулсираща болка в сетивата ми. Чувствах се толкова изтощена.

Мъжът се засмя, приближи се и хвърли якето си на земята до мен.

– Какво? – Уморено попитах.

– Облечи го. – Завъртя се с гръб и зачака. Поколеба се и добави: – Отлично си спомням извивките ти, но…

– Върви по дяволите. – Чух еротичния му смях.

Бързо, но с усилие свалих връхните си дрехи и се загърнах в огромното му яке. Изглеждах нелепо, защото ми бе твърде голямо, ала се почувствах по – добре, когато топлината му ме приюти в прегръдките си.

Неуверено го погледнах.

Оливър Грей ме остави без дъх. Господи, беше толкова висок… От медната му коса с цвят на залязващо слънце не бе останало почти нищо. Късо подстриганата му прическа и наболата брада го караха да изглежда свиреп. Тъмносините очи следяха движенията ми и сякаш можеха да проникнат директно в душата ми. Свали мократа си тениска и коремните му мускули изпъкнаха, събуждайки в мен желание. Проследих всяка една от тях с копнеещ поглед и забелязах многобройните татуировки, които до преди известно време не бяха там. Имена. Принцът на мрака беше изрисувал великолепното си тяло, създадено единствено за грях, с различни имена.

– Ако продължаваш да ме гледаш по този начин, ще се наложи да сваля и останалите си дрехи. – Вдишах дълбоко и този път долових мириса на смърт, излъчващ се от кожата му, който много приличаше на опияняващия аромат на ветивер, примесен с лавандула и мускус. Макар да очаквах сетивата ми да реагират и да заема отбранителна позиция, както когато се срещнах с Дерек, не се случи нищо. По дяволите, вместо това ми хареса. – Но не мисля, че моментът е особено подходящ да те награбя като животно. – Грей се усмихна чаровно и накара краката ми да се разтреперят.

Отдалечи се и попита:

– Е, скъпа, какво направи, за да те подредят така? – Кимна и проследи ухапванията на Неживите по ключицата ми. Гласът му беше властен и завладяващ.

Вирнах брадичка и остро отвърнах на въпроса с въпрос:

– А ти какво търсиш тук? – Принцът на мрака приклекна, за да огледа раните ми по – добре и аз се възползвах, за да проследя извивките на съвършените му устни.

– Опитвам се да си хвана вампир. – Повдигна рамене и ми намигна. – Чувал съм, че са страхотни домашни любимци.

– Неживите принадлежат на Кимпарите. Нямаш право да ги поробваш за собствени цели.

Оливър изцъка с език.

– Кой е казал, че ще искам разрешение, скъпа?

Мразех, че ме наричаше така. Извикваше в мен желание, което… Разтърсих глава и прогоних налудничавите мисли.

– Сигурна съм, че ако попаднеш на някой вампир, ще крещиш като момиче. – Не му отстъпих. Арогантността му ме влудяваше. Той отново се усмихна порочно и каза:

– Вероятно. Но само ако е толкова добър в леглото, колкото съм аз. – Забележката му върна мъгливите ми спомени от онази нощ, в която го срещнах за първи път. Бузите ми пламнаха и аз решително се изправих. Залитнах и Оливър умело ме хвана със силните си ръце.

По дяволите. Само преди минути се намирах на прага на смъртта, а сега, вместо да бягам с всички сили, разговарях с предполагаемия си враг, заради който почти успяха да ме убият.

–  Защо ме спаси? – Дъхът му погали кожата ми.

– Твърде хубава си, за да умираш. – Говореше тихо и ясно. Не можех да откъсна погледа си от магнетичните му очи. Канех се грубо да му благодаря, когато той добави: – Но не се приемай за специална, преди всичко бях принуден да скоча.

Непохватно се измъкнах от обятията му и отстъпих няколко крачки назад. Прокарах пръсти по мократа си коса и се опитах да се съсредоточа. Толкова много въпроси исках да му задам, но едновременно с това просто мълчах, не знаейки откъде да започна.

– Бих те посъветвал да тръгваш. Чакам няколко приятелчета, които обичат да хапят.

Присвих очи.

– Нали не смяташ, че си безсмъртен само защото си се превърнал в Джоаз? – С насмешка попитах. – Вампирите не си играят, когато става въпрос за храна.

– Не, но ако възнамеряваш да ми даваш съвет, бих предпочел да го запазиш за себе си. – Посочи с пръст раните ми. Стиснах здраво устни от ярост и когато се наведе, за да извади ловджийски нож от ботуша си, си позволих да проследя очертанията на релефното му тяло. В началото не бях забелязала дълбоките белези по кафеникавата му кожа. Множество разрези. Следи от куршуми. Изгаряния. Връзвания… – Все пак не аз съм този, който се е превърнал в Низвергнат за няколко седмици. – Потръпнах при спомена за новото ми име. Неволно потърках думата, издълбана върху лявата ми китка.

– В такъв случай май наистина е най – добре да си вървя. – Грей кимна отсечено и започна да вади останалите си оръжия. Няколко къси кинжала, метателни звезди и пистолет.

Очаквах да каже нещо преди да се сбогуваме, но той не го направи. С несигурни крачки му обърнах гръб и бавно се отправих в противоположната посока.

– И принце? – Саркастично казах, тъй като въпреки всичко, му дължах живота си. Оливър Грей ме погледна с игривите си очи, постави ръце на хълбоците си и се усмихна непринудено. – Благодаря. – Прокашлях се. – Благодаря, че ме спаси.

Усмивката му стана по – широка.

– Просто гледай да не ти става навик, скъпа. – Кръвта ми пламна от острия му тон. Изсъсках тихо и потънах в дебрите на мрака.

Какво самонадеяно копеле.

***

Беше изминал цял час, откакто се криех зад този скапан камък и наблюдавах Оливър Грей, който изглежда бе роден, за да убива. Продължавах да се питам какво търсеше тук. Освен, че си играеше на котка и мишка с група обезумели вампири. Отчаяно копнеех да разбера какво се върти в обърканото му съзнание. Защо ме беше спасил? Знаеше ли, че аз бях изпратила близнаците по петите му?

Екзекутира два вампира с лекота, но това сякаш не му бе достатъчно. Принцът на мрака остана и търпеливо зачака като пума своята следваща жертва. Когато осем Неживи се появиха, той просто се усмихна и завъртя ловко кинжалите си. Огледа бавно хищниците, оголили кучешките си зъби, и плъзна изгарящите си очи към мястото, където се намирах. През цялото това време е знаел, че го следя.

За миг се изплаших, че вампирите ще ме забележат, но те бяха толкова погълнати от мъжа пред себе си, че не доловиха страха, който се просмукваше в кожата ми.

Поклатих глава и се изправих възможно най – безшумно. Разбира се, не желаех да си тръгвам преди да открия отговорите на въпросите си, но и не исках отново да се превърна в храна за вампирите.

Оливър отблъскваше ударите им, нанасяйки им рани с остриетата си. Изглеждаше така, сякаш се забавляваше.

– Анабел? – Произнесе името ми толкова еротично, че настръхнах. Когато продължи…

Може би той наистина щеше да ме разбие на хиляди парчета, може би щеше да ме накара да забравя коя съм била и коя трябва да бъда. Но, Господи, бях толкова изморена, толкова емоционално осакатена, че в този момент, докато наблюдавах изящния му танц със смъртта, това нямаше никакво значение. Бях се уморила да плувам със спасителен пояс в тиха и спокойна река. Разочарованията отдавна бяха забулили мечтите ми с черен воал и без да разбера, аз се бях превърнала във вдовица на собствената си душа.

Погледнах го отново.

Опитах се да надникна зад хищническите му очи, опитах се да мисля за него като за звяр, който желаеше да изтръгне сърцето ми, ала не можах… Защото в мига, в който пътищата ни се кръстосаха, аз вече знаех, че съм вечно негова.

***

Е, черната панделка, която беше закачена на вратата на къщата ни, ясно показваше, че Теранс Рейнолдс не бе блъфирал, когато се отказа тържествено, пред всички, от родната си дъщеря. Но краката ми пулсираха толкова много от разстоянието, което бях изминала пеша от Ничията земя до града на предателството, че единственото, което ме интересуваше, беше да седна на дивана.

Анабел Низвергнатата.

Трябва да призная, че не звучеше толкова зле.

Събрах смелост и отворих входната врата. Отвътре ме проследиха изненаданите погледи на родителите ми.

– Здравейте и на вас. – Ядно казах и пристъпих вътре.

– Какво си мислиш, че правиш? – Повдигнах вежди. Дотук с идеята за дивана.

– Анабел. – Гласът на Изабел прозвуча по – скоро като молитва и успокоение.

– Да разбирам, че не съм ви липсвала? – Не прикрих горчивината си.

– Не можеш да бъдеш тук! – Завъртях очи, заобиколих дребната фигура на баща си и се отправих към стълбите, водещи към стаята ми.

– Не се притеснявай, татко, нямам никакво намерение да оставам. Дойдох да взема дрехите си и се махам от живота ви. – Уморено се заизкачвах по стъпалата, когато майка ми прошепна през сълзи:

– Не искахме да се случи нищо от това, Ана. Ти трябва… Трябва да ни разбереш.

Гневът нахлу във вените ми.

– Да ви разбера? – Засмях се. – Знаете ли… – За миг се поколебах. – Можете да вървите по дяволите. Не се нуждая от вас, за да оцелея.

След десет минути отново се намирах на входната врата с най – необходимите вещи, които успях да взема със себе си. Натиснах дръжката, когато баща ми постави грубата си ръка върху дланта ми.

– Съдът поиска… – Буца заседна в гърлото ми. – Трябваше да се закълна, че ако пристъпиш очертанията на къщата ни, ще те накажа.

Поклатих невярващо глава.

– Давай. – Монотонно прошепнах. Не ми беше останало нищо, така че просто исках да се отърва от този безкраен кръговрат на болка и тъга. – Възхищавах ти се. Смятах те за най – непоколебимия мъж, който някога е съществувал. Мислех си, че си способен да се изправиш и срещу армия от Кимпари, ако посегнат на децата ти. Че ще изгориш света, ако някой дръзне да ме нарани. Но сега… След всичко случило се… В очите ти виждам сърце на страхливец.

– Дъще… – Изабел се задавяше от сълзите.

– Вече не съм ваша дъщеря. – Прехапах устни. – Затова давай, татко. Изпълни заповедта на съда и ме остави да си тръгна завинаги.

Минутите се нижеха като часове.

Теранс Рейнолдс не отговори. Вдигна треперещата си ръка и ме удари. Майка ми ридаеше и го умоляваше да спре.

Но той не спря.

Свлякох се в краката му.

Удар след удар.

Отново и отново.

И докато бузите ми продължаваха да парят от плесниците, които получавах, докато кръвта ми се стичаше по устните и изпълваше въздуха с мириса на ръжда, аз мислех за последните му думи, които дори острата болка в ребрата ми не можа да изтрие.

Заради проклетото си непокорство бях загубила всичко. Вече нямах семейство, статут и дом. Бях никоя и нищо. И…

Затворих очи.

Погледът му излъчваше студ, надмощие и есенна тъга, а допирът му изгаряше кожата ми, оставяйки белези в душата ми за цял живот. Меките му и плътни устни ме пренасяха в друг свят, караха ме да копнея за още. Медната коса с цвят на залязващо слънце и сините очи, събиращи в себе си необятността на океана, поглъщаха жадно същността ми.

Бях опиянена от огъня, бушуващ в душата му. Беше ме омагьосал просто така, маскиран в сенки и потайност, с красотата на пречупен ангел. В нощта, в която ме направи своя, сякаш умрях, за да се преродя в ръцете му. За да му позволя да моделира от мен тази, която желаеше да бъда.

Отворих натежалите си клепачи. Вдишах дълбоко и се приготвих да посрещна поредния удар, каращ тялото ми да трепери. Но не можах. Защото на онази скала, със своята подлудяваща дързост, той бе събудил желанието ми за живот. Бавно се изправих и вдигнах високо глава. Оголих зъби и изръмжах.

Принцът на мрака ми бе казал да заложа на себе си.

И аз направих именно това.

Защото тази вечер беше време да си отмъстя.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

31 Responses

  1. Ванеса Стафидкова says:

    Брутално яка си. През цялото време имах усещането, че го преживявам, толковс реалистично пишеш. А Оли ме уби…. много му се радвам. Дали има някакъв шанс Анабел да се превърне в Нежива? (Много ми хареса, че си разчупила съвременния образ на вампирите)

    • M. Alexandrova says:

      Много ти благодаря! Радвам се, че главата ти е харесала и съм успяла да те докосна. 🙂
      Не, Ана няма да се превърне в Нежива. Вампирите могат да преобразяват хора в едни от тях чрез ухапване, но не и останалите същества. Пътят й като Кимпар определено няма да бъде лек. Предстоят й много трудни решения, битки и загуби.

  2. Ledda says:

    “Брутално яка си.” Супер завъртяно и интересно. Огромна фенка съм ти. С всяка глава надминаваш себе си! Харесвам Анабел много. А за Оли да не говорим и чакам с нетърпение главата от него.
    Трябва да издадеш тази книга. Със сигурност ще имаш световен успех. Желая ти муза и активни читатели, защото си много талантлива.

    • M. Alexandrova says:

      Много, много ти благодаря за милите думи! 🙂 Коментарът ти ме трогна!

  3. Victoria says:

    Цялата история е наистина много интригуваща и завладяваща… Сигурна съм, че края ще бъде разтърсващ, както за героите, така и за нас читателите. Смятам,че дори книгата би могла да бъде на световно ниво, подобна на тези от Сара или Кийра. Радвам се,че в България има писатели като теб, които умеят да предизвикат интереса на много хора, дори и нас тинейджърите:)

    • M. Alexandrova says:

      Благодаря! Радвам се, че съм успяла да спечеля интереса ти. Наистина се надявам финалът да те впечатли, защото ще се постарая да бъде максимално непредвидим и много емоционален. 🙂

  4. Маруся says:

    Е момиче, въпреки, че съм далеч от групата на тинейджърите, аз също съм почитател! Страхотна си! Нямам търпение за продължението

    • M. Alexandrova says:

      Благодаряяяя! Изключително много ме зарадва коментарът ти, защото от самото начало ми се искаше да създам история, която да се харесва както от тийнейджърите, така и от останалите читатели. 🙂 Вече работя върху девета глава и се надявам отново да ти бъде интересна. 🙂

  5. Лидия says:

    Просто уникално. Нямам думи. Чете се на един дъх, толкова заинтригуващо и каращо тялото ми да настръхне. Поздравления! С нетърпение ще очаквам следващата глава.

    • M. Alexandrova says:

      Много Ви благодаря! 🙂 Радвам се, че съм успяла да Ви въздействам с творчеството си! 🙂

  6. Мартинка says:

    И на мен много ми хареса. Пристрастих се за една нощ! След като правиш толкова добри преводи от английски на български език(макар че видях, че си писала, че не се занимаваш професионално с това), мислила ли си да преведеш своята история на английски и да я издадеш в чужбина? Аз също вярвам, че книгата ти ще има голям успех отвъд границите на България. Имаш интересен стил на писане, изключително мистериозен, еротичните моменти са страшно въздействащи и умело си съчетала измислицата с реалността. Нямам търпение за продължението. Талантът ти е неоспорим!

    • M. Alexandrova says:

      Благодаря за милите думи!
      Да, смятам да го направя, но първо бих искала да завърша романа, да премине през цялостна редакция и едва тогава да се захвана с превода му на английски език. 🙂 Главите, които публикувам тук, са част от първоначалния ръкопис, а аз определено мисля, че има доста неща, които трябва да бъдат изпипани до последния детайл.

      • Мартинка says:

        Чудесно. Аз харесвам всичко написано досега. Но моите адмирации, че не бързаш и се стараеш да дадеш най-доброто от себе си. Четох, че „Три 3% щастие” ще бъде трилогия, това ли ще е името й?

        • M. Alexandrova says:

          Радвам се. 🙂 Наистина бих искала да знам, че няма какво повече да предложа на тази история преди да се стигне до публикуване. 🙂
          Да, трилогия ще бъде. Все още разработвам различни варианти, но не съм се спряла на никое за постоянно. Дори обмислям първата част да не се казва “Три процента щастие”. 🙂

          • Мартинка says:

            Нееее! На мен много ми харесва! И си свикнах с него. Ще чакам развитието относно този въпрос. Наистина бих искала да имам в личната си библиотека тази книга.

            • M. Alexandrova says:

              Благодаря! Надявам се в бъдеще и това да се случи. 🙂

  7. Беннита says:

    Съгласна съм с коментарите на дамите. Такъв талант и стил на писане рядко се срещат в България. На запад със сигурностност ще бъдеш по-оценена и книгите ти ще се продават като топъл хляб. На мен вече си ми любимата българска писателка и даже смятам, че имаш много по-добър изказ от Маас и Кас.
    А за главата ще кажа само, че… Оли е страшно секси, когато е лош.

    • M. Alexandrova says:

      Много благодаря! Радвам се, че ти харесва! 🙂
      А на Оли му предстои да става и доста по-лош. 🙂

  8. Aylya Bayarova says:

    Историята е чудесна! Интересна, напрегната, секси, мистериозна… всичко. Не знам как да изразя възхищението си. Обикновено се въздържам от коментари, но този път не можах. Трябва да бъдеш похвалена за това, което правиш, защото определено е страхотно! Подкрепям родните автори и съм чела доста от тях, но ти толкова много ме плени, че не мога да го опиша. Изключително ми допада това, че макар книгата да е фентъзи, даваш храна за размисъл на читателите. Емоциите на героите са напълно реални и начинът, по който ни ги поднасяш, е страшно деликатен и докосващ душата. Романът върви някак плавно – наситен е с действия, но има и последователност. На всяка глава съм “УАУ!”, защото успяваш всеки път да ме изненадаш.
    В началото очаквах, че Оли и Ана вече ще бъдат лудо влюбени, но ти постепенно ги тласкаш един към друг и това наистина ме зарадва. Харесва ми и, че показваш техните страхове, недостатъци и провали. Когато започнах главата, предположих, че Анабел ще отиде в съда, ще открие информация за Дерек и ще си излезе незабелязано, доволна от себе си. Не очаквах подобен развой на събитията и даже все още се чудя дали наистина я превърнаха в Низгверната, и дали пък не си й оставила вратичка, за да поправи нещата?
    Надявам се издателствата в България да те забележат (а и не само те!), защото според моето скромно читателско мнение си невероятно талантлива. В теб откривам смесица от всичко, от което се нуждае една книга, за да те побърка напълно и съдейки по коментарите в сайта, не съм единствена. 😊

    • M. Alexandrova says:

      Много ти благодаря за милите думи! 🙂 Наистина! Обратната връзка е изключително важна за мен, а ти успя да ме трогнеш с коментара си.
      Радвам се, че историята ми е събудила интереса ти. Опитвам се да бъде максимално непредвидима и да се случват събития, които да оставят без думи читателя. По принцип харесвам драматичните обрати и съм твърдо решена, че всеки един герой ще достигне до предела на силите си.
      Когато за първи път започнах да пиша, го направих именно заради идеята, че исках да създам роман, който едновременно да докосва читателите и да им предоставя възможността да открият част от себе си в него. Старая се да изградя нишка от реалност и фантазия, която едновременно да откъсне всеки от заобикалящото го ежедневие, но и все пак да се запечата в съзнанието му. 🙂
      Колкото до Анабел… Тя вече е Низгверната и не е способна да направи нищо, за да го промени. Всъщност фактът, че загуби правата си като Кимпар в Юстънрол, ще бъде маловажен в сравнение с това, което й предстои да преживее.
      В световете на трите раси законите и традициите са от голямо значение и когато някой герой наистина се е прецакал, ще се наложи просто да намери начин да приеме последствията, а след това и да се справи с тях, ако иска да оцелее.

  9. Мирела says:

    Наистина нямам търпение за следващата част,прочетох всичко на един дъх! Невероятно талантлива си и искам още и още от теб,колкото и нахално да звучи ☺☺☺

    • M. Alexandrova says:

      Много благодаря! 😊 Изобщо не звучи нахално. Коментарът ме накара да се усмихна! 😊

  10. Anii says:

    Не знам какво да кажа, просто не знам всичко би звучало не достойно за този абсолютен шедьовър. Снощи попаднах на два абзаца във фб в които се влюбих и които знам на изуст вече, така намерих и страницата ти и не можах да си легна до този момент в който прочетох всичко, а имам малко бебче, което също като написаното от теб не ме оставя да заспя, но толкова хубаво безсъние изпълнено с емоции не съм имала от наистина много време. Благодаря ти от цялото си сърце, за красотата и чувствата с които ме дари. Никоя друга книга не ме е докосвала по този начин, докосна душата ми буквално. Ти си страхотна писателка, страхотен творец и най вече страхотен човек! Благодаря ти отново никога не спирай да пишеш НИКОГА! Чакам с нетърпение да прочета какво ще се случи по нататък!!!! :*****

    • M. Alexandrova says:

      Много, много благодаря за прекрасните думи! Нямаш представа колко ме трогна! Коментарът ти наистина ме зарадва. Моментът, в който получавам обратна връзка от читателите на сайта, е именно това, което ме кара да продължавам да публикувам романа си и да се опитвам възможно най-бързо да довършвам всяка следваща глава! 🙂
      Радвам се, че с думите си съм успяла да предизвикам положителни емоции в теб. 🙂

  11. Цвети says:

    Вчера ми донесоха от Англия последната книга на С. Маас. Чаках да излезе почти година. Днес попаднах на твоите разкази и докато не ги прочета няма да погледна ACOWAR. Браво за стила, за историята, за всичко!

    • M. Alexandrova says:

      Благодаря ти! Определено мноооого ме зарадва с коментара си! 🙂

  12. Виктория says:

    Кога ще излезе следващата глава? Нямям търпение 🙂

    • M. Alexandrova says:

      До края на седмицата се надявам да успея да я кача. 🙂

  13. Радина Славкова says:

    И аз като всички останали много те харесвам и ми се иска да притежавам книгата ти на хартиен носител. Светът, който изграждаш е страшно интересен, както и образите на героите.
    Смятам, че романът ти може да бъде на световно ниво. Талантът в теб си личи във всяка дума.

    • M. Alexandrova says:

      Много благодаря! Радвам се, че мислиш така. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!