Дванадесета глава

Дванадесета глава

Сенки и мрак

Лежах на земята и се опитвах да успокоя дишането си, докато кръвта на Грей се просмукваше през дрехите му. Джоазът се усмихна зловещо, когато вторият куршум разкъса крака му. Господи, изглеждаше така, сякаш не усещаше болка.

Тромаво се изправих и когато видях, че Дилън се готви отново да натисне спусъка, застанах между двамата. Разперих ръце и насочих погледа си към Уестфийлд.

– Остави го. – Прокуденият се изсмя сухо.

– Наистина ли ще рискуваш живота си заради него, любов?

– Оливър няма нищо общо с нашата сделка. – Дилън свъси неодобрително вежди, защото знаеше, че именно заради Принца на мрака и пророчеството се бях съгласила да му се Отдам. По дяволите, дори бях изпратила близнаците да го убият, за да се предпазя. – И освен това, съм му длъжница.

– Нима? – Прокуденият ме изгледа преценяващо.

– Ако не беше той, Морето на Низвергнатите щеше да ме убие.

– Колко трогателно. – С периферното си зрение забелязах, че Грей сви ръцете си в юмруци и изпъна гръб. Уестфийлд се усмихна бегло. – Може би си достатъчно силен, за да устоиш на болката и да не рухнеш в краката ми, принце, но и двамата сме наясно, че куршумите са направени от кръвта на Реземблин, която няма да ти позволи да се излекуваш.

– Струва ми се, че ме подценяваш, затворнико. – Вената на челото на Дилън трепна при обръщението.

– Съмнявам се. – Ехидно отвърна Прокуденият.

Не бях забелязала, че Оливър бе извадил две метателни звезди от коженото си яке. Оръжията полетяха срещу мен и в последния момент заобиколиха тялото ми, за да се врежат в рамената на Уестфийлд. Той извика и падна на земята.

– А не трябва. – Прошепна Грей в отговор. Тембърът на гласа му ме накара да настръхна и ледени тръпки пропълзяха по гръбнака ми. Принцът на мрака пристъпи напред, наведе се над мъжа и изрита оръжието му. След това натисна със сила метателните звезди, за да разкъсат допълнително плътта и ги извади, прибирайки ги отново в якето си. – Този път ще те пощадя.

Дилън се напрегна и подигравателно се изплю върху обувките на Оливър.

– Хайде, Анабел. – Не помръднах. Спомените нахлуха в съзнанието ми като на филм – пророчеството, думите на Кристъл, съдът на Кимпарите, обещанието на Дилън и сега…

– По – добре ще е, ако остана. – Грей ме погледна объркано. Прокуденият се опита да се изправи до седнало положение, но Оливър стъпи върху гърлото му, затруднявайки дишането му.

– Казах ти, че не бива да се страхуваш от него. – Поклатих глава.

– Бягах твърде дълго. – От тъгата, от яростта, от света и дори от себе си. А в живота винаги идваше момент, в който бягството вече не бе опция. Знаех, че трябваше да поема отговорност за действията си. И колкото по – бързо го направех, толкова по – малка щеше да бъде сметката ми. Защото в края на всеки ден Съдбата начисляваше лихви. Лихви, които след това щях да платя с кръв и сълзи.

Принцът на мрака се засмя тихо и освободи тялото на Дилън. Приближи се до мен, отметна косата ми назад и прошепна в ухото ми:

– Твърдиш, че искаш да останеш, скъпа. Че си готова да му се Отдадеш, макар да си наясно, че това ще влоши ситуацията, в която се намираш. – Мирисът на ръжда изпълни ноздрите ми и едва сега видях колко лошо бе ранен Оливър. – Всяка част от тялото ти ми подсказва, че би захвърлила всичко и всеки, за да се измъкнеш от тази бъркотия. Ако волята ти е да си тръгна, ще го направя. Но трябва да запомниш, че понякога бягството е единственият ти шанс да бъдеш щастлива.

Сърцето ми заби трескаво. Тъкмо щях да му отговоря, когато…

Небето притъмня и мракът ни погълна. Черен дим се завихри около нас като торнадо и въздухът натежа. Зрението ми се замъгли и единственото нещо, което чувах, беше зловещият смях на Уестфийлд. Нещо ме сграбчи бързо за ръцете и ме дръпна силно назад.

– Не! – Започнах да ритам с крака. Хладният допир върху китките ми изчезна и мракът постепенно започна да се разсейва. В далечината видях Оливър, който се бореше с някого.

Затичах се напред, но едра фигура, облечена в черни дрехи и пурпурна роба, прикриваща лицето й, ми препречи пътя. Застинах. Съществото свали качулката си и слюнката ми ме задави. Скулите му бяха бели и вместо устни имаше порцеланови зъби, заострени нагоре. Нямаше коса. Кожата около очите, носът и ушите беше черна, а по челото и бузите едва се забелязваха малки сиви петънца.

Нощна сянка.

Паниката нахлу в гърдите ми.

– Отведи я! – Изкрещя Дилън. Съществото бавно пристъпи към мен. С трескав поглед обходих околността в опит да измисля план, но единственото, което виждах, бяха Нощните сенки, които бързо ни обграждаха. На практика те бяха безсмъртни, но все пак можеха да бъдат прогонени обратно в Царството им, ако ги раниш в областта на сърцето.

– Даде ми думата си. – Несигурно отвърнах.

Уестфийлд застана до съществото, което някога е било мъж от плът и кръв, и се усмихна зловещо.

– Дадох ти думата си, че няма да се налага да посещаваш Царството, ако изпълниш своята част от сделката. – Дишаше тежко. – Не ме вини, че ти се провали многократно.

Прокуденият посегна с усилие към мен, но Оливър се появи от нищото като щит. Първо го удари с юмрук, а след това се завъртя и го повали с крак. Нощната сянка мигновено се спусна към нас. Грей почти незабележимо ми подаде един от своите къси кинжали и накъсано прошепна:

– Телепортирай се в света на смъртните. Там ще те намеря. – Рязко се обърна и се впусна в танц със смъртта. Хвърляше се ловко в схватките, но създанията умело се изплъзваха от острието му, разтваряйки се във въздуха. Кръвта му не спираше да се стича по тялото и с всяка изминала секунда движенията му ставаха все по – бавни.

Докато го наблюдавах, осъзнах, че той беше единственото ми спасение.

Завъртях кинжала в дясната си ръка и си спомних уроците на Дилън. Проправих си път до Грей, измъквайки се от лапите на една сянка и задъхано се опрях в гърба му.

– Обещай ми, че каквото и да се случи тази вечер, ще се погрижиш брат ми да остане жив.

– Какво си намислила? – Долових колебанието на Принца на мрака.

Огледах се наоколо.

– Ранен си тежко. – Той изсумтя. – А дори и да не беше, не си способен да победиш сам стотици същества, които не умират.

Нощните сенки образуваха кръг около нас. Приличаха на свирепи хищници, дебнещи своята плячка.

 – Обещай ми! – Изкрещях.

Сърцето на Оливър пропусна удар.

– Обещавам.

Поех си дълбоко дъх. Това ми стигаше. Нищо друго нямаше значение, когато единственият човек, когото обичах, бе в безопасност.

– Предавам се. – Гърлено казах и пуснах кинжала на земята. – Остави Оливър невредим и аз ще дойда с теб.

Дилън се ухили победоносно и вдигна ръце. Две сенки се приближиха до мен и грубо ме хванаха за лактите, а останалите свалиха оръжията си.

– Не го прави. – Тихо прошепна Грей.

Черният дим бързо започна да се усуква около тялото ми.

 – Всичко е наред, принце. – С горчивина отвърнах. – Просто… не ме предавай.

Беше нелепо да му се доверя, но и едновременно с това – толкова правилно. В негово присъствие душата ми започваше да крещи. Сякаш го познаваше от друго време… от друг свят.

– Няма. – Кимнах благодарствено с глава. Внезапно краката ми се подкосиха и с нежелание се отпуснах в хладната прегръдка на Нощните сенки, потъвайки в сън.

***

Силно главоболие ме връхлетя в мига, в който отворих очи. Огледах се наоколо и видях майка Наелин в ъгъла на просторната стая, в която се намирах. Изправих се до седнало положение и изсумтях.

– По дяволите.

– От Царството е. – Свъсих вежди. – Не е създадено, за да бъде обитавано от живи същества.

– Как се озовах тук?

– Сенките те доведоха.

– Дилън къде е?

– Преди час дойде, за да провери дали си будна. От тогава не съм го виждала.

– Направиха ли ти…

– Не. – Остро каза бялата робиня, прекъсвайки ме. Зарових лице в дланите си, поех дълбоко дъх и отвърнах:

– Когато церемонията приключи, ще те отведа вкъщи.

– Наистина ли вярваш, че тези негодници ще ти позволят да си тръгнеш просто така?

Поклатих глава.

Преметнах крака през ръба на леглото и рязко станах. Всичко в стаята беше толкова светло. Мебелите, стените, пода… Тръпки преминаха през цялото ми тяло, когато стъпалата ми докоснаха земята. Усещането бе сякаш се намирах върху пухкави облаци. Нереално. Във въздуха долових мириса на дърво и горски цветя и спокойствието бавно започна да нахлува във вените ми.

– Всичко ще приключи тази вечер. Ще сложа край на цялото това безумие… – Буца заседна в гърлото ми.

– О, Ана! – Овладях емоциите си и сурово погледнах бялата робиня.

Вратата се отвори и аз изпънах рамене

– Анабел Рейнолдс, наскоро загубила всичките си права и официално превърнала се в Низвергната. – Нощната сянка, стояща в преддверието, заговори делово. Поклони се ниско и високо добави: – Добре дошла в Царството на сенките.

Съществото не свали качулката си и единственото нещо, което бях способна да видя от него, бяха черните очи, в които проблясваха игриви искри.

– А ти кой си? – Въпросът ми прозвуча по – остро, отколкото възнамерявах.

– Владетелят на Царството. – Зъбите, изобразяващи устни, се изкривиха в ехидна усмивка.

– Името ти. – Изсъсках.

Нощната сянка вдигна пръст и изцъка.

– Бих те посъветвал да внимаваш с тона.

Скръстих ръце пред гърди и казах:

– Благодаря, но не ми пука за скапаните ти съвети.

Имах чувството, че историята със съда на Кимпарите се повтаряше.

– Така да бъде. – Мускулите ми се напрегнаха в очакване, но нищо не се случи. Сянката просто се взираше самодоволно в мен.

– Е? – Най – накрая попитах.

– Уестфийлд ще ти обясни. – Кимна към другите две сенки и им нареди: – Отведете робинята и се погрижете да получи всичко необходимо. Не е учтиво да караме гостите ни да чакат повече.

Владетелят грациозно се обърна и подвикна през рамо:

– И Ана? – Прехапах долната си устна. – На твое място бих внимавал. Външността е просто облик. Действителността е много по – лоша.

Щях да отговоря, но съществата изчезнаха и след тях остана само черен дим.

 – Мамка му! – Изкрещях и блъснах с юмрук стената.

– Успокой се, любов.

– Ако нещо се случи с Наелин, кълна се…

– Какво? – Дилън се изсмя подигравателно. – Какво ще направиш, Анабел? Ще ме убиеш? Ще си отмъстиш на Нощните сенки? Или може би ще викнеш своя принц да те защити?

Стиснах устни и бързо се приближих до Прокудения. Замахнах с юмрук, но копелето се наведе и избегна удара. Движеше се грациозно и от раните му нямаше и следа. Изръмжах и отново го нападнах.

Дилън парираше всеки мой удар с лекота. Завъртях се в кръг, изнесох десния си крак напред и го изненадах в гръб. Измъкнах късия му меч и го опрях в гърлото му.

– Така вече ми харесваш. – Уестфийлд наведе главата си назад и преди да се усетя ме удари с нея. Отстъпих няколко крачки, борейки се с болката. – Не можеш да ме победиш. Твърде предвидима си, когато се биеш.

Подпрях се на колената си. Белите ми дробове крещяха и в гърлото ми сякаш бе пламнал огън от недостига на въздух.

– Защо го правиш? – Прокуденият зае отбранителна поза. – Защо наистина искаш да бъда твоя? Какво, по дяволите, ще спечелиш от една Низвергната?

– Нищо. – Лицето му се напрегна.

Лъжеше.

– Нищо? – Повдигнах озадачено вежди. – Тогава защо?

Хвърлих меча в краката му и поклатих глава.

– Знаеш ли? Не ме интересува! – Преглътнах. – Гади ми се от теб.

Седнах на дървеното легло и сложих главата си между краката. Дилън не помръдваше от мястото си и заинтригувано ме изучаваше, когато най – накрая каза:

– Правя го заради Кристъл. – Думите му бяха по – тихи от шепот. – Сенките ще я превърнат в една от тях, ако ти не ми се Отдадеш. – Кожата ми настръхна. – Всичко е театър. Постановка. Игра, която никой от нас не е способен да спечели, защото е започнала много преди да се родим. Ние сме просто пешки. Оръжия.

– Сред Нощните сенки не съществуват жени.

– Не. – Прокуденият отпусна рамене и тъжно се усмихна. – Тя ще умре в мъки и няма да открие покой в нито един свят. Бих направил всичко, Анабел, за да го предотвратя. – Мъжът седна до мен и аз се размърдах неспокойно. – Потърсих ги, защото копнеех да си отмъстя на съда на Кимпарите. Нощните сенки ме измъкнаха от Зиик и за да им се отплатя, поискаха да те превърна в своя робиня. Не ми казаха защо, но и аз не се интересувах. Вълнувах се, че отново ще бъда свободен. След няколко години, когато дойдоха в дома ми, за да изпълня дълга си, се поколебах, а те ме заплашиха, че ще ми отнемат Кристъл. – Облегна се на стената. – И вече нищо друго нямаше значение.

– Тя знае ли?

– Само част.

– Затова ли се съгласи да те превърнат в Нощна сянка? За да я предпазиш?

– Да. При трансформацията оцеляват само мъжете, които носят в кръвта си малка доза магия, която съживява духа им, когато бъдат убити.

– Не съм предполагала, че някой може да възкръсне.

– Те не възкръсват, Ана. Съществата, които те доведоха тук, не са истински, макар да се преструват на такива.

– Страхуваш ли се? – Сърцето ми трепна.

– Не. – Дилън погали бузите ми. – Безскрупулността ми не е маска, любов. Чувствата, които изпитваш към мен, са правилни. Редно е да ме мразиш.

По дяволите, чувствата ми бяха смесени.

– Вземи си душ и се приготви. Церемонията ще започне след час. В гардероба ще откриеш необходимите ти дрехи.

Прокуденият стана и излезе.

Когато вратата се затръшна, стиснах очи и се предадох на емоциите. Нямах сили дори да размишлявам върху думите на Дилън.

Заплаках.

Бях живяла в илюзия. Заблуждавах се, че съм безсърдечна.

А истината бе, че имах сърце. Чупливо, крехко, само че не толкова чисто като на останалите. Катранени петна го бяха обгърнали в ледените си прегръдки. Долавях неприятното усещане, че бях бутнала цяло бурканче с разяждащо лепило върху хартиените му обвивки, което не можеше да се премахне и с най – силния препарат за чистене.

Аз имах сърце, просто не бях сигурна дали бе годно за използване, тъй като отдавна беше покрито с черен прах, потънало в чаша спирт, изгаряща до смърт ръката, посегнала към него.

***

Сплетох мократа си коса на плитка и облякох роклята, която предварително бе избрана от бялата робиня, ръководител на церемонията. Робата беше дълга, златисто-бяла с широки, надиплени ръкави и висока талия. Състоеше се от две части, преплитащи се една върху друга. Закопчах малките копчета по сатена и поставих кожения колан в кафяво на талията си.

Погледнах се в огледалото и въздъхнах.

– Поне дрехите можеха да не бъдат толкова скапани.

– Изглеждаш чудесно. – Наелин стоеше на метър от мен, придружавана от две Нощни сенки.

– Време ли е? – Тя кимна.

Пристъпих към бялата робиня, която ми подаде ръка. Поех я в своята и се усмихнах несигурно. Съществата ни заобиколиха отпред и отзад и ни изведоха от стаята. Вървяхме по коридори в готически стил, докато не стигнахме до голяма зала с розетни прозорци, украсени с различни стъклописи. Таванът беше изваян от огромни, островръхи арки, а подът –  от бял камък.

– Моля! – Погледнах отвъд масивното стълбище, на което се намирахме и забелязах Владетеля на Царството и Дилън, който носеше облекло, съчетано с моето.

Вдигнах полите на робата и бавно заслизах надолу. Качих се на ниския подиум и решително се взрях в съществата пред мен.

– Да приключваме. – Нощната сянка, чието име не знаех, се поклони и отиде в центъра на залата. Майка Наелин я изгледа недоверчиво, докато ни подминаваше, но след това извади от джоба си две халки.

– Един за тази, която ще се закълне във вярност и покорност. – Робинята ми постави пръстена във формата на миниатюрни белезници. – И друг за този, който ще приема и брани любовта. – Бижуто на Уестфийлд представляваше ключ.

Наелин проследи с ръка очертанията на факлите пред нас, изговаряйки свещената молитва. Когато приключи, с Прокудения обхванахме с длан огъня.

 – Заклевам се да служа с чест и гордост, с чувство и желание, със смирение и искреност. – Болката от изгарящата плът се разпространи из цялото ми тяло.

– Заклевам се да не се отричам от добротата, обичта и ласките й. – Дилън ми намигна.

Проклето копеле.

Поех дълбоко дъх и бързо измъкнах китката си. Раните мигновено започнаха да се затварят и с уплаха забелязах как на безименния ми пръст, където до преди секунди имаше пръстен, се появяваше черен белег.

– Съжалявам, Анабел. – Превръщах се в уличница.

Робинята ни подаде шишенце със сребриста течност. Последната стъпка от церемонията. Взех стъкленицата и изсипах съдържанието върху пръста си преди да размисля. Белегът бързо започна да потъва все по – надълбоко в кожата.

– Заклех се. – Силно казах.

Нямаше връщане назад.

– Заклех се. – Повтори след мен Дилън.

Пламъците на факлите угаснаха и бялата робиня се поклони.

– Вече си принадлежите и никой от вас няма право да бъде с друг. – Буца заседна в гърлото ми.

Владетелят на царството започна да ръкопляска. Устните на Дилън едва трепнаха, когато извади меча си и преряза гърлото на Наелин.

– Не! – Шокирано паднах на колене и хванах робинята с ръце. – Какво направи?

– Тя плати за живота на брат ти. За това, че не изпълни дълга си, както беше обещала. – Монотонно обяви, докато заравях треперещите си ръце в косата й. – Свободна си да си вървиш. Ще те повикам, когато си ми необходима.

– Съжалявам, Господи, толкова съжалявам… – Обезумяла от ужас, се опитах да спра кръвта, но напразно.

Наелин бе мъртва.

– Махнете я оттук. – Придружителите ми ме вдигнаха от земята против волята ми и преди да се разтворим във въздуха, Владетелят каза:

– Скоро ще се срещнем отново, Ана. – Съществото се приближи, облизвайки зъбите си и в омекналите ми китки постави златна монета. – Не ме забравяй.

Клатех немощно глава. Това беше свят на жестокост и кървави отмъщения. Свят, обитаван от емоционално нестабилни хищници, желаещи да ме принудят със сила да се примиря с установените от тях норми. Тялото ми трепереше и сърцето ми блъскаше необуздано. Бяха ме изтласкали на ръба и само крачка ме делеше от пропастта. Не биваше да се отказвам, но и не можех да продължа. Болката и безсилието сякаш се опитваха да ме погълнат в себе си. Бяха успели да ме накарат да се отвратя от собственото си аз. От това, че не се подчинявах.

Стига вече.

Време беше да си създам мои правила.

Тялото ми започна да се разпада и в този миг аз измъкнах ръцете си от хватката на Нощните сенки. Грабнах оръжието на едното същество и го пронизах в сърцето. Извих гръб и повалих и второто.

Телепортирането вече беше започнало, но този път не припаднах, защото знаех точно къде трябва да отида.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

12 Responses

  1. Юлия says:

    Прочетох всички глави на един дъх. Тази книга задължително трябва да се издаде. Браво!

  2. Д says:

    Кога ще има нова глава ?

    • M. Alexandrova says:

      Ще се опитам към края на другата седмица 13 глава да бъде качена. Мълчанието от страна на читателите малко ме демотивира да пиша по-бързо. 🙂

  3. Карина says:

    Завладяваща история, образите на Оли и Ана са невероятни. Нямам търпение да разбера какво следва и какво ще се случи между двамата . Вие сте прекрасен автор! 😊

    • M. Alexandrova says:

      Много Ви благодаря! Радвам се, че романът ми Ви харесва. 🙂

  4. Теди says:

    Днес попаднах тук и за няколко часа прочетох всички глави! Пишете невероятно увлекателно! Моля,не спирайте!

  5. Tania says:

    Здравейте Моника 🙂 и аз попаднах случайно на книгата ви и на един дъх я изчетох – това, което до момента се публикували. Имате забележителен талант, дар който не може никой да ви отнеме…нека мълчанието на читателите понякога не ви демотивира. В живота има приливи и отливи, но вярвам, че ще се превърнете в успешен автор!

    • M. Alexandrova says:

      Здравейте! Благодаря Ви за милите думи!
      Наясно съм, че по принцип това не бива да влияе на мотивацията ми, но просто обичам да получавам обратна връзка, защото чрез нея успявам да видя как романът се възприема от читателите и върху какво би било хубаво да поработя при редакцията. 🙂
      Много се радвам, че мислите така и че съм успяла да Ви заинтригувам!

  6. В. says:

    Пишете страхотно! Много ми хареса и се надявам по-често да публикувате)))

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!