Единадесета глава

Единадесета глава

Спасението

Лежах отпуснато върху леглото от балдахин, слушах равномерното дишане на Ариа, която спеше и се чувствах някак празен, сякаш някой бе ограбил същността ми, без да разбера.

След като напуснах Тронната зала, Барлоу ме последва обратно до къщата ми до Розовото езеро. Опитах се да изтрия болката и бушуващия гняв в сетивата ми чрез секс, но неуспешно. Споменът за прерязаното гърло на Стейси и мъртвешкия й поглед продължаваше да ме преследва. Надявах се да потъна в дълбок сън, за да забравя поне за час проклетата реалност, но не успях дори да мигна. Прокарах пръсти по инициалите на името на Стейси, които бях татуирал от лявата страна на ребрата си в мига, в който Ариа заспа, и в душата ми внезапно се загнезди копнеж за кърваво отмъщение.

Видях Бренън на старинната тераса и безшумно се изправих. Отворих дървената врата и студеният вятър погали кожата ми. Усетих мириса на портокал, амбра, сантолина и кехлибар и се взрях в синьо-зелените очи на мъжа пред мен.

– Трябваше да ми кажеш.

– Знам. – От закачливия му тон и ведрото изражение нямаше й следа. – Съжалявам, Оливър. Страхувах се, че истината може да те провали. – Двойникът ми търпеливо зачака отговора ми, но аз така и не успях да открия правилните думи. Виждах вината и болката, които плуваха в ирисите му и бях наясно, че нищо от случващото се не бе по негово желание. – Вероятно си ядосан и имаш пълното право…

– Не. – Прекъснах го и изпуснах дъха си. – Не съм.

– Ако не я бях открил, Тиара щеше да разбере, че нещо не е наред. Исках да я спася, но нямаше как да го направя.

Кимнах.

Лицето на Бренън бе изпито и покрито с лилави кръгове, устните – сухи и напукани, вените по ръцете му изпъкваха на фона на бледата кожа, а раменете му бяха неестествено отпуснати, сякаш върху тях се крепеше целият свят.

– Изглеждаш ужасно.

– Ще се оправя. – Бледа усмивка пробяга за кратко по скулите му. – А ти? Ще намериш ли сили да продължиш да се бориш след случилото се?

В първия момент, ако бях послушал инстинкта си, щях да кажа не. През последните няколко месеца сърцето ми беше остаряло не с години, а с векове. При всеки следващ удар на Съдбата се скриваше все по – надълбоко в тъмната бездна, от която някой ден може би нямаше да успея да го измъкна. Бях започнал да се давя в океан от страх, чиито вълни непрестанно шепнеха на ума ми, че ще се проваля. Тишината вече не ми носеше удовлетворение и все по – често ми се искаше да избягам от самия себе си. Но сега, когато бях достигнал дъното, знаех, че за да открия спасение, трябваше просто отново да изплувам на повърхността. Щеше да се наложи да захвърля болката, която прогаряше дупка в душата ми, да изгоня безсилието, пълзящо като червей във вените ми и да се оттласна с цялата си сила от отчаянието. Тогава веригите щяха да се отключат сами и аз отново щях да бъда способен да плувам към върха. Нямаше да остана на това ужасно място. Никой не го правеше. Необходимо бе търпение. Търпение, за да се наситя на тъгата и да се възродя от пепелта.

– Да.

– Добре. – Тялото му се отпусна. – Какво е усещането да бъдеш един от Тринадесетте?

– Не знам. Все още нищо не се е променило.

– Разбирам. – Бренън се подпря на високия парапет и след кратко мълчание каза: – Спретна страхотно шоу.

– Така ли?

– Да.

– Достойно за Оскар? – Ухилих се.

– Почти. Май ще трябва да продължим да работим върху самоконтрола ти.

– Може би.

Небрежният разговор, който водехме, имаше за цел да ни отърси от преживяното. Обръщахме се един към друг с груби думи и си подмятахме неприлични реплики като двама стари приятели, които бяха видели твърде много и сега просто се наслаждаваха на изгряващото утро.

Бренън наклони глава настрани и проследи мастилото, което бях запечатал върху кожата си под кокалчетата на всеки пръст.

– Вярваш ли в това? Че ти си Принцът на мрака, който ще донесе светлина?

– Толкова ли е лошо, колкото звучи? – Не успях да прикрия огорчението си.

– Всъщност не. Сладко е, че мислиш така.

– В такъв случай, да. Вярвам. – Двойникът ми повдигна заинтригувано вежди.

– Е, значи, макар да не ставам за ментор, съм постигнал някакъв напредък.

Погледнах татуировката, която под въздействието на адреналина, бях направил, заедно с тази на Стейси.

Принцът на мрака, който ще донесе светлина.

– Промяната, която настъпва в теб, Оли, е забележителна и смятам, че понякога си твърде суров със себе си. Когато те видях за първи път, нямаше представа за тези три свята. За тяхната жестокост и красота. Не знаеше, че съществуват свръхестествени същества, кървави клетви, пророчества и ненарушими закони. Приличаше на малко момче в тяло на голям мъж, което просто търсеше своето място сред смъртните. След това научи за съдбата си и беше толкова уплашен, че бях сигурен, че не си този, за когото Мичъл те мислеше. – Пое си въздух. –  А сега… сега си войн, готов да се хвърли в смъртоносна битка, за да защити тези, които обича, докато едновременно с това се бори с несправедливостта. – Погледнах го несигурно. – Трябва да се гордееш със себе си.

Поклатих глава.

– Да се гордея? Ще ти задам същия въпрос, който те попитах и вчера. Мислил ли си какво ще се случи, ако Джоазът в мен победи, когато събера трите парчета?

При тези думи Бренън потръпна и отклони погледа си настрани, сякаш се опитваше да скрие нещо.

– Да.

– Всичко ще отиде по дяволите. – Двойникът ми се усмихна.

– Каква ирония. Помагам ти да избягаш от най – големия си кошмар, докато с всеки изминал ден той се превръща в моята най – голяма мечта.

– Какво имаш предвид? – Обърках се.

– Ако е вярно, че преградите между световете могат да бъдат разрушени, когато пророчеството се сбъдне, аз ще бъде свободен. – Отговорът му ме изненада.

– Бренън…

– Не. – Бързо ме прекъсна. – Недей да ме съжаляваш, Оливър. Отдавна научих, че понякога животът на някой друг е по – значим от твоя собствен.

– Говориш толкова загадъчно и през по – голямата част от времето не те разбирам.

– Знам. – Затвори очи. – Но някой ден, когато моментът на истината настъпи, ще ме разбереш.

– Добре. – Спокойно казах, макар кръвта ми да започваше да бушува от яд. Прогоних въпросите, които се заформяха в съзнанието ми и промених темата: – Как е възможно Тиара да притежава пръстена на късмета?

– Не съм сигурен. – Двойникът ми скръсти ръце пред гърдите си. – Принадлежал е на Алекзандър, първородният Джоаз и е изчезнал заедно с него.

Свалих златното бижу и огледах внимателно лунния сърп от черен опал.

– Какви са способностите му?

– Сам по себе си пръстенът носи късмет на собственика, но не се влияе от обикновени желания и мисли. Създаден е чрез магия, която действа само когато притежателят му наистина се нуждае от нея.

– А като дар от Тиара за това, че съм част от Тринадесетте?

– Свързан е с кръвта й. Ако имаш нужда от кралицата си и се обърнеш към пръстена, тя ще дойде.

– В замяна на какво?

– Зависи от молбата.

– Ако умирам и искам тя да ме спаси?

– Ще се наложи друг да умре вместо теб, за да изкупи живота ти.

– Кой?

– Този, който обичаш най – много.

Изсумтях.

– Има нещо нередно в нея. По време на второто изпитание долових… – Прокарах пръсти през късо подстриганата си коса, връщайки лентата назад. – Забрави.

– Какво? – Зениците му се разшириха. – Кажи ми, Оливър.

– Стори ми се, че в нея се крие още един човек.

Бренън започна да се смее истерично.

– Престани! – Остро му се скарах. – Не се шегувам.

– Оливър, виждал съм почти всичко, но не и двама души в едно тяло.

– Не биваше да ти казвам. – Двойникът ми се хвана за стомаха в опит да спре смеха си.

– Вероятно е било заради кръвта на вещицата. Умът ти беше изцяло под въздействието й.

Кимнах, макар да не бях съгласен. Знаех какво бях усетил и то нямаше нищо общо със загубата на контрол над съзнанието ми.

– Е, какво ще кажеш да се позабавляваме?

– Нямам настроение за още Неживи. – Свъсих вежди.

– Кое му е забавното на това да убиваш грозни мъртъвци? – Повдигнах рамене.  – Открих Анабел.

– Жива ли е? – Разсеяно попитах.

– Да и възнамерява да се Отдаде на Дилън Уестфийлд, Прокудения.

– Нима е запазила правата си като бяла робиня?

– Не, но очевидно й харесва идеята да се превърне в уличница.

– И как бихме могли да се забавляваме с това?

– Отдаването й ще се състои тази вечер, в дома на една от белите робини, която ще извърши церемонията. – Устните му се разтеглиха в зловеща усмивка. – Ти ще го осуетиш.

– Не съм почитател на романтичните спасявания.

– Кой е казал, че ще я спасяваш? – Бренън ми намигна. – Твоята задача е да спечелиш доверието й. Кажи й, че ще й помогнеш да пречупи враговете си. Омагьосай я със сексапила си, за да ти помогне да откриеш парчето на Кимпарите, а след това прави каквото пожелаеш с нея.

– А ако тя не знае?

– Ще намери начин да разбере.

– Само за да си отмъсти?

– Те й отнеха всичко, Оливър. – Двойникът ми видя колебанието в очите ми и добави: – Отмъщението може да бъде опасна любовница, когато се превърне в единственото нещо, което желаеш, но и също така, поддържа жив този, който вече няма за какво да живее.

– И това ще бъде достатъчно, за да ми съдейства?

– Може би. – Бренън бръкна в черния шлифер, който носеше, извади няколко парчета вестникарска хартия и ми ги подаде.

На листовката бе изобразена Анабел, а под лицето й гласяха следните думи:

Анабел Рейнолдс, единствена и законна кръвна дъщеря на Теранс Рейнолдс, е неверница за своята раса и днес, по волята на съда, загуби всичките си права в града на предателството. Тя е Низвергната, осквернена от Принца на мрака, и всеки, помогнал за нейното залавяне, ще получи награда.

– Осквернена?

– А ти какво очакваше, Оли? Да ти ръкопляскат за добре дошъл? – Бренън се разсмя. – Предстои война. Война, която ще бъде между трите раси заради теб и всеки, който застане на твоя страна, ще бъде презиран от останалите.

– Но ако желаят смъртта й, защо изобщо са я освободили?

– Предполагам, че не са очаквали да се спаси от Морето на Низвергнатите.

– Страхливи копелета. – Двойникът ми махна отегчено с ръка.

– Е, какво ще кажеш? Ще посетим ли довечера града на предателството?

– Да. – Настроението на Бренън се завърна.

– Ще дойда в осем. Бъди готов. – Тъкмо щях да отговоря, когато чух сънения глас на Ариа:

– Оливър? Какво правиш навън?

Бренън облиза устните си и се ухили съблазнително. Обърнах се и видях, че Барлоу стоеше на вратата чисто гола. Дългата й коса се спускаше по кадифената й кожа и не можех да отрека, че тя беше най – красивата жена, която някога бях виждал.

– Имах нужда от свеж въздух. – Ариа пристъпи напред и ме хвана за ръката.

– Хайде, върни се в леглото. – Еротично измърка в ухото ми.

Погледнах Бренън, който се бе хванал за сърцето, имитирайки припадък. Присвих очи в знак на недоволство и той ми помаха за довиждане.

– Осем. – Тихо ми напомни преди да изчезне.

– Господарю? – Тръснах глава и погледнах жената пред мен. Възбуждах се, когато ме наричаше така. – Какво не е наред?

Допрях устните си до нейните и бавно ги разтворих с езика си. Имаше вкус на черен шоколад. Сладък и едновременно с това леко горчив. Ариа простена и се притисна към тялото ми. Настръхналите й зърна погалиха гърдите ми. Нежно плъзнах ръцете си по гърба й, докато дланите ми не достигнаха пищното й дупе. Преместих устата си върху шията й и внимателно захапах плътта й, оставяйки след себе си червеникави следи.

– Поканата за леглото? – Накъсано попитах. – Още ли важи? – Вместо да отговори, Ариа хвана члена ми през тънките шорти. Тръпки преминаха през цялото ми тяло и аз се засмях. Притиснах я по – плътно до себе си и заедно заотстъпвахме назад към спалнята.

– Искам те толкова много… – Не я оставих да довърши и отново покрих устните й със своите. За разлика от повечето жени, с кои съм бил, тя не се срамуваше от нищо. Напротив. Допадаше й да се моли за още, да бъда груб и да не й нашепвам сладки приказки за вечна любов.

Ариа седна върху балдахина и аз се отдръпнах назад, за я огледам със задоволство. Жадният копнеж в очите й ме накара да настръхна. Тя ме придърпа към себе си, прокара дългите си нокти по мускулите на корема ми и захапа долната си устна:

– Имам изненада за теб. – Заигра се с ръба на шортите ми.

– По – добра от тази? – Почти изръмжах в ухото й, докато дланите ми се наместваха върху гърдите й. Барлоу си пое дълбоко дъх и отметна главата си назад, наслаждавайки се на допира ми.

– Довечера… В „Мортем“ ще ти покажа какво…

– Няма да идвам в бара. – Бързо я прекъснах.

– Защо? – Бутнах я назад върху леглото, за да я възседна.

– Трябва да свърша някои неща. – Простенах, когато пъхна едната си ръка под бельото ми.

– Какви, Господарю? – Гърлото ми се стегна и тя се усмихна победоносно. – Какво може да бъде по – приятно от нощ, прекарана с мен?

– Ариа… – Затворих очи и се отдадох на удоволствието, което ми доставяше дланта й.

– Мм? – Въпросително измърка и ръката й застина. Отворих натежалите си клепачи и се съсредоточих върху лицето й.

– Струва ли ми се, или наистина се опитваш да ме манипулираш чрез секс?

– И какво, ако го правя? – Игриво отвърна на въпроса с въпрос.

– Ще се опариш. – Хванах я за двете китки и грубо ги вдигнах над главата й. Сърцето й щеше да изскочи от гръдния й кош. Надвесих се над нея и с остър тон добавих: – Не си мисли, че само защото спиш с мен, си по – различна от останалите.

Бързо се изправих, без да кажа и дума повече. Отправих се към банята и усетих парещия й поглед върху тила си. Този път я бях вбесил.

По дяволите.

Взех си душ, а когато излязох, видях, че Ариа си беше тръгнала. Е, ако очакваше да тичам след нея, щеше да остане разочарована.

Подсуших се и се върнах в леглото. Трябваше отново да опитам да поспя.

***

В коженото яке прибрах метателните си звезди, а на колана на дънките закачих пистолета и двата кинжала. Бренън ме изгледа от горе до долу и подсвирна одобрително.

– Ако бях жена, вече щеше да си успял да разтрепериш краката ми. – Изплезих му се в отговор. – Ще можеш ли да се биеш с тези стегнати дънки?

Завъртях театрално очи и подигравателно плеснах дупето си.

– Недей да ми завиждаш само защото не изглеждаш така добре като мен. – Двойникът ми направи неприличен жест и аз се засмях. – Освен това, нали каза, че няма да се налага да влизам в битка?

– Е, може би не и умишлено.

– Бренън.

– Спокойно. – Вдигна ръце. – Дори и да те познаят, Кимпарите няма да те нападнат. Не и публично, разбира се.

– Откъде си толкова сигурен? – Присвих очи.

– Ще се породят конфликти, ще има наказани… – Придаде си отегчена физиономия и се облегна на фотьойла. – Стига толкова разговори.

– Добре. – Затворих очи и си представих Юстънрол. Вече бях започнал да свиквам с телепортирането между града на духове и разруха и града на предателството. Гаденето бе намаляло значително, както и треперенето.

След минута вече се намирахме на главната улица в дома на Кимпарите. В мига, в който стъпих на земята, вдишах дълбоко, за да прочистя ума си. Бренън ме беше научил, че по този начин замайването изчезваше по – бързо. Моето второ аз ме потупа по рамото и се отправи напред.

– Хайде, Господарю, последвай ме.

– Когато Ариа ме нарича така, звучи секси. Но от твоята уста… – Смехът на Бренън отекна наоколо.

Вслушах се в тишината, но не долових нищо друго освен стъпките ни по каменните улици. По това време в града на духове и разруха нощта едва започваше.

– Не е ли странно, че няма никого?

– Не. Кимпарите са въвели закон, който им забранява да бъдат навън след падането на нощта.

– Защо?

– Страхуват се. Джоазите понякога излизат извън контрол и въпреки мира, изтезават останалите раси.

– Фалшивият мир. – Поправих го.

След около половин час, когато почти бяхме стигнали къщата на бялата робиня, при която Анабел се криеше, се натъкнахме на майка и дъщеря Кимпари, които ми хвърлиха притеснени погледи и забързаха в противоположната посока.

– Заради аромата ти е. Не миришеш като обикновен Джоаз, но и не ухаеш като Кимпар. Повечето същества веднага усещат, че нещо не е наред с теб. – Завихме още два пъти надясно и се озовахме пред малка къща на два етажа, която изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срути. – На втория етаж. – Посочи с пръст отворения прозорец.

Предпазливо се огледах наоколо и казах:

– Можеш да си вървиш. – Бренън скръсти сърдито ръце пред гърди и повдигна вежди.

– О, не знам как да ти се отблагодаря, Господарю, че ми позволяваш да се оттегля.

– Преиграваш. – Той се ухили.

– Ще се справиш ли? – Оголих зъби. – Добре.

Двойникът ми щракна с пръсти и мигновено се изпари.

Приближих се до къщата и тромаво започнах да се катеря по стената. Дано Бренън не грешеше за местоположението на Анабел, защото вдигнах толкова много шум, че със сигурност всяко същество в радиус от един километър ме бе чуло.

Когато се изкачих до върха, видях Рейнолдс. Влязох вътре, но тя продължаваше да не забелязва присъствието ми.

– По – красива си, когато косата ти е спусната. – Анабел се стресна, изпусна шишенцето с парфюм, което държеше в ръцете си и се втренчи объркано в огледалото.

– Какво правиш тук? – Не изглеждаше изплашена. Просто изненадана.

– Не съм сигурен. – Пристъпих напред и огледах грозната рокля, закачена на гардероба. – Мисля, че отново ще те спасявам.

Засмях се, тъй като това прозвуча глупаво.

– Да ме спасяваш? – Анабел се обърна рязко и аз скъсих разстоянието помежду ни, за да се озовем лице в лице. Усмихнах се съблазнително, когато видях смутеното й изражение. – От какво?

– От лапите на онзи негодник, Дилън Уестфийлд. – Бренън ми беше разказал всичко за него и семейството му. Този тип наистина бе гадно копеле.

– Върви си. – Острият й тон ме подразни и реших да й напомня на кого дължеше живота си:

– Знаеш ли, доста си неблагодарна за жена, която диша благодарение на мен.

– Вече ти благодарих. – Тя отстъпи няколко крачки назад, за да прикрие несигурността си.

– Значи тази вечер ще го направиш отново. – Намигнах й.

– Как изобщо успя да влезеш в града на предателството?

– За очарователен мъж като мен това не е проблем. – А и фактът, че никой не пазеше Юстънрол от външни посетители, допълнително ме улесняваше. – Чух, че заради мен са те подредили така. – Посочих китката й, на която бе издълбана думата „низвергната“.

– Това е…

– Не ме лъжи. Нямам много време за губене. – Не желаех да слушам глупави обяснения.

– Махай се! – Повдигнах заинтригувано едната си вежда и се ухилих самодоволно.

– Ще си тръгна, разбира се. Но нека първо ти кажа това, заради което съм дошъл? – Махнах с ръка и реших да послушам съветите на Бренън. – Тук съм, за да ти предложа изход от кашата, в която си се забъркала, скъпа. – Тя потръпна при умалителното име, което използвах. – Сбогувай се с прокуденото си приятелче и ела с мен, за да си отмъстиш на членовете на съда на Кимпарите.

– Не. – Е, дотук с плана на двойника ми.

– Защо? – Изненадано попитах. – Не искаш ли да ги накараш да съжаляват?

– Разбира се, че искам. – Бързо прошепна. – Но ще го направя сама.

Изцъках. Виждайки ситуацията, в която се намираше, не се и съмнявах, че скоро щяха да я убият.

– Отдаването на Уестфийлд не би ти помогнало. – Дали смяташе, че онзи негодник ще успее да я защити? – Ала Принц на мрака, който е достатъчно откачен да предизвика всеки, изпречил му се на пътя… – Облизах устните си.

– А ти какво ще спечелиш?

– Нищо. – Е, не абсолютно нищо. – Ще се задоволя с ужасените изражения на онези глупаци, когато ги накараме да горят в собствения им дом.

Да, определено бих се развеселил, ако съдът на Кимпарите получеше заслуженото си, но целта ми всъщност беше друга.

– Убийството на…

– Знам, знам. Смърт. – Бренън ми го повтаряше постоянно. – Но аз никога не бих им позволил да ни хванат.

– Не ти вярвам.

– Добре. – Отново се приближих. – Не е необходимо. – С всяка моя стъпка, тя правеше две назад, докато накрая не опря гръб в стената. – Ела с мен и ти обещавам, че ще си отмъстиш. – Обградих я с двете си ръце отстрани и забелязах, че дишането й се затрудни. – Аз не желая да ми се отдаваш, Анабел. – Тя потръпна. Господи, колко ми харесваше да я карам да губи контрол над разума си. – Макар че съм сигурен, че ти ще ме умоляваш да го направиш. – Измъкнах косата й от глупавия кок, в който бе хваната и импулсивно захапах месестата част на ухото й.

Рейнолдс изпусна дъха си.

– Годините са ти малко, скъпа, а душата – толкова стара. – Погледнах я и в очите с цвят на океан видях болката й. – Сърцето ти бие бавно, сякаш вече е готово да спре. Просто така. Уморено от сивия живот, който живее. – Прокарах пръстите си по устните й и тя се вцепени от допира ми. – Нима не мечтаеш да покориш света?

Тя поклати глава.

– Да усетиш лудостта на желанието, което е толкова силно, че чак разяжда костите ти? – Вдишах аромата й на ванилия и ягоди. – Не копнееш ли да бъдеш безразсъдна? Да забравиш правилата? И може би дори да се оставиш да бъдеш привлечена от мрака?

– Привлечена от мрака? – Изглеждаше объркана.

– Толкова млада, а вече – необратимо повредена. – Грубо повдигнах брадичката й. – Ще ти кажа нещо, скъпа. – Наклоних глава и устните ни се озоваха на милиметър разстояние. – Живееш в прагматичен свят, лишен от красотата на емоциите. Сливаш се с ежедневието и носиш гордо маската на деня, която всъщност е изваяна от тъга.

– Мракът…

– Е несигурността. – Рейнолдс беше толкова наивна. – Защото понякога това е единственото нещо, което би могло да спаси умъртвеното ти от несъществуващи закони сърце. Позволи си да спреш да гониш вятъра. Откажи се от всичко, което те задушава.

Затвори очи.

– Загуби себе си, скъпа. И едва тогава ще си способна да събудиш душата си.

– Не мога. – Накъсано каза.

– Аз и ти не сме толкова различни. – Погалих ключицата й с показалеца си. – Позволи ми да ти помогна.

– Дилън Уестфийлд ще ме преследва. Сключихме сделка…

– Аз съм Принцът на мрака, Анабел. Един прокуден затворник не би ме затруднил.

– Добре. – Притиснах се към нея. – Добре, ще дойда с теб.

Оказа се дори по – лесно, отколкото очаквах. Вдигнах я на ръце, доближих се до прозореца и скочих. Тя обви нежните си ръце около врата ми, очаквайки удар, който не последва, тъй като се приземих ловко на крака.

В този миг усетих студеното дуло върху скалпа си.

– Отивате ли някъде с бъдещата ми съпруга, принце? – Изсъска мъжки глас.

Дилън Уестфийлд.

Кръвта във вените ми внезапно се раздвижи. Погледнах Анабел, която беше ужасена и се опитах да се усмихна, за да я успокоя. Бавно размърдах ръката, с която придържах кръста й.

– Не бих те съветвал да го правиш отново, защото можеш да бъдеш сигурен, че ще те застрелям.

– Какво искаш? – Хладно попитах.

– Дилън, свали пистолета! – Изпищя Рейнолдс. Копелето не я послуша и за да докаже, че не се шегува, усили натиска.

– Въпросът е, ти какво искаш, принце? – Изсмя се зловещо. – Не аз съм този, който е обвил ръцете си около чужда жена.

Затворих очи и се опитах да преглътна гнева, който се надигаше в гърлото ми.

– Може би щях да се съглася, че е твоя, ако поне веднъж я беше докосвал.

Прокуденият ме удари с металния пистолет по главата и аз загубих равновесие. Двамата с Анабел паднахме на земята. Зрението ми се замъгли и едва съумях да избутам Рейнолдс от себе си, за да я предпазя от предстоящата битка.

– Оливър, недей. Моля те, върви си. – Нежно каза.

– По – добре я послушай. В Зиик не са ме учили на великодушие.

Не отговорих. Изправих се бързо, но Прокуденият ме изпревари и натисна спусъка. Куршумът попадна в рамото ми и за части от секундата болката ме накара да се вцепеня.

Дилън се прицели отново и втори изстрел прониза нощта.

– Не! – Гласът на Анабел отекна в съзнанието ми като ехо.

Усмихнах се широко и раздвижих мускулите си на гърба.

Време беше за игра.

 

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

2 Responses

  1. Юлия says:

    Страхотен е Оливър. Няма как фа не ср влюби в него човек… Добре изграден образ.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!