Деветнадесета глава

Деветнадесета глава
Забравена и изоставена клетва

– Няма ли да я попиташ къде е била?

– Не. – Облегнах се назад в стола, прехвърлих единия си крак върху другия и разсеяно се заиграх с пръстена на късмета. – Сигурен съм, че един от двама ви ще ми каже сам.

Бренън се подсмихна, доказвайки, че бях прав и се обърна с гръб към мен. Проследих погледа му и забелязах, че се наслаждаваше на красотата на града на духове и разруха, загърнат в снежнобяло палто. Розовото езеро изглеждаше по – тъмно, сиво-виолетово, на фона на пухкавия сняг и кобалтово синьото небе, което сякаш художник бе напръскал в пристъп на ярост с четка, оцветена в златисто, за да създаде звезди, отричащи отсъствието на светлината. Поутихналият вятър нежно целуваше голите корони на дърветата, докато Кървавата луна хвърляше меки сенки върху къщите наоколо.

Идилия.

– Винаги съм се възхищавал на „Тенебрис“. – Гласът му секна и чертите на лицето му се изопнаха. – Повечето същества дори не осъзнават великолепието му. Странят от натежалата във въздуха меланхолия, породена от забързаното ежедневие, за да не се озоват неподготвени лице в лице с мрака си. – Нарисува с пръст белезите на Съдбата върху парапета на верандата. Струваше ми се, че се страхуваше да започне разговора, който бе отлагал толкова много време. – Защо се прибра? Смятах, че тази вечер искаш да останеш насаме с мислите си, далеч от нашия свят.

– И аз, но осъзнах, че това е единственото място, където мога да бъда, без да се налага да се преструвам, че всичко е наред.

Бродникът ми хвърли преценяващ поглед.

– А трябва ли да се притеснявам, че носиш повече бижута от Анабел и Ариа, взети заедно? – Посочи пръстена с черен опал под формата на лунен сърп и джобния часовник, висящ на врата ми. Изкиска се. – Къде го намери?

Несигурна усмивка се разтегли върху устните ми.

– Вивиан ми го даде преди да влезем в онази гробница. Принадлежал е на дядо ми.

Поклати глава.

– Винаги е принадлежал само на теб. Ние просто пазим спомените от миналите ти животи, докато не си ги поискаш обратно.

Отворих капачето и погалих надписа.

– И предполагам аз съм Господарят на времето?

– Някога беше.

Засмях се.

– По – нелепо е дори от Принц на мрака.

– Напротив, секси е.

– Какво означава?

– Че умееш да пътуваш във времето.

– С помощта на часовник?

– Да.

– Как?

– Нямам представа.

Бренън махна с ръка в знак да се откажа от темата.

Извадих плика, адресиран до Анабел, който бях видял на масата.

– Знаеше ли, че тя ще умре?

– Само предполагах. – Духна символите и снежинките се разпръснаха. – Това прощалното й писмо ли е?

– Нещо такова.

Наблюдаваше ме угрижено.

– Говори с мен, Оливър.

– Омръзна ми да говоря. – Разтърках скалпа си.

– Тогава ме изслушай. – Вдигнах очи и потръпнах от решителността му. – Трябва да ми повярваш, че аз наистина съм твоят Духовен водач. Живял съм и преди, и след теб. Разбирам какво преживяваш.

Замълчах.

– Не те излъгах, когато ти казах, че искам да ти помогна. Дадох обет, че ще те преведа през този живот. Че ще те напътствам в моментите, в които ти не си способен да се справиш.

– Колко живота съм живял?

Тялото му се напрегна.

– Какво?

– Чу ме.

Въздъхна.

– Това ти е третият. Опитах се да те открия във втория, но ти вече беше мъртъв. Когато разбрах, че съм закъснял, бях наясно, че се налага да направя и невъзможното, за да не те изгубя и в настоящото ти съществуване.

– Как?

– Всеки от нас има Духовен водач, но не всеки се среща с него. Ние сме делима част от душите на съществата и обикновено живеем в друго измерение. Създадени сме от Съдбата, за да ви наставляваме и помагаме да усвоите уроците на живота, докато ние учим своите.

– Но сега си Бродник?

Кимна.

– Това беше единственият начин, чрез който можех да те намеря.

– Звучи налудничаво.

– Малко. – Седна на стола до мен.

– Защо просто не ми каза в началото? Щеше да улесниш и двама ни.

– Защото не желаех да се провалям.

– Да се проваляш?

– Законите ни не позволяват да разкриваме истината освен ако по друг начин не бихме могли да ви спасим.

– Ще те накаже ли, защото си се провалил? – Почти изплюх последната дума.

– Вероятно.

– Как?

– Като ми отнеме правото да бъда Духовен водач.

Стомахът ми се сви от мисълта, че Бренън би могъл да ме изостави.

– Съдбата?

– Да.

– Тя ли те превърна в Реземблин?

– Не, аз бях този, който беше и ти.

– Но предполагам няма да ми разкриеш какво означава това?

– Скоро сам ще разбереш.

Известно време мълчахме.

– Обзалагам се, че съм бил някоя световноизвестна рок звезда със забележителен талант, за която мацките са си умирали.

Потупа ме по рамото и избухнахме в смях.

– Е, притежаваш ли някакви магически способности?

– В известна степен съм овладял защитната магия. Тя е различна от тази на вещиците. Не е обвързана със заклинания. Чиста е. – Повдигна рамене. – Може би дори не е правилно да се нарича магия. Произхожда от най – съкровените ни желания и защитава онези, които обичаме, когато се страхуваме, че могат да бъдат ранени. Прилича доста на вярата и молитвите на смъртните с единствената разлика, че ние не се отказваме от нея само защото в даден миг не се е отзовала на вика ни. Също така, преди да дойда в твоя свят и да приема физическата форма на Реземблин, а след това – на Бродник, можех да влизам в сънищата. Понякога разсейвах съзнанието от миналото, а друг път умишлено го тласках към него.

Повдигнах вежди.

– Това ли е? Никакви смразяващи кръвта проклятия и бойни умения, покосяващи Тринадесетте само със замах?

Бренън ме наруга.

– Духовните водачи са сенки. Но не Нощни. Най – обикновени безформени, черни сенки, вмъкващи се безшумно в умовете на съществата. Прескачаме от едно измерение в друго, като се задържаме толкова, колкото ни е необходимо, за да изпълним дълга си. Рядко избираме да заменим неуловимия си облик с такъв от плът и кръв.

– Болеше ли? Трансформацията?

– Не знам. Не си я спомням. Едва на седемнадесет години получих прозрение за истинската си същност.

– Талинда ли ти помогна да влезеш в царството на Тиара?

– Да.

– Какво ще стане с теб, когато събера парчетата?

– Не съм сигурен. Доскоро смятах, че или ще остана завинаги тук, или Съдбата ще получи възможност да ме освободи, ако Джоазът в теб победи и границите между световете се разрушат.

– Какво се промени?

– Когато се заклещих между световете, изгубих връзката си със създателката. Осъзнах, че останах сам и че вече не принадлежах към Духовните водачи.

Размърдах се неспокойно в стола.

– Изглежда май и двамата сме ужасно прецакани, а?

Двойникът ми намигна.

– Нека да го наречем така.

Прочистих гърлото си и зададох въпроса, терзаещ ме от мига, в който бях научил, че Бренън не беше точно този, за когото се представяше.

– Парчето на Реземблините… Ще ми го дадеш ли?

– Не, но ще ти кажа къде е – в руините на града на любовта и истината.

Развеселих се.

– Ще трябва ли да се бия с освирепели Неживи и полудели членове на съда?

– Ще разберем. – Бродникът се изправи, а аз го изгледах скептично.

– Какво имаш предвид под това, че ще разберем? – Понижих глас. – Не знаеш ли?

– Помолих вещицата да изтрие спомените ми за деня, в който скрих парчето на Реземблините. – Повдигна нехаещо рамене. – Досещаш се. За всеки случай.

– Ти си луд.

– Така е, Принце. Иначе никога не бих оцелял.

– Кога тръгваме?

– Търпение.

– Не…

– Добре, добре. – Завъртя отегчено очи. – Дай ми два дни.

– За какво?

– Да огледам града на любовта и истината. Може би ще успея да ти спестя едно – две главоболия.

– Ами ако не е там? Ако някой го е открил преди нас?

– Едва ли.

– Имайки предвид, че ние отмъкнахме парчето на Кимпарите под носа им, не бих се изненадал да сме изпуснали шанса си.

Постави ръце на хълбоците си.

– Винаги мислиш за най – лошото.

– Обичам да бъда подготвен.

– Глупости! – Изсумтя. – Обичаш да драматизираш.

Направих неприличен жест и му се изплезих в отговор.

– Сега си почини.

– Не съм изморен. – Намръщи се.

– Ала си ужасно мръсен. Вземи си душ поне.

Хвърлих бърз поглед на разкъсаните си дрехи, покрити с кръв.

– Обещавам.

Бродникът ми се поклони театрално.

– Не можеш ли да останеш? – Неумело скритата молба в думите ми озадачи дори мен. – Аз… разсейваш ме от омразата и яростта.

Усмихна се приятелски.

– Кралицата ти се нуждае от услугите ми.

– Върви тогава. – Печално отвърнах.

Образът на Бренън започна да се разпада.

– Оли?

– Да?

– Понеже каза, че обичаш да бъдеш подготвен… – Игрив пламък проблесна в ирисите му. – Ще те предупредя, че вероятно с Анабел ще си имате няколко върколака за компания.

– Върколаци?

– Мхм. – Отвори уста и облиза зъбите си. – От онези гневните, готови да издерат лицето ти до смърт.

– И защо?

– Питай гаджето си. – Наклони глава на една страна. – Или по – точно: гаджетата си. Двете с Ариа доста се позабавляваха през следобеда, докато теб те нямаше.

– Бренън! – Заплашително размахах пръст, ала той просто се ухили.

– Приятна вечер, Принце мой. Постарай се и този път да не умреш.

Опитах се да го хвана, но посегнах твърде късно. Тялото му се изплъзна между пръстите ми като вятър.

– Проклето копеле! – Ударих с юмрук парапета на терасата и сподавих вика си от пронизващата болка в кокалчетата.

Отворих вратата и влязох в хола. Свалих дрехите си, отидох в банята и напълних ваната с гореща вода и пяна. Отмих кръвта и праха и се подсуших. Пъхнах се под меката завивка и шумно се обърнах на другата страна. Кимпарът в леглото ми спеше спокойно и дълбоко.
Затворих очи и се оставих да бъда погълнат от съня.

Анабел можеше да се обзаложи, че щеше да се оправя сама с каквато и каша да бе забъркала през деня.

***

Усетих нежния допир на ръцете й върху кожата ми. Тънките й пръсти мързеливо рисуваха кръгове върху гърдите ми. Дланите й оставяха парещи следи. Сладкият й аромат изпълни ноздрите ми, когато меката й коса докосна ключицата ми. Тялото й се настани върху моето, обгръщайки таза ми с бедра. Наведе се и еротично засмука плътта под брадичката. Членът ми бавно започна да се втвърдява при усещането за дантеленото й бельо, за което можех да се закълна, че не носеше, когато си легна. Устните й проследиха очертанията на коремните ми мускули, а дългите й нокти се заиграха с ръба на боксерките ми. Премести устата си върху моята и плъзна езика си между устните ми.

– До кога възнамеряваш да се преструваш на заспал, Принце? – Пресипналият й от възбуда глас ме накара да отворя въодушевено очи. Измърках одобрително при впечатляващата гледка на полуголото й тяло. Стиснах здраво дупето й и за по – малко от миг размених позициите ни.

Анабел дишаше тежко, а погледът й бе изпълнен с копнеж и глад. Глад да ме усети в себе си. Вдигнах ръцете й над главата и грубо дръпнах бежовия й сутиен на черни ивици надолу, разкривайки натежалите й зърна.

– Забелязал бях, че след като се напиеш, ставаш по – дръзка. – Дъхът ми погали ухото й и тя простена в очакване да я докосна. – Внимавай да не реша от утре вместо кафе да ти сервирам водка на закуска, скъпа.

Анабел изръмжа и се опита да се измъкне от хватката ми. Усмихнах се при мисълта, че се срамуваше от снощи.

Наместих пениса си между краката й и тя мигновено застина. В ирисите й отново проблесна желание и аз потръпнах в отговор. Подпрях се на ръцете си и повдигнах тялото си от нейното. Анабел изсъска неодобрително, но аз не й обърнах внимание.

Прокарах пръст по устните й и тя го засмука, наслаждавайки се на реакцията ми. Разтвори бедрата си, за да усетя топлината й и ги обви около моите. Изви гръб и обхвана с ръка члена ми през бельото. Стисна го в основата, плъзна внимателно длан по дължината му и изпусна дъха си.

– Ммм – Зъбите й се впиха в плътта на рамото ми и сладка болка се разля из сетивата ми. Отдръпна се бавно, позволявайки ми да се изгубя в сластния й поглед. – Мисля, че се пристрастявам към теб.

Отместих бикините й настрани и я погалих. Подразних я с върха на пръстите си, но не проникнах в нея. Анабел изстена и заби нокти в гърба ми. Беше влажна, готова да ме поеме.

– Оливър… – Целунах я страстно, за да заглуша думите й. Завъртях езика си около нейния и засмуках долната й устна. Ако можех, щях да я изпия. Толкова сладък беше вкусът й. Притиснах гърдите й една към друга и грубо ги разтърках. Възбудата ми нарастваше. Гърлените й стенания и влудяващото й желание ми действаха като афродизиак.

Обхвана члена ми, затвори клепачи и аз потреперих. Отметнах глава назад, насладих се за кратко на зашеметяващото усещане и рязко се изправих. Анабел ме погледна със зачервени бузи и премрежени очи.

– Какво, по дяволите?

– Просто малко припомняне кой всъщност определя правилата, скъпа. – Кимпарът изсумтя, докато отивах да си налея чаша вода. Членът ми продължаваше да трепти заради парещия копнеж да се освободи. Чух прошумоляването на дантелата, обгръщаща страхотния й бюст и улових ускорения ритъм на сърцето й. Ядно стана от леглото и с тежки стъпки се отправи към банята.

– Изглежда ще трябва да се оправя сама.

Вдигнах развеселено рамене.

– Заповядай. – Отпих от чашата. – Аз ще бъда тук и ще се наслаждавам.

Рейнолдс изсумтя, а аз се усмихнах доволно.

Следващият път, когато й хрумнеше да ми отказва, със сигурност щеше първо да помисли за решението си, спомняйки си за тази сутрин.

Тихо почукване се разнесе откъм вратата. Бързо наместих пакета си и отидох да отворя.

– Господарю. – Ариа небрежно се бе подпряла на рамката, облечена в дълго тигрово палто, черни кожени дрехи и велурени ботуши до колената на токчета. Приличаше на забележителна филмова звезда от Холивуд и сякаш притежаваше талант да се появява в най – неподходящия момент. – Писмата до Тринадесетте са готови.

Кимнах и се отместих от прага.

– Влез.

Барлоу се настани на един от столовете до масата, запазвайки безизразното си изражение. Облякох захабена тениска и анцунг и взех един от грижливо опакованите пликове. Деликатно го разгърнах, за да прочета съдържанието.

– Убедена ли си, че си спазила всички правила за написването им? – Почеркът й бе елегантен и красив. Емоцията, струяща от редовете – сдържана. Никакви заплахи и груби думи.

Молба. Чиста и прецизна.

– Да, необходим е единствено подписът ти.

Взех кинжала от якето, закачено на стената и седнах до Ариа, чиито нерви очевидно бяха опънати до краен предел. Прободох показалеца и мълчаливо изписах инициалите си с кръвта.

– Днес ще занесеш писмата лично на всеки един от Тринадесетте и ще им предадеш, че по обяд ще ги очаквам в Убежището за извънредна среща.

Изненада пробяга по скулите й.

– Ариа, трябва да бъдеш подготвена за отказа на Тринадесетте.

– Не се притеснявай, Оливър. Вече ме предупреди, че очакванията ми не бива да са големи. Оценявам помощта ти и знам, че като отправяш тази молба, губиш правото си на друга подобна.

Кръстоса крака.

– Къде е малката Рейнолдс?

– Търсиш си компания за чашка ли? – Повдигнах вежда.

Жената тихо се засмя.

– Разказала ти е.

– Не, просто предположих. – Присви подозрително очи. Бръкна във вътрешната част на палтото си и извади златна монета с интересен релеф. – Откъде я взе?

– От Анабел. Откраднах я миналата вечер, докато лежеше в полусъзнание на пода в кухнята ми.

– Защо?

– Случайно попаднах на Кимпара ти в магазина на Маджикай. – Не се изненадах, тъй като Вивиан споменаваше онзи мошеник в писмото си. – Докато се опитваше да продаде монетата, аз дочух Дилиджитис да казва, че е омагьосана да извиква Нощна сянка.

Разгледах монетата.

– И каква работа имаш ти с която и да било Нощна сянка?

Изражението й стана сериозно.

– Дерек е роден в огън от ярост и мъст.

Неотдавна Бренън ми бе разказал за децата, заченати заради грешни подбуди.

– Майка ти…

– Да. – Остро ме прекъсна.

– На кого трябва да отмъсти?

Поколеба се за момент.

– На Рейнолдс. – Светът се завъртя. Стиснах юмруци и кокалчетата на пръстите ми побеляха. – Обречен е да ги убие до един, а след това – да умре.

– Но… Родените в огън от ярост и мъст не могат да бъдат спрени. Съдбата им не се дължи на мимолетно проклятие или… – Ариа се приведе напред. – Вече си наясно.

– Забавям процеса му чрез магия, ала с всеки изминал час действието й отслабва.

– И реши, че е добра идея да се обърнеш за помощ към Нощна сянка? Ти да не би да си загуби ума, Ариа?

Изправих се и под въздействието на лудостта обърнах масата. Писмата за Тринадесетте се разхвърчаха навсякъде.

– Не преигравай, Господарю. – Докато конникът събираше молбите от пода, гневно добави: – Проклетата монета дори не действа. Опитах какво ли не. Нищо!

Разтърках слепоочието си.

– Мамка му!

– За какво е цялата врява?

Наведох се и вдигнах монетата.

– Защо не попиташ новата си приятелка?

Ариа изцъка.

– Нищо не се е случило, Оливър.

– Това монетата на Владетеля на Царството на сенките ли е? – Несигурно прошепна Анабел с разширени зеници.

– Да. – Грубо отвърнах. – Ариа си е въобразила, че благодарение на нея ще се върне назад във времето и ще промени обстоятелствата, при които се е родил брат ви!

Пое си дъх.

– Възможно ли е?

– Разбира се, че не, Анабел. – Приближих се и хванах китката й, за да й покажа черния белег около пръста й. – Забрави ли последната ни среща със сенките? Отдаването ти? Тези същества създават само проблеми!

Кимпарът игнорира въпросите ми и взе монетата.

– Можеше просто да ми кажеш. Щеше да избегнеш преструвките, че ме понасяш, за да получиш възможност да я откраднеш. – В тона й имаше обида. – Бих сторила всичко за Дерек.

Лукава усмивка се разтегли по плътните устни на Ариа. Постигна целта си.

– Тогава я използвай. Призови Нощната сянка, която ти я е дала.

Двете жени се взираха предизвикателно една в друга. Анабел стисна монетата в шепата си.

– Не ставайте глупави. – Предупредих ги, забелязвайки колебанието в очите на Рейнолдс. – Ще си навлечем неприятности.

– Решението е нейно, Господарю.

– Какво трябва да направя?

Прииска ми се да се разкрещя толкова силно, че да изтрия нелепата идея от инатливите им глави.

– Съсредоточи се върху образа му. Почувствай връзката му с монетата. Фокусирай се върху нея, сякаш виждаш него.

Кимпарът притвори клепачи и потрепери.

– Стига! – Изтръгнах подаръка на Анабел от Владетеля на царството на сенките от дланите й. – Имам си достатъчно проблеми и без да се занимавам с вашите.

Рейнолдс ме изгледа свирепо.

– Ако наистина желаете да забърквате Дерек с Нощните сенки, така да бъде. Но го направете някъде другаде. Аз няма да участвам в безумието ви!

Оставих монетата на масата и отидох да се облека подходящо за среща с откачените убийци.

Гласовете на двете жени не се чуваха. Надявах се да се бяха отказали.

Когато се приготвих, се обърнах към Ариа:

– Предай писмата на Тринадесетте.

Барлоу прибра отново подписаните пликове в палтото си и с бавни стъпки се отправи към входната врата.

– Ще те чакам вкъщи в десет. – Нервно изпуках пръстите си. – Освен ако не си размислила, малка Рейнолдс.

Дръпна дръжката и излезе, оставяйки след себе си свеж аромат на бергамот, лавандула и мента.

Облякох якето си, закачих метателните звезди на колана на дънките и понечих да я последвам.

– Оли…

– Не ми се слуша, Ана. Помоли ме да не те третирам като дете, тогава не се дръж като такова. Само защото Дилън Уестфийлд не се е появил на прага ми, не означава, че ти не си негова робиня. Прокуденият все още е подвластен на Нощните сенки и съм готов да заложа главата си, че никой от тях не възнамерява да те потупа приятелски по рамото, когато ги помолиш да спасят брат ти, който и двамата знаем, че ако наистина е роден в огън от ярост и мъст, не може да бъде спасен.

Скръсти ръце пред гърдите си.

– А ти какво предлагаш?

– Необходимо ми е време, за да… – Прекъсна ме.

– Той не разполага с такова, Оливър!

– Ариа държи нещата под контрол. Разумът му е наред.

– Върви по дяволите, Грей! – Замери ме с ваза. – Дори не разбираш какво означава да нямаш избор!

Рязко се приближих до нея и обхванах с пръсти брадичката й, насилвайки я да ме погледне.

– На всеки три дни отнемам по един невинен живот, за да живея против волята си. Убих и най – добрата си приятелка, за да угодя на откачената кралица на града на духове и разруха, въобразила си, че ме притежава. Простих се с родителите си, защитавали ме от проклетото ми раждане без моето знание и пожертвах жената, спасила ме от сигурната смърт, която ти пожела. – Пуснах я и разтреперан се отдръпнах. – Аз ли не знам какво е да си безсилен, Анабел?

Затръшнах силно вратата и се телепортирах в „Амаре“.

Мислите ми препускаха. Рейнолдс и Барлоу сами по себе си означаваха проблем, а събрани в едно – катастрофа.

***

Повече от три часа седях сам в залата, където трябваше да се срещна с Тринадесетте. Яростта ми бе започнала да отшумява, докато се опитвах да се концентрирам върху отменянето на присъдата на Керън Барлоу.

– Господарю.  – Феликс и Кол сковано застанаха на прага, а зад тях с шумни стъпки се приближи Ариа.

– Дерек няма да присъства. – Хладно обяви и зае позиция зад мен.

– Предаде ли писмата?

– Да, макар с Рийд да не се срещнах лично.

След последната ни среща негодникът едва ли щеше да се появи.

– Оливър. – Томас и Макс учтиво се поклониха. Изправих се и им кимнах в знак на поздрав.

Постепенно дойдоха и другите. За моя изненада предпоследен влезе Рийд. Белязаното му лице се изкриви в грозна гримаса, забелязвайки ме. Омразата струеше толкова ярко от очите му, че не успях да се въздържа да не се усмихна.

Тринадесетте умело скриха любопитството си зад фалшива маска на любезност и спокойствие, хвърлиха ни няколко предупредителни погледа и мълчаливо започнахме заседанието.

– Първо искам да ви благодаря, че се отзовахте на молбата ми. – Томас и Аарон направиха жест, показващ, че това беше техен дълг. – Повиках ви, защото желая да преразгледаме присъдата на Керън Барлоу, затворник в Зиик.

Сърцето на Ариа щеше да изскочи от гръдния й кош.

– Проявяваш голям интерес към нея, Принце. – Отвърна Леон, разучаващ официалното писмо. – Има ли нещо общо с това, че е майка на един от конниците ти?

Проклех под нос.

– Разбира се. – Разнесоха се огорчени шепоти. – Керън Барлоу е била достатъчно дълго в Зиик и е получила заслуженото си. Помилването й…

– Не! – Изкрещя Рийд и удари с юмрук масата. – Тази курва не заслужава нищо друго освен смърт!

Усетих как ръцете на Ариа потрепериха.

– Спокойно. – Прошепнах в ума й.

Тайлър прекъсна възмутителната тирада на красавеца.

– След като се посъветвах с конниците си и старите закони, установих, че доводите са правдоподобни. Склонен съм да приема молбата ти. – Замълча за миг. – При едно условие.

– И какво е то? – Разсеяно попитах.

– Да гарантираш за затворника с живота си. – Тайлър, който не ме бе подкрепил за нападението над Юстънрол, със сигурност внимателно беше премислил ползите от предложението ми. И двамата знаехме, че спокойно би могъл да обвини майката на Ариа в престъпление само за да понеса аз отговорността й. Умен ход, улесняващ премахването ми от Тринадесетте. – Ако Керън Барлоу наруши отново някой закон, ти ще заемеш нейното място в Зиик, а тя ще умре.

Преглътнах.

– Заради теб, Ариа. Не ме карай да съжалявам.

– Съгласен съм.

– Кълна се, че няма.

Джоазът почеса брадата си и се усмихна ехидно.

– Тогава имаш вота ми на одобрение.

Аарон вдигна ръка и заяви:

– Освобождаването на един затворник от Зиик би разклатило репутацията му. В един момент на никой няма да му пука, ако по някакъв начин попадне зад решетките, защото ще вярва, че рано или късно ще го освободим. Възможно е да настъпи истинска анархия в света ни. – Стиснах челюст. – Съжалявам, Оливър, но съм против да пуснем на свобода Керън Барлоу.

– Тогава защо Дилън Уестфийлд живее необезпокояван в покрайнините на града на предателството?

– Прокуденият сам се измъкна. – Отговори Макс. – Заслужил си е свободата.

Гологлавият Джоаз, чието име така и не бях запомнил, заинтригувано разглеждаше ноктите си, нехаещ за случващото се в Убежището, докато монотонният му глас не се извиси над останалите.

– Харесва ми предложението на Тайлър. Ще предотврати безбройните искания на Джоазите, които също имат роднини в Зиик и ще послужи за урок на всички, особено на Принца на мрака, ако госпожа Барлоу повторно се издъни. – Кръстоса дългите си крака и примлясна. – Законите и без това са твърде стари, не виждам нищо лошо, ако малко ги изменим.

– Не съм съгласен. – Обяви Грейсън, едрият мъж с татуировка на черна змия с големи, зелени люспи, увиваща се около врата му и заплашително приближаваща се към изрисувания плъх на ключицата му. – Ненавиждам милостта! После какво ще последва? Да оплетем на онези нещастници пъстри шалчета, за да не изстинат през зимата?

Мнозинството се разсмя.

– Ще гласуваме ли? – Винсънт сръга в ребрата Леон. – Смъртната проститутка, на която ми даде номера, ме чака в апартамента си.

– Казах ти! – Приповдигнато отвърна другият Джоаз. – Евтини, мълчаливи и изпълнителни.

– Оливър… – Една дума, съдържаща в себе си повече от сто.

– Кой е против помилването на Керън Барлоу?

Аарон, Томас, Рийд, Макс, Грейсън, Карл, Зиън и Уолдън вдигнаха ръце.

– Не…

– Кой е съгласен Керън Барлоу да бъде помилвана?

Леон, Тайлър, Винсънт, гологлавият и аз.

Аарон се взря изпитателно във Винсънт, който се изкашля и каза:

– Не ми пука дори и всичките копелета от Зиик да излязат. Ако аз чуках куклата зад Оливър Грей, също щях да ви отправя официална молба за спасяването на майка й.

Рийд се ухили злорадо.

– Само ни загуби времето, Принце.

– Затваряй си устата, Рийд. – Троснато отвърнах. – Иначе рискуваш да разкрася и другата половина на лицето ти.

Скочи от стола.

– Ще те смачкам!

 – Господарю, умолявам те, направи нещо…

Томас хвана Рийд през гърдите и се опита да го успокои.

Настана суматоха.

– ДА ГОРИТЕ В АДА ДАНО! – Всички млъкнаха, чувайки разтреперания глас на конника ми. Обърнах се към нея и й направих знак да внимава. – Ще съжалявате! До един!

– Ариа!

– Не! – Изкрещя. – Няма да позволя майка ми да продължава да гние в онзи затвор!

Кол я хвана за китката, тя го блъсна назад и се затича към изхода толкова бързо, че никой от нас не успя да я спре.

Бренън беше прав. Нищо хубаво нямаше да излезе от това.

– Чакай ме отвън, Ариа. 

– Ти ще бъдеш отговорен, ако Барлоу извърши някоя глупост, Грей. – Прошепна Зиън в ухото ми.

Изгледах го кръвнишки.

– Имах пълното право на молбата.

Джоазът се сниши.

– Да, ала ние сме Тринадесетте, Оливър и решенията ни не се основават на личните желания на конниците ни. – Пусна лакътя ми. – Добре ще е, ако го запомниш.

Изчаках всички да напуснат помещението и излязох последен. Взех оръжията си от пазителите и вдишах дълбоко.

От нея нямаше й следа. Беше си тръгнала.

– Къде си?

Без отговор.

– Какво ще правим, Господарю? – Кол изглеждаше притеснен.

– Ще я държим под око.

– Опасявам се, че може да пострада. Онази вечер ми спомена, че ако срещата не пожъне успех, ще бъде принудена да рискува да освободи майка си сама.

Тръпки полазиха гръбнака ми.

– Как?

– Не знам, не пожела да ми каже.

По дяволите.

– Феликс, наблюдавай дома й и ми докладвай в мига, в който се прибере.

– Добре, Господарю.

– Защо не я принудиш да се откаже? – Предложи Кол. – Когато животът на тези, които обичаш, е застрашен, разумът често се изпарява.

– Вярно, но подобна забрана само би я настървила допълнително. Ариа е умна и силна. Ще се съпротивлява на волята ми и рано или късно ще успее да открие начин да не й се подчини.

Възнамерявах да се дематериализирам.

– Ще я убият, ако проникне в Зиик, Господарю.

Прехвърлих наум сценария.

– Тогава го проучи. Разгледай входовете, преброй пазителите, потърси в историята на града на духове и разруха. Всичко.

Кол кимна и без повече обяснения се телепортирах на границата на града на духове и разруха и „Вълшебна Ли“. Целеустремено закрачих към „Сперо“, за да открия мошеника Маджикай.

Той несъмнено щеше да бъде запознат, ако Ариа наистина възнамеряваше да атакува затвора за забравена и изоставена клетва.

***

Бях идвал няколко пъти. Докато ме обучаваше, Вивиан ме изпращаше при мага, за да купувам вълшебен мехлем.

Влязох с гръм и трясък в дома на надеждата и грубо сграбчих Дилиджитис за карираната риза и лилавото наметало.

– Ще бъда кратък. – Зениците му се разшириха, виждайки моите очи. – Ариа Барлоу. Какво й продаде?

Белокосата вещица, разглеждаща опияняващите треви и Кимпарът, възхищаващ се на някакво ужасно грозно колие, припряно се впуснаха към вратата.

– Господине… Клиентите ми…

Позната ми призрачна лисица се хвърли към мен от близкия шкаф. Бързо извадих кинжала си, допрях го до гърлото на собственика й и тя ловко се приземи върху плота.

– Ариа Барлоу. – През зъби повторих. – Какво й продаде?

– Н-н-нищо…

– Не ме лъжи, Маджикай! Знам, че е била тук. Какво й продаде?

Ноздрите ми се изпълниха със сладникава миризма, която мигновено отпусна мускулите ми и внесе спокойствие във вените ми. Хватката ми несъзнателно се разхлаби, магьосникът се възползва и ме блъсна назад. По върховете на пръстите му лумна като огън лилаво-жълта магия, нетърпелива да бъде използвана.

– Махайте се! – Тръснах глава и вкусих страха му.

Изцъках с език.

– Не и докато не ми отговориш на въпроса. – Пламъците станаха по – ярки. Призрачната лисица се настани на рамото на мага и загърна врата му с деветте си опашки.

– Сделките ми с клиентите са строго конфиденциални.

Подсмихнах се. Бръкнах под якето си и извадих пистолета си.

– Опасявам се обаче, че това бебче не се интересува кое е конфиденциално и кое – не.  – Магьосникът намести островръхата си шапка и предпазливо отстъпи. – Ще броя до три.

Дилиджитис размаха пръсти и нова доза розова пудра за щастие ме задави.

– Едно. – Маджикай трескаво зашепна някакво заклинание на неразбираем език.

Насочих пистолета.

– Две. – Призрачната лисица изръмжа. – Опитвам се да спася Ариа, магьоснико. Не ми пречи.

Дилиджитис замълча.

– В опасност ли е?

– Зависи от това, което ще ми кажеш.

Въздъхна тежко. До тук с конфиденциалността.

– Добре. – Свалих оръжието, но не го прибрах веднага. Не изключвах възможността, че можеше да се опитва да си спечели време. – Вчера госпожица Барлоу си купи окови за задържане на роден в огън от ярост и мъст.

– Друго?

Маджикай се колебаеше.

– Преди седмица направи специална поръчка.

– Каква?

– Значително количество димна завеса и една предпазваща маска.

– Димна завеса?

– Да.

– За какво служи?

– Причинява дезориентация и загуба на съзнание, а след като се нагрее, има способността да избухва.

– Възможно ли е да обезвреди пазители от Зиик?

– Да, но не за дълго. Вдишаш ли я веднъж, почти мигновено ще припаднеш.

– Кога я взе?

– Преди изгрев слънце.

– Нещо друго?

– Само това.

По дяволите.

Изхвърчах от магазина и се затичах обратно по „Вълшебна Ли“.

Не прави глупости, Ариа! – Заповеднически изсъсках в ума й. – Прибери се вкъщи!

Спрях едва когато стигнах границата на града на духове и разруха, за да се телепортирам.

Бях изгубил повече от час.

Домът на Барлоу светеше, влязох тихо и се препънах в тялото на Феликс, агонизиращ на пода. От двете му бедра стърчаха общо осем кухненски ножа и кръв се стичаше по челото му. Ръцете му бяха оковани на разстояние една от друга.

– Тръгна преди минути.

Счупих оковите с дръжката на кинжала, освободих китките му и Джоазът издърпа със стонове ножовете.

– Съжалявам, че не успях да те предупредя, Господарю.

Помогнах му да се изправи и да седне на дивана.

– Ще се оправиш ли?

– Да, раните не са дълбоки. Барлоу просто искаше да ми попречи да я последвам.

– Кол, бъди нащрек за Ариа.

– Вината е моя. Заповядах й да се прибере, за да поговорим, а тя ми се е подчинила само за да разчисти пътя си.

– Знам какво си намислила.

– Тогава не ми пречи… – Гласът й обсеби съзнанието ми като вихрушка.

– Кажи ми къде си. – Властно отвърнах, а когато не получих отговор, добавих: – Веднага, Ариа.

– На две преки от Зиик.

– Идвам.

– Отивам да се срещна с Ариа, а ти се погрижи за себе си, Феликс.

– Идвам с теб.

– Не. Ще те повикам, ако имам нужда от помощта ти.

– Пази се, Господарю.

– Ти също, Феликс.

Материализирах се в северната част „Тристита“ и се отправих напред по главната улица, чиито сгради бяха изрисувани със зловещи графити и надписи. Завих два пъти наляво и забелязах Ариа, която носеше метална, златиста маска, покриващата носа и устата й.

– Обеща ми, че няма да вършиш глупости! – Извиках, приближавайки се към жената.

– Тринадесетте ме принудиха. Хвърлиха заровете и късметът не зае тяхната страна.

– На Тринадесетте не им пука за Зиик. Не можеш да им навредиш, разрушавайки го.

– Не целя да го разруша, Оли, а да отведа майка ми на сигурно място.

– Как? – Вирна предизвикателно брадичка.

– Знаеш как. Усещам аромата на розовата пудра за щастие, попила по кожата ти. Бил си при Маджикай.

– Ще взривиш Зиик?

– Да.

Изсумтях.

– Откажи се! Това е шибана заповед, Ариа! Откажи се от безумната си идея, прибери се вкъщи и се успокой преди да си загубила главата си!

– Късно е, Господарю. „Димната завеса“ ще избухне всеки миг.

– Спри я!

Затвори очи и поклати глава.

– Невъзможно, подготвям плана си от месеци. Продадох всичко, което притежавах, за да купя мълчанието на Маджикай и тази отвара. Предвидих и теб, и твоите заповеди и заплахи.

– Правиш грешка…

– Така да е, „Димната завеса“ все пак ще избухне. – Бавно запристъпва назад към Зиик.

Спуснах се към нея и хванах китката й. Ариа реагира мигновено, извади дългия си меч и го насочи към гърдите ми.

– Не искам да пострадаш, Оли. – Стиснах с длан острието и кръв покапа по отъпкания сняг. Конникът ми ме ритна в стомаха, дръпна меча и побягна. Пренебрегнах спиращата дъха болка и я настигнах. Сграбчих я отзад през гърдите, а Ариа ожесточено заразмахва ръце и крака.

– Пусни ме! – Удари ме с тила си и се отскубна от хватката ми. Съвзех се бързо и силно я зашлевих. Пръстите ми изпукаха от сблъсъка с метала. Барлоу се олюля и изпусна меча си, ругаейки ме.

– Спри. – Замръзна, посегнала към оръжието си.

– Нещо става в Зиик, Господарю. Пазителите… – Гласът му заглъхна.

– Кол?

Свирепа усмивка се разтегли по острите скули на Ариа. Първо надуших дима, а след това видях синята пелена, разпростираща се светкавично навсякъде.

– Казах ти, че не можеш да ме спреш.

„Димната завеса“ изгаряше белите ми дробове и затрудняваше дишането ми. Закашлях се, колената ми поддадоха и се свлякох на земята.

– Заповядвам ти… да… – Гърлото ми се стегна. – Недей да…

Проклетият Маджикай си беше свършил дяволски добре работата.

Смътно видях как конникът ми вдигна меча си, намести маската си и прошепна нещо, което не успях да чуя. Опитах да се надигна, за да я последвам в гъстата, синя мъгла, но не съумях да повдигна дори главата си. Ушите ми пищяха, очите ми сълзяха от задушливата миризма и въпреки усилията да остана буден, припаднах.

***

Дойдох в съзнание в мига, в който ребрата ми изпукаха от сблъсъка със земята и веждата ми започна да кърви. Влачеха ме грубо по неравна улица. Гърдите ме боляха, гърлото ми, сякаш цялото бе в малки рани и устните ми бяха обелени. Вдигнах натежалата си глава, която имах усещането, че удряха с чук и със замъглено зрение огледах мястото, на което се намирах.

Тронната зала.

Поех си дълбоко дъх и долових мириса на Рийд, който със сила ме захвърли пред трона. Колената ми бяха омекнали и тромаво, със залитане се изправих на крака. Потиснах порива да повърна. Шумът в ушите ми не беше намалял.

Какво се бе случило, по дяволите?

– Внимавай, Рийд! – Гласът принадлежеше на жена.

С прашни ръце разтърках клепачите си и проследих образа, седящ на трона.

Тиара.

Известно време се налагаше да примижавам, защото димът беше възпалил очите ми.

Тринадесетте гордо стояха до кралицата на Джоазите, а Рийд откровено ми се присмиваше, отдалечаващ се отляво от мен. За масивната колона, на която неотдавна аз бях окован, имаше окаяна, млада жена.
Сърцето ми се сви, разпознавайки я.

Ариа изглеждаше ужасяващо – носът й беше разбит, челюстта – счупена, устните – разцепени, косата – грозно откъсната от едната страна. Лявата ръка висеше неестествено от рамото й, а кракът – прегънат на две.

– Какво сте й направили? – Гневът ме задави.

– Позабавлявах се. – Поклони се грациозно красавецът. – С разрешението на кралицата ни, разбира се.

Оголих зъби срещу Рийд и понечих да му се нахвърля.

– Стой мирен, Принце. Нищо от това нямаше да се случи, ако конникът ти не си бе позволил да нападне една от най – строго охраняваните институции в града на духове и разруха. – Щракна с пръсти и тълпата от Джоази, която едва сега забелязах, замлъкна. – Госпожица Барлоу потъпка законите ни, заложи капан на всеки жител на „Тристита“ и почти успя да освободи един от затворниците, нейната майка – Керън Барлоу.

Докоснах ума на Ариа със своя, ала тя не реагира.

– Благодарение на Рийд, бунтът беше потушен, а Ариа Барлоу – заловена. Доведохме те тук, Принце на мрака, за да изпълниш присъдата, която й отредихме.

По устните на Тиара заигра злобна усмивка. Огледах се за Бренън, но от него нямаше и следа.

– Присъда?

– Конникът ти си призна за деянията и Тринадесетте взеха решение какво да бъде наказанието й – двадесет удара с магическия, железен камшик на първородния Джоаз, Алекзандър и публично екзекутиране на Керън Барлоу, което лично ще извърша. Ако госпожица Барлоу се провини отново, ще бъде осъдена в Зиик завинаги.

– Не…

Тиара се изправи, с походка на котка слезе по стълбите и тихо се приближи до мен, за да погали бузите ми.

– Това е милост, Принце. Заради обичта ми към теб.

Рийд наруши мълчанието със смеха си.

– Ударите ще я убият. – Сухо отвърнах.

– Тогава ще преклоним глава пред волята на предшественика ни. – Отдалечи се и застана в центъра на Тронната зала. – Въпреки че вярвам, че ще оцелее. Хаосът, който конникът ти създаде, беше забележителен. Надхитри ни с малко магия и пресметливост. Рийд я залови, а тя дори не трепна, докато той изтръгваше със сила признанията й. Истински боец.

Ръцете ме засърбяха да извадя кинжалите си и да ги забия в проклетото гърло на негодника, причинил й болка.

Изръмжах.

– Ако очаквате благословия, няма да я получите от мен.

Кралицата на Джоазите се изкикоти като влюбена тийнейджърка.

– Не искаме благословията ти, Оливър Грей, а да изпълниш наказанието й.

Зави ми се свят.

– Какво?

– Тринадесетте са разтревожени заради снизходителността, която проявяваш към конниците си. Сметнаха за редно да дадат урок и на теб, за да се избегнат подобни ситуации в бъдеще.

– Не желая да я бичувам! – Викът ми отекна из цялата зала и премина като вълна от шепоти из тълпата.

– Това не е молба, Принце. – Тиара протегна ръка и в нея се материализира наелектризиран камшик, чиято магия хвърляше тюркоазени искри по пода.

– Ариа, чуваш ли ме?

– Бъди благодарен, че не отсъдихме да изгние в Зиик, Оливър Грей. – Сурово изрече Грейсън.

– Свалете дрехите й! – Развълнувано нареди кралицата.

Умът ми работеше трескаво в опит да измисли някакво спасение. Начин да измъкна Ариа от лапите на тези извратени убийци, жадни за кръв и болка. Погледът ми се спря върху угрижените изражения на Кол и Феликс, наблюдаващи случващото се от дъното на залата.

– Отказвам да го направя.

Тиара се обърна и белязаното й лице се изкриви в отвратителна гримаса.

– Невъзможно. – Двама пазители разкъсаха робата на Ариа, разрязаха черната кожа и извадиха на показ гърдите й. В областта на стомаха имаше синини и няколко прободни рани. Свалиха панталона и ботушите й и я оставиха единствено по прозрачните й бикини. Кожата й настръхна от студа. Пазителите я блъснаха и тя се претърколи на земята. – Камшикът, Принце.

Кралицата на Джоазите ми подаде наелектризирания метал и заради кръвта й, обвързана с моята, несигурно го взех в ръце против волята си. Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми и почувствах мощта му. Беше тежък и някак нетърпелив. Неестествено жив. Дълги, ръждиви шипове бяха разположени на равно разстояние в началото и края на камшика.

Ариа стъпи на разтрепераните си крака и се взря непоколебимо в мен.

– Не се страхувам. – Думите й бяха шепот. Шепот, от който кръвта във вените ми се смрази и се превърна в лед. Очите й – обезумели, пропити с тъга.

– Когато си готов, Принце. – Тринадесетте образуваха кръг около нас в случай, че Ариа се опиташе да избяга. Тя вдигна гордо глава, изпъна гръб и се усмихна.

Беше толкова… ирационална.

Отстъпих няколко крачки назад, предпазливо раздвижих китката си, не вложих почти никаква сила, а камшикът изплющя във въздуха и раздра кожата на Ариа на две. Тялото й поддаде, бедрата й се свиха и кръвта закапа по пода. Тъпа болка прониза дланта ми и объркано сведох глава към раната върху нея.

– Ще усещаш болката на конника си наполовина. – Предупреждението дойде от Макс.

Рийд изсъска и се изплю в краката ми.

– Не посочихме теб за изпълнител на наказанието, за да я галиш, копеле!

– Прав е. – Хладно отсече Тиара. – Ударът не се приема.

Ледените пръсти на ужаса ме стиснаха като в менгеме.

– Не се опитвай да я щадиш, Принце мой, защото единственото, което ще постигнеш, е да удължиш наказанието и мъчението й. От начало!

Замахнах отново. Камшикът се изви като змия във въздуха и се вряза по – дълбоко и от острие в плътта й. Болката изригна в мен и чувството бе, сякаш нагорещено желязо се притискаше в кожата ми.

– Едно.

Стиснах зъби и ударих пак. Този път Ариа издаде стон, макар задавен и едва доловим.

– Две.

– Добре съм. – Думите й нежно докоснаха границите на съзнанието ми.

Стоварих камшика за пореден път и разрезите по гърба й се задълбочиха. Можех да се закълна, че прозираха костите й. Кръвта се стичаше като река по краката й. Кичури коса полепнаха по раните и тя изскимтя тихо.

– Три.

Металът изсвистя, тюркоазена светкавица просветна в Тронната зала и аз затворих очи. Болката прииждаше като вълни. Светът сякаш се разпадаше и сгромолясваше в краката ми. Оглушах за ехидните подвиквания, за одобрителните аплодисменти и се съсредоточих в образа на конника.

– Четири.

Опитах се да не мисля за агонията, която преживяваше. За огъня, пламтящ под оголената й кожа и за шиповете, разкъсващи я.

Ариа изпищя. Падна с трясък на колене, подпря се на длани и лакти и задиша тежко.

– Пет.

– Ставай, Барлоу! – Рийд се надвеси над нея. – Усмивката ти нещо посърна, а?

– Ще ти откъсна проклетата глава, малък… – Тиара незабелязано бе слязла от трона си, за да постави успокояващо ръка върху рамото ми.

– Продължавайте.

Ариа се изправи запъхтяно, аз се изнесох настрани и от ниско опарих гръбначния й стълб. Последва писък, породен от гняв и горест. Ръката, с която държах камшика, изтръпна.

– Шест.

Стори ми се, че наказанието продължи цяла вечност. Сякаш сънувах кошмар, от който, колкото и да исках, не можех да се събудя. Ариа падаше отново и отново на колене. Крясъците и хлипанията й умъртвяваха сърцето ми. Разливаха се като отрова и позволяваха на безсилието да се просмука в ума ми. Ридаеше с глас. Умоляваше ме да спра. Да я изпратя в Зиик, ако това беше начинът болката да изчезне. Част от Тринадесетте се смееха. Тиара се взираше с неразгадаемо изражение в конника ми. Отброяваше и захласнато ни наблюдаваше, опиянявайки се от нещастието ни.

– Деветнайсет.

Един последен път. Ариа дори не съумя да се изправи. Лежеше сковано върху пода, плюеше кръв и преглъщаше солени сълзи. Тялото й трепереше, а очите й се разширяваха ужасено така, сякаш съзираха демон от бездната на самия ад.

Камшикът разсече грозните рани и конникът ми започна да се гърчи с пяна на уста. Тюркоазените искри изгаряха кожата й. Увиваха се като пламъци около образа й и отнемаха разсъдъка й.

– Двайсет.

Пуснах оръжието на първородния Джоаз и пред погледа на всички се хвърлих до нея. Придърпах главата й в обятията си, загърнах я с якето си и се заслушах в замиращия й пулс.

– Не се предавай, Ариа. Моля те, остани с мен.

Сълзите й бяха засъхнали. Вече не плачеше и не стенеше. Само трепереше, сякаш бичуването продължаваше.

Внимателно я вдигах на ръце, махнах на Кол и Феликс да ме последват и мълчаливо се отправих към изхода на Тронната зала.

– Майка й ще бъде екзекутирана след три дни на празника на мъртвите.

Не се обърнах, но спрях.

– Не забравяй урока си, Принце. Не си способен да защитиш всички, въпреки че притежаваш славна сила. Кралицата на този свят съм аз и напук на твоите упорства, ще остана такава за цял живот. Тронът вечно ще бъде мой, а с него и душата ти.

Чух дрънченето на стомана. Тринадесетте бяха извадили оръжията си в очакване на отговора ми.

– Тогава се приготви, Тиара, убита от своя любим, Алекзандър. Защото и ти, и проклетият ти трон ще изгорите в пламъците на мъстта ми. Кълна се в името на трите свята, че ще те унищожа.

– Заплаха ли долавям, смели Принце?

– Предупреждение.

Рийд изсумтя.

– Предупрежденията ти звучат като джафкане на дребна, разгонена и безобидна кучка.

– Тогава ще започна първо с теб, за да оправдая думите ти, красавецо.

Излязох от Тронната зала и се отправих към дома на Ариа. Вървях толкова бързо, колкото ми позволяваше тя. Внимавах да не докосвам раните й и се свивах при всеки крехък удар на сърцето й.

Не запалих светлините, когато пристъпих прага и нежно й помогнах да легне по корем върху леглото. Кол и Феликс пристигнаха секунди по – късно. Отидох да навлажня кърпа, за да почистя разрезите, ала като посегнах към гърба й, тя прошепна:

– Недей. Нека първо си почина.

Стиснах парцала.

– Ще се възпалят.

Копнеех да я разпитам. Да разбера какво се беше случило, след като загубих съзнание, но не посмях.

– Няма.

Ариа бе прекалено слаба.

Затаи дъх и внезапно заспа.

– Ще се оправи ли?

– Така мисля.

Конниците си отдъхнаха.

– Не си виновен ти, Господарю.

– Знам. – Рязко се изправих. – Ще донеса мехлем за раните й. Наглеждайте я, докато се върна.

– Добре.

Отворих вратата и студеният вятър ме лъхна. Телепортирах се.

Влязох в къщата и с треперещи ръце бързо започнах да премахвам дрехите. Якето, ризата, панталоните… По дяволите, въздухът не ми достигаше и дори собствената ми кожа ме влудяваше. Чувствах се така, сякаш се намирах на ръба на бездна, готов безвъзвратно да пропадна в нея. Само крачка и мракът щеше да ме погълне.

Исках да крещя. Да разкъсам този проклет свят на парчета и да се превърна в миг от вечността.

Вместо това просто поклатих глава. Опитах да се успокоя, но писъците на Ариа продължаваха да отекват в съзнанието ми. Вперих поглед в огледалото срещу мен и си позволих да бъда завладян от яростта. Стоварих юмрука си върху него, напълно загубил контрол над здравия разум.

Бях я пречупил завинаги. Жената, видяла убийството на собствения си баща, не бе плакала нито веднъж. Досега. Умоляваше ме да спра… Да я пощадя…

– Принце? – Анабел застана на прага на малката стая с притаен дъх. – Какво се е случило?

Не отговорих. Срамувах се от себе си. От това, което бях сторил.

Мирисът на ягоди и ванилия ме обгърна, когато тя тихо се приближи до мен. Гневът ми постепенно започна да си отива. Рейнолдс вдигна окървавените ми ръце и ги поднесе към устните си. Бавно целуна всяка буква, татуирана под кокалчетата на пръстите.

– Превърнах се в чудовище, скъпа. – Великолепната жена ме погледна объркано. – Гладът прогаря дупка в собствената ми душа и аз съм безсилен да го спра. Готов съм да поставя всеки един свят, всяко едно проклето същество на колене, за да не стана като тях. Строях стъклени замъци около вече осакатеното си сърце. Превърнах се във войн, за да не забравя кой съм, надявайки се, че ще бъда достатъчно силен, за да устоя.  – Стиснах зъби. – Борех се с всичко и с всеки, но не и със себе си. И не осъзнавах, че чудовищата… Чудовищата са дълбоко заспали в нас, търпеливо чакащи да бъдат събудени за живот. – Анабел се повдигна на пръсти и впи жадните си устни в моите в опит да изтрие болката.

– Не си чудовище, Оливър Грей.

– Нямаш представа…

– Чудовищата са същества, които са загубили вяра в себе си. Отдали са се на мрака просто защото са твърде слаби, за да се преборят с него и да прегърнат сиянието на светлината. Всеки се страхува, принце. Но това не го превръща в злодей. Болката, гневът… всичко е временно.

– Отдавна съм загубил вяра в себе си, скъпа.

– Добре. – Спокойно отвърна. Обви ръце около талията ми и силно ме прегърна. – Важното е, че аз не съм.

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

4 Responses

  1. Роси says:

    Невероятна книга!Случайно попаднах на нея и я изчетох на един дъх!За първи път откривам български автор,който толкова много да ми хареса!Продължавайте да творите,а след време се надявам
    Да издадете книгата за да мога да я добавя в колекцията си! Невероятна сте

    • Monika Alexandrova says:

      Много благодаря за милите думи! Радвам се, че ви харесва и съм успяла да ви заинтригувам. 🙂

  2. Роси says:

    Заинтригувана е меко казано,просто историята е невероятна!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!