Двадесет и първа глава

Двадесет и първа глава

На късмет

 Отидох до вкъщи, за да се преоблека в бойните дрехи на Тринадесетте и да взема оръжия. Бях напрегнат и притеснен, че двамата с Бродника щяхме да се телепортираме право в сърцето на града на любовта и истината. Двойникът ми го проучва в продължение на три дни и не откри нищо друго освен течащия Извор на покаянието. Нямаше живи същества. Нито дори намек, че някога беше имало. Старият свят просто си тънеше в прах и руини.

– Забавлява ли се на празника на мъртвите? – Бренън разглеждаше с отегчен вид гримовете, които Ариа не бе прибрала.

– Малко. – Самото празненство беше прекрасно, но аз така и не успях да се отърся от факта, че традицията повеляваше в края на вечерта някой да умре.

– Не си се срещал с Тиара?

– Не.

– Хубаво. – Погледнах го въпросително и той добави: – Мисля, че знае, че ти помагам.

– Защо?

– Напоследък усърдно се старае да бъда зает с нея. – Проследих големите торбички под очите, изострените скули, чиято кожа бе по – бледа от обикновено и широките му рамене, отпуснати надолу. – Използва енергията ми по – често.

– Ала защо би те възпирала, след като, по някаква причина, тя е нетърпелива да събера парчетата?

– Именно това се чудех и аз. – Закашля се и отърка ръце в тъмния си панталон, когато се изцапа с брокат. – Поведението й определено става все по – странно.

– В такъв случай дали ще ми даде доброволно парчето на Джоазите?

– Разбира се. – Разкри белите си зъби в подигравателна усмивка. – Казах, че се държи странно, а не налудничаво.

Прибрах метателните звезди, към които толкова се бях привързал и обявих:

– Готов съм.

– Добре. – Бренън насочи вниманието си към мен. – Мисли си за града на любовта и истината. За връзката между вас. Фокусирай се върху кръвта си. Върху тази на родителите ти и същността й. – Затворих очи и изпълних указанията му. – Изгони всичко друго от съзнанието си.

Не се получи и Бродникът се намръщи.

– Какъв е проблемът?

– Имам усещането, че мястото ми не е там.

– Не започвай с колебанията, Принце. Смятах, че си ги загърбил в деня, в който Вивиан започна да те обучава.

– Да, така е. Просто, открием ли парчето на Реземблините, няма да има връщане назад.

– Пътят назад и без това никога не е бил опция. – Потупа ме по рамото, разходи се из стаята и с изморен глас прошепна: – Крайно време е маските да паднат, за да приключим.

Наясно бях, че беше прав, затова кимнах и затворих отново очи.

Не стана веднага, но след няколко опита почувствах разпадането на тялото ми. Дематериализирането винаги се случваше твърде бързо и често ме замайваше.

Озовахме се на малка поляна с изгорена от жаркото слънце трева, заобиколена от пресъхнали поточета. Във въздуха се носеше зловонната миризма на пушек и бакелит. Ярка светлина озаряваше всичко наоколо, макар полунощ да бе минал. Нуждаех се от известно време, за да се приспособя, но Бренън закрачи решително през избуялите шумаци по посока на каменния път, забелязващ се бегло в далечината и аз го последвах. Колкото повече се приближавахме, толкова по – тъмно ставаше иначе ясното небе. Подминахме останки от високи сгради, рухнали стени и кули, съборени къщи и ями, пълни с кости и черепи.

Пътят също беше разбит – огромни дупки зееха из между камъните, а на места се налагаше да прескачаме паднали дървета.

– Не си го представях така. Вярно, бях подготвен за пепел и развалини, но в града се улавя и нещо друго. По гърба ми пълзят тръпки, сякаш някой ни наблюдава.

– Тогава млъкни. – Измери ме със сърдит поглед. – Присъствието ти може да разбуди живота по мъртвите земи.

Засмях се, но съдейки по изражението му, острата му забележка не бе шега.

– На теб също не ти е приятно да си тук. – Изрекох го на глас и съжалих. Спомних си за вината в очите му, когато ми разказваше за предателството си спрямо Реземблините.

– Не. – Бръкна уж небрежно в джобовете си, за да прикрие свиването на пръстите в юмруци. – Дори в отвратителното легло на Тиара ми е по – комфортно.

Минахме по централната улица, където преди ужасно много години се беше намирал местният пазар, завихме надясно между тесните фасади на магазинчета и се изкачихме по безкрайно дългите стълби, които ни отведоха до моста, наречен „Мостът на безумците“. По време на набезите Реземблините скачали от него, за да умрат, вместо да попаднат в лапите на Джоазите и Кимпарите. По паветата все още личаха засъхнали петна. Бренън ми обясняваше сухо и пестеливо, колкото да задоволи любопитството ми. Въпреки че бях прочел задълбочените книги на Вивиан за създаването на трите свята и съществата в тях, опитът и знанията на Бродника си оставаха далеч по – интригуващи.

Вървяхме по моста, водещ към източната част на града на любовта и истината, за да стигнем до Извора на покаянието. Двойникът ми смяташе, че в него бе хвърлил парчето от Съдбата.

Отвъд „Мостът на безумците“ неприятната миризма се усилваше. По полуразрушените стени имаше цинични надписи, следи от прогонващи заклинания на магьосници, ръждясала стомана, дръжки на оръжия и кости на различни същества.

– Насам. – Бренън ми посочи тесен проход.

Предпазливо преминахме през него. Вътре нямаше нищо необикновено. Миришеше на мокра пръст и мухъл. Мястото приличаше на студено подземие, от чийто таван висяха скални висулки във формата на протегнати ръце. Не се виждаха факли или друг източник на светлина, ала въпреки това в тунела не цареше мрак. Не се наложи да вървим дълго, за да излезем от лабиринта.

Бродникът наостряше притеснено уши от всяко свличане на малки камъчета в калта. Опитах да го успокоя, че в този забравен град бяхме само двамата, но и моите сетива ми подсказваха, че нещо не бе наред.

Проходът ни отведе до малък площад, окъпан в златистите лъчи на слънцето. В центъра му имаше медна скулптура и бледи спомени за овощна градина, от които все още се усещаше лекото ухание на ябълки и нар.

Площадът се разделяше на две улици и ние поехме по тази вляво. Навлязохме в „Димната долина“ и в далечината й съзрях огромна, назъбена скала, чийто връх приличаше на величествено острие.

– Дематериализирай се върху нея. – Приех очертания върху скалната повърхност и видях, че върхът всъщност беше пирамидален, оформен от ерозия. Подхлъзнах се, но съумях да запазя равновесие и се взрях в бездната, която накара кръвта ми да се смрази. Намирахме се на поне четири хиляди метра височина, а пред нас на значително разстояние се простираше друго скално образувание, от което извираше златисто-оранжева течност, наподобяваща лава и спускаща се като водопад по камъните, за да образува в дъното гейзер с очертанията на сълза. – Добре дошъл при Извора на покаянието.

Преглътнах звучно.

– И ти смяташ, че парчето на Реземблините е някъде там? – С известно нежелание се надвесих напред и сърцето ми заблъска в гърдите.

– Да, обиколих навсякъде и не открих нищо друго.

– Всеки би могъл да се гмурне в това… – Замълчах, тъй като не открих правилната дума.

– Не точно. – Бренън сви недоволно вежди. – Оранжевият оттенък, който виждаш, всъщност е кръв на Реземблини, затова, когато се гмурнеш, ще загубиш способностите си на Джоаз. В гейзера няма да бъдеш никой друг освен себе си. Нито Принцът на мрака, нито Господарят, член на Тринадесетте. Ще си принуден да се покаеш за грешките си като Оливър Грей. Ако успееш, ще оцелееш, за да откриеш парчето. Ако не… – Повдигна рамене.

Скръстих ръце пред гърди.

– Звучи ми като Морето на Низвергнатите.

– Почти. Морето на Низвергнатите те съди за това, за което си обвинен, а Изворът на покаянието ще поиска от теб сам да се осъдиш.

Засмях се при тези думи и Бродникът присви очи.

– Съмнявам се, че ще ти бъде толкова забавно, когато загубиш власт над съзнанието си.

Пренебрегнах упрека му.

– Ами ако грешиш и не си избрал това място?

– Ще продължим да търсим. – Изсумтях и той вдигна ръка. – Все пак, вярвам, че е тук. Малцина притежават добротата и целомъдрието на Реземблините, за да се покаят така, както принуждава изворът.

– Бренън, аз също не съм пример за…

– Знам, Оли, животът ти като Джоаз те промени, но не забравяй, че в теб тече тяхната кръв. Разчитам, че тя ще те изведе на повърхността.

– Но нали каза, че в басейна ще бъда просто Оливър?

– Да, а Оливър по рождение си остава Реземблин. – Въздъхна тежко. – Нали така?

– Предполагам. – Тихо смотолевих и гърлото ми се сви.

Слязохме на сушата и потръпнах от гледката на издигащата се мъгла над шумолящия извор. Идващата на талази течност съскаше и пукаше, и носеше миризмата на сяра и обгорена земя.

– Значи, казваш, че ще видя грешките си? – Запристъпвах нервно от крак на крак. Вятърът пареше по кожата, изложена на показ.

– Вероятно. – Седна на земята и се облегна назад, демонстриращ пълно спокойствие. – Така разправят. На мен никога не ми се е налагало да влизам, за да съм сигурен.

Изпълних белите си дробове с кислород и с неохота започнах да събличам дебелите кожени дрехи. Нямаше да се налага да жертвам никого. Просто щях да се покая, да взема парчето и да се прибера у дома. Струваше ми се много по – лесно от преживяното на гробището на Омърсените и май именно това толкова ме плашеше.

Прекалено лесно.

Когато свалих и обувките си, отидох до гейзера и скочих във водата с цвят на лава. В действителност изобщо не беше вода, нито пък лава. В златисто-оранжевия цвят имаше сребристи нишки, които се обвиваха нежно около глезените ми, гъделичкайки ме.

– И не се заседявай твърде дълго! – Извика Бренън, който, въпреки че се преструваше на безгрижен, ме наблюдаваше напрегнато. – Не разполагам с цяла вечер за губене!

Обърнах се, показах му неприличен жест и вдишах дълбоко.

– Ще се справиш. – Кротко си напомних.

Гейзерът беше дълбок и нишките погалиха настръхналата кожа на гърдите ми. Течността бе топла, не ме изгаряше, не ухаеше на ръжда, както обикновената кръв, но имаше лепкав ефект. Внезапно започна да бълбука, затваряйки ме в кръг. Около китките ми се появиха черни елипси, съединяващи се в едно като верига.

Изостреното ми зрение и слух се притъпиха. Разпознавах високия глас на Бренън, но вече не съумявах да чуя думите му. Паника пропълзя във вените ми, стомахът ми се сви и пръстите ми се разтрепериха.

Бълбукането се увеличаваше и изворът бавно ме засмукваше в себе си. Шумът в ушите ми заплашваше да ме подлуди. Слепоочието ми започна да пулсира от болка, вратът ми се схвана. Ръцете ми натежаха, сякаш бяха от олово, глезените ми пареха. Пробвах да раздвижа мускулите на гърба, но ги усетих някак неестествено изтръпнали.

Инстинктите ми нашепваха да се махам, да изляза възможно най – бързо на брега. Опасявах се, че и да опитах, нямаше да има резултат.

Изведнъж изворът спря да кипи, сребристите нишки се отдръпнаха от кожата ми и тъкмо когато си помислих, че бе приключило, пропаднах надолу като в бездънна дупка. Имах чувството, че тялото ми се блъскаше в стоманени стени, стисках зъби, за да не разтворя устни и да задържа дъха си, размахвайки ръце към повърхността.

Стори ми се, че мина цяла вечност преди да се озова на дъното на извора. Гърдите ме боляха, силите ми напълно се изчерпваха и допусках, че всеки миг щях да се удавя. Златисто-оранжевата течност се раздели на три: кръвта на Реземблините стисна гърлото ми като в менгеме, златистият цвят отново образува кръг около мен, а сребристите нишки се извиха като бич, оживяха и ме удариха силно през гръдния кош. Плътта се разкъса и не успях да потисна вика си. Гърлото ми се изпълни с лепкавата течност, чийто вкус бе ужасен. Просмукваше се в дробовете ми, стягаше сърцето ми и за кратък миг се почувствах мъртвешки пуст.

Затворих очи и като на лента от филм премина целият ми живот. Вече не усещах безсмислените опити на тялото ми да се измъкне от Извора на покаянието. Бях напълно погълнат от чувствата, преливащи като вулкан в съзнанието ми. Спомних си за смеха на родителите ми, за топлите им ласки, за самотата, обсебила ме в интерната, за яда и гнева, белязали ме след смъртта на Мичъл, за ужаса от горчиво-сладката необходимост да убивам, за кръвта на Стейси и Вивиан по ръцете ми, за нежността на прегръдките на Анабел, за приятелството ми с Бренън… Всичко. Топлина и студ пълзяха по костите ми едновременно.

Сребристите нишки ме удариха отново. Търсеха нещо, което отказвах да им дам. Давех се в грешките и радостите си, умирах насред мислите си. Разкайвах се за всичко. За грозните думи. За преструвките. За лъжите. За смъртта.

Но не беше достатъчно. Имаше и нещо друго. Друго, което отказвах да призная и пред себе си.

Вина, че бях станал един от тях. Че бях щастлив да бъда Джоаз.

Изворът на покаянието забълбука по – шумно от преди и сребристите нишки засияха. Златисто-оранжевата течност се събра в едно.

Тогава разбрах, че Бренън беше сгрешил. Не биваше просто да се разкайвам за миналото си. Всеки съжаляваше. Трябваше да го приема и да се науча да живея с изборите. Да призная страховете си преди да попадна завинаги в капана им, за да им устоя.

Болката от задушаването и безсилието бе ужасна и когато в ума ми настъпи крещяща тъмнина, се запитах дали така изглеждаше смъртта.

***

Отворих очи и повърнах. Тялото ми се разтърсваше от конвулсии, гърлото ми гореше, сякаш гласните му струни бяха прекъснати и кожата дяволски ме сърбеше.

– Какво стана? – Бренън стоеше на колене и ме наблюдаваше разтревожено.

– Аз… – Огледах се. Намирах се на малкия бряг около гейзера. Спомних си за черната бездна, завладяла съзнанието ми и изпълнилата ме лекота, когато я посрещнах. Бродникът сведе поглед към мидената черупка с цвят на преливащ се тюркоаз в дясната ми длан. Отново прехвърлих събитията в ума си, но така и не разбрах как бях изплувал до сушата, взимайки парчето на Реземблините. Знаех само, че Изворът на покаянието ме освободи от хватката си, когато отприщи кошмарите в съзнанието ми за истината, която иначе не желаех да приема.

– Оли? – Елипсовидните петна около китките ми избледняваха и дишането ми постепенно се успокояваше.

– Всичко е наред. – Закашлях се и изплюх още от гадната течност. – Успяхме ли?

Изненадата по острите черти на лицето на Бродника не ми вдъхна доверие.

– Така мисля. – С усилие се изправих до седнало положение и се заех да обличам черната туника и панталона.

Бренън се наведе да разгледа мидената черупка и я почука по хлъзгавата, дъговидна повърхност, остра като бръснач в краищата.

– Това ли е? – Кимна замислено. – Отваря ли се?

– Да, но е омагьосана. – Посочи инкрустираните думи на древния вещерски език, който не разбирах и миниатюрното синьо сърце, разрязано на две. – Мидените черупки са често срещана магия, имаща за цел да предпазва това, което не искаме да бъде открито. Вещиците ги сътворяват от бяла кост, серпентин, трън от роза и седеф, изваял перлата отвътре. – Описа кръг около символа на Реземблините. – Лесни са за създаване, но опасни за разваляне. Само вещицата, която е направила магията, има способността да я вдигне.

– Ще имаме нужда от Талинда. – Тихо прошепнах.

Бродникът поклати глава и прехапа устни.

– И от моята кръв. Талинда ме е обвързала чрез заклинание с парчето от Съдбата.

– Значи си бил сигурен, че ще го открием в Извора на покаянието?

– Да. Усещах го. – Изправи се и постави ръце на хълбоците си. – Макар да съм отвъд този свят, то също ме почувства.

Облякох якето си и прибрах мидената черупка във вътрешния джоб.

– Как ще го направим, ако на Талинда й е необходима кръвта ти?

– Не знам.

Готвех се да отговоря, но замръзнах, когато на метри от нас се разнесе бурно ръкопляскане и злъчен смях.

– Ти си бил дори по – добър актьор, отколкото предполагах, Грей. – Бавно се завъртях и видях седем Джоаза и два върколака.

Леон, висок и широкоплещест тип с къса кестенява коса и почти черни очи, стоеше начело им с насочен към мен пистолет. До него гордо го заобикаляха четирима мъже, които бяха негови конници. Всеки един от тях държеше меч и се усмихваше така, сякаш на мое място имаше златна мина. Разпознах и двете русокоси близначки, част от групата на Аарон, носещи някакъв сандък. Върколаците също разполагаха с огнестрелно оръжие, чийто спусък обгръщаха с дългите си, мръсни нокти. Жълтеникавите им ириси проблясваха хищнически и въпреки че бяха сравнително по – ниски от останалите същества, не се съмнявах, че не им отстъпваха по нищо друго.

– Изглежда Аарон е бил прав. Бил си прекрасна лисица сред толкова вълци. – Тънките му устни се извиха в злорада усмивка. Близначките хвърлиха в краката ми дървената кутия, която се отвори и от нея се измъкна главата на светлокосия Джоаз, застъпил се на първото заседание на Тринадесетте за мен. Очите му бяха изцъклени от недоумение. Потръпнах от погнуса, но се насилих да запазя самообладание. – Не се предаде лесно. Аарон се сражава забележително. Знаеше ли, че е почти ненадминат с меча? – Поклати печално глава. – Аз не. Такава загуба. С момчетата ми доста се поизпотихме, докато го укротим. – Посочи върколаците. – Разбира се, макар малко да съм разстроен, честта по умъртвяването му се падна на новите ми приятели.

– Трябва да се махаш оттук, Оливър.

Леон пристъпи грациозно напред.

– Аарон се досети първи. Наблюдаваше те внимателно и анализираше поведението ти. Първата ти грешка бяха помпозните слова по време на изпитанията на Тринадесетте, отправени към кралицата ни. Втората касаеше покровителственото ти поведение спрямо конниците ти. Никой от нас не се интересува от подчинените си. – Засмя се. – Не ми пука дали някой от тези тук ще загуби майка си, или пък главата си в съда на Кимпарите. А твоите конници те възхваляваха. Чувал ли си изповедите на… Как му беше името? – Обърна се към Джоаза със сплетената на плитка коса.

– Феликс.

– Да! – Развълнувано извика. – Феликс. Момчето с проблема с чашката. Чувал ли си изповедите му, когато прекали?

– Телепортирай се веднага!

Не можех. Не и докато Леон бе толкова близо с насочен към мен пистолет. Нямаше да успея да изчезна преди той да натисне спусъка.

– Сигурно не си. – Изцъка с език. – Когато Аарон разбра каква игра играеш, плати щедро на вещица да ти направи проследяващо заклинание. Беше толкова сигурен, че някой ти помага в търсенето на парчетата от Съдбата. – Щракна с пръсти и Джоазите зад него се разсмяха. – Помислих го за луд. Не вярвах, че точно ти ще се доближиш до нещо толкова древно, но явно сгреших. Аарон те откри на гробището на Омърсените и с очите си те видя да взимаш парчето на Кимпарите. – Подритна гневно главата. – Сметна за добре да те нападне, когато вземеш и това на Реземблините. Само че аз го изпреварих. Откраднах проследяващото заклинание, убих го и ето ме тук.

– Защо ми го разказваш? – Изненадах се колко овладян беше гласът ми.

– Заради доблестта ми, разбира се.

Бренън го наруга.

– А и все още се нуждая от парчето на Кимпарите, което знам, че криеш в дома си, в който не бих могъл да вляза без твое позволение.

– Нали не очакваш, че ще ти го дам, като съм наясно, че ще ме убиеш?

– Не. – Леон се ухили и дръпна толкова бързо спусъка, че аз едва съумях да реагирам навреме, за да се отместя. Джоазът улучи бицепса на лявото ми рамо. Извадих кинжалите си и описах дъга с тях. В друга ситуация премереният ми замах щеше да се забие между ребрата му, така че да прониже сърцето му, но Леон предвиди хода ми и се сдоби само с тънък разрез върху лакътя, който го накара да се разсмее. Обикаляше около мен като хищник. – Видях какво направи Изворът на покаянието с теб, Оливър. Чух всичко. Виковете, риданието, молбите. – Погледнах въпросително Бренън, за да разбера дали Джоазът лъжеше. – О, как само умоляваше Извора да спре. – Изкикоти се. – Ти си страхливец, Принце на мрака.

Леон подсвирна и върколаците стреляха. Единият изстрел тромаво го отбих с кинжала, а за да избегна другия, се хвърлих настрани и се претърколих по каменистия бряг. Бях бавен почти толкова, колкото и обикновен човек. Конниците се спуснаха светкавично към нас, Леон се телепортира зад мен и ме удари силно с дръжката на меча си по тила. Паднах отново, кръв започна да се стича по дрехите ми, съединявайки се с голямото петно на бицепса ми, от което раменната кост пулсираше.

– Знам, че се опитваш да си спечелиш време, докато възстановиш силите, които Изворът ти отне, за да се дематериализираш.

Не отговорих, пропълзях напред, извадих две метателни звезди и ги хвърлих по посока на приближаващите се конници.

Пропуснах.

Леон ме изрита в пищялите, надвеси се над мен и безмилостно заби меча си в корема ми. Задавих се с кръвта, покапала от устата ми. Съществата наобиколиха Господаря си, върколаците ръмжаха гърлено и дращеха с нокти земята, а Джоазът ме сграбчи за рамото.

– Още от самото начало знаех, че не си като нас. Че не само цветът на очите ти се различава. – Леон се отдръпна и извика: – Заведете го в дома ми!

Не се съпротивлявах, докато конниците ме изправяха на крака. Знаех, че нямаше смисъл да го правя. Мускулите ми пулсираха от раздиращата болка. Прималяваше ми от загубата на кръв и клепачите ми се притваряха уморено против волята ми.

– Оливър! – Бренън ми крещеше и обикаляше нервно около нас като котка, затворена в клетка.

Чух звънкия смях на закръгления тип, стискащ ме здраво за раната в бицепса. Джоазите ме повлякоха по неравния път, жулеха колената ми и се подиграваха на жалкото ми състояние. Леон посегна към якето ми, за да извади мидената черупка с парчето на Реземблините и като в привидение избухна ярка светлина.

Лунният сърп върху пръстена на късмета блестеше в тъмносиньо. Образува ореол около тялото ми и отблъсна Джоазите, които панически се вкопчиха в ръцете ми. Леон се опита да ме достигне, но напразно. Телепортирането беше започнало.

Миг по – късно се свлякох пред входната врата на къщата при Розовото езеро. Със стонове напипах дръжката, дръпнах я и изпълзях вътре.

– Е, на това вече му казвам късмет. – Бренън се хилеше като полудял.

– Не е Тиара, нали? – Накъсано попитах.

Поклати глава.

– Беше пръстенът.

Обърнах се по гръб и въздъхнах тежко.

– Леон сигурно е откачил. – Бродникът махна с ръка.

– Тринадесетте и без това рядко са с ума си. – Не събрах сили да му отговоря. Адреналинът бързо ме напусна. Усещах се напълно безтегловен. Бегло долавях шума от отцеждащата се кръв, образуваща локва върху пода.

– Господарю! – Разнесе се тропане по входната врата. – Господарю!

Отворих уста, но от устните ми не излезе и звук.

– Оли, знаеш, че не бива да заспиваш със заседнал куршум в мускулите. – Строго ми напомни двойникът.

Да, знаех. Затова и не заспах, а просто припаднах.

***

Свестяването със студен душ, сок от горчива черница и звучен шамар определено не попадаха в графата за любими събуждания. Отворих едното си око и смътно видях стройния силует на Ариа.

– Идва в съзнание. – Гласът принадлежеше на Кол.

Барлоу ме плесна и по другата буза, а когато изръмжах ядно, хладно каза:

– Не аз съм тази, която вече повече от час не реагира.

Блондинът ме постави да седна върху плочките, спря студената струя вода и отстъпи назад.

– Добре ли си, Господарю?

Изкашлях се и кимнах отривисто.

– Кой те подреди така? – Трудно ми беше да се съсредоточа заради ужасното главоболие.

– Леон. – Дрезгаво отвърнах. Едва сега забелязах Феликс, облегнал се на вратата на банята и мръщещ се озадачено.

– Защо?

Спомних си за парчето на Реземблините и притеснено докоснах гърдите си, където напипах само превръзка върху кожата.

– Къде е? – Рязко опитах да се изправя и залитнах. – Къде е якето ми?

– В хола.

– Какво има? – Ариа скръсти ръце.

С олюляване стъпих на крака и без да отговоря, се отправих към всекидневната. Намерих го захвърлено на дивана и с притаен дъх пребърках джобовете му. Пръстите ми докоснаха тюркоазената мидена черупка и пулсът ми забави ритъм.

Обърнах се и видях Кол да ме наблюдава смаяно. Подозирах, че Бренън щеше да негодува, когато научеше, че бях съобщил на конниците за парчетата от Съдбата, но тъй като него го нямаше, а те се бяха погрижили за раните ми, реших, че им го дължах. Освен това им вярвах.

Отворих уста, за да им разкажа за случилото се през последните дни и я затворих.

– Къде е Анабел?

Ариа излезе от банята и зарови пръсти в черната си коса. Не носеше официалните си дрехи по случай празника на мъртвите, а облекло, подходящо за битка.

– Изчезнала е. – Феликс и Кол я стрелнаха с угрижен поглед. – Както и Дерек.

– След екзекуцията… – Феликс се поколеба и Барлоу му направи знак да продължи. – Изпълнихме ритуала по сбогуване и отидохме в дома на Ариа. Къщата беше в безпорядък, белезниците на Дерек бяха счупени и навсякъде се носеше натрапчивата миризма на Нощни сенки. Претърсихме околността и се опитахме да се свържем с теб. – Не бях усетил умовете им в своя заради Извора на покаянието. – Когато не успяхме, се телепортирахме тук и те открихме припаднал.

– Възможно е Анабел и Дерек да са тръгнали доброволно със сенките. Двете с нея имахме уговорка да се срещнем в храма за преклонение пред покойните души, за да призовем Владетеля. – Вдигнах вежди и се вгледах внимателно в зачервените й, подпухнали очи. – Може би Рейнолдс е решила да не ме чака и е действала сама.

Още преди да обмисля думите й, попита:

– Ще се свържеш ли с брат ми? Искам да се уверя, че всичко е наред.

Неприятно чувство се намести в стомаха ми.

– Добре. – Барлоу се изненада от отговора ми.

Затворих очи, но още преди да потърся ума на Дерек със своя, стреснато ги отворих заради пукота на разбития прозорец. Кол светкавично се хвърли пред мен, докато Ариа и Феликс вадеха оръжията си.

– Какво беше това, по дяволите? – Парчета стъкло се разхвърчаха във въздуха, подът се разтресе и вледеняващ вятър безпощадно нахлу в къщата, опустошаващ всичко след себе си. Вкопчих се в облегалката на дивана, за да запазя равновесие срещу изтласкващата ме назад неестествена стихийна буря. Хапещият студ оставяше повърхностни разрези върху кожата ми. Кол изръмжа ядно на бялата вихрушка, която го запрати в отсрещната стена, Ариа упорито въртеше тежкия си меч, рисувайки кръстове с острието му, сякаш се опитваше да разсече виещите се заплашително ветрове, а Феликс, предпазващ с лакът очите си, с бавни стъпки вървеше към терасата.

Трябва да излезем! – Изкрещя в съзнанието ми. – Това са ветровете на Вортумния!

– Ветровете на Вортумния? – С пресипнал глас попитах, докато се навеждах, за да избегна сблъсъка с полетелия право към мен дървен скрин.

– Да, наричат ги още и ветровете на искащия промяна. Техни господари са вещиците, които се разделят със собствената си магия, за да ги призоват. Ако е една и не съумее да спре бурята навреме, ще умре, защото ветровете ще погълнат способностите й. Ако са повече, ще обединят силите си и ветровете ще откраднат само части от тях. Ветровете на Вортумния са предназначени да убиват, Господарю. Налага се да се махнем възможно най – бързо оттук!

Предадох наученото от Феликс на Ариа и Кол и им заповядах:

– Дематериализирайте се в покрайнините на източната част!

Ледените ветрове ме блъснаха в гърдите, поваляйки ме на земята. Претърколих се, порязах се на стъклата и изпъшках заради пронизващата болка в корема.

– Това е капан! – С периферното си зрение видях как светлина, процеждаща се отвън, обгърна тялото на Ариа, чиято мантия се вееше във всички посоки. – Невъзможно е да се телепортираме. Някой е направил знак за задържане.

Помъчих се да не обръщам внимание на свистенето в ушите от заформящата се буря. Надигнах се сковано от пода, който бързо се покриваше с магьоснически скреж, измъкнах се на няколко ледени остриета, насочили се към бедрата ми и задъхано опрях гръб в стената до терасата. Надникнах за кратко през счупения прозорец, колкото да потвърдя опасенията си. Пет вещици с обърнати длани към почернялото от купести облаци небе бяха заели позиции и нашепваха заклинания. Групата от убийци на Леон развеселено ги наблюдаваше, като всеки от тях играеше роля на жив щит за жените, употребяващи магия. Господарят им нервно сновеше около тях, сочейки къщата.

Хаосът, създаден от вещиците, изключително много наподобяваше малък ураган, целящ да ни прогони навън.

– Не бива да напускаме къщата! – Отново използвах умствената връзка с конниците, защото иначе нямаше да надвикам ветровете на Вортумния. – Леон ни причаква. Заложил ни е капан.

– Ще умрем, ако останем. – Разтревожено каза Кол, пълзящ към бар плота за прикритие.

– Няма. Необходим съм му жив.

Феликс изруга.

– Какво иска?

Поколебах се преди сухо да отговоря.

– Парчетата от Съдбата на Реземблините и Кимпарите. Леон разбра, че са в мен.

В съзнанието ми настъпи тишина. Ариа невярващо кокореше черните си очи, покрила с ръка устата си. Кол размърда устни и ми се стори, че подсвирна, а Феликс тръсна изумено глава.

Внезапно бурните ветрове утихнаха и летящите предмети паднаха с грохот на пода, пръсвайки се на две. Отблъснах се от стената, в която трескаво се бях вкопчил и вдишах дълбоко студения въздух, натежал от влага. По голите ми гърди се стичаше пот и хладни тръпки полазиха гръбнака ми.

– Тръгнаха ли си? – Ариа се задави със разсейващата се бяла мъгла около ботушите й.

Наведох се напред и предпазливо се приближих до вратата, водеща към терасата. Джоазите се скупчиха зад мен, надничащи през рамото ми. Вещиците бяха прекъснали ритуала, стояха приклекнали на заснежената улица и рисуваха осмоъгълни звезди с пресечени от стрели ръбове. Изписваха с пръсти непознати символи и бършеха кръвта, стичаща се по бузите им от ирисите.

– Леон няма да се откаже. – Високият Господар се хилеше с блеснали от лудост очи, докато риташе безцелно снега.

– Какво ще правим? – Кол сръга в ребрата Ариа, закриваща му гледката.

– Не знам. – Прокарах ръце през косата си.

– Ако останем тук, ветровете на Вортумния ще ни убият. Символите, които рисуват вещиците, са за подсилване на магията им. – Блондинът изгледа сърдито Феликс.

– От къде знаеш толкова за тези мистични ветрове?

– Когато бях малък, родителите ми бяха членове на аристокрацията, създадена по времето на първородния Джоаз. Затворено общество, изучаващо способностите на онези, различаващи се от нас. Майка ми ми разказваше приказките за ветровете на Вортумния, които проучваше. Твърдеше, че малцина от вещиците изобщо умеят да ги призовават.

– Как Леон е успял да ги убеди да се бият на негова страна? И тези върколаци…

– Просто е. – Важно заяви Кол на Ариа, прекъсвайки я. – Всички същества са наясно, че войната между трите раси е неизбежна. Тези грозници, а вероятно и много други, ще се съюзят с този, който първи им обещае сигурност.

– Ами конниците на Аарон? Те какво правят тук?

– Аарон е мъртъв. – Бързо поясних. – Подчинените на Леон са го убили и конниците му са се присъединили към неговата група.

– Проклятие! – Изсумтя Феликс.

– Парчетата… – Тъмните очи на блондина срещнаха моите. – В къщата ли са?

– Да.

– Тогава не ни остава друго освен да излезем. Ще се телепортираме в мига, в който пристъпим прага и ще избягаме.

– Няма начин. По целия периметър около къщата е нарисуван знак за задържане. – Възпротиви се Феликс и посочи пресичащите се линии в заснежената земя. – А и отворим ли вратата, ще се озовем лице в лице с мръсните кучета, точещи лиги по плътта ни. Чувам стъпките им по стълбите. Със сигурност носят в себе си куршуми от кръвта на Реземблин.

Барлоу прехапа устни и се загледа в нарисуваните символи, които един след друг пламнаха в златисто.

– Мислете, момчета, защото подозирам, че вещиците съвсем скоро ще срутят покрива върху главите ни.

– Ще се бием. – Несигурно обявих. – Аз ще поема входната врата, върколаците и Леон, Ариа и Кол, вие изненадайте в гръб конниците, като скочите от терасата. Опитайте се да пробиете щита им около вещиците. Феликс, твоята задача е да се възползваш от смута, който ще внесат Кол и Ариа. – Отидох до счупеното нощно шкафче, изритах дъските и вдигнах пистолета. Решително го подадох на мъжа. – Цели се единствено във вещиците и остани вътре само толкова, колкото да не застрашиш живота си.

– Господарю, раните ти все още не са заздравели. Днес Леон почти не те е убил. Не мисля, че е добра идея да се изправяш отново срещу него.

– Не се тревожи, Кол. По – рано ме хвана неподготвен, тъй като бях лишен от способностите си на Джоаз.

Мъжът сбърчи объркано чело.

– Какво следва, след като убием вещиците и върколаците? – Ариа нетърпеливо подхвърли меча си.

– Ще се надяваме Леон временно да отстъпи.

– А ако не го направи и повика останалите от Тринадесетте?

– Не би го направил. – Презрително прошепна Феликс. – Не и когато става въпрос за парчетата.

Облякох си блуза и яке, закачих оръжията си на колана на панталоните, прибрах парчето на Реземблините в сейфа, вдигнах двата кинжала и се отправих към входната врата, откъдето се разнесе лай. Сърцето ми заблъска в гърдите, сякаш всеки миг щеше да изскочи.

– Отдаде ли ви се възможност, бягайте!

– Оливър…

– Това е заповед. – Категорично отвърнах и поставих длан върху дръжката. Конниците ми си поеха шумно дъх и заеха позиции. Ариа и Кол излязоха на терасата, а Феликс се приготви за изстрел.

Дръпнах дръжката на вратата и потръпнах от блесналите очи на върколаците срещу мен. Този с войнишката прическа беше извадил островръхите си нокти, около които старателно навиваше магьосническо въже за удушаване. Другият, подпрял се на прага отляво, не носеше почти никакви дрехи въпреки ужасния студ и се усмихваше подмолно с пистолет в ръка, поклащайки кестенявите си къдрици.

– Предай ни парчето, Принце. – Гласът на върколака вдясно от мен беше нежен и в пълно несъответствие със свирепия му външен вид.

Килнах глава настрани, усмихнах се несигурно и се приготвих за атака. Изнесох левия си крак напред, завъртях се и размахах кинжали. Стиснах зъби заради пробождащата болка в стомаха и насочих острието си към шията на мъжа с пистолета. Той отскочи назад, като едновременно с това натисна спусъка, но пропусна заради загубата на баланс. Върколакът с въжето ме шибна през гърба, сдържах вика си от разкъсването на плътта и забих юмрук в лицето му. Кинжалът остави кървава диря по бузата му и негодникът се опита да ме изрита в слабините. Парирах удара му и усетих стоманената хватка на горещи ръце около шията ми. Дъхът ми спря от силата, с която върколакът ме стискаше, докато студено дуло не докосна врата ми. Събрах крака, повдигнах ги с усилие от земята и ги стоварих върху челюстта на върколака с войнишката прическа, готвещ се да ме зашлеви. Този, който ме държеше и опираше пистолет до врата ми, ударих с глава, вероятно причинявайки сътресение и на двама ни.

– Откачено копеле! – Залитна, наруга ме и стреля. Побързах да се наведа и едва не се свлякох по заледеното стълбище. Ветровете на Вортумния отново се надигнаха, ала този път бяха по – силни. Разкъсаха якето ми, блъснаха входната врата и ме изтласкаха назад. Претърколих се надолу с грохот и изпуснах кинжалите. Ударих лакътя си в последното стъпало и за момент цялата ми ръка се парализира.

Върколаците се изкикотиха самодоволно, потъркаха одобрително длани и оголиха заплашително зъби. Мъжът с войнишката прическа направи впечатляващ скок и за секунди се озова до мен. Изви въжето и ме удари през колената. Капачките на колената ми запулсираха.

Съществото изръмжа и облиза устни, едва съумявайки да запази контрол да не се поддаде на животинските си инстинкти. Понечих да се изправя, но той ме изпревари, заобиколи ме и обви магьосническото въже за душене около врата ми. Започнах да се мятам в опит да се измъкна от смъртоносната хватка. Стиснах ръцете му със своите, но напразно.

– Е, здравей и на теб, Принце на мрака. – Бързо ми причерняваше от недостига на кислород и смътно успях да видя мускулестото тяло на Леон на метри от мен.

Чух писъка на Ариа и започнах да се боря усилено.

Джоазът щракна с пръсти и вихрушка се изви пред очите ми, хвърляйки ледени късове, забиващи се в тялото ми. Въжето около врата ми дори не ми позволяваше да изкрещя от вцепеняващата болка. Леон ме наблюдаваше заинтригувано и сдържано разтегляше устните си в бледа усмивка. Бурята, която вещиците предизвикваха, оставяше непокътнати подчинените на Господаря от Тринадесетте.

– Надявам се сега да си по – благосклонен да си поговорим, Оливър Грей. – Тъмните му ириси, пропити със злочестина, проблеснаха на процеждащата се през гъстата мъгла лунна светлина.

Феликс изненадващо отвори вратата и стреля по върколака, който ме бе хванал. Куршумът прониза сърцето му и съществото падна в снега. Леон изкрещя гневно и посочи конника ми. Магьосническото въже се свлече върху гърдите ми, захвърлих го настрани и яростно се изправих.

– Доведете ми го!

Върколакът с къдриците се затича нагоре, за да достигне Феликс, но закъсня. Входната врата се затръшна силно. Възползвах се от отклоненото внимание на Леон, за да се добера до оръжията си. Вихрушката се отмести от пътя ми, разедини се и бавно започна да образува истински ледени войници. Те насочиха копията си към къщата и с безшумни стъпки се спуснаха по петите на Феликс.

– По дяволите!

Изтръгнах острите късове от бедрата си и нападнах Леон в гръб. Джоазът се обърна още преди остриетата ми да са се доближили достатъчно до тила му и отби с лекота удара. Вдишах дълбоко и атакувах отново. Той почти незабележимо измъкна меча си и светкавично се впусна в битката. Задъхвах се и полагах неимоверни усилия да удържам на темпото му. Всеки мускул в сетивата ми гореше от натоварването и раните.

– Ти наистина си луд, а, Принце? – Джоазът несъмнено се забавляваше от превъзходството си в ситуацията. – Осмеляваш се да ме нападаш, без да ти мигне окото, макар да знаеш, че няма да ме победиш.

Леон замахна и за малко да отсече китката ми. Потреперих при тази мисъл и се съсредоточих в защитата си. Дясното ми рамо беше открито и мечът му го прониза. Извиках и паднах на колене. Леон докосна с острието брадичката ми и ме удостои с триумфален поглед.

Разнесоха се крясъци и викове. Ледените войни, създадени от ветровете на Вортумния, бяха измъкнали Феликс от къщата и го влачеха грубо през снега. На всяка тяхна крачка върколакът забиваше юмрук в стомаха му. Ноктите му разкъсваха плътта. Двете близначки се появиха от ъгъла, бутайки отпуснатото тяло на Ариа пред тях. Бяха допрели два шамшира до вената на врата й. Трима конника държаха Кол, който ядно ги заплашваше да го пуснат.

В пристъп на гняв и отчаяние стиснах острието и се порязах, опитвайки се да го отместя от лицето си. Тръпчиво парене запълзя по кожата ми. Джоазът се засмя и се отдръпна предпазливо няколко крачки назад, за да се изправя.

Не го направих. Стоях и наблюдавах, обмисляйки възможностите ни. Планът ни се беше провалил.

Три вещици с кървящи очи бавно се приближиха към нас, следвани от цяла армия ледени войни. Четвъртият конник от групата на Леон крачеше напрегнато след тях с вдигнат меч.

– Две от сестрите ни са мъртви. – Високо обяви белокосата вещица на неизречения въпрос от страна на Джоаза. Дланите й бяха все така обърнати към небето, но енергията й видимо бе изчерпана.

Разгледах войните зад нея. Бяха като от стъкло. Прозрачно сини със сапфирени очи, лед вместо кожа и сиви наметала от вятър. Острите им копия бяха с дълги и извити, златни дръжки, инкрустирани със символи. Ветровете на Вортумния образуваха щит от гъста мъгла и бяла вихрушка около тях.

– Парчетата, Оливър! – Леон протегна ръка към мен. – Дори и отново да успееш да се телепортираш, аз пак ще те открия.

Поклатих глава.

– Няма да ти ги дам.

Джоазът изръмжа и изкриви гневно лице. След това махна с ръка и посочи Феликс.

– Убийте го! – Кимна на най – младата вещица с мургава кожа, чиито бузи бяха покрити с петна от засъхнала кръв. – Веднага!

Жената тихо прошепна кратко заклинание и ледени кинжали полетяха към сърцето на конника ми.

– Не! – Изправих се рязко, хвърлих се напред, но твърде късно. Двете магьоснически оръжия потънаха в гърдите му. Феликс простена, войните го пуснаха и пронизаното му тяло се свлече на земята.

Кол закрещя с пълно гърло и се замята в ръцете на подчинените на Леон, за да се измъкне. Ариа тръсна глава и опита да стъпи на краката си, от които стърчаха къси ками. Приземих се на метри от Феликс, допълзях до него, взех лицето му в треперещите си шепи и го разтърсих изплашено.

– По дяволите, не, не. – Разкопчах масленозеленото му яке. Туниката се напояваше с кръв. Не посмях да издърпам остриетата, тъй като се страхувах, че стъклото щеше да се счупи и миниатюрни късчета щяха да останат в кожата му.  – Не умирай. – Пулсът му беше слаб, но все пак се долавяше. – Не умирай, Феликс. Умолявам те. Не умирай.

Снегът до нас също се оцвети в тъмночервено. Върколакът се изправи над мен и насочи пистолета си към челото на конника ми.

– Убий проклетото копеле! – Леон също се приближи, върколакът се изплези подигравателно и обви пръст около спусъка.

– Не! Не можеш да го направиш! – Покрих тялото на Феликс със своето. – Не го прави, Леон! Ще ти дам каквото искаш. Кълна се. – Погледнах го и видях, че лицето му бе почервеняло от яд. – Кълна се, че ще ти дам парчетата от Съдбата, ако го оставиш да живее.

Ониксовите му очи ме стрелнаха подозрително, a върколакът ни наблюдаваше безизразно в очакване на заповедта.

– Позволи ми да вляза в дома ти. – С каменно изражение изсъска Джоазът. – Давай!

– Недей, Господарю. Леон ще нареди да ни застрелят още преди да е прекрачил прага. – каза Кол.

– Знам.

Но нямаше какво друго да сторя. Бях се надценил. Не бях способен да надвия нито Леон и малката му група от убийци, нито призрачните войни на ветровете на искащия промяна.

Извърнах глава и видях агонията, гърчеща се в тъмните очи на Ариа, породена от безсилие.

– Ще броя до три. – Членът на Тринадесетте изглеждаше отегчен. – Едно.

Мускулите ми се напрегнаха и страхът ми нарасна. Внимателно положих тялото на Феликс върху студената земя и приклекнах, възнамерявайки да се изправя.

– Две. – Леон ми се усмихна дяволито и без предупреждение запрати хладното си оръжие към Барлоу. Острието раздра ключицата й и тя изпищя.

Кол възобнови борбата и ритането, рискувайки да бъде следващият.

– На три ще бъдат мъртви двама от конниците ти. – предупреди ме Леон.

– Добре. – Поех си дъх и се предадох. – Можеш да влезеш. Парчетата се намират в сейфа под леглото. Кодът е името ми на обратно, като между всяка буква въведи три.

Мъжът стисна челюст и с гърлен глас заповяда:

– Пазете ги, докато се върна. – Широкоплещестият мъж се наведе, взе един от кинжалите ми и се отправи към стълбите на къщата. С неохота ги изкачи, побутна входната врата и предпазливо се вмъкна през нея.

Джоазът, следвал вещиците и ледените войни, застана до върколака, готов за стрелба и опря меч до гърлото ми, като не пропусна да остави тънък разрез върху кожата.

– Не мърдай.

Минутите се нижеха бавно една след друга, удължавайки мъчението ми. Тишината биваше нарушавана единствено от стенанията на приятелите ми, подгизнали от кръв. Чувах ритъма на сърцето на Феликс, който постепенно се забавяше.

След сякаш цяла вечност, може би и повече, Леон се появи с победоносна физиономия на лицето. В левия си юмрук държеше дървената кутия, в която бях прибрал парчетата на Реземблините и Кимпарите. Надявах се Бренън да беше прав и магията над мидената черупка да не можеше да бъде премахната без неговата кръв.

– Е, скъпи Принце, май трябва да ти благодаря. – Отвори кутията и заинтригувано разгледа съдържанието. Забелязах, че не докосна нито едно от парчетата. Вероятно се опасяваше да не го наранят. – Кой би предположил, че за нещо толкова дребно и на пръв поглед незначително, ще се води война?

Алчните му очи проблеснаха. Възхищаваше се безмълвно на властта, с която смяташе, че вече разполага.

– Нали знаеш, че и ти ще умреш? – Вирнах брадичка и се порязах на меча. Леон се намръщи и ми направи знак да замълча. Захилих се обезумяло и добавих: – Когато събереш парчетата, ще умреш. – Металически вкус изпълни устата ми. – Точно както аз ще умра сега.

– Да, ще умра. – Прибра кутията във вътрешния джоб на палтото си и изцъка. – Но не като теб. Виждаш ли, Оливър, твоята смърт ще е била напразна. След време никой няма да си спомня дори името ти. Няма да си шепот и легенда в едно. – Величествено се загърна с черната пелерина и смирено коленичи пред мен. – Ще бъдеш никой, Принце на мрака. Само прах в свят на сенки.

– А ти? – Потреперих от гняв и подчиненият на Леон притисна студената стомана малко под адамовата ми ябълка. – Ти кой ще си?

Зениците му се разшириха.

– Единственият. – Мазолестите му пръсти се вкопчиха в бузите ми. Джоазът се наведе напред и нежно прошепна в ухото ми: – Наистина ли вярваше, че просто така ще убия конниците ти? Че ще ги пощадя? – Засмя се ехидно. – Смъртта е избавление за такива като нас, Оливър Грей. Животът е нашето наказание. Ако не бях убеден, че щеше да ми отмъщаваш, и теб щях да оставя да страдаш. – Пусна ме и се взря във Феликс, от чиято уста излизаше хъхрещ звук. – Ще ги поробя. И тримата. А ако намеря и онова подобие на Джоаз, Дерек Рейнолдс, ще поробя и него. Всичките. Един по един ще се закълнат във вярност на мен.

Леон се изправи и започна да се смее невротично.

– Простреляйте го и му отрежете… – Точно тогава главата му тупна в краката ми. Цялото ми лице се изпръска с кръв. Миризмата на ръжда силно ме удари в носа. Местех изумено очи и търсех виновника за смъртта на Леон сред конниците си. Те стояха вцепенени и не по – малко объркани от мен.

Вещиците паднаха на колене, заровиха дланите си в земята, покрита със сняг и заговориха на своя език. Джоазът, който ме държеше, се просна по гръб с рана в гърдите. Върколакът панически започна да стреля на посоки. Ледените войни с щитове от бяла вихрушка се впуснаха в атака срещу сива мъгла, която рисуваше плътни кръгове около приятелите ми.

– Какво е това, мамка му?

Не знаех. По дяволите, нямах никаква представа какво се случваше. Сведох очи към пръстена на късмета, ала той не блестеше, както в града на любовта и истината. Ветровете на Вортумния се бореха със себе си и по всичко личеше, че каквото и да бе предизвикало сивата мъгла, побеждаваше.

Призрачните войни се разпадаха светкавично. Във въздуха летяха ледени остриета, които пронизваха групата на Леон. Двете близначки паднаха едновременно и Ариа отскочи настрани, за да не ги последва.

Въздухът не ми достигаше. Давех се с магия. С черна магия. Ураган от сиво и бяло се виеше на метри от всеки от нас. Студът бързо вкочаняваше пръстите ми. Окопитих се и се обърнах, за да вдигна тялото на Феликс. Кол беше освободен от хватката на негодниците, биещи се с невидима сила и се завтече да ми помага.

Трите вещици легнаха по гръб с прогорени очи. Настръхнах от гледката. Бялата вихрушка се разсея и по средата на бурята се открои измършавялото тяло на ниска жена с коса, сплетена на плитки в различни цветове.

Талинда.

Тя раздираше собствената си плът с грозните, лилави нокти и ме съзерцаваше с незрящите си очи.

– Как? – Не бях сигурен дали изрекох въпроса си на глас.

– Кажи му… – Сива мъгла обгърна крехкото й тяло. – Кажи му, че дългът ми е платен.

 С тези думи Талинда издърпа ноктите от кожата си и се строполи на земята. Ветровете утихнаха толкова бързо, колкото бяха дошли.

Кол не беше тежко ранен и макар с усилие, успя да вдигне Феликс на ръце.

– Бягай. – Стомахът ми се преобърна, внезапно ми прималя. Белегът на Съдбата върху лявата част на гърдите ми започна да пулсира.

– Не. – Опитах да разкопчая дрехите си. – Не, не.

– Оливър? – Мрачно ме повика Ариа, която вървеше към нас, клатушкайки се.

Препънах се и се свлякох на земята, загледан в изгорените очи на вещиците, служили на Леон.

Болеше ме. Сърцето ми се свиваше и отпускаше отново и отново. Крещеше, въпреки че никой не го чуваше.

Беше мъртъв.

Конникът ми.

Завинаги мъртъв.

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

21 Responses

  1. Tania says:

    Страхотна глава, заслужаваше си чакането 🙂

  2. Теодора says:

    Страхотна, определено си заслужаваше чакането. А кога най-рано да очакваме следващата глава?

    • Monika Alexandrova says:

      Все още не мога да кажа, защото съм в началото на 22 глава. Ще се постарая да я напиша по-бързо от 21. 🙂

  3. Мария says:

    Прочетох всичко на един дъх! Страхотно е! Нямам търпение за още 🙂

    • Monika Alexandrova says:

      Много се радвам, че ти е харесало! Благодаря! 🙂

  4. Дениса А. says:

    Страхотна книга! Завладяваща е, магична и толкова истинска в същото време! Кога ще излиза следващата глава? 😍

    • Monika Alexandrova says:

      Много благодаря за милите думи! 🙂 Скоро ще бъде качена.

  5. Анджи says:

    Кога ще е излезе новата глава

  6. Йоана says:

    Чакам с нетърпение следващата глава. Поздравявам Ви, книгата е страхотна – бих я прочела няколко пъти с огромно удоволствие когато излезе цялата.

    • Monika Alexandrova says:

      Благодаря за милите думи! 🙂 Надявам се съвсем скоро да кача 22 глава.

      • Теодора says:

        Извинявам се предварително за притеснението, но кога да очакваме следващата глава от книгата?

        • Monika Alexandrova says:

          До края на другата седмица ще бъде качена. 🙂

  7. Фифи says:

    Кога излиза следващата глава?

    • Monika Alexandrova says:

      Съжалявам, но не мога да Ви кажа със сигурност.

  8. Боби says:

    Защо просто не кажеш наистина кога ще излезе следващата глава?

    • Monika Alexandrova says:

      Защото не знам кога ще я пусна. Казала съм конкретна седмица, не съм успяла да си спазя срока и не желая отново да посочвам дата, имайки предвид, че не съм сигурна, че ще бъде точно тя.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!