Дванадесета глава

Дванадесета глава

Бален 

Момчетата не бяха изненадани, когато пристигнах в къщата на Талда. Киър,  Деймиън, Джедрик и Хак стояха във фоайето и ми кимнаха с глава за поздрав. Въпреки това никой не каза нищо. Е, Деймиън не кимна, а просто ме изгледа кръвнишки. Но аз очаквах далеч по – студено посрещане. Мамка му, предадох ги, а след това изчезнах.

Уолърън се появи секунди след мен, влезе, без да обели и дума и се отправи към библиотеката, а всички ние го последвахме. Той затръшна силно вратата.

Присъщо за всеки Талдебуру, Уолърън беше лишен от емоции и директен.

– Покой в продължение на десет години и още петдесет години изгнание в Пиринеите.

Студ нахлу във вените ми. Знаех, че бе неизбежно, но Покоят наистина прецакваше нещата.

– Законите трябва да бъдат променени. – Погледнах всеки един Белязан. – Доказах, че ако консумираме кръв на вампир, не означава, че ще се превърнем в един от тях.

Киър повдигна вежди.

– Предизвикваш закона?

– По дяволите, да. И след като аз ще бъда в Покой, искам един от вас да го представи пред Дийкънри.

– Съгласен съм да го направя. – Каза Джедрик, който се беше облегнал на дивана с изпънати напред крака. – Винаги съм искал да отида при Дийкънри и да срещна секси Призрака, Женевиев.

Уолърън отправи заплашителен поглед на Джедрик.

– Никой Белязан не може да отиде при Дийкънри, както вие много добре знаете. Законът бе въведен въз основа на добра причина. Вампирската кръв е силна и последиците от нея са смъртоносни. Ти може би си бил в състояние да се пребориш с отровата, но никой друг в продължение на стотици години не е могъл.

– Тогава трябва да задържате тези, които пият от някой вампир. – Предложи Джедрик. – Докато не се преборят или не умрат. По този начин поне ще имат шанс.

– Майната му на това. Никой воин не бива да опитва тази проклета отрова. – Деймиън се намръщи. Позата му бе скована, но излъчваше непреклонност. Да, никой като теб, задник. Джедрик му беше измислил прякор – женомразец и той наистина беше такъв. Безмилостно студено копеле, което не даваше пукната пара за никого освен за себе си. – Ти ни предаде. Трябва да си мъртъв.

Джедрик скочи от дивана и се приближи до Деймиън. Киър грабна Джедрик,  хвърли го на земята и му изви ръката зад гърба.

– Остави го.

Деймиън бе един от най – смъртоносните воини, с малко търпение и още по – малко милост в себе си. Преди години беше изпратен в Покой, защото бе пребил и почти убил друг Белязан. Нестабилен и опасен, сега имаше зъб на Джедрик.

– На следващата среща с Дийкънри ще го предложа, но не очаквам нещо да се промени. – Каза Уолърън. – Време е.

Покоят не струваше. Но беше по – добре от смъртта. Кимнах.

Джедрик въздъхна.

– Съжалявам, човече. Отвратително е.

Повдигнах рамене. Заслужавах и по – лошо наказание заради предателството си.

Знаех пред какво щях да се изправя, когато се завърнах в Торонто. Но да оставя Дани… Господи, всичко в мен крещеше да бъда възможно най – близо до нея. Ала знаех, че бях навредил достатъчно на тези, на които държах. Споменът за Дани от снощи се въртеше в съзнанието ми. Държах я в ръцете си, а тя стенеше името ми. Членът ми, потъващ дълбоко в нея, докато тя чувствено се обвиваше около мен…

Вратата се отвори с трясък.

Всички погледи се обърнаха. Делара стоеше изправена като воин, готов за битка. Облечена цялата в черно, носеше черни кожени ботуши и тесни черни дънки. Ореховите й очи се присвиха, когато ни видя.

– Бален спаси живота на Дани. Видях страданието й, когато я открихме. Всички ние го видяхме. – Обърна се към мен. – Пожертва себе си, макар да знаеше, че ще бъдеш убит заради кръвта на Ришард. Но нали именно затова сме тук? Да защитаваме хората.

– Глупости! Решението не е твое, Делара. – Изръмжа Деймиън. – А и то вече е взето.

Тя срещна непроницаемите очи на Деймиън с високо вдигната глава.

– Държиш се като задник. Само защото ти си бил изпратен в Покой, не означава, че и другите заслужават същата съдба. А и очевидно Покоят не е направил нищо за тъпата ти личност.

Уолърън стоеше на три крачки от Делара и погледът му не я изпускаше от момента, в който тя се появи. Студен и преценяващ. Изражението му беше сякаш се бореше с невидима ярост, която бе обгърнала всяка негова молекула.

– Но Деймиън е прав. Дийкънри определи наказанието му, Делара.

– Очевидно е, че не си се борил достатъчно. Обжалвай присъдата му. – Делара наклони ханша си и сложи ръка върху него.

Джедрик се взираше в нея с отворена уста. Предполагах, че нямаше никаква представа за пристигането й в града.

– Делара? Какво, по дяволите? Къде беше?

Тя не отвърна нищо и продължи да наблюдава Уолърън. Дори мълния не би могла да разруши магнетичните им погледи, които не се откъсваха един от друг.

– Делара. Насаме. – Каза Уолърън.

Мамка му, тя бе заключила съзнанието си, в противен случай Уолърън щеше да използва телепатията си, за да разговаря единствено с нея. Това определено го вбеси.

Делара повдигна вежди.

– Не, благодаря. Мога да кажа всичко, което искам, пред останалите от Талда.

Забелязах свитите ръце на Уолърън, както и моменталното стягане на челюстта му. Устните му се изкривиха, а книгите на рафта зад Киър започнаха да се поклащат. Барът в далечния край на стаята се разтресе, а въздухът стана горещ, тъй като яростта на Уолърън нажежаваше кислорода.

– Делара! – Изкрещя той.

– Настоявам за обжалване. И ако ти не го направиш, ще се намеся аз.

Тишина.

Изненадах се, когато открих, че умът й бе отворен за мен. Проговорих й:

– Какво правиш? Той е бесен. Отстъпи преди да е поставил и теб в Покой.

– Дани беше измъчвана, а ти я защити, макар да знаеше последствията. Не заслужаваш подобно наказание. Но не е само това. Ако бъдеш изпратен в Покой, ще й се случи нещо лошо.

– За какво, по дяволите, говориш? – Гърдите ми се стегнаха и ритъмът на сърцето ми се ускори.

Погледът на Делара отново се върна към Уолърън и изражението й се вкамени.

– Затова съм тук, Бален. За нищо друго не бих се върнала. Но ако Уолърън те постави в Покой, Дани ще умре.

– Какво, по дяволите? – Изкрещях и всички се взряха в мен.

Делара изсумтя и театрално извъртя очи. Очевидно не искаше останалите да разбират, че бяхме разговаряли. Мамка му, Уолърън се вбеси дори повече. А срещата с гнева му не бе в списъка на никой безсмъртен.

– Веднага! Делара. – Без да каже нищо повече, той излезе от стаята. Тя ме погледна, а след това го последва.

Делара

– Никога повече не смей да не ми се подчиняваш. – Гласът на Уолърън беше сдържан, но смъртоносен.

Добре, бях го ядосала. Но, дявол да го вземе, исках да го нараня по начина, по който той бе наранил мен.

По дяволите, не биваше никога да се връщам. Но този път нямах избор и да се противопоставя на заповедта не беше нито в моя полза, нито в на Бален и Дани.

– Ако го поставиш в Покой, Дани ще умре. – Опитах се да овладея гласа си, но той ми изневери, провокиран от близостта на Уолърън, който бе толкова ядосан.

Трябваше да си тръгна преди сърцето ми, което в продължение на дълги години поправях, да се счупеше отново. Не можех да го направя. Не бях способна да бъда около него.

– Имаш предвид, че тя ще се самоубие?

– Не. Имам предвид, че ще страда, а след това ще умре.

– Спри да играеш игрички, Делара. И отвори ума си за мен.

Никога нямаше да му позволя да прочете мислите ми. Щеше да е сякаш да му дам разрешение да ме съблече гола, да ме изчука и да си тръгне. Майната му.

– Ако Бален бъде поставен в Покой, Дани ще умре. Ако го изпратиш в изгнание, в зависимост от разстоянието, ще страда всяка минута, през която той е далеч от нея.

– За какво говориш? – Тялото му се напрегна и скръсти ръце пред гърдите си.

Веднага след като определиха наказанието на Бален, имах посетител. Разбрах какво се беше случило. И то не бе нищо добро. Мамка му, беше дори много лошо.

– Тя е човек. Не може да оцелее, ако той не е близо до нея. Не мога да ти кажа как разбрах това, но трябва да ми се довериш. – Бях се заклела да го пазя в тайна. А и нямах намерение някой да научи къде прекарвах нощите си напоследък.

– Доверието ми в теб се изпари в деня, в който ни напусна, Делара. – Очите на Уолърън се плъзнаха по тялото ми и дъхът ми спря. Защо трябваше да ме гледа така, сякаш копнееше да ме чука и унищожи в същото време?

– Не го прави, Так. – Наричах го по този начин, защото откакто се върна от ада, в който се бе намирал, беше тактичен във всичко, което правеше. Мамка му, дори когато дишаше проявяваше тактичност.

– Кой е отговорен? – Уолърън започна да крачи напред-назад и аз се размърдах неспокойно. Рядко го правеше, обикновено бе стабилен и спокоен като планина. Е, в този момент планината по – скоро приличаше на лавина, а аз… бях от долната страна.

Добре, лъжи, когато се налага.

– Не знам. – Опитах се да го гледам в очите, но само секунди по – късно копнеех да избягам от настоятелния му поглед.

– Кой? – Повтори Уолърън.

Умът му се блъскаше в блокадата на моето съзнание. Ако успееше да я пробие, щеше да разбере от кого бях научила и тогава наистина щях да загазя.

– Аз… Аз… – Господи, Уолърън ме принуждаваше да му кажа истината. Борех се със силата му, но скоро той щеше да спечели. Внезапна остра болка прониза тялото ми и аз се олюлях, паднах на колене, но поне го отблъснах.

– Какво, по дяволите?

Той се наведе и протегна ръка, за да ми помогне, но аз бързо отскочих и се изправих на крака, защото знаех, че докосването му щеше да отключи ума ми за него. Не можех да го позволя.

Добре, време беше да приключа с това и да си отида.

– Ако поне малко се интересуваш от Бален и Дани, ще ти се наложи да ми се довериш. – Сложих ръка на главата си, когато почувствах натиск върху ума си. Не беше Уолърън. Изтощително. Трепнах, когато свалих преградата. Топлината му се просмука в тялото ми, а след това проговори:

– Не ми харесва този задник да е около теб.

– Какво, по дяволите, не ти е наред? – Уолърън сграбчи ръката ми, а пръстите му ми оставиха синини.

– Аз… Трябва да вървя. – Очите му проблеснаха в червено, а моите се спряха върху татуираната змия на врата му, която седна. Тя се движеше, по дяволите. – Пусни ме, Уолърън. Беше достатъчно готов да го направиш и преди. Процесът е един и същ.

Той присви очи и хватката му се отпусна.

– В опасност ли си?

По дяволите, да.

– Не го поставяй в Покой.

Обърнах се и се запътих към входната врата.

– Мога да те принудя да останеш.

– Да. – Ръката ми трепна, когато посегнах към дръжката. – Но Тарек вече се опита да го стори и виж какво се случи. – Разбрах, че думите ми го бяха докоснали, когато змията, неговото Мастило, изсъска заплашително. Уолърън все пак имаше чувства – какво откритие.

– Остани. – Каза. – Защото аз те моля.

О, Господи. Затворих очи и забих ноктите си в панталона. Отворих входната врата и студеният вятър ме блъсна назад към топлината, излъчваща се от Уолърън. Той остана скован и неподвижен.

 – Делара. – Прошепна името ми, а усещането беше сякаш прокара пръсти по кожата ми.

Обичай ме, както знам, че можеш. Ако го направиш, ще оцелея и ще намеря изход от това, което направих. Просто ми кажи, любов моя.

Но Уолърън не направи опит да ме докосне и аз си тръгнах. И отново, той ме пусна.

Бален

Уолърън се върна в хола, ядосан като ада. Но този път в изражението му се криеше и нещо друго – нотка несигурност. Никога до сега не бях виждал моя Талдебуру такъв. Погледна ме строго, ала сякаш се колебаеше какво да прави. Делара я нямаше.

– Изгнание в Пиринеите, докато обжалвам присъдата. – Съобщи той.

Веждите ми се повдигнаха от изненада. Какво, по дяволите? Очевидно аргументите на Делара бяха наистина добри. Изгнанието бе направо страхотно пред Покоя. Ако това, което твърдеше Делара, беше истина, Дани щеше да бъде в безопасност. Господи. Бях толкова благодарен, защото в противен случай щях да се боря физически, за да не бъда поставен в Покой, а това означаваше, че Уолърън щеше да ме убие с лекота. Ала в името на безопасността на Дани, бях готов на всичко.

– Но… – Джедрик започна.

– Аз ще се оправя с Призраците. – Отвърна Уолърън. – Да вървим.

През цялото време знаех, че между мен и Дани беше невъзможно да има нещо, дори и да не бях нарушил закона. Тя бе човек, а аз безсмъртен Белязан. Киър се приближи до мен и протегна ръка. Поколебах се, изненадан от жеста.

– Момичето ми иска да опознае брат си. Когато всичко това приключи, очаквам да го направиш възможно.

Кимнах потвърдително, но това беше лъжа, защото след като всичко това приключеше, аз никога нямаше да се върна.


* Талдебуру – Ръководител на група

* Дийкънри – Събрание (парламент), което е съставено от четири Призрака, двама Белязани и една Вещица. Те установяват законите и определят наказанията за тези, които живеят според Годез Азура.

* Покой – Състояние, изобразяващо кома, което бива наложено като наказание на всеки Белязан, пристъпил закона. Продължителността му се определя от Дийкънри.

* Талда – Група от Белязани

 

 

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

2 Responses

  1. Sofia says:

    Izviniavam se za vaprosa ,no shte prodaljite li da ia prevejdate?Priznavam vseki den proveriavam.Mnogo mi haresva knigata.

    • M. Alexandrova says:

      Много се радвам, че книгата ви харесва и се извинявам за дългото забавяне на превода на главите, но просто напоследък нямах никаква възможност да отделя време… 🙁 Работя по превода на 13 глава и предполагам още днес вечерта ще успея да я публикувам. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!