Двадесет и четвърта глава

Двадесет и четвърта глава 

Бален

Пулсът й отслабна, сърцето й забави ритъма си и след това… нищо. Изплувах на повърхността полудял, а тялото на Дани лежеше в ръцете ми. Бях толкова слаб от ефекта на водата върху Белязаните, че дори носенето на Дани в ръцете ми ме изтощаваше.

Тя беше мъртва.

Мамка му.

Не.

Болката, пълзяща под кожата ми, бе като увиване на куки, които ме пробождаха и после ме разкъсваха.

– Дани. Моля те.

Излязох от басейна, а очите ми не я изпускаха.

О, Господи, беше пребледняла. Устните й бяха посинели и полуотворени. Очите й – безжизнени. Мамка му. Мамка му. Какво, ако това не проработеше? Какво, ако я бях убил? Държах я под водата. Тя искаше да живее. Виждах отчаянието в очите й, умоляващо ме да я освободя.

Стомахът ми се разбунтува и преглътнах няколко пъти, за да потисна гаденето. Господи, какво бях направил?

Ръка се отпусна върху рамото ми и аз погледнах нагоре към Уолърън.

– Спаси я. – Каза той.

Поставих я върху грубата, студена земя, премахнах влажните кичури от лицето й и наклоних главата й назад. Поех дълбоко дъх, спуснах устните си към устата й и изпуснах въздуха си в Дани. Гърдите й се надигнаха и отпуснаха.

Направих го отново.

И отново. И отново.

Нищо.

– По дяволите. Господи, какво сторих?

– Кръв. – Каза Уолърън.

Дани беше безжизнена, студена и бледа. Очите й се взираха в нищото. Гръдният й кош не помръдваше. О, Боже, бях я убил. Не. Не.

Остра болка прониза китката ми.

– Нахрани я. Сега. – Нареди Уолърън.

Загледах се в кръвта, капеща от китката ми и я поднесох към устата на Дани. Червената течност се стече по гърлото й, но тя не преглътна.

По ирония на съдбата трябваше да я принудя да вземе кръвта ми, за да спаси живота си, както когато аз взех нейната, за да я спася. Шибана съдба, Призраци и който, по дяволите, ми се подиграваше сега.

Дани бе мъртва. Нямаше начин да приеме кръвта ми. Това беше грешка. Ако бъркахме някъде? Ако трансформацията на човек в Белязан бе невъзможна?

Нищо.

Нищо не се случваше.

– Неее… – Изревах, когато я вдигнах на ръце и я притиснах към гърдите си. Главата й увисна и устата й се отвори. Бях се провалил.

Не. Не.

Положих устните си върху нейните и я целунах, а ръката ми се зарови в косата й. Тя не знаеше, но ме беше спасила. Тя ми помогна да спра да бягам и ме върна обратно към борбата. Тя бе причината, заради която исках да докажа на вида си, че консумирането на вампирска кръв не означаваше смърт за Белязаните.

– Не ме оставяй, по дяволите. – Но аз щях да я напусна заради смъртта си или заради това, че щяха да ме поставят в Покой. Нямах право да моля за нищо.

Залюлях отпуснатото й тяло, засипах я с целувки по лицето, врата и косата.

Тя беше безжизнена.

Ттудена.

Погледнах Уолърън.

– Спаси я, мамка му. Върни я обратно.

Той срещна непреклонно и спокойно очите ми.

– Ти трябваше да я спасиш, не аз.

Трябваше. Той каза трябваше. Не, не беше твърде късно. Тя желаеше да се бори.

Никога нямаше да се откажа от нея. Никога. Заклех се. Щях да се боря до последния си дъх. Поставих я на земята и ударих с юмрук гърдите й. Веднъж. Два пъти. След това отново изпълних с въздух дробовете й. Отново и отново.

Сложих китката си върху устата й и кръвта ми започна да се стича върху нея.

– По дяволите. Живей. Ти искаш да живееш. Бори се, мамка му.

Имах нужда да я видя да се усмихва отново. Да чуя смеха й. Да я наблюдавам, докато се разхожда из стаята. Нуждаех се от куража й, от честността й. От всичко в нея.

Допрях устните си до нейните отново, изпълвайки с дъха си дробовете й. Повтарях го пак и пак. Нямаше да се откажа. Никога.

Тя се изкашля.

Кръв бликна от устата й и напръска мократа ми блуза. Бързо я завъртях на една страна, докато кашляше смесица от вода и кръв.

Задавих се с риданието, което излезе от гърлото ми и я придърпах по – близо до себе си.

– Мамка му, скъпа.

Изкашля се още няколко пъти преди да се отпусне, бузите й се притиснаха до гърдите ми. Целувах я по главата непрекъснато, докато я прегръщах. Пренебрегнах отекването на стъпки зад мен и Уолърън, който говореше ниско. Единственото, което чувах, бе дишането и пулсът на Дани.

– Пусни я.

Стегнах се при непознатия глас. Макар да знаех на кого принадлежеше – Призрак.

Те бяха тук.

Трябваше да тръгвам.

Бях се подготвил за това.

Знаех, че бягството не беше опция. Целунах челото й и премахнах мократа коса от лицето й.

– Връзката? – Попитах Уолърън, без да го поглеждам.

– Не чувствам нищо. Развалена е. – Отговори.

-Бален? – Дани протегна длан и я постави върху бузата ми.

– Малка моя. – Взех ръката й в своята и целунах всеки неин пръст.

Въпреки инстинктите, които ми нашепваха никога да не я пускам, се изправих на нестабилните си крака, все още държейки Дани в ръцете си.

Сега тя щеше да бъде в безопасност. Беше една от тях и Белязаните щяха да я защитят. Погледнах Уолърън.

– Пази я. 

– Имаш думата ми. – Кимна.

Поставих Дани на краката й, а ръката ми продължи да се обвива около кръста й, докато не се уверих, че бе стабилна.

– Добре ли си?

Кимна.

Когато се отдръпнах, тя се обърна и ги видя.

– Не. Бален. – Сграбчи ръката ми, но аз отскубнах пръстите си и отстъпих. – Не. Той спаси живота ми, по дяволите. Наруши глупавия ви закон, за да спаси живота ми.

Бяха дошли два Призрака. Единият изглеждаше по – възрастен – горд и търпелив, а другият бе неговата пълна противоположност. По – старият пристъпи напред, хвана китките ми и постави златните ленти върху тях.

– Аз съм Тор, Призракът на Земята, а това е Идън, Призракът на Огъня. – Звукът от щракването на металните ленти отекна в пещерата. Долових рязкото вдишване на Дани и потиснах всеки инстинкт, предизвикващ ме да се боря.

– Ще бъдеш отведен в Царството, докато Дийкънри не реши съдбата ти. Ние, Призраците на… – Писъкът на Дани прониза въздуха. Обърнах се и я видях как пада на колене, притискайки ушите си с ръце.

– Не. Не. Спри. – Клатеше главата си напред-назад. – Килтър. – Простена. – Аз… Чувам го. Той е…

Погледнах Уолърън и тръгнах към Дани, коленичих и положих ръце върху раменете й.

– Какво не е наред?

– Телепатията й е силна. По – силна от на древните. – Каза Уолърън. – Потокът на Ада й даде тази сила. Тя е Белязана Рефлектор.

– Килтър е на хиляди километри оттук. Невъзможно е.

Уолърън повдигна вежди.

– Нищо не е невъзможно.

– Дани. Погледни ме. – Изчаках, докато очите й срещнат моите. – Това е твоята способност. Все още не си свикнала. Затвори ума си за всичко освен за думите на Килтър. Той е силен телепат като теб. Какво казва? – Защо, по дяволите, Килтър се обръщаше към всички Белязани?

Дани вдигна глава и очите й се разшириха от ужас.

– Те са мъртви. О, Господи. Хана… Хана и другите са мъртви.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

2 Responses

  1. ХххА says:

    Леле, това не го очаквах! 🙁 нямам търпение за 25 глава!
    Имаше период, в който мислех, че си спряла да превеждаш и започнах книгата на английски и въпреки че не ми е толкова лош, не успявах да разбера всичко и не ми носеше такова удоволствие, както превода ти, така че благодаря за усилията, които полагаш!

    • M. Alexandrova says:

      И аз благодаря, че го оценяваш и съжалявам, че доста се бавя с преводите на главите. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!