Десета глава

Десета глава

Отдаването

Наблюдавах спусналия се мрак през прозореца и се опитвах да осъзная случилото се. Обвих ръце около раменете си и си поех дълбоко въздух.

– Дъще на Рейнолдс? – Тихият глас ме извади от черната бездна, в която се намираха спомените ми.

Обърнах се насила, за да погледна бялата робиня. След като собственият ми баща ме бичува, изпълнявайки заповедите на Върховния председател на съда, Едбъл Салватор, майка Наелин ме откри, за да ми предложи подслон. Стиснах очи, за да прогоня сълзите, които изпълниха ирисите ми, когато срамът и болката отново ме завладяха.

– Трябва да хапнеш. – Поклатих глава.

Чувствах се ужасно. Наелин почисти раните ми, остави ме да се изкъпя и ми направи горещ чай, за да се стопля, тъй като все още ме побиваха тръпки от ледената вода, от която Принцът на мрака ме бе измъкнал.

– Утре сутрин ще си тръгна. – Монотонно отвърнах.

– И къде ще отидеш? – Объркано попита. Бялата робиня ме прибра в къщата си, защото знаеше, че в противен случай щях да умра.

– Вече съм Низвергната, майко Наелин. – Кимпарът се усмихна.

– Не се тревожи, никой не би те потърсил тук.

Известно време просто мълчахме.

– Държах се толкова грубо с теб. – Забелязах състраданието в очите й. – Не съм заслужила помощта ти.

Тя изцъка с език.

– Когато те видях за първи път, усетих лудостта, изпълваща вените ти. – Потърках издълбаната дума на китката ми, която щеше да ми напомня цял живот, че от предишното ми аз бяха останали само купчини руини. Наелин проследи с поглед действията ми и продължи: – Но, разбира се, дори най – свирепият звяр може да бъде обуздан. – Повдигна рамене. – Болка. Страх. Самота. Не е необходимо нищо друго, за да подчиниш което и да е същество. – Пристъпи напред и хвана ръката ми. – Живеем в деградирал свят. Емоциите, чувствата… всичко е прах от вечността и силният пречупва слабия просто за да му отнеме дъха. Опитомяването е равносилно на смърт за всеки, неспособен да понася окови върху своята душа. – Усмихна се. – Искаш да знаеш защо ти помогнах? – Кимнах. – Открих те да ридаеш в калта на около километър от дома ти. Шокът те беше завладял напълно. В очите ти нямаше блясък. Лудостта, която те поддържа жива, се бе изпарила и нещо в мен се пропука. – Поклати глава. –  Ужасих се от мисълта, че един звяр може да бъде умъртвен с такава лекота.

– Нямаше да се предам. – Остро отвърнах. – Не и преди да ги унищожа.

Бялата робиня пусна ръката ми и се отправи към вратата.

– Поспи. Тялото ти се нуждае от сън, за да се възстанови. – Бях готова да възразя, но Наелин добави: – Тук си в безопасност, Анабел.

Студени тръпки пробягаха по гръбнака ми. Искаше ми се да й повярвам. Да заблудя свитото си от страх сърце, че това бе истина, но не можах, защото дълбоко в себе си знаех, че се бях превърнала в плячка.

Ловът вече беше започнал и безопасността не съществуваше за мен.

***

Опрях острието в гърлото на мъжа пред мен и изсъсках:

– Как ме намери?

– Успокой се, любов. Не съм дошъл, за да те нараня.

– Отговори ми! – Почти изкрещях.

Дилън се притисна към ножа и капки кръв се стекоха по шията му. Белезите по скулите му трепнаха и крива усмивка се разтегли по тънките му устни. Кристално сините му очи се взираха в моите без колебание. Копелето ясно ми заявяваше, че не се страхуваше от мен.

– Никой не може да се скрие от докоснатата от Съдбата.

Изсумтях.

– Какво искаш?

– Сключихме сделка. – Дилън Уестфийлд се отдръпна назад. – Забрави ли?

Свалих оръжието и отидох до дървената врата, за да имам шанс за бягство, ако се наложеше.

– Не съм. – Кратко отговорих. Вдигнах ръкава на широката блуза, заета от бялата робиня, и му показах новата си придобивка. – Вече не съм Рейнолдс.

– Знам. – Прокуденият заинтригувано разглеждаше малката къща на Наелин, която по – рано бе отишла на среща с останалите робини. – Но въпреки това искам да ми се Отдадеш.

– Невъзможно е.

– Защо?

– Вече нямам права. Низвергнатите не могат да бъдат Отдавани като бели робини. Против закона е.

Мъжът отново се огледа.

– Съдейки по ситуацията, в която се намираме, не смятам, че законът представлява проблем. – Намигна ми.

– Ако ти се Отдам без одобрението на съда, това ще ме превърне в твоя уличница.

– Няма да се възползвам от теб по този начин, Анабел. – Усмихна се порочно. – Освен ако сама не пожелаеш.

От тази мисъл ми се догади.

– Всяко същество ще ме смята за курва. – Почти изплюх думите.

– Виж, любов, търпението ми се изчерпва. Не бива да пренебрегваш факта, че вече не можеш да се скриеш зад името на родителите си. Статутът ти е заличен. Съдът ще вземе главата ти при първия удобен момент, а бялата робиня, която е рискувала да те приюти, е напълно неспособна да те защити.

Разтърках слепоочието си. Толкова ме болеше главата, че не можех да разсъждавам трезво. Бях спала едва няколко часа, когато чух шума от отварянето на входната врата.

– Опасявам се, че нямаш избор.

– Защо искаш да ти се Отдам? Какво ще спечелиш, ако притежаваш робиня, която е Низвергната?

– Изпълних своята част от сделката ни. – Грубо ми напомни. – Сега е твой ред.

– Кристъл ми каза, че възнамеряваш да се превърнеш в Нощна сянка.

– И? – Отегчено попита. Очаквах да бъде поне малко изненадан.

– Не бих могла да живея в царството на Сенките.

 – Няма да се наложи. От теб се изисква единствено да ми се Отдадеш. – Приближи се и докосна с пръст бузата ми. – Нищо друго.

Повдигнах объркано вежди.

От устата на Дилън всичко звучеше толкова просто. Безобидно дори.

Можех ли да му се Отдам наистина? Щях ли да понеса още унижение? Или бе по – добре да сложа край на живота си?

Уестфийлд се отдръпна.

Никога нямаше да се омъжа отново. Щях да бъда принудена да изпълнявам заповедите му. Да се кланям на…

Вечният обет ще те преследва като сянка.

Думите на Кристъл отекнаха в съзнанието ми.

По дяволите.

– Не съм дошъл да те моля, Анабел. – Протегна едрата си длан. – Аз съм Прокуден и ще взема това, което е мое с или без твое разрешение.

***

 – Това е лудост, дъще на Рейнолдс.

– Спри да ме наричаш така! – Гневно казах. Прокарах треперещи пръсти по косата си и зарових лице в дланите си.

– Не можеш да му се довериш, Анабел. Той е Прокуден.

– А аз съм Низвергната! – Огорчено извиках. – Моята присъда е дори по – лоша.

– Молиш ме да те направя робиня.

– Това е желанието на Съдбата. – Спокойно отбеляза Дилън, който удобно се бе настанил на дивана.

– Не. – Наелин беше разстроена. – Волята на нашата създателка беше Анабел да стане една от нас, а не да се превръща в твоя уличница.

– Нямам друг избор.

– Защо? С какво те заплашва този негодник?

Затворих натежалите си клепачи и си припомних обещанието, което Дилън ми даде миг преди бялата робиня да се появи.

– Ще убия брат й. – Той завъртя театрално очи.

– Родителите й ще предпазят Дерек.

– Няма.

– Той е техен син.

– А аз тяхна дъщеря, но виж ме сега? – Седнах на стария фотьойл. – Безсмислено е да спорим. Вече взех решение.

– Съжалявам, Анабел, но няма да те обвържа с този убиец. Още от самото начало, когато майка ти пожела да бъдеш Отдадена на мъж, който е бил затворен в Зиик, идеята не ми хареса. А сега… искаш от мен да пренебрегна традициите и против волята на съда да изпълня церемонията.

– Ако ти не го направиш, просто ще принудя друга робиня.

Наелин отправи предизвикателен поглед на Дилън.

– Това е грешка.

– Целият ми живот е грешка, майко Наелин, но нямам друг избор освен да го живея.

– Последствията ще бъдат катастрофални.

– Какво толкова би могло да се случи? Погледни ме! Вече загубих всичко.

– Господи, Анабел, мисля, че не осъзнаваш в какво всъщност се забъркваш. Ще дадеш обет. Ще се наложи да изпълняваш желанията му…

– Достатъчно. – Прекъсна я Прокуденият. – Нямам намерение да продължавам да стоя тук и да слушам глупостите ви. – Бързо се изправи и грубо ме хвана за китката, причинявайки ми болка. – Тръгваме.

Не знаех какво да направя. Шокът продължаваше да замъглява здравия ми разум, докато Дилън ме теглеше към вратата.

– Добре. – Уестфийлд се ухили самодоволно, когато чу смирения глас на бялата робиня. – Ще изпълня церемонията.

– Кога започваме?

Потръпнах. Очите му бяха празни и всичко в него ми крещеше да бягам. Да не позволявам на този извратен мъж да се обвързва с мен завинаги.

– Довечера. Два часа преди полунощ. – Наелин постави ръце пред тялото си и пое дълбоко дъх. Долових ускорения ритъм на сърцето й. – Сега си върви.

– О, не мисля… – Бялата робиня го прекъсна.

– Имам нужда от време и спокойствие, за да се подготвя. Вярвам, че си запознат с ритуала, Дилън, така че ще те помоля да не ми пречиш, ако наистина желаеш да го изпълня.

Прокуденият изсумтя, но не каза нищо друго и просто си тръгна.

А аз останах загледана в отдалечаващата се сянка, която след броени часове щеше да ми стане съпруг.

Господи, какво се готвех да направя?

                          ***           

– По – красива си, когато косата ти е спусната. – Дълбокият, дрезгав глас ме стресна и шишенцето с парфюм се изплъзна от ръцете ми. Втренчих се объркано в огледалото и видях великолепния мъж, облегнал се небрежно на стената до прозореца.

Дъхът ми спря. Аромат на ветивер, примесен с лавандула и мускус, изпълни ноздрите ми и аз мигновено се опияних. Кой би предполагал, че смъртта можеше да ухае толкова сладко?

– Какво правиш тук?

– Не съм сигурен. – Принцът на мрака пристъпи напред и с неодобрение огледа закачената рокля на гардероба, която Наелин ми бе приготвила за церемонията. – Мисля, че отново ще те спасявам.

Засмях се.

– Да ме спасяваш? – Рязко се обърнах и неочаквано се озовахме лице в лице. Бяхме толкова близо един до друг, че в буреносните очи на Оливър видях игрив пламък, който заплашваше да ме погълне в себе си. Еротична усмивка се разтегли по съвършените му скули и накара стомахът ми да се преобърне. Проклех се наум, че му позволявах да ми въздейства по този начин и добавих: – От какво?

– От лапите на онзи негодник, Дилън Уестфийлд.

Как, по дяволите, беше разбрал?

– Върви си. – Остро казах.

– Знаеш ли, доста си неблагодарна за жена, която диша благодарение на мен. – Грей изглеждаше развеселен.

– Вече ти благодарих. – Сопнато отвърнах и пристъпих назад, за да се отдалеча от него.

– Значи тази вечер ще го направиш отново. – Намигна ми и кръвта ми кипна от арогантното поведение, което демонстрираше самодоволно.

– Как изобщо успя да влезеш в града на предателството?

– За очарователен мъж като мен това не е проблем. – За малко не се изкикотих като някоя гимназистка. Е, не можех да отрека, че той наистина приличаше на секси бог, облечен в черно, дошъл единствено да доставя наслада.

По дяволите, умът ми си правеше нелепи шеги с мен.

– Чух, че са те подредили така заради мен. – Принцът на мрака посочи китката ми.

– Това е…

– Не ме лъжи. Нямам много време за губене.

– Махай се! – Оливър повдигна озадачено едната си вежда, ухили се съблазнително и ме погледна така, сякаш виждаше през дрехите ми.

– Ще си тръгна, разбира се. Но нека първо ти кажа това, заради което съм дошъл? – Махна отегчено с ръка. – Тук съм, за да ти предложа изход от кашата, в която си се забъркала, скъпа. – Господи, дори гласът му ме възбуждаше. Какво ми ставаше? – Сбогувай се с прокуденото си приятелче и ела с мен, за да си отмъстиш на членовете на съда на Кимпарите.

– Не.

– Защо? – Изненадано попита. – Не искаш ли да ги накараш да съжаляват?

– Разбира се, че искам. – Бързо прошепнах. – Но ще го направя сама.

Грей изцъка.

–  Отдаването на Уестфийлд не би ти помогнало. – Каза го така, сякаш не бях наясно с това. – Ала Принц на мрака, който е достатъчно откачен да предизвика всеки, изпречил му се на пътя… – Облиза пухкавите си устни.

– А ти какво ще спечелиш? – Не биваше да се хващам в капана му.

– Нищо. – Изглеждаше толкова спокоен. – Ще се задоволя с ужасените изражения на онези глупаци, когато ги накараме да горят в собствения им дом.

– Убийството на…

– Знам, знам. Смърт. – Той повдигна рамене. – Но аз никога не бих им позволил да ни хванат.

– Не ти вярвам. – Имаше нещо в този проклет мъж. Нещо, което ме караше да забравя за сигурността, разума и всичко, което ме заобикаляше.

– Добре. – Отново се приближи. – Не е необходимо. – С всяка негова стъпка напред аз правех две назад, докато накрая не опрях гръб в стената. – Ела с мен и ти обещавам, че ще си отмъстиш. – Говореше тихо. Силните му ръце ме обградиха от двете страни и въздухът вече не ми достигаше. – Аз не желая да ми се Отдаваш, Анабел. – Почти измърка името ми. – Макар че съм сигурен, че ти ще ме умоляваш да го направиш. – Измъкна косата от кока ми и захапа месестата част на ухото ми. Сладка болка се разля из тялото ми и несъзнателно простенах. Припомних си онази нелепа нощ, в която пръстите му галеха кожата ми…

– Годините са ти малко, скъпа, а душата – толкова стара. – Мъжът ме погледна със своите неразгадаеми очи и едва забележимо се усмихна, събуждайки сетивата ми със златистия пламък в ирисите си. – Сърцето ти бие бавно, сякаш вече е готово да спре. Просто така. Уморено от сивия живот, който живее. – Прокара фините си пръсти по устните ми, а аз се вцепених, запленена от тембъра на грубия му глас. – Нима не мечтаеш да покориш света?

Поклатих глава.

Бях забравила да мечтая.

– Да усетиш лудостта на желанието, което е толкова силно, че чак разяжда костите ти? – Долових примамливия му дъх. – Не копнееш ли да бъдеш безразсъдна? Да забравиш за правилата? И може би дори да се оставиш да бъдеш привлечена от мрака?

– Привлечена от мрака? – Объркано повторих.

– Толкова млада, а вече – необратимо повредена. – Тихият му шепот бе пропит с тъга. Собственически повдигна брадичката ми и ме погълна в себе си. – Ще ти кажа нещо, скъпа. – Устните му бяха на милиметър от моите, а аз продължавах да бъда все така неподвижна. – Живееш в прагматичен свят, лишен от красотата на емоциите. Сливаш се с ежедневието и носиш гордо маската на деня, която всъщност е изваяна от тъга. – Беше толкова близо, че усетих пулсираща болка в слепоочието си.

– Мракът…

– Е несигурността. – Довърши вместо мен. – Защото понякога това е единственото нещо, което би могло да спаси умъртвеното ти от несъществуващи закони сърце. Позволи си да спреш да гониш вятъра. Откажи се от всичко, което те задушава.

Затворих очи и се подчиних на една илюзия.

– Загуби себе си, скъпа. И едва тогава ще си способна да събудиш душата си.

Минутите се нижеха като часове.

– Не мога. – Накъсано казах, когато започнах да разсъждам трезво.

– Аз и ти не сме толкова различни. – Показалецът му се движеше нежно по очертанията на ключицата ми и за пореден път притаих дъх. Разтапях се в обятията му като кубче лед, докато той запазваше пълен самоконтрол, играейки си с мен. – Позволи ми да ти помогна.

– Дилън Уестфийлд ще ме преследва. Сключихме сделка…

– Аз съм Принцът на мрака, Анабел. Един прокуден затворник не би ме затруднил.

Сърцето ми се сви.

– Добре. – Оливър се притисна към мен. – Добре, ще дойда с теб.

Грей не каза нищо. Вдигна ме на ръце, занесе ме до прозореца и скочи в мрака.

Знаех, че нищо от това не бе правилно, но изпитах някакво странно облекчение. Може би понякога просто се налагаше да живеем. Без да мислим много за последствията.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

6 Responses

  1. Qni7a says:

    Олее, много интересно. Браво.
    А колко глави плануваш да е книгата

    • M. Alexandrova says:

      Благодаря! 🙂 Може би ще бъдат около 25-30 глави + епилог.

  2. Мики says:

    Охххх, очаквам следващата глава с още по-голямо нетърпение. Много ми хареса. От началото на книгата ми се искаше да чета повече за тях двамата. 🙌🙌 А Оли.. направо съм влюбена в него. 😍😍😍

  3. Cynthia Ellington says:

    Много отдавна не бях оставала така впечатлена от някоя поредица. 🙂 Харесаха ми картините, които рисуваш с въображението си. Хареса ми начинът, по който поднасяш таланта си на своите читатели. Хареса ми и ненатрапчивият, но определено отличаващ се стил, който притежаваш. А най-хубавото от всичко е, че си красива, млада, безумно талантлива, и тепърва ще постигаш своите грандиозни върхове, ще надминаваш себе си и ще носиш много усмивки и разтърсващи емоции на хората, които те обичат! Поздравления, момиче, не само за очевидния ти талант да боравиш с думите, но и за силата на духа ти, за твърдостта на характера ти и за усилията, които влагаш, за да реализираш мечтите си! Щом нещо се прави с любов, то със сигурност ще преуспее, а ти цялата ir Обич! Аплодисменти и само напред! 🙂

    • M. Alexandrova says:

      Много, много благодаря за прекрасните думи! Накарахте ме да се усмихна широко! 🙂 Радвам се, че това, което правя ви харесва и че по този начин съм успяла да ви докосна с думите си. Подобни коментари определено ме стимулират да продължавам!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!