Единадесета глава

Единадесета глава

Уолърън

Влязох в залата на Дийкънри и се приближих до дългата мраморна маса. Сини свещи блестяха от два големи железни полилея, висящи от тавана. Колони с бели копринени завеси се полюшваха срещу далечната стена, изпълнена с картини, изобразяващи четирите елемента.

Не си свалих палтото, тъй като в Царството температурата не съществуваше. Оценявах факта, че не беше нито горещо, нито студено.

Четирите елемента на Призраците оставаха в Царството и както често обичах да го наричам, във фантастичната земя. Защото това, което някога си видял, невинаги олицетворяваше истината. Призраците бяха креативни, когато ставаше въпрос за дома им. В мига, в който някой навлезеше в дълбините му, синя мъгла обгръщаше пространството и затрудняваше зрението. Синият цвят изобразяваше мира и спокойствието и беше любимият на Призраците, с изключение на Идън – Призракът на Огъня.

Женевиев влезе в стаята с грациозна походка. Тя бе Призрак на Водата и могъщ Лечител за своя вид. Въпреки това рядко използваше дарбата си, защото те почти не биваха ранявани. Женевиев имаше интерес към емоцията, пробудена от любовта, ала никога не се бе свързала с някой мъж или жена. Тя беше пасивен наблюдател, позволяващ на останалите да бъдат омагьосани от това, което аз наричах илюзията на любовта.

Изисканата красота на Женевиев можеше да накара всеки мъж да падне на колене. Любопитните й и все пак плахи очи блестяха в небесно синьо, когато беше спокойна, а в мига, в който се докоснеше до яростта, се обагряха в златисто.

Усещах закачливостта й, криеща се под тихата й природа. Въпреки че познавах Призраците от три века, не живеех сред тях и не можех наистина да определя каква бе истинската Женевиев.

Приближих се до масата и се поклоних, срещайки погледа на всеки един член на Дийкънри. Четири Призрака, една Вещица и аз, и Зурина от името на Белязаните. Единствено Азура, богинята, която ни бе създала, никога не посещаваше заседанията.

Призраците умееха да контролират определени аспекти от природата. Тяхната слабост се бореше срещу злото в света на хората, заради което се бяха появили Белязаните.

Очите ми се спряха върху Мариана, представителката на сборището на вещиците, която седеше вдясно на масата до Идън. Тя носеше бяло копринено палто с двойно закопчаване, което обгръщаше извивките на сладострастното й тяло. Имаше три расти от дясната страна на челото, а останалата част от абаносовата й коса висеше дълга и права, спускаща се покрай раменете. Кожата й бе алабастър, очите – тъмен орех. Устните й бяха тънки, като тя обичаше съблазнително да прокарва езика си през тях. Надминаваше възможностите на всеки, когато ставаше въпрос за разчитане на емоции. Успяваше да проникне в ума на всяко същество, дори в моя, макар да го блокирах за всички останали. Познавах Мариана от стотици години, но тя нито веднъж дори не намекна, че знаеше какво чувствах. И именно заради това изкусителната вещица беше спечелила уважението ми. И все пак да се довериш на една от тях, би било глупаво.

Седнах до Зурина в левия край на масата. Тя се усмихна, а аз наклоних главата си в отговор. Зурина беше спокойна и мъдра. Силата й бе невероятно голяма, тъй като притежаваше три от сетивата – Вкусващ, Зрящ и Лечител. Също така имаше и дарбата на Следата като мен – можеше да се телепортира на места, на които вече е била.

Пламъци проблеснаха върху пиедесталите в четирите ъгъла на стаята. Фонтан във формата на мъж и жена, слети в едно, стоеше в центъра. В едната ръка мъжът държеше пламък, издигащ се от дланта му, а зад ухото на жената бе поставено цвете. Тя имаше дълга коса, която ги обгръщаше в прегръдките си като лек бриз. Потокът от вода течеше под формата на дъга между телата им в осем точки на мраморния басейн, на чието дъно се намираха розови камъчета. Водата от чучура беше златна, но когато се вливаше в басейна, се превръщаше в небесно синя.

– За превъзходството на природата, за мира на всички живи и за доброто на цялата Вселена, ние сме свързани. – Тор, Призрак на Земята, каза с дрезгав глас. Мирис на канела се разнесе из въздуха, докато той изричаше думите. Променяше ароматите си бързо, ала този му беше любим. Аз мразех всички, а канелата сякаш ме вбесяваше най – много…

Тор срещна погледа на всеки един от нас, кимна с глава и накрая се спря върху Женевиев. Тя от своя страна вдигна нежните си ръце към фонтана и водата от чучура се превърна в синя, каквато бе и в басейна.

Заседанието започна.

Идън, Призракът на Огъня, заговори пръв. Той беше експлозивен… избухлив. Говореше се, че изгарял хората, които го провокирали. Разбира се, пламъците били подобни на досадно ухапване от комар.

– Той консумира вампирска кръв и изчезна за две години. Това трябваше да бъде приключено отдавна. Нека бъде поставен в Покой или да бъде убит.

Играех си с кутията за бонбони, намираща се в джоба на палтото ми. Мисълта за всеки Белязан, поставен в Покой, ме вбесяваше. Идън ме вбесяваше. Покоят беше за неверните, опасните и малката част от Белязаните, която бе корумпирана. Да си припомняш най – болезнените си спомени, докато си в кома… Състояние, описвано като ад. Но това не беше най – лошото. В съзнанието на всеки, изпратен в Покой, се въртяха най – пагубните му мисли… като на филм и свършваха едва когато наказанието приключеше.

Тарек, бившата сродна душа на Делара, заслужаваше тази присъда. Не Бален.

Възможностите ми бяха на изчерпване. Борех се с Призраците да оставят съдбата на Бален в ръцете на Белязаните. Но законът беше написан и от тях. Бален бе пил вампирска кръв и това го правеше виновен. Нямаше какво друго да направя освен да намаля присъдата му.

– Събрали сме се, за да обсъдим проблема с Бален, Белязаният Преследвач на Талда в Торонто. – Каза Тор, като погледна строго Идън, който беше изказал мнение преди въпросът да бъде поставен. Призракът на Огъня просто сви рамене и се облегна на стола, скръствайки ръце пред гърдите си. – Той е консумирал кръвта на вампира Ришард. Предал е Анстис, Лечител и негова кръвна сестра. Съдбата му ще бъде определена от Дийкънри. Говори, Уолърън, представител на Белязаните.

Почувствах безпокойство в стаята – гняв, тъга и несигурност. Бален бе изменил на клетвата си, но също така беше спасил и човек, който в противен случай щеше да се превърне в роб на вампир.

Нямаше да бъде лесно да ги накарам да подходят снизходително.

– Бален консумира кръв на вампир. Сам по себе си този факт изисква смърт. Той покани Ришард в къщата на Тринити, вещица от сборището в Торонто, където нашият Лечител, Анстис, бе скрит. Но едновременно с това постигна нещо, което никой от нас не би могъл. Пребори се с опетняването от вампирската кръв.

– Върна ли се по собствена воля? – Ъртси, Призракът на Въздуха, попита. Гласът му варираше според настроенията. Когато беше ядосан, олицетворяваше нокът, дращещ върху черна дъска, а днес… сякаш бе в добро настроение. Мек и спокоен.

Рязко кимнах.

– Да.

– И е преборил кръвта, без да навреди на хората? – Ъртси продължи.

Отново поклатих глава в утвърдителен отговор.

– До колкото ние сме наясно.

– Тогава трябва да вземем това под внимание. – Косата му на синьо-бели ивици се размърда, когато заговори и въздухът сякаш трепна. – Спасил е човек, жена на име Даниел, приятелка на Анстис и невинна спрямо обстоятелствата.

Юмрук се заби в масата и без да поглеждам, знаех, че беше Идън. Женевиев затаи дъх и раменете й се напрегнаха.

– Той наруши закона! – Изкрещя Идън.

– Тонът. – Предупреди го Тор.

Идън го изгледа и понижи гласа си.

– Просто е. Отрече се от клетвата да защитава своя вид. Искате да бъда снизходителен, защото е защитил онова момиче, тогава го поставете в Покой… за двеста години.

– Човекът, Даниел, щеше да се превърне в роб, ако не беше Бален. – Възрази Зурина. Златната й коса на дебели вълни, спускащи се до кръста, приличаше на грива на андалуски кон. Тя срещна намръщената гримаса на Идън, усмихна му се и му намигна. Ето защо бе избрана да заседава с мен пред Дийкънри. Притежаваше величествена сила, която беше уважавана от всички.

– Но също така предаде и вещиците, като покани Ришард в дома им. – Каза Мариана.

Белязаните и Вещиците бяха в добри отношения, докато едните не се изпречеха на пътя на другите. Понякога си помагаха, но това винаги имаше някаква цена.

Трябваше да направя нещо с Тринити. Господи, бях я чукал в продължение на седмица, за да ми даде виденията си, които щяха да ми помогнат да открия Бален и Даниел. Може би това ги беше спасило, но стореното с Делара… Стиснах кутийката за бонбони. Никога не бях съжалявал, по дяволите. Бях направил необходимото, за да предпазя Белязан и човек. Това бе моята клетва. И аз нямах никакъв избор.

– Никой не е пострадал. – Отвърна Зурина. – Нито Анстис, нито някой друг от Белязаните.

Тор бе нисък, широкоплещест и рядко се усмихваше, което обясняваше войнственото му изражение.

– Всички знаем какво е направил. Били сме тук хиляди пъти. – Направи пауза. – Трябва да обърнем внимание на това, че той се вижда с тази Даниел. Разкрил ли ни е пред нея?

– Не. – Казах. – Не го е направил.

– Усещам връзката между тях. – Продължи Тор. – Защитава я.

– Да. – Надявах се да не обърнат особено внимание на Дани, защото нищо не ги вбесяваше повече от това Белязан да се среща с човек.

Усетих, че Женевиев се размърда в стола си и приковах очите си върху нея. Тя бързо отмести погледа си към земята. Какво беше това?

– Законът на Белязаните повелява да защитаваме хората. – Припомних им.

Идън се изсмя.

– Зарежи това, Уолърън. Много добре знаеш, дявол да го вземе, че той защитава тази жена само защото иска да я чука.

Стиснах зъби, поех дълбоко дъх и се опитах да овладея гнева, който непрекъснато ескалираше в мен. Идън бе непредсказуемо копеле и знаех, че се превръщаше в приятен тип единствено когато имаше жена в леглото си.

– Той я обича. – Гласът на Женевиев беше кленов сироп – гладък и сладък.

– Чувства се виновен за изтезанията, на които Ришард я е подложил. Това не е любов, захарче. – Отвърна Идън.

– Белязан не може да бъде с човек независимо дали го обича, или не. И Бален го знае. – Добави Зурина.

– Той също така знае и да не пие вампирска кръв. – Троснато каза Идън.

– Усещам привличането между тях. – Намеси се Ъртси.

– Майната му. – Промърмори Идън и се облегна назад, клатейки глава.

Ъртси притежаваше способността да вкусва това, което се случваше между хората. В зависимост от емоцията, вкусът му се променяше. Някога беше споменал, че гневът олицетворяваше отвратителен вкус. Като на прокиснало мляко. Но ако Ъртси усещаше любов – шоколад, то може би щеше да бъде по – лесно да го убедя, че Бален заслужаваше да живее.

– Този въпрос не се отнася до жената, както Идън толкова красноречиво се изрази. Бален ще бъде наказан. Не можем да му позволим да се разхожда свободно, възобновил статута си на войн, когато всъщност е несигурен. – Проговори Тор. Направи пауза и погледна всеки един от нас. – Спаси живота на човек, което също е част от нашите закони. Трябва да го вземем в предвид. Аз, Призрак на Земята, гласувам Бален да бъде поставен в Покой за двадесет години и изпратен в изгнание за още сто.

Женевиев въздъхна тежко и всички я погледнаха. Тя бързо сведе глава, пръстите й се вкопчиха в ръба на масата и кокалчетата й побеляха.

Идън реагира.

– Какъв ти е проблемът, Женевиев?

Водата във фонтана започна да бълбука. Парата нарастваше. Господи, тя бе изпаднала в паника и ако някой не я успокоеше, всички ние щяхме да бъдем удавени от валежи.

– Възразявам. – Казах, като не изпусках от очи фонтана. – Поставянето в Покой е сурово наказание. Никой не е пострадал от това, което той направи. – Водата продължи да бълбука като котел. – Бален ни е защитавал в продължение на три века и е почтен. Той е под голям натиск от мъченията, които е претърпял.

– Успокой се, Женевиев. – Каза нежно Ъртси. Хладен бриз премина през златната грива на Женевиев, а след това и през стаята.

– Какво ти става? – Идън я мразеше, защото я смяташе за слаба и твърде симпатична. Моите предположения бяха, че просто му бе отказала да спи с него.

Долових Зурина в ума си.

– Крие нещо.

– Да. – Отвърнах.

– Може би е загрижена за Бален?

Съмнявах се. Силата на Женевиев бяха емоциите. Усещането за връзката между Бален и Дани… Може би беше трудно за нея, когато знаеше, че нямаше да бъдат заедно. Водата се издигна до ръба на мраморния басейн и Тор се пресегна, поставяйки ръката си върху рамото на Женевиев. Той затвори очи и водата бавно започна да се спуска надолу, докато накрая не достигна първоначалното си състояние.

– Уолърън – Продължи Тор. – Какво казваше?

Погледнах всеки един член на Дийкънри и последният бе Идън, който повдигна вежди и сякаш на устата му лежеше „майната ти“.

Чух изщракването на бонбонената ми кутийка, която се счупи под натиска ми.

– Бален е моя отговорност. Аз го подведох. Ще поема вината за това, което се случи. – Всички започнаха да мърморят и аз повиших тона си. – Решете съдбата ми.

– О, мамка му. – Идън завъртя очи. – Дай ми почивка. Да понесеш неговото наказание? Ти сериозно ли?

– Не. – Каза Тор. Срещна погледа ми и кимна с глава в знак на уважение. – Разбирам нуждата ти да защитиш един от своите, но не мога да го позволя. СЦД се разпространява. Нуждаем се от теб.

Мариана, която беше необичайно тиха, вплете пръст в един от кичурите си.

– Жената е оцеляла благодарение на Бален. Похвално. Но той доведе вампир в сборището на вещиците. Покой в продължение на десет години и изгнание за сто.

Ъртси въздъхна и хладен дъх излезе от устата му.

– Съгласен съм с Мариана.

Знаех, че за Призраците това означаваше снизходителна съдба. Те бяха предвидими и не се отклоняваха от законите. Бален ги беше нарушил. Просто. И все пак, подозирах, че можех да ги притисна още, за да се намали присъдата му. Налагаше се да подходя тактично.

– Кръвта му е чиста. Дори само този факт показва неговата сила и колко ценен Белязан е. Необходим е. Както току-що споменахте, Световният център за Другите се разширява.

Идън удари с юмрук масата.

– Глупости! Той наруши закона! Не можем да избираме някой, за който да бъдат направени изключения, ако желаем всичко да бъде справедливо.

Зурина постави ръце върху плота.

– Никой до сега не е бил в състояние да се пребори с вампирска кръв. Следователно това прави ситуацията необичайна. Съгласна съм с Уолърън.

– Естествено, че ще си съгласна. – Промърмори Идън.

Тор вдигна ръка.

– Законът, в този вид, казва, че всеки, който консумира вампирска кръв, трябва да бъде убит. Бален ще живее. – Кимна към мен. – Ще приема твърдението ти, защото силата му наистина ни е необходима. Ето защо да го загубим като войн за един век би навредило на Белязаните. Покой в продължение на десет години заради предателството му спрямо собствената му сестра и петдесет години изгнание за престъпването на нашия закон.

Знаех, че това, което Тор предлагаше, наистина бе снизходителна присъда особено след като бях наясно, че Бален ги беше вбесил, карайки ги да го преследват цели две години. Ако ги бях притиснал още малко, Идън… погледнах и Мариана, която също не бе доволна от решението на Тор.

Ще се боря, ако искаш. – каза Зурина.

Поколебах се.

Не. Ако продължим да настояваме, ще отвърнат на удара. Трябва да се подчиняваме на законите. – Погледнах Тор. – Ще се съглася с присъдата.

Зурина и Ъртси също потвърдиха. Идън проклинаше, защото разбра, че го превъзхождахме числено. Кимна отсечено с глава на Мариана. Единствено Женевиев не бе дала своя отговор. Имаше вид сякаш щеше да припадне. Лицето й беше почти прозрачно, а очите й от сини се бяха превърнали в златисти.

– Женевиев, трябва да дадеш съгласието си. – С нежен и успокояващ глас каза Тор, внимавайки да не предизвика пристъпа й отново.

– Хайде, Жен, имам работа за вършене. – Промърмори Идън.

– Каква? – Попита Мариана. – Да оправяш някоя жена, завързана за леглото ти, молеща за милост?

– В интерес на истината, да. – Идън ме погледна и бледа усмивка се изписа върху скулите му. По очевидни причини Призраците никога не си определяха сексуални срещи в Царството. Тогава каква беше историята с тази жена, завързана за леглото му? – Тя е забележителна и копнее за докосването ми, готова да опита всичко наведнъж. – Обърна се към мен, но очите му все още се взираха в Мариана. – Би ли искала да се присъединиш?

– Не спя с мъже, които трябва да вържат жената, за да получат подчинението й.

– Женевиев. – Тор повиши тон, за да сложи край на шегите.

– Да. – Потвърди. В този момент, за моя изненада, езикът на тялото й се промени. Изправи се и ирисите й се разшириха, обгърнати от възхитителен блясък. Намек за усмивка пробяга по ангелските й устни. Бих дал всичко, за да прочета това, което се въртеше в съзнанието й, тъй като очевидно нещо се бе променило.

– Тогава всичко е решено. – Довърши Тор и се обърна отново към мен. – Какво става със СЦД? Някакво развитие?

Призраците бяха неспособни да докоснат Световния център за Другите. Това бяха многобройните видове, които идваха от средата на Земята, където живееха в продължение на хиляди години. Същества, развили имунитет към силите на Призраците. Предполагахме, че минералите и топлинната енергия от центъра на Земята ги защитаваха.

– Дългите Вратове се обединяват с вампирите. За сега държим нещата под контрол, но Зърната все още са проблем. – Обясни Зурина.

Зърната представляваха трудност за Белязаните, почти неоткриваеми и още по – гадни за убиване. Арогантни, решителни мъже, използващи добрия си външен вид, за да привлекат жените в леглата си. Оцеляваха, смучейки въздуха от белите дробове на човека, което удължаваше живота им.

– Ще съдействаме на човешките жени относно сетивата им. – Предложи Ъртси. С други думи, Призраците щяха да предупредят деликатно хората за опасността. Не смятах, че това щеше да окаже някакъв голям ефект. Зърната бяха тихи и брутални, разпространяваха се в Европа и Северна Америка.

Тор кимна на Женевиев и водата във фонтана започна да променя цвета си към златисто, което означаваше, че заседанието скоро щеше да приключи.

– А Тарек? Скоро ще се въздигне от своя Покой. – Намесих се бързо.

– Да. – Отвърна Тор.

– Той е опасен и ние сме длъжни да преразгледаме присъдата му. – Всеки път, когато изричах името му, Мастилото се раздвижваше. Сложих ръка върху змията на врата ми, за да скрия очите, които светеха в червено.

– Понесе заслуженото си. – Отговори Тор.

– Делара ще бъде изложена на риск. – Опитах се да запазя гласа си спокоен, но леко треперене се изплъзна от ада, който бушуваше в тялото ми. Не бях сигурен дали това се дължеше на Мастилото, или просто копнеех да разкъсам Тарек на парчета.

– Може би. Не знаем какъв ще бъде, когато се завърне. Но в никакъв случай няма да предприемем нещо. Освен ако не наруши закона отново. – Погледът ми се спря върху Идън, когато усетих топлината на Призрака, излъчваща се от другата страна на масата. Какъв, по дяволите, му беше проблемът? Очите му се присвиха, а кожата му запулсира в яркочервено.

– Той почти я уби. – Казах в отговор на Тор.

Кимна.

– Да. Но ние, включително и ти, Уолърън, решихме присъдата за това, което Тарек извърши. Когато наказанието приключи, той е свободен. Ще се намесим единствено ако наруши закона отново.

– Ще отмъсти на Делара заради това, че не премълча за стореното. – Господи, мразех тези проклети срещи. Призраците не знаеха как да се справят с нещо, без да се уповават на скапаните закони.

– Може би да. А може би не. – Отвърна Тор.

– Тя е моя отговорност. Няма да чакам той да я убие, за да се произнесете.

Юмрукът на Тор се стовари толкова силно върху масата, че подът се разтресе.

– Как смееш да ни се противопоставяш? Може да си силен, но нарушиш ли закона, ще бъдеш съден. Не си имунизиран, Уолърън.

 Напрегнах се. Търпението ми беше на изчерпване. Щракнах отворения капак на повредената кутийка за бонбони и пъхнах последното бяло хапче в устата си. Майната им. Щях да се справя с Тарек сам. Той беше жесток Белязан и никакъв Покой не би го променил.

– Можеш да попиташ Делара да бъде твоя. – Предложи Женевиев.

Да, точно така. Сякаш не бях точно толкова опасен, колкото бе и Тарек.

Ъртси погледна развеселено и сините му очи затанцуваха.

– Едва ли някога това би се случило.

– Той заслужава смърт за това, което й причини. – Отбеляза Женевиев. Спомних си, че тя също се беше борила с Дийкънри, когато решавахме съдбата му.

– Достатъчно! – Изкрещя Идън. – Заседанието приключи!

Тор се съгласи и кимна на Женевиев.

Нямах право да се противопоставям повече. В мига, в който водата сменеше цвета си в златиста, на никой член не се позволяваше да говори.

Тор се изправи, затвори очи и изчезна, превръщайки се в облак от червен дим. Ъртси го последва, олицетворявайки вятър, а Идън – червено огнено кълбо. Мариана просто подръпна една от своите расти и се изпари.

Женевиев бавно се изправи и предпазливо ме доближи.

– Загрижен си за Делара. – Това беше твърдение.

– Защитавам всички Белязани. – Отвърнах.

– Да, но някои повече от останалите. Делара намери друг и сега… вече не е твоя. И то единствено заради теб.

За какво, по дяволите, говореше? Студени тръпки преминаха по ужасеното ми тяло.

– Кой?

– Не заслужаваш да знаеш. – Сложи ръце над главата си и съблазнителното й тяло блесна в синьо, мъгла от вода се развихри наоколо, а след това просто изчезна.


* Дийкънри – Събрание (парламент), което е съставено от четири Призрака, двама Белязани и една Вещица. Те установяват законите и определят наказанията за тези, които живеят според Годез Азура.

* Царството – Неземно владение, обитавано от Призраците. Дийкънри заседава единствено там.

* Талда – Група от Белязани.

* Покой – Състояние, изобразяващо кома, което бива наложено като наказание на всеки Белязан, пристъпил закона. Продължителността му се определя от Дийкънри.

* Световен център за Другите (СЦД) – В продължение на хиляди години множество организми, които са оцелели след ледниковия период, са останали скрити от света. Преди сто години се появяват на повърхността на Земята под формата на насекоми. Интелигентни. Могат да обитават тялото на скоро починал човек, притежавайки дори душата му. Трансформацията се случва в рамките на седем дни, в зависимост от видовете. Притежават силите на Призраците. Защитени са от топлина и минерали от ядрото на Земята.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

2 Responses

  1. Анжела Димова says:

    Най-накрая някакво развитие! Много ми хареса тази глава. 🙂 Благодаря ти за това, което правиш! За времето, което отделяш и за усилията, които полагаш. Много малко хората се захващат с преводи доброволно и още по – малко, които избират фентъзи истории, въпреки че през последните години жанрът стана доста популярен в България. 🙂 Ти си първата, която превежда толкова увлекателно и грамотно… без правописни и граматични грешки, които понякога успяват да накарат читателя да остави книгата. Следях блога на едни момичета, които превеждат страшно много истории, за което имат моите адмирации, но изключително неграмотно и някак просто ми се уби желанието да чета от подобни сайтове, докато не попаднах на теб.
    П.С. Голяма фенка съм и на твоята книга и нямам търпение да качиш следващата глава! Успех!

    • M. Alexandrova says:

      Много благодаря и се радвам, че ти е харесала. 🙂 Да, до сега доста бавно се развиваше действието, но в следващите глави голяма част от загадките ще бъдат разкрити. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!