Двадесет и втора глава

Двадесет и втора глава

Цената на живота

 Седнах на земята цялата покрита с кръв и опрях гръб в стената. Ръкавите, тюлът на роклята и мантията ми бяха скъсани, бледолилавият цвят се беше оцветил в червено. Очите ме боляха от всичките сълзи, които бях проляла. Гърдите ми се бяха стегнали така, сякаш всеки миг сърцето щеше да се пръсне, а гласът ми бе замрял с отчаяните викове, с които се опитах да накарам брат ми да се събуди.

Придърпах главата на Дерек в скута ми и нежно прокарах пръсти през гарваново черната му коса, която преди ухаеше на свежест и лимон, а сега – на ръжда. Стиснах зъби и погалих студената кожа. Тъмните му ириси се взираха безизразно в тавана.

Шокът от смъртта му не ме напускаше. Не можех да повярвам, че повече никога нямаше да ме прегърне. Че нямаше да се усмихне и смехът му щеше да се превърне само в спомен.

– Анабел. – Вдигнах поглед и се взрях в Нощната сянка, облечена в черни дрехи и пурпурна роба. Белите му скули се свиха и порцелановите зъби, заострени нагоре, вместо устни, се изкривиха в печална усмивка. Бездънните, черни ириси се сливаха с черната кожа около очите, носа и ушите. Съществото бе толкова високо, че до него Кристъл Уестфийлд ми се струваше още по – малка от обикновено. Дъщерята на Дилън беше скръстила ръце пред тялото си. Главата й бе сведена надолу в знак на почит пред мъртвия. – Поднасям ти съжаленията си. Нека падналият почива във вечен мир.

Владетелят на Царството на сенките се поклони едва-едва и на мен ми се прииска да се засмея заради театралниченето му. Само че вместо смях, гърдите ми се разтресоха от ридание, което с усилие преглътнах наполовина.

Десетки Нощни сенки стояха непоколебимо около своя Владетел, образували редица във формата на полумесец. По нечовешките им лица нямаше и следа от емоция. Носеха същите дрехи като господаря си и бяха водени единствено от чувството си за дълг и чест. Знаех, че, ако дори посегнех към пистолета, намиращ се вляво от Дерек, тъмнината им щеше да обгърне въздуха в хладни прегръдки, за да ме спре.

– Когато си готова, ще му отдадем заслуженото. – Обърнах се към Прокудения и очите ми мигновено се наляха със сълзи, срещайки непроницаемото синьо в неговите. Кимпарът с белязано лице и вид на двайсетгодишно момче тръсна глава и гъстата му коса падна върху челото. Дилън пристъпваше от крак на крак, докато потъркваше белега на миниатюрен ключ около пръста си, който ни свързваше. – Същността му изисква да бъде погребан в града на духове и разруха.

Пропуснах останалото от думите му. Наведох се и къдриците ми покриха част от тялото на брат ми. Долепих напуканите си и треперещи устни до челото му и се вкопчих в окървавените дрехи. Най – големият ми кошмар, от който се бях опитала да избягам през всичките тези години, се беше сбъднал.

Семейството ми бе мъртво.

Имах нужда да остана сама със скръбта си. Да й се отдам напълно, за да осъзная наистина случилото се.

– Вървете си. – Умолително прошепнах. – Позволете ми да го оплача както подобава.

– Душите на падналите не се нуждаят от сълзите ни, Анабел. Подземният свят е техният изначален дом. – Владетелят на Царството се приближи и коленичи. – Не приковавай душата му между нашия и неговия свят само защото смяташ, че болката от загубата му ще те унищожи. Освободи го от себе си. Животът на мъртвите не спира заради едно изстинало тяло.

Подсмъркнах.

– Ти си виновен. Ти си причината за нещастието ми.

Нощната сянка се усмихна вяло.

– Бих казал, че сама си виновна за съдбата си, Анабел Рейнолдс, но съм достатъчно стар и мъдър, за да знам, че е присъщо на всяко същество да прехвърля вината от собствените си грешки върху другите заради невъзможността да ги приеме.

Изправи се и посочи няколко сенки.

– Подгответе го за ритуала по изпращането му.

– Не! – Вкопчих се в Дерек.

– Куршумът, повалил брат ти, беше изстрелян от твоята ръка. Грозният спомен за братоубийството ще те преследва завинаги. Не накърнявай повече паметта му и позволи на моите братя да се погрижат душата му да открие покой.

Дилън пристъпи към мен и аз го погледнах с недоверие.

– Обещаваме ти, че ще се съобразим с традициите и ще те повикаме, когато всичко е готово.

Кимнах. Наблюдавах го как вдига тялото на Дерек, следван от Нощни сенки и го отнася към вратата, където го чакаше Кристъл.

Владетелят се огледа и със строг глас заповяда:

– Оставете ни.

Нощните сенки се подчиниха и въздухът се разреди. Вдишах дълбоко и издишах със свистене през зъби. В ума ми се въртяха хиляди въпроси, ала аз бях неспособна да задам и един. Роклята ми прошумоля, когато се надигнах със залитане. Вирнах брадичка и през замъглени очи с пълно гърло извиках:

– Мразя те! – Грабнах пистолета от пода и го насочих към покритото със сиви кръгове чело на Владетеля. – Мразя те!

– Омразата е измамен щит на страдащия.

Пристъпих напред и дулото докосна кожата му.

– Дори и да ме застреляш, няма да умра. А дори и чудодейно да умра, болката ти няма да изчезне.

– Защо?

– Защото Нощните сенки не сме живи, за да бъдем убити.

Понечих да го зашлевя с дръжката на пистолета, но Владетелят се отмести и злорадо се ухили.

– Не се преструвай, че не знаеш за какво говоря. Защо ме принуди да го убия?

– Просто е. Дерек застрашаваше съществуването ти, а на мен си ми необходима жива.

– Подмами ме…

– Използвах магия. – Остро ме прекъсна. – Изкривих ума ти и го оплетох в илюзии. Нещо, което ти също опита да направиш с твоите способности, макар не толкова успешно. – Безшумно се приближи, обхвана бузите ми с длани и се вгледа в очите ми. Стори ми се, че в тях търсеше нещо, което отдавна бе изгубил. – Щеше ли да се чувстваш по – добре, ако аз го бях убил?

Неизреченият ми отговор ме ужаси.

– Така си и мислех.

Владетелят ме пусна и потърка ръце една в друга.

– Именно това целях да те науча, като те принудя Aда изпълниш съдбата си. Дерек беше роден в огън от ярост и мъст и смъртта му бе неизбежна. Дори ти да се пожертваше, той пак щеше да умре. – Свалих пистолета и се подпрях на обърнатото бюро за упора. Причерняваше ми болка при спомена за случилото се преди часове. – Налагаше се да разбереш, че има битки, от които, въпреки че ще излезеш жива и победител, ще се усещаш мъртвешки пуста и загубила.

– Нещастието на другите ти доставя удоволствие, нали?

– Другите не ме интересуват, Анабел. Важно е единствено моето щастие.

– И с какво събитията от тази нощ ще допринесат за радостта ти?

– С промяната, която ще настъпи в теб. Сдоби се с жажда за мъст, но не и с възможност да я утолиш. Не ти остана почти нищо. Нямаш семейство, приятели, статут, наследство. По закон си една Низвергната робиня без пукнат диамант с издадена присъда за екзекутиране. Уличница, презирана от собствената си раса. – Свих юмруци. – Кой изобщо би ти помогнал? Кой би се поинтересувал дали си добре?

– Оливър. – При вида на хищническата усмивка на Владетеля съжалих, че произнесох името му на глас.

– Да. Принцът на мрака, който ще донесе светлина. – Засмя се ехидно и плесна с длани. – Винаги съм се възхищавал на сляпата му вяра, колкото и неоснователна да е в действителност.

Хладни тръпки полазиха гръбнака ми.

– Не е ли очарователно как започна всичко? С пророчество, което и двамата не съумяхте да разтълкувате правилно. Ти не искаше да станеш причина за разрухата на трите свята. Смяташе, че трябва да се защитиш от този, в когото по – късно толкова лекомислено се влюби, без дори да подозираш, че не твоята, а неговата любов ще е отговорна за войната. – Подсмихна се. –  Оливър все още мисли, че има избор. Че събирането на парчетата от Съдбата е развръзката. – Посочи линията на живота си на дланта. – Всичко е отдавна предначертано, Анабел. Принцът на мрака ще събере парчетата, същността му ще промени правилата на световете, а след време, когато те загуби, ще полудее и това ще доведе до избухването на война.

Спомних си за разговора ми с Оли при водопада на сбъднатите желания.

– Той ще умре, когато парчетата се съединят.

Нощната сянка наклони глава.

– Тогава ще се появим ние.

Сбърчих недоумяващо вежди.

– Ще обвържа живота ти с този на Оливър, а след това и с моя. Ще се уверя, че спре ли сърцето на онзи Джоаз, който е откраднал твоето, аз ще мога да го накарам да забие отново.

– Никой не притежава умение, с което да съживява мъртвите.

– Освен един.

Поклатих глава и се засмях.

– Кой? Ще му поискам услуга. – Плоската шега остави горчив вкус в устата ми при спомена за изтичащата кръв на Дерек и усмивката ми бързо посърна.

– Господарят на смъртта, разбира се.

– Господарят на смъртта е Алекзандър, първородният Джоаз, който… – Замълчах.

– Моля, довърши.

Гърлото ми се стегна, връщайки се назад в мислите ми за пророчеството.

– Който е отживяла легенда.

Черните очи на Нощната сянка просветнаха заплашително и самодоволно.

– Оливър… Оли е Алекзандър? – Плахо попитах.

– Не.

Изсумтях и уморено признах:

– Не разбирам.

Владетелят на свой ред въздъхна.

– Не ти ли се струваше странно, че толкова случайно се срещна с Оливър в града, в който близнаците ти бяха уредили среща с Вивиан Рейнолдс? Че съдът на Кимпарите никога не те нападна? Нищо ли не заподозря, когато Върховният председател не взе мерки заради измъкването ти?

– Смятах, че…

– Какво? – Подбели саркастично очи. – Страхувал се е от Оливър и неговите игри с труповете на Неживите?

– От нарушаването на мира с Тринадесетте. – Бързо отвърнах.

– Дори след като член на Тринадесетте открадна парчето на Кимпарите с твоя помощ?

– Може би.

– Глупости! Тук си само защото аз имах нужда да бъдеш тук. Не си екзекутирана заради мен. Заради обещанието за власт, което дадох на Едбъл Салватор.

– Как ще му я предоставиш?

– Като му помогна да щурмува града на духове и разруха, когато Оливър доказва истинността на парчетата от Съдбата пред Джоазите. Тиара ще организира празнично шествие, а ние ще ги изненадаме като забием ками, създадени от кръвта на Реземблин в сърцата на бездушните й копелета.

– Какво ще спечелиш ти?

– Смърт и живот. Завръщане към предишното ми аз.

Повдигнах вежди.

– А то е?

– Алекзандър, първородният Джоаз, Господар на смъртта.

Категоричността в гласа му ме накара да потреперя, въпреки че осъзнавах колко налудничаво звучеше твърдението му.

– Виждаш ли, Анабел Рейнолдс, ние не се срещаме за първи път. Вярно, с Оливър сте забравили, ала аз помня жалките ви животи, през които ме преследвахте като досадни насекоми.

– За какво говориш?

Владетелят се почеса разсеяно по брадичката.

– Бях планирал всичко. Щях да завладея всеки свят. Джоази, Кимпари, Реземблини, вещици, Неживи, върколаци, Нощни сенки… Дори човечеството щеше да се превърне в покорен роб. Всички те щяха смирено да ми се кланят. Да треперят при споменаването на името ми. – Закрачи развълнувано из стаята и заговори като зъл фанатик. – Парчетата от Съдбата нямат нищо общо с егото на Принца на мрака и желанието му да бъде единствен. Чрез тях възнамерявах да сбъдна мечтата си. Да се превърна в истински крал. – Звучеше ужасно нелепо и глупаво. – Допускам, че сега щях да бъда такъв, ако през първото ми съществуване не се беше появила ти. Кимпар, докоснат от Съдбата, отдаден сляпо на службата си към създателката ни. В миналите дни беше непоколебима. – Слисано го наблюдавах, докато изпукваше дългите си пръсти. – В началото опитах да проявя милосърдие. Многократно предоставях възможност на представителите на расите да ми се закълнат във вярност, като ми предадат парчетата си доброволно, а в замяна аз щях да ги помилвам. Те не се подчиниха и разбира се, се наложи да изпълня заплахите си. Нападнах ги. Атакувах първо Реземблините заради слабостта им. Бяха толкова лесна плячка, че дори не изпитах удоволствие от избиването им. – Отметна пурпурната роба назад. – Когато брат ми, Господарят на времето, първородният Реземблин, разбра за случилото се в града на любовта и истината, се появи в покоите ми в двореца на Първородните и поиска разплата. Смяташе, че с тържествени думи и клетви ще ме спре. Въобразяваше си, че притежавам късчета доброта от неговата само защото споделяхме обща кръв. – Изплю се.

– Оливър е първородният Реземблин? – Бях смаяна.

Владетелят на Царството се усмихна печално.

– Иронично, нали? – Вдигна ръка и в черен облак смътно се появи красивото лице на Оли. Зъбите му бяха оголени и в очите му се вихреха пагубни бури като на смъртоносен звяр. – Уверявах го да се оттегли. Не изпитвах потребност да отнемам живота му. Единственото, което исках от него, бе да убеди шаманите на правосъдието на Реземблините, че е наложително да ми предадат парчето от Съдбата без излишна съпротива. Той отказа. Предизвика ме на дуел. – Нощната сянка щракна с пръсти и димният облак се разсея. – Минаха векове преди да проумея защо брат ми направи този избор. Всеки знаеше, че бях ненадминат в битките. Забавлявах се, докато размахвах свирепо меча си, така, както други се забавляваха, пиейки сладко вино и разговаряйки с очарователни жени.

Клатех глава и преглъщах буците страх в гърлото.

– Господарят на времето не беше глупак. Наясно бе, че се обричаше на смърт. Дуелът не трая повече от пет минути. Пронизах го с меча си между трето и четвърто ребро. Оставих го да му изтече кръвта. – Показа ми оръжието, висящо на колана на черните дрехи. – Все още си спомням колко бързо кожата му ставаше снежнобяла, как устните му изсъхваха и как очите му губеха блясъка си. В онзи миг, завладян от безумие, си позволих да изменя на себе си и му обещах, че ако докаже верността си, целувайки пръстена на късмета, който сега гордо носи, ще го последвам в подземния свят, за да го върна обратно. Той се усмихна на предложението ми, кръвта прокапа по устата и брадичката му и тихо прошепна: „Не се страхувам да отида в подземния свят, братко. Във владенията ти ще ме приветстват като победител, защото неотдавна им обещах, че дори и да падна, ще се преродя в проклетите светове, които така сляпо желаеш, за да те отведа при тях. Ще се уверя, че ще се срещнеш с чудовището, в което си се превърнал, за да вкусиш собствената си злост.“ Целуна лунният сърп на пръстена ми и с последен дъх добави: „Само тогава дългът ми ще бъде платен.“

Нощната сянка ме изучаваше заинтригувано.

– Навярно сама можеш да се досетиш, че не му повярвах. Присмях се на прощалните му думи, погребах го и продължих да работя върху плана си за придобиването на парчетата. Месеци по – късно до мен достигнаха слухове за възлюбената на първородния Реземблин, докоснатата от Съдбата, решена да ми отмъсти за смъртта му. Бях те виждал с него на някои от празненствата ни, но не подозирах, че сте се обвързали. Посетих те в дома ти и те убих, за да сложа край на мълвата.

Разказваше така, сякаш се гордееше със стореното.

– След хилядолетие с Оливър се преродихте. С помощта на създателката и силата ти като докосната от Съдбата, не бяхте забравили предишния си живот и ме открихте. За моя изненада обаче първородният Реземблин беше обучен да се бие Кимпар, заклел се да ме унищожи. Бяхте планирали заговор със същества, обявили се за мои врагове. Вярвахте, че брат ми ще отслаби силите ми достатъчно, за да ме довършиш ти.– Сърцето ми заблъска от уплаха в гърдите. – Не ми отне много време да се досетя и побързах да се подсигуря. Възползвах се от мощта си на Господар на смъртта, вмъкнах се в Царството на сенките и изиграх Владетеля му. Положих клетва, че ако умра, ще заема неговото място.

Рязко вдигна ръкава на туниката си и ми показа красива татуировка с фини, позлатени ръбове, изобразяваща пухкаво перо. Краищата му наподобяваха протегната ръка с обърната длан. Върху дръжката на перото пишеше смърт.

Като бях малка, ни разказваха истории за този знак. Казваха, че смъртта собственоръчно го поставяла върху плътта на този, който съумее да се изплъзне от отвъдното й, за да го бележи като свой.

Владетелят свали ръкава си и заговори отново:

– Убих ви. Превърнах се в Нощна сянка и се сдобих с татуировка на ръката на смъртта. Опитах да си върна предишното тяло, ала се натъкнах на онова твое досадно пророчество, което ме наведе на мисълта, че ще се опитате да ме спрете отново. Погрижих се това да не се случи. Плених създателката ни и прекъснах връзката ти с нея. Направих друга докосната от Съдбата. Резултатът беше налице. – Махна към мен. – Двамата с Оливър не се познавахте, не си спомняте нищо от миналото и не притежавате изцяло силите си. Превърнах ви в жалки пионки, лутащи се из съществуването си. Щях да ви елиминирам още като деца, но разбрах, че никой друг освен Оливър не би могъл да изпълни пророчеството, защото само той е съхранил част в себе си и от трите свята.

– Тогава защо искаш да го съживиш, когато умре? – Не виждах никаква логика.

– Защото за да сбъдна мечтата си, е необходимо първо той да изпълни дълга си.

– Ти си чудовище. Мечтите ти са лудост.

– Наричаш ме чудовище, защото не си способна да ме разбереш. Моят ум…

Изсумтях и го прекъснах.

– Твоят ум е болен. Убийството не бива да доставя удоволствие на никого.

Зъбите му се разтеглиха в усмивка.

– Думи, изречени от устата на обикновена братоубийца, нямат стойност. – Отново импулсивно вдигнах пистолета и го насочих към челото му. Нощната сянка ми се присмя. – Трябва да признаеш, че не сме толкова различни, Анабел. И двамата избрахме собствения си живот пред този на семейството ни.

– Не съм като теб. – Сълзи се стекоха по бузите ми.

– Не? – Пристъпи напред и ме заобиколи. Дъхът му погали врата ми. – Казваш го само защото аз съм достатъчно силен да поема тежестта на греховете си, а ти не си. Твоята душа ще заживее в задушаващо себеотрицание, докато моята ще продължи да диша без усилие.

– Каквото и да си намислил, няма да ти помогна.

– О, Ана, не си въобразявай, че имаш избор. Случилото се тази вечер и малкият ни разговор ще останат в тайна. Дилън ще се погрижи за това. Ще отдадем чест на Дерек Рейнолдс и ще обвържем линията на живота ти с тази на Оливър. После ще си свободна да си вървиш.

– Ариа ще се досети. Миризмата на Нощни сенки е в дома й и…

Владетелят ме дръпна грубо за косата и понижи глас.

– Никой няма да узнае истината, докато аз не реша, че е необходимо.

– Защо не действаш веднага? Защо ще рискуваш да чакаш? – Стисна ме по – силно.

– Защото трябва да се разпаднат границите на всички светове, за да се превърна в предишното си аз. – Губеше търпение. – Сенките ще те отведат в Царството. Ще ти приготвят баня, дрехи и всичко, което ти е необходимо за церемонията. – Отпусна хватката си, изправи се пред мен и вежливо склони глава, допирайки слепените си длани до устните. – Когато си готова, ще започнем.

Входната врата се отвори и двама подчинени влязоха вътре. Алекзандър им махна да се приближат и обяви:

– Знакът за задържане е развален. Можете да тръгвате.

Нощните сенки пристъпиха и предпазливо ме хванаха за лактите. Допирът им беше хладен. Ухаеха на пушек и амбра. Тъмнината започна да се вие в краката ми като черни облаци.

Странно бе, че не исках да напускаме къщата на Прокудените. Страхувах се, че тръгнех ли си от мястото, където бях убила Дерек, щях да изгубя връзката си с него. Щях да се срещна с реалността, нашепваща ми, че духът му нямаше да почива в мир, защото нишката на съдбата му бе прекъсната насилствено.

От мен.

***

Прокарах пръсти през мократа си коса и се вгледах в замъгленото от топлата вода огледало. Проследих очертанията на тъмните кръгове около очите и стиснах треперещите си устни, от които ново стенание се надигаше. Преглътнах болката от загубата, прогаряща гърлото ми.

Усещах се празна. Сякаш някой беше изпил желанието ми за живот. Необходимостта ми от емоции.

Случилото се с брат ми продължаваше да се блъска в мислите ми. Главата ми пулсираше. Спомените за отворените му очи и открехната уста, за безжизненото тяло и кръвта по ръцете ми, за избора, който бях направила и за отнемането правото да изпълни своята съдба, щяха да ме преследват завинаги. Колкото и дълбоко в подсъзнанието си да ги затворех, колкото и дълго да се опитвах да си простя, вината и срамът от стореното никога нямаше да ме напуснат.

Триех сълзите, които просто се стичаха по бузите ми, разтърквах зачервените ириси и се плисках с вода. Вглеждах се в образа в огледалото и отвръщах поглед, защото вече не виждах себе си.

Бях облечена в широка, черна роба, на която от лявата страна беше избродирано златно слънце. Няколко сенки се суетяха наоколо. Бяха запалили сребристи свещи със символа на Джоазите, от които се разнасяше силен аромат на мента и лавандула. Отрязаха четири сантиметра от косата ми и я положиха в разтопения восък. Порязаха пръстите ми, оставяйки кръвта да се стече върху пламъка на свещите и кичурите коса. Миризмата стана натрапчива и неприятна. Дръпнаха малката табуретка, на която седях и ме обърнаха с гръб към огледалото.

Сведох глава и разкрих врата си. Усетих студеното острие да разкъсва кожата ми. Не потреперих. Спомних си за Дерек и забравих болката. Останаха само тръпките, които пълзяха ужасяващо по гръбначния ми стълб.

Запечатването на имената на падналите близки с острие, направено от кръв на Реземблини, се считаше за уважение сред Кимпарите. Жест, чрез който показвахме, че до сетния си час щяхме да помним погубените в живота.

Помолих Нощните сенки да изпишат имената на родителите и брат ми върху кръст, намиращ се в сърцевината на разлистена роза, пронизана от кинжал с дръжка във формата на знака за безкрайност. Искаше ми се да вярвам, че по този начин увековечавах любовта си към тях.

След като приключиха, съществата си тръгнаха мълчаливо. Изправих се и отидох до прозореца.

Гъста мъгла закриваше гледката. Около готическите кули на Царството имаше сива пелена, в която се забелязваха бляскави ромбовидни парченца.

Вратата се отвори със замах и тежки стъпки отекнаха по пода. Дилън застана вляво от мен и нежно докосна китката ми. Носеше същата роба като моята. Когато заговори, гласът му бе пропит със съжаление.

– Ти си ужасен търговец, любов. – Сълзи се стекоха по бузите ми, докато се взирах в миниатюрната надгробна плоча в ръцете му. – Все се опитваш да продаваш щастие и обич, макар всички да продължават да ти се отплащат с тъга и болка. Не разбираш ли, че се осакатяваш? Че доброволно си превърнала сърцето си в мишена? – Пустите му очи срещнаха моите. – Избра да бъдеш добра и виж къде си сега. Агонизираш на дъното на света и от бунтовническата ти душа не е останала и следа. – Не отговорих и той прокара пръст по надписа върху камъка. – Трябва да се научиш да прегръщаш истината дори когато е покрита с ръждясали шипове, от които едва ще сдържаш вика си. Навярно ще усещаш студ, който никоя дреха няма да успее да прогони. Ще трепериш от веригите, които вината скоро ще обвие около гърлото ти и ще се намразиш заради спомените, които ще нахлуват често като вятър в съзнанието ти. – Поколеба се. – Знам какво си сторила, любов, но ще се наложи да намериш сили да си простиш. Откажеш ли, ще започнеш да живееш живот назаем като мен. Живот, в който първо елиминираш чувства, после прогаряш дупка в собствените си гърди, след това спираш да промиваш инфектираните рани, разлагащи ума и накрая се превръщаш в чудовище, от което дори ти се страхуваш през нощта.

– Наясно си, че подобно нещо не се прощава.

Прокуденият прехапа устни и тръсна глава.

– Когато дойде при мен и Кристъл, доброволно избра този път. Нима наивно си очаквала, че винаги ще се разминаваш на косъм със загубите?

– Не.

– Добре. – Подаде ми гравираната плоча. – Тогава е време да приемеш, че смъртта е цената, която накрая плащаме за дадения ни живот.

Обърна се, за да си тръгне, но аз го хванах за ръката и го спрях.

– От самото начало ли знаеше, че Владетелят е Алекзандър, първородният Джоаз? – Все още ми беше трудно да го повярвам.

– Да. – Очите му заискряха, виждайки разочарованието ми. – Не се дръж така, сякаш не съм те предупредил. Казах ти, че всичко е древна игра и че си безпомощна да я спечелиш. Колкото повече упорстваш, толкова повече ще те боли.

Освободих го.

– Но ме излъга за причината, заради която му помагаш. – Дилън не трепна от обвинението ми.

– Откровеността за личните ми подбуди не би променила нищо.

Разкикотих се истерично.

След разказа на Владетеля, в опитите си да асимилирам информацията, осъзнах, че някои парчета липсваха. Дори да допуснех, че историята за миналото ни с Оливър беше истина, бях сигурна, че Нощната сянка не ми казваше всичко. Не бе възможно да полага толкова усилия само за да приеме образа на предишното си тяло. Присъствието на Дилън също не се връзваше.

– Сключил си сделка за живота на Кристъл. Повярвал си, че Владетелят и нея ще върне от подземното царство, когато умре, нали?

Кимпарът не отговори. Обърна ми гръб и си тръгна.

– Няма да го позволя.

Алекзандър беше прав – смъртта на Дерек извикваше неистов гняв в мен. Исках да си отмъстя и на него, и на проклетите закони на Кимпарите, създадени от членовете на съда.

Уестфийлд спря и студено попита:

– Кое няма да позволиш, любов?

– Нощната сянка да доживее смъртта на дъщеря ти. – Гласът ми потрепери. – Каквото и да ми струва, когато настъпи часът и възвърне предишната си форма, ще го убия.

Дилън се засмя.

– Толкова си наивна, малка Рейнолдс. Невъзможно е първородният Джоаз да бъде убит. Владетелят Алекзандър никога не би се отказал от безсмъртието си. Дори като Джоаз животът му ще продължи вечно.

– Отново се опитваш да ме заблудиш.

Дилън ме погледна преценяващо през рамо.

– На твое място не бих се тревожил за това. – Намигна ми. – Съвземи се, проясни ума си. Ще ти е от полза да намериш начин да се отървеш от робството към мен.

– За какво говориш? Невъзможно е да пристъпя обета си. Отдаването е до живот.

Дилън изцъка с език.

– Предполагам, че сама ще трябва да разбереш.

Възнамерявах да му отговоря, но с тези думи той излезе от стаята, оставяйки ме да размишлявам върху възможностите си.

***

Телепортирахме се на гробището на Джоазите. Пътеките бяха кални. Розовото езеро преминаваше на метри оттук. Единствената светлина идваше от огромните червени фенери, разположени на равни разстояния от малката златиста катедрала с купол и кула, намираща се в центъра.

Не вървяхме дълго, за да стигнем отреденото място за полагането на тялото, което Нощните сенки бяха сложили в кутия, наподобяваща ковчег.

Две сенки започнаха да копаят гроб.

– Позволете ми. – С пресипнал глас прошепнах. Алекзандър впери любопитните си очи в мен и им кимна. Мъжете ми подадоха лопата и аз се заех да я забивам в земята. Оказа се по – тежка, отколкото очаквах, но не се отказах.

– Това е достатъчно, Анабел. – Погледнах изкопаната дупка. Не желаех да спирам, тъй като не ми се струваше достатъчно дълбока. Страхувах се, че други същества можеха да го открият и да осквернят тялото му. Да нарушат покоя му.

Сама и с усилие поставих кутията в гроба. Зарових я. Откъснах няколко големи листа от близкия храст, който, въпреки студа, вирееше в пустошта и ги наредих около гроба вместо цветя. Стоях минута-две, без да помръдвам. Знаех прощалните думи, но нямах сили да ги изрека.

Всичко беше толкова неправилно.

Копнеех да пробягам времето назад. Да променя избора си.

С омекнали колена се върнах при златната катедрала. Стисках здраво надгробната плоча и се помъчих да спра да плача.

– Трябва да я счупиш на три и да хвърлиш всяко парче в отделните спираловидни басейни. – Владетелят на Царството посочи високия обелиск от пясъчник и гранит, около който течеше снежно бяла вода, завихряща се в различни кръгчета.

Безмълвно вдигнах плочата над главата и я стоварих върху коляното си. Разчупи се на две и се наложи едната половина отново да я ударя в костите си.

Пристъпих към обелиска, пресегнах се над водата и прокарах пръсти по неравностите му.

– Нека миналото ти бъде простено и забравено. Нека спомените не помрачат покоя ти. – Хвърлих най – малкото парче в първата спирала и водата забълбука. Отстъпих настрани и застанах пред втория кръг. – Нека настоящето те освободи от болката и позволи на духа ти да се поучи от раните. Нека никога вече да не се припознае в греховете. – Поех си дъх и заех позиция пред последния басейн. Държах най – голямото парче и си припомнях думите. – Нека бъдещето те приветства с радост, светлина и утеха. Нека те срещне още веднъж с живите.

Хвърлих остатъка от надгробната плоча и върху снежнобялата вода сребристи нишки оформиха името на брат ми. За няколко секунди целият обелиск засия в сребърно.

– Мир, покойнико. – Владетелят сведе глава.

– Мир, покойнико. – Повториха в хор и другите присъстващи.

Паднах на едно коляно и начертах кръст в калта. Тялото ми се тресеше от потискането на виковете и риданието.

– Мир, братко.

Сиянието на обелиска изчезна и студен вятър прониза гърдите ми.

– Да вървим.

Не помръднах. Алекзандър ме стрелна с подканящ поглед. Дилън се приближи, сграбчи ме през кръста и черният отпечатък около пръста ми започна болезнено да пулсира.

– Съжалявам, любов.

***

Не си спомнях абсолютно нищо след гробището в града на духове и разруха. Свестих се на границата на Юстънрол. Бяха ме захвърлили на брега на Розовото езеро.

Изправих се бавно и се огледах – наоколо нямаше никого. Единственият шум идваше от оголените клони на дърветата, удрящи се едни в други заради свирепия вятър.

Стоях объркана и си фантазирах, че можех да избягам. Сега, когато бях сама, ми се струваше толкова разумно да се откажа от всяко отмъщение и предателство, за да се скрия като страхливка накрая на света.

Огледах се отново и потреперих, забелязвайки в далечината силует. Поклатих глава и стиснах зъби.

Телепортирах се пред дома на Принца на мрака и още преди да почукам, вратата се отвори.

Като Господар на Дерек беше усетил смъртта му.

Оливър понечи да ме прегърне, аз вдигнах ръце и сведох очи. Отстъпих бавно назад и поклатих едва забележимо глава. Не можех да говоря. Всяка дума извикваше нов плач. Всяка прегръдка ме караше да се разбивам и събирам отново в едно, изправяйки се пред реалността. Струваше ми се, че така изваждах безпомощността си от черупката й, принуждавайки я да бъде силна. Натрапвайки й твърде рано чувството, че всичко щеше да бъде наред.

Задавих се с риданията, поех си дъх и стиснах юмруци, за да спра треперенето.

Забелязах объркването на мъжа от реакцията ми и се насилих да го погледна за кратко, за да му позволя да съзре потребността ми от душевно уединение.

Когато погледите ни се срещнаха, видях, че Оливър също изглеждаше ужасно. Лицето му бе покрито с мръсотия, синини и разрези, полуголото му тяло – превързано с окървавени марли и прегърбено от изнемощялост. Панталоните му бяха прашни и скъсани, косата – чорлава.

– Какво е станало? – Разранените му устни се свиха. Той се отмести от вратата и ме пропусна в къщата, в която цареше пълен безпорядък.

– Сблъсках се с Леон. – Не попитах за подробности. Сега проблемите с Тринадесетте ми се струваха далечни.

– Ще се оправиш ли? – Принцът на мрака ме наблюдаваше съсредоточено със сините си очи, потъмнели от загриженост, а аз разсеяно се взрях в счупената масичка за кафе.

– Да.

Толкова много неща исках да кажа на Оли, колкото всъщност предпочитах да премълча. Нуждаех се да му споделя за свирепостта в очите на Дерек, докато ме нападаше с оръжията си, надявайки се, че той щеше да открие начин да оправдае постъпката ми. Не, че щях да му повярвам. Съвестта ми нямаше да се успокои, знаейки истината, но поне за миг щеше да познае облекчение.

Всичко щях да му разкажа. Всичко освен срама, който изпитвах от това, че не Съдбата, а аз бях решила кога нечие сърце да спре да бие.

Досега не се бях замисляла за тежестта, породена от убийство. Не бях осъзнавала бремето, с което извършителят загръщаше дните си.

Сякаш убивайки, самият той умираше.

Трябваше да му кажа и за Владетеля на Царството на Нощните сенки, за плана му и същността му, ала бях наясно, че нищо от това не беше възможно.

– Членовете на съда на Кимпарите ме откриха. Съобщиха ми, че родителите ми са паднали. Възползваха се от смайването ми. – Прочистих гласа си и повторих историята, която Нощната сянка и Дилън ми заповядаха да разкажа. – Бяха научили местоположението на Дерек и го използваха за примамка. Измамиха ме, че мога да го спася, ако ги придружа до Юстънрол, за да изпълнят присъдата ми. – Лъжите пареха върху езика ми. – Хванах се лесно в капана им, защото си въобразявах, че заедно ще им се изплъзнем. Върховният председател използва способностите си и ме принуди да не бягам. Накара ме да гледам как убиват Дерек, за да ме накаже. Искаше да ме измъчва. Да ми отмъсти за това, че го бях злепоставила.

– Но си жива. – Оливър бе изумен.

– Дилън и Нощните сенки ме спасиха. Помогнаха ми да избягам и да погреба брат си според традициите на Джоазите.

– Как са разбрали, че си в опасност?

– Уестфийлд го е усетил чрез връзката ни.

Оли изсумтя.

– Какво поискаха в замяна?

Вдигнах самоуверено глава, макар че се колебаех.

– Доверието ти.

– Какво означава това?

– Владетелят на Царството ме помоли да ти предам да му се довериш, когато часът за съграждането на света настъпи. Каза, че освобождаването ми е проява на добра воля, с която се надява да спечели благоразположението ти за в бъдеще. – Принцът на мрака се мръщеше объркано. – Спомена, че се стремите към едно и също. Увери ме, че е готов да застане на твоя страна в името на общото благо.

– Общото благо? – Засмя се. – Анабел, нали не му вярваш?

– Не знам. Ако лъже, защо му е да ме спасява и доброволно да ме пуска да се прибера при теб? – Наложих си да запазя самообладание, за да не се издам. – Заедно положихме тялото на брат ми в земята и въпреки че не бях в състояние да разсъждавам напълно трезво, Дилън също ми се стори променен. – Вдигнах рамене. – И то положително.

Повдигаше ми се, че го лъжех по този начин.

– Не се връзва.

Сбърчих чело.

– Кое?

– Историята. – Сърцето ми пропусна удар и стомахът ми се разбунтува. – Отдадоха те на Прокудения насила, а сега твърдят, че сме на една страна. Не ти ли се струва твърде измислено?

– Дилън е дал клетва, че ще отмъсти на членовете на съда на Кимпарите.

Оли се приближи и нежно обгърна с шепи лицето ми.

– Трябва да е глупак, ако смята, че ще му помогнем и отново ще рискуваш живота си. – Приглади косата ми назад и ме притисна към гърдите си. – Едва не си загинала. Не бих желал да…

Остро го прекъснах.

– Брат ми е убит, Оли. Както и родителите ми. Разбира се, че ще пожелая двойно по – силно отмъщението, заради което в самото начало те потърсих.

– Веднъж си сгрешила, доверявайки се на Прокудените. Наистина ли ще го направиш отново?

Отскубнах се от обятията му и отидох да си взема вода, докато измисля достоверен отговор.

Такъв нямаше.

– Имам нужда от време, за да подредя ума си след тези събития. – Закашлях се. – На този етап не съм готова да предприемам действия.

– Искаш ли да ти донеса нещо?

Поклатих глава.

– Копнея само да сваля тези дрехи и да поспя. – Чувствах се изморена.

Оли кимна. Сдържаше се да не зададе хилядите въпроси, които прозираха в дълбините на очите му. Отправих се към банята и по път го стиснах за рамото.

– Благодаря ти.

Недоумение се изписа по скулите му.

– За какво?

Инстинктивно го прегърнах силно, вдишах аромата му и позволих на сълзите да се стекат по бузите. Зарових лице в ключицата му и усетих мекотата на кожата му.

– За това, че си тук.

Размърдах се бавно, Оливър ме пусна и нежно целуна челото ми.

– Ще мине. Обещавам.

Въздъхнах неуверено, отстъпих назад и дръпнах вратата на банята. Понечих да вляза, но внезапно спрях.

– Ариа…

– Да. – Преглътнах звучно. – И тя, и останалите конници знаят, че Дерек е паднал.

Засмях се тихо.

– Сигурно й се иска да ме убие.

– Нямаш вина, че членовете са те изиграли, Анабел. Убеден съм, че си сторила всичко по силите си, за да спасиш Дерек. Ариа също ще го разбере. Ще й е необходимо време, но накрая ще го разбере.

– Ами ако не съм?

Повдигна рамене.

– Волята на създателката ни щеше да се изпълни при всички положения.

Не отговорих. Влязох в банята, използвах тоалетната и се наплисках със студена вода. Съблякох траурните дрехи, заети ми от Нощните сенки и облякох една от тениските на Оливър, която ми беше твърде широка и стигаше почти до колената ми.

След като се освежих, отидох в спалнята и се хвърлих върху голямото легло. Легнах и затворих очи. Кървави образи се редуваха под клепачите ми.

Оли не се появи.

По някое време заваля дъжд. Стиснах по – здраво очи и се опитах да заспя. Докато се въртях във всички посоки, ме осени ужасната мисъл, че бях забравила да притворя клепачите на Дерек, когато го положих в гроба. Завладя ме страх, че дъждът щеше да разпръсне пръстта и тялото му щеше да се разкрие. Костите ми се сковаха и съзнанието ми започна да пулсира.

Когато най – накрая започнах да се унасям, се помолих на Съдбата да ме срещне в съня със семейството ми. Да ми позволи да им поискам прошка. Молех се, но в сънищата си открих единствено празнина.

Сънят дойде и за кратко изпитах облекчение. Тогава ме връхлетяха спомените…

– Умолявам те, трябва да спреш. Това не си ти, Дерек. Разумът ти е замъглен от огъня на яростта и мъстта. Действията ти са в следствие на магията!

Не ме чуваше.

Разкъса долния пласт на роклята ми с острието и кръв покапа по бедрото ми, зашлеви ме през лицето с опакото на дланта си и ме блъсна в прозореца, който този път се счупи. Разхвърчаха се парчета стъкло. Изпищях, когато част от тях се забиха в гърба ми.

– Дерек! – С бързината на котка се изправи над мен и отново замахна. Претърколих се тромаво настрани, изритах го и изпълзях до другия край на стаята.

Щеше да ме убие.

– Знаеш ли, мама и татко сториха същото. – Сърцето ми се сви заради омразата в гласа му. – Първо опитаха да ме убедят, че съм болен, защитаваха се, без да ме раняват, а след това… – Устните му се разтеглиха в усмивка върху мъртвешки бялата кожа. – проумяха, че могат единствено да се молят за живота си.

Със залитане се надигнах и заех отбранителна позиция. Сведох брадичката си надолу към врата, за да затрудня ударите му, насочени към носа, гърлото и челюстта и прикрих лицето си с ръце, готови за контраатака. Овладях дишането си, доколкото бе възможно и зачаках нападението му.

Дерек спазваше дистанция и удължаваше момента, за да му се наслади. Въртеше оръжието си, наблюдаваше ме с весел поглед и се опитваше да ме предизвика с хапливи думи.

– Жалко е, ако Дилън Уестфийлд те е научил само на това. – Замахна силно с лакът, ала аз отскочих назад, без да губя равновесие. Ловко се изплъзнах на острието, но изгарящата болка в гърба ми ме принуди да отпусна гард и в резултат на това Дерек стовари юмрука си върху дясната ми буза.

Брат ми беше по – силен и по – бърз от мен. Единственият ми шанс да го победя бе да съумея да се възползвам от разликата във височината ни. Обмислях да се хвърля яростно напред с юмруци, за да опитам да избия оръжието от ръцете му. Тогава щеше да се наложи да използвам и краката си, за да го поваля на земята, ала движенията ми в тях бяха затруднени заради натруфената рокля и неудобните обувки.

– Нека поговорим. Позволи ми да ти обясня. Джоазът изсумтя и замахна хоризонтално. Отново отстъпих назад, приближавайки се още повече до стената.

Дилън вечно ми повтаряше, че никога не биваше да позволявам на по – силен противник да ме приклещва, защото нямаше да успея да го изтласкам обратно.

Стомахът ми се свиваше от страх и умът ми съвсем не работеше както подобаваше, но въпреки това взех решение да му се доверя.

Впуснах се към Дерек и засипах лицето му с не особено координирани удари, тъй като се стараех да избягвам неговите. Той заби острието в лявото ми рамо и го завъртя, допирайки костта. Изръмжах от болка и го изритах в пищялите. Дерек направи крачка назад и аз измъкнах острието от плътта си с трепереща ръка. Кръвта потече като река по тялото ми. Започна да ми прималява.

Брат ми не се поколеба повече и се нахвърли върху мен. Свлякохме се едновременно на пода. Изпуснах острието и то се плъзна вдясно от нас към вратата. Дерек седна върху тялото ми и обви едрите си длани около врата ми. Болката в гърлото ми от задушаването пламна почти мигновено. Пробвах да разхлабя хватката му, ала напразно. Тогава затворих очи и се съсредоточих върху първоначалната си идея.

Не бях използвала силите си след провала ми в съда на Кимпарите и със съжаление разбрах, че без тренировките бях забравила как да се концентрирам изцяло, пренебрегвайки болката. Представях си ума на Дерек, лутах се мислено из границите на съзнанието му, но нищо не се случваше. Смятах, че му внушавах да се отдръпне, да ме остави да си поема глътка въздух, ала всъщност се усещах неестествено далеч от себе си и заобикалящия ме свят.

Не използвах способностите си. Изпадах в безсъзнание.

Крайниците ми се парализираха. Ръцете ми се отпуснаха отстрани на тялото. Светлината бързо загасваше пред полуотворените ми очи и черната ярост, блъскаща се в погледа на Дерек, копнееща да бъде освободена, беше последното нещо, което ме задържаше будна.

– Вдигнете го! – Вече бях затворила клепачи, когато тих шепот изпълни стаята. Ръцете, вкопчени в гърлото ми, се отдръпнаха, ала трахеята ми продължаваше да гори. Гърдите също ме боляха. Свиваха се и се отпускаха тежко.

Закашлях се и задишах на пресекулки.

– Анабел. – Не помръднах. Искаше ми се да видя лицето на този, който ме бе спасил, но не можех. Чувствах се толкова слаба. Толкова отпаднала.

Смътно дочух крясъци и ругатни.

– Анабел. – Гласът ставаше по – настоятелен, докато горещи длани разтърсваха здравото ми рамо.

Стъпки се разнесоха по пода. За секунди съумях да повдигна натежалите си клепачи. До главата ми имаше черни, мъжки ботуши, а пред лицето ми – млада жена с цветни рисунки по скулите.

Разтърсиха ме отново и топла струя кръв се стече по гърдите ми. Някой ме стисна грубо за бузите и прихвана тила ми. Горната част от тялото ми се отлепи от студената земя. Поставиха ме върху нечии колене.

– Острието е от кръв на Реземблин. Раната не се лекува заради отровата. Гърбът и ребрата й също са засегнати.

– Д-Дере-к-к…

Задъхах се.

– Пречисти организма й.

– Трябват ми инструменти и…

– Имаш магия.

– Ако използвам магията си, за да премахна отровата от вените й, ще разболея собственото си тяло, господарю.

– Ще умреш ли?

– Не, но…

– Тогава го направи. – Черните ботуши се отдалечиха. – Вържете го.

Младата жена прецизно разкъса с нокти трицепса, свивката на лакътя и китката на двете ми ръце. Догади ми се от миризмата на кръв, която стана непоносима. Гърчове разтърсиха тялото ми. Непознатата се наведе над мен и зашепна молитви на вещерски език. Галеше успокояващо сплъстената ми от кръв и пот коса, рисуваше знаци върху пламтящите ми от болка сетива и заглушаваше виковете ми, притискайки бузите си в устните ми.

Усетих сладко-горчивия вкус на кожата й. Ухаеше на билки и мед. Внезапно устата и езикът ми изтръпнаха. Гърлото ми спря да пари и буцата, заседнала в дробовете ми, изчезна. Вече не преглъщах с такова усилие и не треперех неудържимо. Зрението ми малко се проясни.

Вещицата се отдръпна и докосна краката ми. Първо вдигна едното стъпало, а след това и другото. Въздъхна несигурно и острите й нокти се впиха в меката плът на ходилото ми.

Въпреки отчаяните ми опити да изпищя, от устните ми не излезе и стон. Не можех да движа нищо друго освен главата си. Извърнах я настрани и видях, че раната на рамото ми заздравяваше. Вдигнах объркано очи нагоре и разпознах Кристъл Уестфийлд, която ме наблюдаваше изплашено, придържайки ме върху колената си.

– Подобрява се. – Вещицата заби ноктите си в петите ми и зашепна с по – висок тон. Стисках зъби и се мъчех да проговоря. Да им кажа да спрат.

Кръвта във вените ми сякаш пълзеше с копнеж да излезе навън. Изпитвах нужда да разкъсам кожата си и това ме ужасяваше.            

Изведнъж вещицата спря да се моли и болката изчезна. Настъпи тишина. Въздухът в стаята стана по – студен. Зениците на докоснатата от Съдбата се разшириха и ръцете й се вкопчиха в главата ми, за да ми попречи да я движа. 

Силуетът на черните ботуши се приближи. Заповяда да заспя. Кристъл кимна, надвеси се над ухото ми и гальовно прошепна:

– Игнаро, малка Рейнолдс. – Клепачите се затвориха против волята ми и неусетно потънах в дълбок сън, в който нямаше нищо. Дори мрак.

Изтръгнах се от съня с вик и усещане за пропадане през други светове. Бях вързана за стол с нажежени вериги, излъчващи оранжево-червена светлина. Минаваха през гърдите, ръцете и краката ми и ме затопляха приятно. В краищата им висяха големи метални топки, обозначени със знака на вещиците.

Примигах объркано и видях закачулената фигура, седяща срещу мен. Брат ми също беше прикован, но с вериги, които блестяха в ледено синьо, обвиващо се около бяла нишка.

– Дерек! – Джоазът не помръдна. Тялото му бе в пълен покой и единствено крехкото надигане на гърдите му го издаваше, че дишаше.

– Вече започвах да си мисля, че няма да се събудиш. – Отместих поглед и се взрях в изкривеното от любопитство лице на Нощната сянка. Владетелят на Царството на сенките стоеше в ъгъла на стаята, изпивайки ме със зловещите си очи.

Пурпурната му роба се повлече по оплискания със засъхнала кръв под.

– Какво ще правиш с нас? – Сянката подуши като хрътка въздуха и се усмихна сдържано. – Защо ни държиш тук? – С усилие разклатих цялото си тяло и поместих едва милиметър настрани стола.

– Безсмислено е да опитваш. – Посочи метала, стягащ гърдите ми. – Премахват се с магия. Знаеш ли, че ги наричат вериги на истината? – Черните пръсти на Владетеля докоснаха ярката светлина и тя изсъска, макар да не го изгори. Той продължи да разглежда опияняващата го магия и добави: – Казват, че по цвета им би могъл да познаеш фазата, в която се намира животът ти. Изобразяват смърт, раждане на нов живот, битки и затишие. – Разтърка бузите и устните си с едната ръка и наклони глава настрани. – Искаш ли да ти разкажа за бъдещето ти?

– Пусни ме.

– Добре. Без истории за бъдещето. – Отговорът му ме изненада. – Аз ще те пусна, а в замяна на свободата си ти ще убиеш Дерек.

Засмях се.

– Невъзможно.

– О, Анабел, за мен няма невъзможни неща. Мисля, че ще го разбереш по трудния начин.

Черните му очи проблеснаха лукаво. Постави ръце върху стола от двете ми страни и се наведе заплашително към мен.

– Отвори ума си.

Намръщих се.

– Какво?

– Отвори ума си. – Кожата ми настръхна от заповедническия тон. От магията, танцуваща върху върховете на пръстите му. – Отвори ума си.

Усетих как кръвта се оттегли от мозъка ми. Крайниците ми натежаха, сякаш щях да припадна отново. Започнах да се гърча. Разтърсиха ме конвулсии, когато дланите на Нощната сянка погалиха главата ми. Първо описа успокояващи кръгове върху скалпа, а след това заби ноктите си.

Изпищях.

– Предай се и болката ще спре. Няма да те наранявам повече.

Владетелят на Царството се опитваше да установи контрол над съзнанието ми. Нахлуваше насилствено в мислите ми. Уязвяваше ме.

– Не се съпротивлявай. – Сетивата ми се отпуснаха. Скулите на Нощната сянка се разтеглиха в усмивка. – Точно така. – Усетих настоятелното дращене в ума си. Както и страх, и вцепенение. – Успокой се.

Искаше ми се да се дистанцирам от заповедите му. Всячески се опитвах да не се вслушвам в шепотите му. Да не се предавам, позволявайки му да превърне волята и съзнанието ми в купчина безполезно желе.

– Приятно е, нали? – Потръпнах и с неохота притворих клепачи. Болката от натиска и ноктите му бе изчезнала. Останаха само въртеливите движения, които описваше ръката му, предразполагащи ме да забравя нормалното съществуване на света. – Да се чувстваш така, сякаш си свалила цялото бреме от раменете си. Вече не се налага да вземаш решения. Нито да правиш избори, които не желаеш. Остави се аз да те водя, Анабел. Позволи ми да преценя кое е правилно за живота ти.

Можех да го направя. Щеше да бъде лесно.

– Браво, Анабел. Точно така. Отвори ума си още по – широко.

Нощната сянка свали веригите от тялото ми и бавно запристъпва към Дерек, като едновременно с това продължаваше да сипе заповеди на ума ми.

Знаех, че това беше единственият ми шанс да се измъкна. Без веригите на истината, излезех ли от проклетата къща, щях да бъда способна да се дематериализирам в града на духове и разруха, за да потърся Оли.

Знаех какво трябваше да направя, но не помръднах. Седях замаяно на стола и наблюдавах със страхопочитание Владетеля на Царството на сенките, който разтърсваше брат ми.

Прииска ми се да го помоля да спре. Да не му причинява болка и да не го оплита повече в мрежите на магията.

– Изправи се, Анабел. – Стиснах зъби едва забележимо. Част от мен крещеше да откажа.

Дерек отвори очи. Тъмните му ириси ме стрелнаха презрително.

Нощната сянка постави хладната си длан върху рамото ми и се наведе грациозно, прошепвайки в ухото ми:

– Тази вечер всичко ще приключи. Ще го освободиш от нещастието му завинаги.

Устните ми потрепериха, възпирайки думите, лепнещи върху езика.

Владетелят хвана нежно ръката ми. Инстинктивно разгънах юмрука си и той постави върху дланта ми оръжие.

Пистолет.

– Налага се, Анабел. – Прошепна, прочитайки мислите ми.

Не. Не можех да го направя.

– Само така душата му ще се спаси.

Дерек издаде нечленоразделни звуци. Тялото му се тресеше. Синкавата светлина около гърдите му се разсея и веригите на истината засияха по – ярко в бяло.

– Довери ми се. – Вгледах се в очите на сянката и кръвта ми се смрази за секунди. За кратко ми се стори, че има вероятност да се изплъзна на подчинението.

Напразно.

– Вдигни пистолета, дъще на Рейнолдс. – Без да се замисля вдигнах оръжието и го  насочих към сърцето на брат ми, мятащ се трескаво със стола. Ръката ми се разтрепери.

– Когато преброя до три, ще стреляш.

Изскимтях и Владетелят се намръщи.

– Едно.

Очите ми се наляха със сълзи, защото заповедта пулсираше в съзнанието ми. Не съумявах да изтласкам командата отвъд ума си.

– Две.

Нямаше да го направя. Нямаше да убия наистина брат си. Човекът, който обичах повече от всичко.

Това беше чиста лудост.

– Три.

Пръстът ми замръзна върху предпазителя.

– Стреляй, Анабел! – Викът на Нощната сянка прониза въздуха. – Стреляй!

Затворих клепачи и се умолявах да не изпълнявам заповедта. Фокусирах се върху звуците, издавани от Дерек. Върху опитите му да се изплъзне на смъртта. Ръката ми продължаваше да трепери и пръстът ми бавно натежаваше върху спусъка.

– Веднага! Стреляй!

Куршумът изсвистя и макар само едно сърце да спря да бие, с лекота сложих край на два живота.

 – Дерек! – Събудих се и рязко се изправих до седнало положение. Гадеше ми се.

– Няма го. – Ужасено погледнах Оли, който се беше подпрял със скръстени ръце в тъмното на вратата.

Цялото ми тяло лепнеше от пот. Отметнах кичурите коса, сплъстили се върху челото, изтрих бързо сълзите, породени от съня и с тежка въздишка се отпуснах назад върху леглото.

– Аз… сънувах кошмар.

– Ще ми го разкажеш ли? – За моя изненада, тонът му не бе нежен. Нито загрижен. Звучеше така, сякаш отново си бе сложил маската на безразличие, с която се стараеше да изиграе околните, държейки ги настрана от тайните му. Заучената студенина и промяната в поведението му ме объркаха.

Оливър размърда широките си рамене, бръкна разсеяно в джобовете си и пристъпи към мен.

– Е? – Виждайки тъмносините му очи от толкова близо, можех да се закълна, че на дъното им гореше огън, изваян от непоколебимост. – Какво ще кажеш този път? – Прехапах притеснено устни. Подозираше нещо.

Принцът на мрака седна безшумно на леглото, кръстоса единия си крак върху другия и се извърна през рамо, за да ме погледне отново. Сбърчи вежди и заинтригувано попита:

– Истина или лъжа, скъпа?  

Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

3 Responses

  1. Ioioto says:

    Супер е чаках я с нетърпение. Продължавай в същия дух. Очакваме сега и следващата глава! 😊

  2. Tania says:

    И аз чакам с нетърпение следващата глава, не спирай да пишеш и да радваш читателите с твоята дарба 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!