Деветнадесета глава

Деветнадесета глава

 

Уолърън

Проверих дебелите златни вериги, които обгръщаха китките и глезените ми. Солидни и невъзможни да бъдат счупени.  Крачех из стаята, а движенията ми по пода отекваха с всяка стъпка. Стаята беше напълно гола, нямаше дори и врата – само сиви мраморни стени, таван и под. Бях в клетка без решетки. Моят кошмар.

Взеха оръжията и хапчетата ми, бих се с тях за второто, а след това ме Телепортираха тук – това беше преди часове. Нямах никаква представа дали Бален и Дани бяха успели да избягат. Проблемът бе, че трябваше да се срещнем в Испания за трансформацията на Дани. Трансформация, която никога преди не е била извършвана.

Стените започнаха да се приближават към мен, когато усетих заформящия се гняв. Затворът беше мой враг. След годините, прекарани в плен на Люляк, всяка форма на задържане пробиваше хладната ми външност и разклащаше контрола ми. Губех го и фактът, че бях дяволски сигурен, че Идън бе замесен в това, не помагаше.

Без съмнение Призракът на Огъня е настоявал за възмездие срещу Бален още преди да се консултират с мен. Ако не беше предупреждението на Женевиев, Бален вече щеше да бъде поставен в Покой, а Даниел – мъртва.

Женевиев. Имаше нещо общо с това, което се случваше между Бален и Даниел. Знаех, че нещо не бе наред със странното й поведение по време на срещата на Дийкънри. Вълненията й, безпокойството, колебанията й да вземе решение за съдбата на Бален. А след това внезапната промяна…

Спрях да крача и рязко подскочих назад, когато мъгла от вода се образува наоколо и Женевиев се изправи пред мен в класическа дълга синя рокля с дълбоко деколте, обгръщаща извивките й като милувка.

– Приближи се до мен и умираш. – Казах, когато видях, че пристъпва напред.

Тя спря и сведе глава, а златната й коса падна като одеяло върху гърдите й.

– Не исках това. Намеренията ми бяха…

– Какви намерения? – Ласка и усещане за затопляне пропълзя по врата ми, когато Мастилото се събуди. Имах нужда от проклетите си хапчета.

– Почувствах го в момента, в който се срещнаха в онези… клетки. Тяхната връзка беше толкова силна. – Отстъпи крачка назад и очите й блеснаха в искрящо зелено. – И тогава твоят Белязан си тръгна без намерения да се връща. Но Даниел се измъчваше със спомена за него. Когато той се върна, трябваше да направя нещо.

– Ти си ги Обвързала. – Гласът ми затрепери от ярост. – Почти я уби с намесата си.

– Не исках да навредя. Не смятах, че наказанието му ще бъде толкова сурово. Спасих й живота.

– Тя е човек. – Изкрещях.

– Да. Но той я обича.

– Грешиш. Развали Обвързването.

– Не. – Брадичката й се вдигна нагоре, а раменете й се стегнаха. – Това е за добро.

Насочих се към нея и гневът ми взе контрол. Вдигнах ръце, за да я хвърля към безмилостната стена. Тя остана неподвижна и аз се досетих защо, когато златните вериги около китките и глезените ми се стегнаха и ме дръпнаха назад като изстрелян от прашка, и се блъснах в отсрещната стена. Опитах да помръдна, но веригите ме заключиха на място.

Изревах.

– Освободи ме!

– Веригите разбират, когато целиш да навредиш. Не мога да направя нищо. – Въздъхна. – Ако премахна Обвързването, Бален ще приеме своята съдба и ще бъде поставен в Покой, а след това – в изгнание.

– Тя ще умре, ако го заловят.

– Не. Сега ще се превърне в Белязана.

Това беше единственият вариант и Женевиев много добре го знаеше.

– Никога досега не е правено. Рискуваш живота й. За какво? Заради любов? Те дори не се познават. Това, което чувстват, е твоето Обвързване. – Тя бе по – хитра, отколкото очаквах. – Планирала си го. Когато наложихме присъдата върху Бален, знаеше, че Даниел ще умре заради стореното от теб. Ти изпрати Делара да ме предупреди. Нагласила си всичко, осъзнавайки, че няма да позволя смъртта на Даниел да се превърне в реалност.

– Да. Тя ще премине през трансформацията и те ще имат вечността за себе си.

– Вярваш ли в тези глупости, Женевиев? Любов, която може да издържи през вековете?

– Ти си го преживял…

– И ме унищожи. – Изкрещях. – Както ще направи и с Бален. Ще бъде слаб и ще забрави, че на първо място е Белязан.

– А ти искаш твоите Белязани да бъдат точно като теб. Сами и с нищо, което могат да загубят.

– Бален ни предаде, предаде сестра си, собствената си кръв, заради нея. – Веригите се освободиха и аз отпуснах ръцете си.

– Но ти се бориш за тях. Защо?

– Защото той е Белязан, а тя е приятелка на нашата Лечителка. Тук сме, за да защитаваме хората. Всеки един от тях.

Женевиев се вцепени.

– Трябва да вървя. Когато времето настъпи, ще дойда за теб. – Тя затвори очи, а след това се разтвори в завихрящата се вода и изчезна.

В рамките на секунди открих защо се бе изпарила толкова бързо.

– Какво си направил, Уолърън?

Гласът беше мек със сладко затишие, но аз знаех, че под този глас се криеше дух на властта. Богинята Азура не толерираше нищо друго освен следването на заповедите й. Бях я срещал два пъти в живота си – когато бях дете и след като избягах на Люляка.

Студ се просмука в стаята, като че ли се намирах във фризер. Нотка на лавандула и роза се носеше към мен и след това прие човешка форма.

Останах мълчалив. Тя знаеше какво бях сторил. Другите Призраци й бяха разказали всичко в детайли.

Дългата й коса, стигаща до пода, бе сресана на път, като едната половина беше небесносиня, а другата – бяла. Това бе рязък контраст и тя добре го знаеше. Винаги е обичала да бъде уникална.

– Не го постави в Покой. Защо? – Чертите й все още бяха безизразни, гласът – мек и тих, но в очите й прочетох гнева. Цветът им постоянно се променяше и никога не оставаше същият за повече от няколко секунди.

Тялото ми реагираше, разтреперих се и започнах да се потя въпреки несъществуващата температура. Стисках и отпусках юмруците си. Контрол. Ако сега го загубех, тя щеше да ме окове в тази стая завинаги.

– Човек щеше да умре, ако Бален бе поставен в Покой. Те са Обвързани. – Заявих.

– Защо не го спомена пред Дийкънри?

– Тогава не знаех. – Гневът забиваше ноктите си във вътрешностите ми, искаше да се освободи, нетърпелив да вкуси кръв и да разкъса всичко, което можеше да го задоволи. Татуировката на врата ми започваше да изпъква през кожата и скоро щях да загубя контрол. Имах нужда от лекарствата си или да изляза от тази стая. Скоро.

Веригите на китките ми се стегнаха и аз си поех дълбоко дъх. Това, че бях хванат в капан в една стая от жена, не помагаше на гнева ми. Влошаваше го.

– Кой ги е Обвързал?

Поколебах се. Азура не знаеше, че Призрак бе отговорен? Интересно. Е, аз нямах намерение да я информирам за вмешателството на Женевиев, когато можех да изискам от Призрака на водата да ме изкара оттук, по дяволите.

– Не повтарям. – Каза тя.

– А аз не съм длъжен винаги да ти отговарям. – Бях нетърпелив за сурово отмъщение. Познавах болката, бях живял с нея и тя се бе превърнала в успокояваща емоция. Никога не се бях страхувал от нея, не и както от яростта, която кръжеше по повърхността ми, готова да бъде освободена. Болката беше моят контрол. Необходима ми бе повече от всичко друго.

Азура се засмя, отметнатата й глава назад и широката усмивка смекчаваха екзотичната й уста.

– Дързък си. И именно това харесвам в теб. Точно като майка ти. Осъзнаваш ли, че ти си единственият, който някога ми е говорил така? Освежаващ и… глупав. Нека бъде по твоя начин. Ще останеш в царството, докато Бален не се изправи пред правосъдието. – Усмивката й изчезна. – Ще бъдеш свободен да се разхождаш между нас в знак на уважение. Но въпреки това, златните вериги ще останат. И може би ще се нуждаеш от това. – Тя ми хвърли дозатора с патешка глава. – Запозната съм с гнева ти, Уолърън, както и с твоето Мастило. Запази самообладание, докато живееш сред нас, или ще прекараш остатъка от дните си тук, в тази стая. А аз знам, че това е последното място, на което би искал да бъдеш.

Преди да се изпари, тя се понесе във въздуха и се взря в мен.

– Надявам се заради твоята сигурност този въпрос да бъде решен. Бих била неудовлетворена, ако те сполети съдбата на майка ти.

– Сякаш има значение за мен. – Смъртта щеше да сложи край на мъчението ми, да спре яростта и непрестанното желание да изпитвам болка.

Но никога нямаше да я оставя. Никога нямаше да бъда в състояние да си тръгна от една жена.

Азура наклони глава и в продължение на няколко секунди очите й блестяха в светло златно.

– Харесвам те, Уолърън. Но запомни, че без мен, ти и твоите Белязани ще престанете да съществувате.

– А без нас, ти не би имала някой, който да се бие за теб.

– Туше. – Каза, усмихвайки се. – Много добре, тогава е в наш интерес да продължим да работим заедно.

Фигурата й започна да се разтваря в частици от ярко оцветени точици, след което изчезна, взимайки със себе си студенината.

Стената пред мен изчезна в нищото и изведнъж се озовах в стаята на Дийкънри. Мамка му, Призраците имаха повече сила, отколкото знаеха какво да правят с нея. Излязох от стаята, тръгнах по коридора и стигнах градина с дузини червени и бели рози. Не обърнах внимание на цветята и тръгнах по пътеката. Нямах никаква представа накъде се бях запътил, стига да бе различно място от онази сива стая.

Дъхът ми спря и тялото ми замръзна. Ароматът й се блъсна в мен като тухлена стена. Никога нямаше да го забравя. Никога не бих могъл. Дори и с всичките си способности не можех да изтрия един аромат, който ме бе разкъсвал прекалено много пъти, за да ги броя.

Но беше невъзможно, защото не би могла да бъде в царството.

И все пак чух стъпките й.

Дишането й.

Тя беше тук. Зад мен.

И аз се обърнах.

Делара

Нямаше къде да избягам. Вече ме бе усетил зад себе си. Господи, това беше най – лошият сценарий. Никога не бях възнамерявала да разбира, че се намирах тук. Това бе моето убежище далеч от него, далеч от постоянното изтезаване от спомените, нахлуващи в съзнанието ми. Може би този път нямаше да боли толкова.

– Какво, по дяволите, правиш тук, Делара? – Гласът му бе зловещ, нисък и дрезгав. Познавах този глас и това ме караше да искам да избягам, мускулите на краката ми тръпнеха да се отправят по познатия път. Но не защото се страхувах от него, а защото връщаше спомените за това, което ми беше казал в деня, когато ме разкъса на парчета и си тръгна.

Ръцете му се свиха в юмруци от двете страни.

– Отговори ми! – Изкрещя Уолърън.

Подскочих. Не бе типично за него да крещи. Винаги е бил под контрол, уравновесен и стабилен, но днес беше различно. Очите ми се насочиха към юмруците му, а когато отново се спряха върху него, видях трептенето на… безпокойство. Това бе невъзможно. Уолърън беше твърд като скала. Но в мига, в който тръгна към мен, забелязах, че ръцете му се отпуснаха. Три стъпки, две стъпки, една стъпка. Въздухът напусна дробовете ми, когато ароматът му ме лъхна.

Гласът му омекна.

– Делара, отговори ми.

Облизах пресъхналите си устни и изправих гърба си, за да посрещна мъжа, който беше унищожил сърцето ми. Но сега бях по – силна. Бях го поправила.

Преди да успея да му отговоря, топка от огън се появи и Идън проблесна в човешка форма до мен.

Мамка му.

Ръката му се обви около кръста ми и ме придърпа към себе си. Два пъти мамка му.

Това беше първият път, когато някога виждах Уолърън изненадан, но реакцията му беше бърза. Веждите му се повдигнаха и синьото в очите му премина в светло, а след това отново потъмня. Смаяният му поглед изчезна, заменен от познатата решителност на мъж, притежаващ власт и контрол.

– Идън. – Уолърън сведе глава в знак на уважение и Идън, изненадващо, отвърна на жеста му.

С бегла усмивка Идън каза:

– Значи разкри нашата малка тайна. – Той сви рамене, сякаш не му пукаше, че някой знаеше, че живеех в царството.

– Тя е Белязана, Идън. – Напомни му Уолърън.

Изсумтях.

– Мога да ходя, където искам.

Уолърън се поколеба и очите му потънаха в моите като кинжал.

– Да. Но не и тук.

– Тя принадлежи на мен сега. – Заяви Идън.

Уау. Какво, по дяволите? Измъкнах се от прегръдката му.

– Не принадлежа на никого. – Идън трябваше да го знае добре. Белязаните и Призраците бяха властни, но това не означаваше, че щях да позволя да бъда третирана като собственост на някого.

Идън не свали очи от Уолърън, когато отговори:

– Права си.

Сложих ръката си на лакътя на Идън.

– Може ли да ни дадеш минута?

Идън се поколеба и аз знаех, че обмисляше отказа си, тъй като видях отвращението на лицето му. Но кимна отсечено и изчезна по същия начин, по който се беше появил.

– Не можеш да останеш тук. – Каза Уолърън в мига, в който Идън се изпари.

– Аз…

– Не, по дяволите.

Размърдах се неспокойно, когато погледът му обходи тялото ми, а след това срещна очите ми. Видях болка. Неговата болка. Беше там, в хладния блясък на ирисите му и аз трябваше да отстъпя назад, за да не се хвърля в прегръдките му. В ръцете му, които бяха отказали да ме държат, да вярват в това, което имахме.

– Ти си Преследвач. – Каза Уолърън. – Ти принадлежиш… – Поколеба се и направи жест, който никога не бях виждала преди. Прокара ръка по обръснатата си глава. Беше разочарован. Уравновесеността и студената резервираност го бяха напуснали. – На нас.

Не каза на мен. Не каза, че принадлежа на обятията му или на леглото му, или до неговата страна. Беше на нас, на Белязаните. Казваше все същите глупости. Вирнах брадичката си. Бе свършено. Щях да приключа с всичко това сега заради себе си, заради сърцето си, заради здравия си разум.

– Изтръгна сърцето ми за последен път, Так. – Той трепна. – Взе любовта ми и я захвърли като боклук. Заслужавам нещо по – добро. – Поколебах се за миг, за да опитам да овладея дишането си. – Взимам си сърцето обратно.

– Делара, аз… – За пръв път в живота си Уолърън се затрудняваше да говори. – Не мога. – А след това каза дума, която никога досега не бях чувала от неговата уста. – Моля те, опитай да разбереш.

Една дума нямаше да оправи нещата.

– Господи, да разбера? Твърде късно е. Не ми остана нищо. За разлика от теб, аз вярвам в любовта. – Повиших гласа си. – Любов, Уолърън. Нещо, което ти никога не си познавал. Или не си искал да опознаеш.

– Делара… – Затвори очите си за няколко секунди. – Нуждая се…

– Нуждаеш се. Ти се нуждаеш. Винаги става въпрос за това, от което ти имаш нужда. Остави ме, по дяволите, сама. – Обърнах се и за първи път се почувствах освободена от болката, която ме държеше в плен на мрежата на Уолърън.

Отдалечих се и надеждата, че ще ме повика, се бе изпарила. Тази част от сърцето ми изчезна. Беше закъснял. Не исках нито него, нито студенината му, изчисляваща начините, по които тъмната му страна да го държи далеч от всички. Казвах му сбогом. Сбогом завинаги.

Но този път, той ме извика:

– Делара. – Каза Уолърън с режещ глас. – По дяволите, спри. – Тонът му беше непознат, завладяващ.

Но аз продължих да вървя. Бяха просто думи. Нищо, което той щеше да каже, не можеше да ме накара да се върна към страданията, които бях преживяла. Доверието ми в него бе потънало  в забрава и разпръснато из Земята.

 Когато свих зад ъгъла, губейки му се от погледа, почувствах полъха на вятъра, преминал през тялото ми. Миризмата му се носеше в бриза, заобикаляйки ме. Мамка му. Знаех, че го беше направил. Може би с надеждата, че ще спра. Надявайки се, че думите, които бе казал години по – късно, щяха да ме накарат да се поколебая. Не успяха.

Спрях, когато се материализира пред мен. Почувствах Идън в съзнанието си, предлагащ ми сила, докато все още стои на разстояние. Тези двама мъже бяха пълни противоположности – огън и лед и със сигурност не биваше да се смесват.

Уолърън сграбчи ръката ми.

– Ще опитам. – Каза. Пръстите му се свиха около моите и усетих, че се опитваше да ме привлече към себе си. Не помръднах.

– Казваш го, за да не бъда с Идън. – Отстъпих назад от него.

Мигновен проблясък от паника премина през лицето му, защото бях права.

Засмях се.

– Освен това, как би могъл да опиташ, когато не можеш да говориш с никого за това, което тя ти причини? На какво си бил подложен през всичките тези години. Ще опиташ? Ще опиташ какво? Да обичаш? – Изсумтях. – Ти вече не знаеш как да обичаш.

– Не го прави.

– Слуша ли ме изобщо? Казах ти, че изтръгна сърцето ми. Не знаеш какво е усещането. Безчувствен си. Поддържаш себе си безчувствен с тези проклети хапчета. Не си способен да чувстваш отново или да спреш да се криеш зад лекарствата. – Скръстих ръцете си. – Всичките тези пъти си бил прав. Не можеш да обичаш, защото вече не вярваш в любовта. Тя унищожи тази част в теб и аз се уморих да се опитвам да я върна. – Отстъпих назад, когато посегна към мен. – Не.

Болката, която видях в очите му, изчезна и познатата студена решителност на Уолърън се завърна като стоманен щит на лицето му.

– Талда се нуждае от теб.

– И аз ще бъда до тях, когато ме повикат. – Отдалечих се. Болката все още бе истинска, въпреки че се опитах да я отрека.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

10 Responses

  1. Мила says:

    Силна и безнадеждна любов, става ти мъчно за тези двамата… Дано по-нататък в книгата да успеят да се разберат! Много благодаря за радостта, която ни доставяш!

    • M. Alexandrova says:

      И аз благодаря, че редовно изразяваш мнението си! Именно заради читатели като теб за мен е удоволствие да превеждам книгата. 🙂
      Връзката им определено е сложна. Уолърън е доста увреден от своето минало. Ще бъде интересно да се проследи дали любовта на Делара ще успее да преодолее преградите, които той сам издига около сърцето си. Историята им продължава да се развива в третата книга от поредицата.
      Много се радвам, че съм успяла да те усмихна. 🙂

  2. Мила says:

    Сигурна съм,че Делара =е се пребори за любовта му. Безкрайно ти благодаря,че възнамеряваш да преведеш и другите книги от поредицата! Много харесвам този жанр – фентази,който устремно навлезе в литературата/книгописането през последните години и сякаш запълни една липсваща ниша. Отново – благодаря!

    • M. Alexandrova says:

      На мен фентъзито също ми е любимият жанр. 🙂
      И аз благодаря, че оценяваш труда ми. Разбира се, дейността на сайта, която включва и преводите на различни книги, ще продължава, докато виждам, че има интерес и читатели. 🙂 Също така мога да обещая, че при преводите на другите книги, няма да се получава това затишие от публикуване на глави, защото след първия ми опит със “Стиджиън”, придобих ясна представа как да го предотвратя. 🙂

  3. Мила says:

    С пожелания за много успешни преводи! Благодаря!

  4. Маруся says:

    Благодаря за труда, който помагаш по превода! Благодаря и за развитието на твоята история! Скоро започнах да ги следя, но вече съм пристрастена. Продължавай така!

    • M. Alexandrova says:

      И аз благодаря, че го оценяваш! Старая се преводът да бъде възможно най-добър за човек, който не се занимава професионално с това. 🙂 Тези дни ще пусна двайста глава от “Стиджиън”, а след това и девета от моя роман. 🙂
      Скоро ще имам малко повече свободно време, така че ще се постарая максимално да наваксам с преводите, защото смятам да започна и други проекти, свързани отново с книги, които не са достъпни на българския пазар. 🙂

  5. Мартинка says:

    Йее, нямам търпение ии за двете. Кога ще бъде публикувана 20 глава?

    • M. Alexandrova says:

      Събота-понеделник 🙂 Необходими са последни корекции, които ще направя при първа възможност, като едновременно с това вече започнах да работя върху превода на 21. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!