Двадесет и шеста глава

Двадесет и шеста глава

Дани

– Защо вие, момчета, винаги избирате пещери?

– Ако можех, щях да го направя вместо теб.

– Не, имам нужда да го сторя. – А и той не можеше така или иначе. Килтър ми бе казал, че единствено аз, или друга жена със слабо телосложение, би успяла да се побере в тунела, където е скрит амулетът, а и освен това, Хана ми беше дала гривната. Така че е било предназначено да отида.

Бален протегна ръка и когато я поех, веднага усетих топлината, разпространяваща се из тялото ми. Животът на Райкър бе заложен на карта. Вземи се в ръце.

Влязох в пещерата и влагата се просмука в кожата ми. Студен въздух потъна в костите ми, затруднявайки дишането ми. Върховете на ръцете ми изтръпнаха, а след това тръпките пропълзяха и нагоре. Вдишах бавно и дълбоко. Ръката на Бален стисна моята и аз усетих как силата и устойчивостта му нахлуват в тялото ми.

Отиди на моето място. Винаги съм си мислела, че терапевтът ми ме пързаляше с тези неща, но трябваше да призная, че подейства. Синьо небе, лек бриз, трева под краката ми. Люлеещи се дървета.

Гласът на Бален нахлу в съзнанието ми.

– И чукане върху тревата.

Почувствах гъделичкането на смеха, когато Бален прочете глупавите ми мисли за моето щастливо място.

– Не са глупави, малка моя.

– Ще променя щастливото си място, когато се махнем оттук.

– За да ме включиш?

Завъртях очи.

– Не, предполага се, че това е място, на което никой не може да те намери. Място, на което си в безопасност от всичко.

– Когато си в прегръдките ми, си в безопасност от всичко. И искам щастливото ти място да ме включва.

Да, можех да го направя. Той беше моето безопасно място. Винаги щеше да бъде. Приближих се до него и целунах рамото му.

– Добре.

Успяхме да стигнем до края на тунела, където Килтър ме бе отвел първия път. Сърцето ми биеше бързо, но паниката беше по – малка.

Бален коленичи и изчисти мръсотията от вратата в земята. Дръпна старата, ръждясала дръжка и тя се отвори. Надзърнах в дупката и видях дървена стълба. Дори и с подобреното си зрение, настъпило след трансформацията, не успях да видя дъното. Беше дупка, голяма колкото за жена. Ето защо Килтър настояваше аз да бъда тази, която да отиде. Нито той, нито Бален биха могли да се промушат в смъртоносния капан. Амулетът сигурно бе принадлежал на Хана. Чудех се дали по някакъв начин тя не беше знаела, че атаката ще се случи. Затова ли ми бе дала ключа от кутията?

– Мога да го направя.

Бален обхвана брадичката ми и ме обърна към себе си.

– Да, можеш. Няма да позволя да ти се случи нещо. Окей?

Поех си няколко пъти въздух и кимнах.

Той ми подаде фенерчето и ми помогна да стъпя в отвора. Неговите спокойни и търпеливи думи изпълваха ума ми, докато слизах по стълбата. Задържах очите си затворени и се придвижвах последователно, стъпка след стъпка. Раменете ми се опряха в земята от двете страни и мръсотията се отрони. Преглътнах, когато внезапна паника стегна гърдите ми. Борех се да запазя самоконтрол и да прогоня мислите за това, че можех да бъда погребана жива тук.

Дишай, скъпа.

Звукът от гласа на Бален в съзнанието ми ме накара да се почувствам така, сякаш държеше ръката ми. Вдишах три пъти и продължих да слизам надолу.

Дано този проклет амулет си струваше, а не бе само някакъв предмет, който Килтър искаше да сложи над камината си. Щях да убия егоистичното копеле, ако беше така.

Краката ми докоснаха земята и аз видях мазе отдясно на стълбата. Мамка му, не. Нямаше начин. Не можех да го направя. Сърцето ми започна да бие диво и стомахът ми се стегна. Хванах се за стълбата. Бягство. Излез. Беше като водата, с изключение, че този път се давех под земята.

– Слушай ритъма на сърцето ми. Чуй дишането ми. Концентрирай се. Съчетай го със своето. Почувствай ръцете си, краката, ти си свободна. Няма да те оставя сама.

– Бален, не мога… Аз… Аз… Изплашена съм.

– Знам, скъпа.

Стиснах дървената стълба, с единия крак бях стъпила на последното стъпало, готова да се втурна нагоре толкова бързо, колкото можех.

Топлината се разля от китката ми, запълзя към раменете ми, след това към гърдите, а накрая и към стомаха. Помислих си, че халюцинирам, когато видях, че перлената гривна свети в мека бебешка синя светлина. Загледах се в нея, защото топлината й нахлуваше в крайниците ми, давайки ми своята сила.

О, Господи, Хана. Знаела си. Ти си знаела.

Затворих очи и си поех дълбоко въздух. Можех да се справя. Хана е била наясно, че амулетът ще ни бъде необходим. Перлената гривна стана по – ярка и сърбежът в крайниците ми изчезна. Не се отказвай. Не се проваляй.

Пуснах се от стълбата и паднах на колене. Пълзи. Стъпка по стъпка.

Дани?

Добре съм.

Тръгнах по тесния тунел. По тялото ми полепваше мръсотия, докато се отъркваше в стените. Предполагах, че Хана беше избрала това място, за да успеят само малцина да се доберат до амулета. Нямаше начин мъж да се вмъкне в тази дупка, макар по вдлъбнатините и разрушените стени да предполагах, че Килтър бе опитал.

Въздъхнах, когато фенерчето ми освети стоманена кутия. Спрях, бързо разкопчах гривната и пъхнах ключето в ключалката й. Чух кликването и вдигнах капака. Бръкнах и намерих медальона, който висеше на някакво въже. Поставих го върху дланта ми, имаше ръбове с осем точки и нещо подобно на гравиране на повърхността. Сложих медальона в задния си джоб, закачих гривната на китката си, вдигнах фенерчето и запълзях назад.

Ставаше бавно, а сега, когато носех в себе си амулета, исках да се измъкна оттук, колкото се можеше по – бързо. Умът ми крещеше, докато земята продължаваше да се разпада около мен и всичко зад мен беше по – ужасяващо. Краката  ми се удариха в нещо и аз извиках, страхувайки се, че тунелът се бе срутил. Сърцето ми блъскаше в гърдите и дишането ми се затрудни. Беше се срутила. Дупката зад мен се бе разпаднала и аз бях в капана. Заровена жива.

Гривната заблестя в ярко синьо и топлина разтърси тялото ми, но това не беше достатъчно.

– Дани. Мамка му. Спри. Не се движи. Концентрирай се. Помисли къде трябва да отидеш. Опипай с ръце пространството около теб. Бавно. Спокойно и бавно.

– По дяволите, това е отвратително. – Опитах да се изправя, но главата ми се удари в земята и пръст падна в косата ми.

– Дани! – Гласът му беше толкова яростен, че сякаш ме зашлеви. – Прави, каквото ти кажа.

Сълзи потекоха по лицето ми и тялото ми трепереше, но продължих да размахвам ръце, докато не се удариха в нещо. Дърво. Това беше стълбата. Краката ми се бяха блъснали в стълбата. Преместих се настрани и се повдигнах достатъчно, за да стоя изправена. Хванах се за стълбата и се впуснах по стъпалата толкова бързо, колкото треперещите ми крака ми позволяваха.

Бален ме хвана за ръката и ме издърпа навън, а аз се сринах в прегръдката му.

– Добре, официално съм страхливка.

Бален ми се усмихна и целуна всяка моя сълза.

– Гордея се с теб, скъпа.

Бален

Отидохме на мястото, което Киър ни беше дал. Необходимо бе да караме час и четирийсет и пет минути по завои със снежни преспи, за да стигнем. В хотела бяхме малко след три часа сутринта.

Джедрик отвори вратата с широка усмивка и пълна уста.

– Хей, Делар… – Извика през рамо. – Има още желаещи, които да се присъединят към партито с преспиване. Надявам се, че носите повече дрехи, защото стрип покерът е едно от нещата, в които ще участвате.

– О, това е отвратително, Стрела. Ти си ми като брат. – Каза Делара от другия край на стаята.

Джедрик намигна на Дани и няколко трохи чипс изпаднаха от устата му.

Тя се усмихна.

– Това означава ли, че и нездравословната храна присъства? Умирам от глад.

Джедрик й показа плик с къдрав картофен чипс.

– Готово.

Тя посочи пакета и игриво ме удари по гърдите.

– Видя ли, казах ти!

– Ммм – Измърморих, докато оглеждах стаята, три бутилки кола, три плика с чипс и празна кутия от пица.

– Килтър? – Попитах.

– Другата врата. – Каза Джедрик. – Не можехме да понасяме повече държанието му на кучка, така че получи допълнително място. Ненормалникът отказва да спи. Единственото, което прави, е да крачи напред-назад, да псува и кълне. – Очите на Джедрик блеснаха в златисто, докато насочваше погледа си към стената. – Да, продължава да обикаля стаята. Гарантирам, че не е спал откакто всичко се обърка.

– Контролируем ли е?

Джедрик сви рамене, пъхна ръка в пакета и извади шепа чипс, която бутна в устата си.

– Предполагам. Имахме малък спор, когато се срина преди няколко часа. Скъсах се да се смея. А Килтър не обича да му се смеят.

Делара изсумтя.

Дани се изплъзна от мен и отиде в банята. Чух пуснатия душ и образът на голото й тяло под горещата вода ме накара да се наместя смутено. През целия път до тук копнеех да отбия и да я изчукам след онова, което бе направила в пещерата.

– Къде е Киър?

– О, тази част е толкова хубава. – Джедрик седна на ръба на леглото и се взря в телевизора. – Фриг, той може да изстреля стрела. – Погледнах екрана и видях, че даваха „Властелинът на пръстените: Завръщането на краля“. Без да премества погледа си, Джедрик продължи: – Да, отиде да вземе нещо за ядене. Не беше очарован от пица или чипс. Нещо свързано със здраве, Анстис и правенето на бебета.

Приближих се и седнах на дървения стол до малката масичка. Делара седна до мен и бутна Айпад-а си към мен. На екрана му бяха плановете на фабриката.

– Хак ми ги изпрати. Двадесет метрова тухлена стена огражда мястото. – Каза тя. – Един вход, охраняван двадесет и четири часа. Стените не са проблем за нас, с изключение на датчиците за движение. Няма шанс да влезем вътре, без да включим алармените системи. – Посочи трите сгради. – Може да бъде във всяка една. Имат по пет етажа и най – вероятно по – ниски, подземни нива. Ще се нуждаем Дани да се свърже с Райкър, за да разберем дали той би могъл да ни даде повече информация за местоположението си.

Продължихме да обсъждаме разположението на сградата и останалите детайли, които Хак беше успял да открие, макар и да не бяха много. Съоръжението беше голямо и секретно. Научихме, че го притежаваше учен, който го използваше за лаборатория, в която извършваше генно изследване. Това без съмнение бе история, която прикриваше истинската дейност.

– Ще отидем утре вечер. – Казах.

– Зарежи това. – Килтър стоеше на вратата. Той беше блед и под очите си имаше тъмни кръгове. – Ще го изкарам.

Делара изсумтя.

– Едва стоиш прав.

– Не сте наблюдавали вие мястото през последните два дни, нали? – Дръзко й отвърна. – Сензорите за движение са изключени през деня. Най – вероятно, защото е светло и мястото е отворено толкова, колкото и голф игрище. Гвардейци обикалят периметъра вместо това. Мога да се вмъкна покрай охраната.

– Не и в твоето състояние. – Промърмори Джедрик, чийто поглед все още беше  съсредоточен върху екрана.

– Къде е амулетът? – Килтър присви очи към вратата на банята. – Тя ли е вътре?

Напрегнах се, когато той се отправи към банята, но го изпреварих и блокирах пътя му.

– Разкарай се, задник. – Каза Килтър. – Искам амулета.

– Ще излезе след секунди. – Понижих глас. – Но, ако искаш да се пробваш с мен, давай.

Вратата на банята се отвори и Дани стоеше там с мокра коса и почервенели бузи от горещата вода. Погледна ни и очевидно се досети за какво беше спорът. Посегна към задния си джоб, извади амулета и го бутна в гърдите на Килтър.

– Ти си задник.

– Никога не съм твърдял друго. – Пръстите му се обвиха около опакования амулет. – Опитай да се свържеш с него.

Дани не му обърна внимание и отиде да седне до Джедрик, като омота с кърпа косата си.

– От колко време не си спал? – Тя наклони главата си на една страна и аз се усмихнах самодоволно. Четеше мислите на Килтър. – Дни. Добре тогава, сигурна съм, че бих могла да те поваля на задника ти въпреки липсата на обучение.

Тялото на Килтър се напрегна. Устните му се изкривиха в едно цяло, когато я погледна. Поколеба се няколко секунди преди да се обърне на пети и да напусне стаята.

Джедрик подсвирна.

– Видяхте ли лицето му? Направо побесня.

Въздъхнах.

– Килтър е опасен. Той е на ръба да се пречупи и не му вярвам.

– С други думи – не е отборен играч. – Каза Джедрик.

Делара хвърли празна консерва по главата му. Той се наведе, но не навреме.

 – Спокойно, Стрела. Бален е прав. Килтър е смъртоносен. И въпреки че си трън в задника, искам да живееш. – Джедрик сложи ръце върху сърцето си.

– Обичам те, Сас.

Докато си взимах душ, Киър беше дошъл и обсъждаше нещо с Делара и Джедрик. Килтър се върна, облегна се на шкафчето със скръстени ръце, а Дани седеше на леглото и изглеждаше също толкова ядосана, колкото него. Предположих, че двамата отново си разменяха думи.

Приближих се до леглото и седнах до нея.

– Готова? – Тя кръстоса крака и кимна. – Помага, когато си представяш човека в ума си. Гласът му, как изглежда, отношението му. – Поставих ръката си върху бедрото й. – Съсредоточи се единствено върху Райкър.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

4 Responses

  1. Мария says:

    Благодаря за превода! Страхотна си!

  2. Maria Nanova says:

    Благодаря за превода! Справяш се страхотно!

    • Monika Alexandrova says:

      И аз благодаря! 🙂 Радвам се, че ти харесва.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!