Девета глава

Девета глава

Тринадесетте

– Да заложи на себе си? – Бренън небрежно се беше подпрял на едно дърво и вече  десет минути, след срещата ми с Анабел, продължаваше да се смее. Глупакът открито ми се подиграваше.

– Престани. – Разсеяно казах, докато нанасях поредния удар на вампира пред мен. Обучението на Вивиан наистина ме бе превърнало в убиец. Научи ме на всичко, което знаеше. През последните седмици непрекъснато ме изпращаше на мисии като тази. Казваше, че битките с подобни същества са ми необходими, за да накарам съда на Кимпарите да се страхува от мен.

Тази сутрин тя замина, за да се опита да разбере къде крият Реземблините своето парче от Съдбата. Не вярвах, че ще успее. Опитах се да я разубедя, защото не желаех да ме оставя сам, но напразно.

– Обзалагам се, че ще бъде мъртва до час. Каквото и да е направила, съдът на Кимпарите със сигурност ще я преследва.

Противникът ми се оказа по – бърз от мен, изненада ме в гръб и заби острите си зъби в шията ми. Сдържах вика си и се възползвах от близостта му, за да го пронижа с кинжала си. Вампирът рязко се отдръпна назад и самодоволно изви отвратителните си устни в подобие на усмивка.

Остри болки пронизваха цялото ми тяло. Отровата от ухапването се разнасяше из кръвта ми. Неживите, които бях убил, ми бяха нанесли достатъчно рани – два дълбоки разреза под ребрата, няколко ухапвания по рамото и врата и разкъсване на дясното бедро.

– Хайде, приключвай. – Отегчено извика Бренън. – Загубихме цял ден, за да си играеш с тези кръвопийци. Нуждая се от почивка.

– Извинявай, че се боря за живота си. – Хапливо отвърнах. С периферното си зрение видях, че двойникът ми скръсти ръце пред гърдите си.

– Бори се достатъчно. Сега го убий и да вървим да видим Ариа.

– Ариа? Защо се интересуваш толкова много от нея?

– Защото искам да я чукам.

– Непоносим си.

– Просто съм откровен. – Намигна ми.

Вампирът отново се впусна към мен, но този път го изпреварих и прерязах гърлото му. Кръвта започна да се стича по ръцете ми и аз отсякох главата му преди да се разколебая. Безжизненото тяло падна на земята. Дишането ми беше учестено. Бавно погледнах Бренън, който театрално започна да ръкопляска зад мен.

– Довечера ще ги разбиеш. – Преглътнах.

Тази нощ Тринадесетте щяха да бъдат избрани. Тиара бе определила своите шампиони и аз бях един от тях. Страхувах се от това, което можеше да се случи.

– Смяташ ли, че ще се справя? – Бренън се разсмя.

– Нямаш избор, Оливър. Трябва да станеш част от Тринадесетте. Само така ще имаш шанс да събереш парчетата заедно. – Махна с ръка. – Вече го обсъждахме. Тези убийци ще ти позволят да упражняваш контрол над града на духове и разруха. Те са нещо като правителството в света на смъртните. Ще бъдеш отговорен за присъдите на затворниците в Зиик и ще можеш да спечелиш доверието на Тиара.

– Знам, знам. – Уморено отвърнах. – Но продължавам да мисля, че нещо в историята й не се връзва.

– Разбира се. Ако беше такава, за каквато я смятаха всички, кучката нямаше да се опитва да започне нова война.

– Но защо? Какво ще спечели тя? – Разтърках слепоочието си.

– Защото, Оливър Грей, животът не е справедлив. Добрите не получават златна корона, с която да им се отдаде почит. Справедливостта рядко възтържествува. Любовта не витае във въздуха и убийците не биват наказвани. – Погледна ме несигурно със синьо-зелените си очи и аз потръпнах. – За да завладееш света, е нужно да забравиш страха си. Страхът е болест, която бавно убива всичко в теб без дори да разбереш. Можеш да се покриеш с броня, да носиш маска и черен меч. Нищо от това няма да има значение, докато сърцето ти се свива от страх да не се провалиш. – Устните му се разтеглиха в зловеща усмивка. – Когато си достатъчно луд да предизвикаш Съдбата, да бъдеш смел не е предимство. То е необходимост. Разбира се, ако изобщо искаш да ти се даде шанс да оцелееш.

Замълчах. Не знаех какво да отговоря.

Бренън ме потупа приятелски по рамото и каза:

– Сега подреди труповете и да си вървим.

***  

След като напуснахме Ничията земя, двамата с двойника ми се върнахме в старинния апартамент край Розовото езеро, който бях купил с част от завещанието на Мичъл. Копелето се оказа богато, докато аз през всичките тези години живеех като скитник.

– Мислил ли си какво ще кажеш на Ариа за малката ти приятелка? – Повдигнах объркано вежди. Бях се излегнал на зеления диван, чакайки раните напълно да зараснат, а Бренън заинтригувано наблюдаваше през прозореца улиците на „Тенебрис“. – След тази вечер ще трябва да откриеш Анабел. Ще се наложи да я прелъстиш.

Еротични спомени от първата ни среща изплуваха в съзнанието ми. Определено би ми харесало да повторим случилото се в апартамента ми.

– Все още не съм сигурен дали това е правилното решение. Ако наистина я накарам да се влюби в мен, тя…

Бренън изцъка с език.

– Баща й е пазителят на парчето от Съдбата. Не виждам по – подходящ начин да се доберем до него. Може да опиташ да свалиш Теранс Рейнолдс, но…

Разсмях се гръмко.

– Как ще я открия, когато е Низгверната? Семейството й със сигурност я е изритало на улицата.

– Аз щe имам грижата да я намеря. – Кимнах и затворих очи, защото главата ми все още пулсираше. – Е, какво ще й кажеш?

– На кого?

– Ариа, глупако. – Хвърли ми гневен поглед. – Нали не смяташ, че ти ще си играеш на любовник с Анабел, докато тя стои безучастно отстрани?

Изсумтях.

– В живота си съм имал стотици жени като нея и нито веднъж… – Бързо ме прекъсна.

– Барлоу не е като останалите. Забележителна е. – Разбира се, че беше забележителна: абаносова коса, очи, по – тъмни от нощта, пищни гърди и дълги крака. Тя бе направо мечта.

– Ако не те познавах, щях да кажа, че ти е завъртяла главата.

– Не. – Спокойно отвърна. – Просто в нея има нещо, което ме заинтригува в мига, в който я видях.

– Любов? – Бренън се разсмя.

– Не вярвам в любовта, Оливър. Всички говорят красиво, лъжейки сърцата ни, докато ограбват с пълни шепи душите ни, правейки единствено себе си щастливи. – Двойникът ми се намръщи при тези думи и добави: – Ще се видим после, Грей.

– Тръгваш ли?

– Да.

– Защо?

– Тази вечер ще бъда източник на енергия за Тиара, за да можете да я виждате.

– Само ти ли ще бъдеш?

– Да. – Бледа усмивка пробяга по скулите му. – Късмет, Принце на мрака.

Полежах на дивана петнадесет минути, а след това неусетно заспах. Сънувах един различен живот. Живот, в който не се налагаше да убивам, за да съществувам.

***

Времето беше отвратително. Заформяше се буря – гръмотевици проблясваха в небето, студен вятър брулеше дърветата, които заплашваха да се счупят и едри капки дъжд падаха по тила ми. В северната част на града на духове и разруха, „Тристита“, се намираше Тронната зала, където щяха да се проведат изпитанията. Преди хилядолетия тук бе живял първородният Джоаз Алекзандър и именно заради това имотите в тази област бяха най – скъпи.

Бях идвал само два пъти. Първият път, за да измъкна Ариа от ръцете на някакъв нещастник, с когото се бе забъркала в „Мортем“, а вторият – за да го пребия почти до смърт, в случай, че реши отново да я потърси.

– Господарю! – Обърнах се и видях стройната фигура на Барлоу. Носеше дълго кожено палто, къса пола и ботуши на ток, стигащи до колената. Черната й коса се развяваше зад нея, докато се приближаваше към мен. – Готов ли си?

Кимнах.

Часът бе малко преди полунощ и вече нямах търпение да приключа с тези глупости.

– Къде са останалите?

– Феликс и Кол са тръгнали преди нас. Брат ми ще дойде всеки момент. – Когато Ариа ми сподели историята на Дерек Рейнолдс и родителите й, бях шокиран. Не можех да си представя колко силна бе омразата на майка й, за да изостави собственото си дете в ръцете на убиеца на съпруга й.

– Добре. – Красивата жена грубо впи устните си с черно червило в моите. Не бях в настроение за това и бързо се отдръпнах. – Разбра ли колко са участниците?

– Деветдесет и седем. – Монотонно отговори. Погледна ме объркано с тъмните си очи и се отправи напред по тясната уличка. Наоколо нямаше никого и времето сякаш бе спряло.  – Останалите не са успели да преминат през трансформацията.

Инстинктивно докоснах лявата част на гърдите си, където бе жигосан белегът на Съдбата. Символът на безстрашието и смъртта – пламтящ черен конник. Понякога все още чувах собствените си писъци в съня. Усещането в онзи миг беше сякаш чупеха всяка една кост в тялото ми отново и отново.

– Ще се справите, Господарю.

 – Знам.

Необходими ни бяха двадесет минути, за да стигнем.

Пътят свършваше на около километър от Тронната зала. Розовото езеро го заобикаляше от всички страни и единственият начин да се доберем до нея, бе като минем по каменния мост, простиращ се в далечината. От двете му страни, в изящна редица, бяха наредени големи факли, като върху всяка една от тях имаше гарвани, на които им липсваше едното око.

Тронната зала всъщност представляваше умален старинен замък, изваян от мрамор, с три кули, на които беше изобразен символът на Джоазите. Гъстата мъгла, която бе паднала и ръмящият дъжд, му придаваха злокобен вид.

Виковете отекваха в съзнанието ми с всяка наша стъпка. Всички същества, обитаващи града на духове и разруха, бяха тук. Скандираха имена и се обзалагаха кои щяха да се превърнат в новите Тринадесет.

Свих юмруци в опит да прикрия несигурността си. Ръцете ми започнаха да се потят. Бях облечен целия в кожа, както изискваше традицията – черни панталони и модерна туника с дълги ръкави. Шестте сребърни метателни звезди, които Вивиан ми подари, висяха на кръста ми. Също така носех и двата тънки кинжала, които Бренън беше запазил и един пистолет, зареден с куршуми, направени от кръвта на Реземблини.

Когато застанахме на прага на Тронната зала, тълпата се размърда и образува пътека, по която да преминем с Ариа. Шепнеха името ми.

Принцът на мрака.

Всичко това бе толкова нелепо. Някак отживяло.

Внезапно се възцари тишина. Всеки един Джоаз падна на едно коляно преди да успея да мигна. Погледнах объркано съществата, свели ниско глава.

Висока, слаба жена ме наблюдаваше заинтригувано. Беше облечена в бяла ефирна рокля, която не оставяше нищо на въображението. Косата й стигаше до кръста, а лицето… Обезобразено лице.

Тръпки пробягаха по кожата ми.

Мамка му, Тиара.

Безшумно последвах примера на останалите. Паднах на едно коляно, сведох глава и си поех дълбоко въздух в опит да успокоя дишането си. Ариа ми хвърли почти незабележим, но гневен поглед.

– Станете. – Високо каза кралицата на Джоазите, които до един се подчиниха на заповедта й.

Глупаци.

– Приветствам ви с добре дошли. – Надигна се от мястото си на трона и аз видях Бренън, стоящ от дясната й страна, изглеждащ така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

Кучка.

– Тази нощ Тринадесетте ще бъдат избрани. Ще оцелеят само тези, които са родени да бъдат воини. Воини, готови да ми се отдадат и да ми служат с чест и вярност. – Можех да се закълна, че се взираше в мен с неприкрит интерес. – Тринадесетте са единствени по рода си. И аз ще ги даря със сила, която ще ги превърне в живо оръжие, почти невъзможно за убиване.

Крива усмивка се разтегли върху ужасяващите й скули.

– Приветствам ви, войни. Заемете своето място и ми докажете, че можете да бъдете част от Тринадесетте.

Избраниците запристъпваха смело напред. Мнозинството избухна и започна силно да ни аплодира.

Феликс, Кол и Дерек ме заобиколиха отзад и отстрани. Ариа вдигна високо глава и пристъпи пред мен.

Конниците на всеки Господар щяха да го ескортират.

Барлоу чакаше да й дам знак, за да тръгне напред към трона.

За миг затворих очи и вихрушка от емоции изпълни съзнанието ми. Стиснах здраво зъби.

Чудовищата искаха да видят своя Принц на мрака. Щях да им го дам. Припомних си всеки детайл от обучението ми. Повторих наум съветите на Бренън и извиках самообладанието си. Вдишах дълбоко и издишах.

А когато отворих очи… Оливър Грей бе просто история.

Принцът на мрака беше тук и възнамеряваше да се превърне в легенда.

***        

В първото изпитание трябваше да покажем бойните си умения. Не ни бе позволено да убиваме свои, затова и не се сражавахме с оръжия, направени от кръвта на Реземблини. Налагаше се да победим по един пазител на Зиик, като преди началото на битката имахме възможността да изберем оръжие, с което да се сражаваме. Битката щеше да приключи тогава, когато някой от дуелиращите се беше прободен в областта на сърцето.

Секунда преди да стъпя на терена, Ариа ме хвана за лакътя.

– Дай ми знак и ще се намеся. – Долових непоколебимостта в гласа й.

Почти избухнах в смях.

– Не забравяй кой съм, Барлоу. – Тя ме пусна, смутена от острия ми тон. – Оценявам загрижеността ти, но не бих позволил на друг да води битките ми. – Обърнах й гръб, отправяйки се със самоуверена походка към противника си. – Особено ако е жена.

Чрез умствената ни връзка долових гнева й от думите ми. Поклатих глава и забравих за любовницата си.

Тълпата направо полудя, когато се изправих срещу пазителя.

Внезапно се почувствах малък. Бях висок и мускулест, но този тип минаваше всякакви граници. Беше гол до кръста, което позволяваше да видя множеството белези по тялото му.

Усмихнах се ехидно.

Моите бяха два пъти повече.

Копелето дори не изчака Тиара да обяви началото на дуела. Нахвърли се срещу мен с дълъг меч. Ловко се измъкнах от атаките му и бързо заотстъпвах назад, за да извадя кинжала, който си бях избрал. Когато пазителят видя оръжието ми, се засмя.

Прехвърлих няколко пъти острието от едната ръка в другата. Джоазът все още се хилеше малоумно и аз се възползвах. Впуснах се към него, като непрекъснато сменях позициите си, за да го объркам. Завъртях се и във въздуха го ударих с крак в лицето. Пазителят загуби равновесие, но си го възвърна бързо и се опита да ме прониже в дясното рамо.

Неуспешно.

– Вече не съм ти толкова забавен? – Самодоволно извиках, докато си поемах дъх. Той не отвърна, а просто изръмжа. Повдигнах рамене и отново се хвърлих в атака. Известно време се гонехме един друг. Никой не успяваше да нанесе удар на другия. Трябваше да призная, че нещастникът определено си го биваше. Хвърлих бърз поглед на конниците си, които се намираха в четирите ъгъла от трона, на който седеше Тиара. Усещането бе сякаш бях на подиум и разигравах куклено шоу за обезумели деца.

Мислите ми ме разсеяха и пазителят разкъса кожените ми панталони, а с тях и плътта. Изсумтях наум. Бях подценил Неживите и тялото ми все още не се беше възстановило напълно.  Копелето отново ме атакува в краката, но този път реагирах бързо и скочих, за да избегна острието. Противникът ми не го очакваше и не успя да се защити, когато нанесох удар с лакът в челюстта му. Възползвах се от загубата му на концентрация и стоварих юмрука си. В този миг той ме сграбчи за гърлото и заби меча си в областта на корема ми. Джоазът завъртя самодоволно оръжието в стомаха ми и го извади. Хвърли ме на земята и повдигна победоносно ръце.

Едва се сдържах да не извикам.

– Нищожество! – Вероятно имах сътресение, защото изправянето ми костваше твърде много усилия.

 – Само това ли можеш, глупако? – Горилата се обърна с изненадано изражение към мен. – Ще трябва да се постараеш малко повече, за да ме победиш.

Тълпата започна да ликува.

Всяка глътка въздух раздираше гърлото ми. Бедрото ми бе изтръпнало и стомахът ме затрудняваше да стоя с изпънат гръб. Нямаше значение. През последните няколко седмици Вивиан ме беше ранявала и по – сериозно. Бях се намирал в доста по – неизгодни ситуации и винаги успявах да намеря начин да се измъкна.

– Хайде, загубеняко. – Изкашлях се силно и изплюх кръв. – Нека те видя.

Болката беше ужасяваща. С лявата си ръка придържах раната на стомаха си, а с дясната се защитавах от атаките на пазителя. Времето ми изтичаше, защото с всяка изминала секунда ставах все по – бавен.

Трябваше да сложа край на това преди да загубя.

Поех дълбоко дъх и хвърлих кинжала си към пазителя.

Усетих напрегнатия поглед на Ариа върху себе си. В ушите ми имаше непрестанно жужене и вече не долавях подвикванията на тълпата. Това бе единственият ми шанс за победа.

Джоазът се опита да спре кинжала с ръка, но той само го поряза, забивайки се в отдавна умъртвеното му сърце.

***   

След първото изпитание бяха отпаднали седемдесет и двама участника.

– Господарю. – С усилие погледнах конника си. Кол беше среден на ръст блондин с коса до раменете. Въпреки че живеех в града на духове и разруха, не поддържах топли взаимоотношения с подчинените си и в този момент не можех да определя какво се криеше зад тъмните му очи, които ме наблюдаваха с очакване.

– Добре съм. – Задъхано пророних.

Ариа сложи край на пламенния си разговор с Дерек в далечината и грубо избута Кол и Феликс, които бяха образували малък кръг около мен. Намирахме се на около сто метра от подиума, където вече се провеждаше второто изпитание.

– Изглеждаш ужасно, Господарю. – Смутено отбеляза Ариа. Раните, които пазителят от Зиик ми бе нанесъл, бяха повече, отколкото допусках, че ще получа. Проклетото ми тяло не се лекуваше и аз нямах представа как щях да се справя, когато се наложеше отново да се върна в състезанието.

– Какво става? – Кимнах с глава към Тиара, която самодоволно обикаляше като хрътка един от участниците. Барлоу се поколеба. – Отговори ми, Ариа. – Строго казах.

– Второто изпитание ще тества издръжливостта ви.

– Какво означава това?

Тя преглътна.

– Кралицата ще ви направи безпомощни, а след това лично ще изтезава всеки един от вас, за да изпита лоялността ви. Тези, които се предадат и помолят за милост, ще отпаднат.

– Как така ще ни превърне в безпомощни? – Объркано попитах.

– Ще бъдете опиянени.

– С какво? – Хвърлих бърз поглед на Бренън, който изглеждаше също толкова зле, колкото мен.

– Кръв на вещица.

Преглътнах звучно и изсумтях.

Кръвта на вещиците бе отровна за децата на Съдбата. Причиняваше халюцинации, изобразяващи най – големите ни страхове. Щях да загубя контрол над здравия си разум. Щях да полудея, докато ме изтезават.

– По дяволите.

– Ако опиташ да запазиш самообладание… – Не оставих Феликс да довърши.

 – Невъзможно е да се справя с кръвта на вещица.

– Ключът е контролът… – Поклатих глава. – Действието на кръвта на вещицата ще трае десет минути.

– Изтощен съм. – В мига, в който пазителят от Зиик падна на земята, давейки се в собствената си кръв, аз бях разкъсал проклетата кожена туника, борейки се да си поема въздух.

Ариа несигурно коленичи пред мен и тихо прошепна в ухото ми.

– От кога не си се хранил, Господарю?

– Днес е последният ден, в който мога да го направя. – Тя кимна. Затова тялото ми отказваше да се лекува. Бях такъв глупак. Опитвах се да контролирам нуждата от погубването на човешки живот, но напразно и сега това можеше да коства победата ми.

Прогоних мрачните мисли и потърсих рационално решение.

– Може би ако раните се зашият…

– Нямаме право да напускаме състезанието, докато не приключи.

– Мамка му. –  Отместих ръката си от стомаха и с нежелание погледнах.

– Ще бъдете вързани и няма да се налага да се движите. – Окуражително каза Дерек, който рядко взимаше участие.

Ако тази нощ загубех, аз и моите конници щяхме да бъдем затворени в Зиик до края на живота ни.

– Добре. – Накъсано прошепнах.

Времето сякаш летеше.

– Твой ред е, Господарю.

Впрегнах всичките си сили, за да се изправя и отида на подиума. Отчаяно имах нужда да крещя.

– Оливър Грей, познат още като Принцът на мрака. – Със задоволство отбеляза Тиара. Няколко пазители на Зиик, които не участваха в първото изпитание, ме хванаха за мишниците и бързо ме завързаха за най – близкия стълб. – Готов ли си да кървиш в мое име?

Стиснах зъби.

– Да. – Ръцете ми бяха вдигнати над главата, краката – разкрачени и при всяко трепване, раните ми пулсираха.

Кралицата с осакатено лице се приближи до мен. Тиара ухаеше на мушкато, жасмин и маточина. Мирисът й действаше успокоително на тялото ми. Стисна лицето ми с кокалестите си ръце и отвори устата ми.

– Покажи ми силата си, Грей. – С тези думи изсипа една капка кръв на вещица от някакво шишенце върху езика ми. Имаше нещо странно в нея. Сякаш олицетворяваше две личности в едно.

Отровата започна да действа мигновено. За миг спрях да чувствам болката, зрението ми се замъгли и…

Видях себе си.

Бях облечен в черни панталони и гол до кръста. Татуировките по тялото ми, имената, изобразяващи жертвите, които бях отнел, за да продължа да живея, бяха безброй. Навсякъде около мен се чуваха стенания и ридания. В едната си ръка държах метателна звезда, а в другата – къс кинжал. Усещах яростта, която изпълваше вените ми. Бях загубил контрол над себе си. Границата, която толкова много се стараех да не прекрача, отдавна беше забравена.

Убиец. Бях се превърнал в безмилостен убиец.

Остро пронизване в гърдите ме извади от унеса. Разтърсих глава и смътно видях Тиара, която ми говореше нещо.

Опитах да се съсредоточа, но напразно.

Кошмарът ми ме погълна напълно. Пренесох се в света на този, от когото се страхувах най – много.

Собственото си аз.

***

Нямах думи, с които да опиша колко извратено бе цялото това състезание.

Все още не се бях съвзел от шока на отровата, раните по мен надвишаваха десет и умът ми беше безвъзвратно повреден.

Деветнадесет. Бяхме останали само деветнадесет участника.

Сърцето ми биеше толкова бързо, че очаквах всеки момент да спре.

– Нещо не е наред? – Тиара застана зад гърба ми. Преглътнах звучно и се насилих да погледна масата пред мен.

Млада жена със светлоруси къдрици, канелена кожа и пищни гърди ме гледаше ужасено. Мяташе се като риба върху стоманената дъска, към която бе прикрепена. Тежки вериги обгръщаха китките и глезените й.

– Признавам, че Бродникът ми се затрудни да открие човек, за когото да те е грижа.

Сълзи изплуваха в ирисите ми, когато се взрях в Бренън, който беше по – блед от лист хартия.

– Тя е невинна. – Злорада усмивка се разтегли по устните на кралицата.

– Но ти не си. – Докосна рамото ми. – Вземи това, което искам от малката ти приятелка. Позабавлявай се, а след това изпий кръвта ми, намираща се в бокала до главата й, за да се обвържеш с мен завинаги. – Застана на дъх разстояние от ухото ми. – Не съм глупачка, Оливър Грей. Ти си рядък диамант, готов да изпепели света. Паднал черен ангел, разбил се на хиляди парченца, на прах, до най – малката костица. Компасът на живота ти сочи дълбока бездна, която предвещава смъртоносна катастрофа. Опустошен си и надеждата ти започва да се изпарява. – Погали бузите ми с ледените си пръсти.

Кокалчетата ми побеляха от гняв.

– Точно така. – Кралицата облиза устните си. – Освободи звяра в себе си, Оливър Грей.

Изсъсках от болка и пристъпих напред.

– Съжалявам. – Стейси поклати глава неразбиращо. Устата й бе залепена с тиксо.

Проследих очертанията на тялото й. Видях пръстена на късмета, поставен върху безименния й пръст и въздъхнах. Доближих острието до него и усетих вкуса на сълзите върху устните си. Заключих човечността си в дървена кутия и посегнах с кинжала.

Стейси почти успя да разкъса веригите, минаващи през стомаха й, в опит да потуши болката си.

– Твой е. – Вдигнах натежалите си клепачи. Тиара грабна отрязания пръст, измъкна пръстена на късмета, който бях смятал за отдавна изгубена реликва и ми го подаде. Бижуто бе златно, с камък от черен опал, изваян под формата на лунен сърп. – Вече си един от Тринадесетте, Оливър Грей.

С треперещи ръце посегнах към бокала. Погълнах кръвта на кралицата на Джоазите, която имаше сладко-кисел вкус. Усетих странно затопляне в сетивата си и бързо нахлузих пръстена.

Огледах се наоколо и осъзнах, че тълпата мълчеше, а останалите участници отдавна бяха приключили с изпитанието.

– Убий я. – Монотонно заповяда Тиара.

Преглътнах звучно и отново плъзнах обезумелия си поглед по лицето на Стейси, която ридаеше без глас.

Всичко се бе случило толкова бързо.

Затворих очи и прерязах гърлото й, за да сложа край на мъките й. Очите й се изцъклиха и стенанията заглъхнаха. Приливът на енергия в тялото ми беше забележителен. Раните мигновено започнаха да се затварят.

Кралицата отиде до трона и седна. Усмивка изплува върху скулите й.

Избирателно махаше на всеки един от нас. Зашеметено наблюдавах участниците, които бяха оцелели в трите изпитания и гордо се заклеваха във вярност и чест.

Бях последен.

– Коленичи, Оливър Грей.

Понечих да падна на едно коляно, но буцата в гърлото ми ме спря.

– Аз съм Принцът на мрака и не коленича пред никого. – Тиара внезапно се изправи. Джоазите възмутено притаиха дъх в очакване. – Заклевам се във вярност и чест, и в името на Тринадесетте. – Прорязах два пъти дланта си, за да потвърдя думите си. – Но отказвам да бъда нечий роб. Кълна се, че ще променя света. Ще скоча в онази мрачна дупка, към която толкова отчаяно се опитваш да ме тласнеш, ще се гмурна на дълбоко и ще донеса светлината. – Кучката се готвеше да отговори и аз я спрях. – Пожела да пусна звяра от клетката, в която го държа. – Истерично се разсмях. – Ала забрави, че аз не съм като вас.

В този миг спрях да бягам. Отправих предизвикателство на живота и се взех в ръце.

Обърнах гръб на собствената си кралица и уверено закрачих към стълбите на подиума. Няколко пазители на Зиик се впуснаха след мен и аз бързо парирах ударите им с двата си кинжала. Тялото ми се възстановяваше и в очите ми блестеше пламък, готов да погълне цялата проклета Тронна зала в себе си.

– Оставете го. – През стиснати зъби извика Тиара, осъзнала своята грешка.

Не бях роден да бъда роб.

А Господар.

***

– Ти си Принцът на мрака, който ще донесе светлина. – Засмя се. – И те се страхуват от теб. – Тя се настани в скута ми, постави ръката си върху гърба ми и нежно захапа долната ми устна. Когато предпазливо се отдръпна, пръстите й започнаха да описват успокояващи кръгове върху кожата ми, защото все още треперех от ярост. Погледна ме с бездънните си очи, които бяха способни да убиват и обгърна с длан лицето ми. – Живееш в призрачен град, който те обгръща в ледените си прегръдки ден и нощ. Бягаш с всички сили, но празнината в сърцето ти винаги те настига. – Бледа усмивка се разтегли по скулите й, когато вперих поглед в кървавите си ръце. – Позволи ми да те стопля, Господарю.

Поклатих глава.

– Не желая любовта ти. – Грубо казах и я отместих от себе си.

Красивата жена прокара пръсти по косата си с цвят на абанос и отново ме докосна. Нямаше представа в какво се забърква.

– Не ти предлагам просто любовта си, Господарю. – Ръцете й поеха моите и кръвта оцвети нежната й кожа. – Съвестта е способна да погуби всяко същество, достатъчно глупаво да й се отдаде. – Коленичи пред мен. – Направи това, което трябваше. Болката, която причини на онази жена… В този момент видях черния блясък в очите ти и се изплаших. Понякога блестиш толкова ярко, че се налага да избягам надалеч, за да не изгоря в пламъците ти. Но след тази вечер… Готова съм, Господарю. Готова съм да бъда погълната от гнева ти и да устоя на бурите. Нека изтрия следите на вината от душата ти…

– Стига. – С монотонен глас я прекъснах.

– Ще бъда твоето убежище, когато се измориш да бягаш. – Кратко каза. – Защото чудовищата са истински, Оливър Грей и ти си роден да ги управляваш. Не ти предлагам любов. – Огорчено прошепна. – А подслон от собственото ти аз, когато демоните ти те обсебят и си на път да се превърнеш в купчина прах.

Известно време просто мълчахме.

Жадно впих устните си в нейните в опит да прогоня болката от душата си, но напразно.

– Толкова съм студен, Ариа, че костите ми се огъват от вечната хладнина, изпълваща сетивата ми. Ще те целуна отново, ще опра гърба ти в стената и ще правим секс като седемнадесетгодишни деца. Дори ще те накарам да се почувстваш добре, както никога досега. – Красивата жена ме слушаше смирено.  – А след това ритъмът на ежедневието отново ще ме завладее. Сърцето ти ще продължи да се блъска в непробиваема стена и на края на деня аз няма да бъда способен да превържа раните ти. – Погалих скулите й и вдишах аромата на бергамот, лавандула и мента. – Забрави за илюзията, че можеш да ме промениш.

– Оливър…

 – Любов, която дори не е започнала, а пепелта й вече те изгаря до основи, е любов, от която трябва да бягаш.

С тези думи приключих разговора ни, притиснах я към стената и я целунах. Умело свалих дрехите й, докато не останаха само ботушите й. Ариа не бе способна да диша. Тя обви ръце около врата ми и обхвана с краката си кръста ми. Нежната й кожа ме докосна и аз простенах. Прокарах език по ключицата й, докато тя нашепваше името ми. Стиснах силно косата й в юмрук и… Господи, бях толкова възбуден. Болката, която усетих в слабините си, увеличи желанието ми да я направя своя. Трескаво свалих панталона си и изхлузих обувките настрани. Придърпах я към себе си и се отдадох на топлината, която ме завладя. Гърлен стон се откъсна от гърлото ми. Поставих ръцете си върху едрите й гърди, като непрекъснато ги целувах и захапвах.

Погледнах я за миг и спомените ми се завърнаха.

Поклатих глава.

Изпълних я отново с члена си и забравих за света.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

4 Responses

  1. Жужи says:

    Много интересно! Страхотен свят – мрачен, вълнуващ и секси. Чакам с нетърпение всяка глава. Оли и Бренън са ми любими.
    Нямам търпение да издадеш книгата на хартия. Непременно ще си я купя! 😍😍 Предполагам това ще е, когато я завършиш?

    • M. Alexandrova says:

      Много се радвам, че ти харесват. 🙂
      Да, първо трябва да завърша романа, да му направя цялостна редакция и едва след това ще започна да мисля за издаването му на хартия, но за съжаление, все още не мога да кажа нищо конкретно. 🙂

      • Жужи says:

        Но все пак ще го издадеш, нали? 😄 В коментарите прочетох, че смяташ и в чужбина да опиташ? Някакъв срок определила ли си?

        • M. Alexandrova says:

          На този етап всичко е доста относително. По принцип имам намерение да го издам както в България, така и в чужбина, но по никакъв начин не мога да гарантирам, че това със сигурност ще се случи, защото има неща, които не зависят от мен. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!