Двадесет и пета глава

Двадесет и пета глава

Дани

Райкър?

Погледнах Уолърън и поклатих глава.

– Те… те са го отвели. Но другите… Шандор, Дерек и… Хана. Те… те са ги убили.

Гласът на Килтър прокънтя в съзнанието ми.

– По дяволите, жено, съсредоточи се. Тръгвам след Райкър. Отведоха го жив. Ти си единствената, която е останала и знае къде се намира скривалището – пещерата. Отиди там. Наоколо е…

– Защо?

– Млъквай, мамка му и слушай. Проследявам ги. Няма време. В задната част на пещерата, на пода, има скрита врата. Пропълзи надолу по стълбата и следвай тунела докрай. Разкопчай гривната, която Хана ти даде. Капачето е ключът за кутията в края на тунела.

Бален погали косата ми.

– Килтър, не съм тренирана…

– Спасих ти шибания живот, жено. Ще направиш това независимо дали си тренирана, или не. А ако не го направиш, веднъж щом приключа с онези копелета, ще дойда за теб. Отвори кутията, вземи амулета и ми го донеси. И се съвземи, защото ако прецакаш нещо, ще ме вбесиш. Не го носи, обвий го в нещо и ми го дай.

– Защо? Не разбирам, защо аз?

Килтър мълчеше.

– Килтър?

– За мое нещастие, си се превърнала в най – силния телепат сред нас. Така че  ще те използвам, за да се свържеш с Райкър.

– Искам да помогна, но…

– Затвори си шибаната уста и ми говори чрез ума си. Ехтиш като проклета цистерна, когато говориш на глас. Сега, можеш ли да слушаш инструкциите, или не?

– Да, но…

– Все още говориш на глас, така че очевидно не можеш. Страхотно. Просто страхотно. Добре, ще те улесня. Прави каквото ти казвам или ще те убия. Достатъчно ясен ли съм сега? Свързах се с Киър. Ще се срещнете в моето място.

– Господи, ти си задник. Опитвам се. Не е като да съм израснала, говорейки чрез телепатия. Бален е…

– Не давам и пукната пара какво ще правят с Бален. Вземи шибания амулет.

Усещането, сякаш ме задушаваха с възглавница, изчезна в мига, в който Килтър се изпари. Хана беше мъртва. Хана и Райкър… О, Господи, Райкър.

Погледнах Бален.

– Убили са я и… Убили са ги, Бален. Килтър се опитва да открие Райкър и се нуждае от помощта ми.

– Освободи го. – Каза Уолърън.

Земята се разтрепери и аз сграбчих Бален, пръстите ми се вкопчиха в мократа му блуза.

Тор отговори:

– Уолърън, предупреждавам те, отвъд твоите способности е да спреш…

– Ще дойда вместо него. – Обяви Уолърън.

– Не! – Извикаха Бален и Идън в един глас.

Уолърън продължи:

– Законът ни повелява да защитаваме своите. Ако някой от нас е в беда, ние му помагаме. Килтър се нуждае от Дани. Тя не знае нищо за Белязаните и нашите способности. Бален може да й помогне.

– Той предаде своите воини последния път. Какво те кара да мислиш, че няма да го направи отново? – Попита Идън.

Бален трепна.

– Защото аз казвам, че няма да го стори. – Отвърна Уолърън.

Идън се втренчи в нас тримата.

– Това е нелепо. – Сви юмруци. – Кога ще приключи? Той избягва наказанието твърде дълго. Трябва да сложим край.

Тор беше решителен, докато се взираше, без да мига, в Уолърън. Чудех се дали комуникираха чрез ума си, макар и израженията на двамата да не издаваха нищо.

Призракът кимна.

– Ще се съглася с предложението ти. Но златните ленти ще останат. – Замълча. – И ти ще дойдеш вместо него. – Тор погледна Бален. – Ако избягаш, ако ни предадеш, запомни, че Уолърън повече няма да се разхожда из тази земя.

Уолърън кимна рязко на Бален и без да казва друго, се изпари в облак от мъгла.

– Това са глупости! – Каза Идън. – Уолърън не може да остане в Царството.

С половин усмивка Тор отговори:

– И защо възразяваш, Идън?

Идън се разпръсна за секунда и изчезна в заслепяващо, огнено кълбо.

Тор ме погледна.

– Продължавай в същия дух и спасението може да те навести. – Взря се в Бален. – Нека природата ви напътства. – Земята се размърда и той се изпари.

Нямах време да мисля върху думите на Призрака, защото Бален ме хвана за ръката и заедно побягнахме. Извади телефона си от джоба и позвъня преди да стигнем колата.

***

Не говорихме много по време на полета до Нюфаундленд; Бален прекара по – голямата част от времето си на телефона с Киър и Джедрик, докато аз се опитвах да поспя, за да облекча ескалиращите емоции. Не се бях чувала повече с Килтър, а Бален не можеше да се свърже с него по мобилния. Той беше влязъл в ролята на ченге и според Бален, в това го биваше най – много.

След като кацнахме, Бален спря до аптеката, за да вземе ибупрофен. Откакто умрях и се върнах обратно към живота, в съзнанието ми непрекъснато имаше неразбираем шепот, който се влошаваше, когато около мен имаше хора.

Глътнах две хапчета и отпих големи глътки от бутилираната ми вода.

– Мисли. – Каза Бален. – На тези около теб. Можеш да чуеш какво си мислят. Трябва да се научиш да ги блокираш, защото в противен случай ще полудееш.

– Как така не мога да чуя твоите мисли? – Искаше ми се да разбера какво се въртеше в ума му точно сега. Изглеждаше напрегнат и ми бе казал едва две думи през целия полет.

– Мога да те блокирам. Подобно на телепатията. Това е като проводник, просто го изключвам.

– Как?

За част от секундата погледът му спря върху мен, а след това отново се върна върху пътя; намръщи се. Страхотно.

– Фокус. Концентрация. Медитация. Каквото проработи. – Отговори Бален.

Вината бе моя, че той се държеше толкова студено и дистанцирано. Не заслужаваше това, но истината беше, че нямаше да спечелим тази битка.

– Бален казах тези неща, защото… – Погледнах златните ленти върху китките му. Те бяха напомняне за това, което ни очакваше. – Боря се, по дяволите. Но ние… няма да спечелим. – Поставих ръката си върху лентата и той се вцепени. – Боли. Виждайки тези. Знаейки какво ще се случи. Боли толкова много, че не мога да го спра. Трябва да се освободя. Нуждая се да го направя. – Една сълза избяга, търкулна се по бузата ми и падна върху ризата. – Както и ти.

Той отклони колата към банкета на пътя и преди да имам възможността да кажа нещо, ме сграбчи за раменете, принуждавайки ме да го погледна. Трепнах, когато пръстите му се вкопчиха в плътта ми.

Зелените му очи ме пронизваха и аз се размърдах неспокойно.

– Бален, какво… – Внезапно мислите му ме връхлетяха и дъхът ми спря.

Беше ужасен. Инцидентът с удавянето ми се разиграваше отново и отново в съзнанието му. Чувах мислите и страховете му, че ще ме загуби – единствената котва в живота му, жената, която го бе накарала да се смее след толкова много години, през които не е имал никого. Как го карах да се чувства отново цял.

Но това, от което го болеше най – много, беше, че се отказвах от нас, от него. Не вярвах във връзката, която споделяхме.

И тогава… ме обгърна любовта, която изпитваше към мен. Мощна топлина, щит, който отказваше да се огъне.

Мислите му изчезнаха от ума ми толкова внезапно, колкото се бяха появили. Той освободи раменете ми, запали колата и се понесе напред по пътя, без да каже и дума.

Бях прекалено зашеметена, за да говоря. Какво бих могла да кажа на вътрешните му размисли? Обичаше ме и фактът, че се бях отказала от него, го унищожаваше.

Бях ли способна да позволя на сърцето ми да бъде разбито? Не беше ли вече счупено? Какво щеше да се случи с мен, ако ни оставаха само седмици, дни, може би дори часове заедно? Щях ли да съжалявам, че бях прекарала последните ни дни, обичайки го, или, опитвайки се да защитя сърцето си?

Затворих очи. Щяха да ми отнемат Бален. Щях да го загубя.

Баща ми никога не се беше борил. Може би бе дошло времето аз да го направя. И за двама ни.

– Отбий. – Наредих. Той ме игнорира и аз поставих ръка върху скоростния лост. – Отбий или ще превключа това БМВ на паркиране, а скоростта ще ни изхвърли от магистралата.

Бален бавно отби встрани. Остави колата на скорост и ръцете му продължаваха да стискат волана.

– Обичам те. – Той не реагира, взирайки се в предното стъкло. – Не съм добра в това. По дяволите, не струвам. – Въздъхнах и пъхнах кичур коса зад ухото си. – Баща ми… той и майка ми се обичаха толкова много. Бяха неразделни и смъртта на мама го унищожи. Повече не беше същият, изгуби се в собствения си свят, докато накрая не издържа и не се застреля в главата.

– Намерих го в офиса му. – Разтърках ръцете си, когато студена тръпка пропълзя по тялото ми. – Никога не съм искала такава любов. – Пресегнах се и сложих ръка върху рамото му. Предположих, че това, че не се отдръпна, бе добър знак. – Никога не съм искала да ми се случи нещо подобно. Да обичам някого толкова много, че да не успея да продължа без него. Ужасена съм, че накрая те ще те отведат и аз няма да бъда способна да се справя. Ще падна толкова силно, че няма да се изправя отново.

– Ти не си баща ти, Дани. – Заяви Бален и ме погледна. Изражението на лицето му беше сурово и непреклонно. – Ще продължиш, защото това е заложено в душата ти. Ти си боец, оцеляващ. Видях го. Живях с него. Просто ще трябва да го намериш отново. – Пресегна се и повдигна брадичката ми. – Никога няма да ме загубиш. Без значение какво ще се случи, винаги ще бъда тук, дали както сега, или просто бриз в шибания вятър. Няма да те оставя.

Бален се наведе към мен и устните му срещнаха моите. В тази целувка имаше всичко – топлина, обещание и дори довиждане. Вкопчих се в него, а устата му, сякаш запечатваше тази целувка в мен завинаги.

***

Наблюдавах Бален, който крачеше през съсипания хол на Райкър. Киър, Джедрик, Хак и Делара бяха пристигнали няколко часа преди нас и ни чакаха.

Той прекрачи скъсаните възглавници, парчетата стъкло и унищожените антики.

– Тя не е войн. – Изкрещя. – Не е тренирана. Белязана е от няколко часа. Часа, по дяволите. Взима амулета, дава ни го и се качва на полет за Торонто.

– Бален? – Той не ми обърна внимание, както и останалите, освен Делара, която оформи с устни „мъже“.

Джедрик завъртя очи.

– Прекалено покровителствен си. Тук сме, за да я пазим в безопасност. По дяволите, човече, телепатията й надминава хиляди пъти нашата. – Мигновено затвори устата си и когато погледнах Бален, разбрах защо. Мръщеше се свирепо и кожата на ръцете ми настръхна.

Пъхнах ръката си в тази на Бален, когато се приближи до Джедрик.

– Бебчо, не. Моля те. Мога да помогна. – Исках да помогна на Райкър.

Той изсумтя, погледна ме и изражението му омекна.

– Никога досега не си ме наричала бебчо

Свих рамене и стиснах ръката му.

– Харесва ми.

– Джедрик е прав. Телепатията й е силна. – Каза Киър и се обърна към мен. – Всички я усещаме. И фактът, че Килтър те достигна от толкова далече, е, нямах представа, че някой би могъл да притежава подобни способности.

– Улрих можеше. – Отвърна Джедрик.

Забелязах внезапното напрежение в стаята.

– Кой е Улрих?

Отговори ми Джедрик:

– Братът на Килтър. Той го уби.

Килтър беше убил собствения си брат, а аз бях тази, която трябваше да комуникира с него.

Киър се обърна към Бален.

– Килтър е прав. Нуждаем се от нея, за да разговаряме с Райкър.

– Казах не. Ще намерим друг начин. – Бален се взря в Киър.

– Имам ли думата? – Попитах.

– Телепатията й е твърде силна, за да не я използваме, Бален. Животът на Райкър е в опасност. – Възпротиви се Киър.

– Ще го направя. – Казах.

Киър кимна.

– Добре. Килтър е сложен, но може да му се има доверие. Говорих с него преди час, които и да са тези типове, държат Райкър в стая, изработена от стомана. Знаят за границите на нашата телепатия и са взели предпазни мерки.

– Можеш ли наистина да го направиш? Да достигнеш до него отвъд стоманата? – Попита Джедрик.

Свих рамене.

– Нямам представа.

Делара отиде и седна до Джедрик на дивана. Той разроши косата й и тя го удари по рамото.

– Ако Килтър е успял да те достигне в пещерата в Сугаррамурди, означава, че ти можеш да достигнеш всеки. – Каза Делара.

Джедрик потри ръце.

– Какъв е планът? Защото копнея за битки от седмици.

– Ако си подстрижеш момичешката коса, може би ще получиш някаква битка. – Отвърна Хак.

Джедрик поклати дребните си, руси къдрици и те затанцуваха над ушите му.

– Да, е, поне аз имам в изобилие. Защото ти изглеждаш така, сякаш ще се нуждаеш от присаждане.

Хак се напрегна. Беше готов да се приземи върху Джедрик, когато Киър вдигна ръце и масичката за кафе се повдигна, закрепяйки се върху единия си ръб. Хак се блъсна в нея.

– Хак, порасни. – Той хвърли поглед на Джедрик, когато се засмя и вдигна ръка в мига, в който се опита да проговори. – Нито дума.

Делара прошепна нещо на Джедрик и той изсумтя под носа си.

– Според последната ми комуникация с Килтър, той се намира на два часа на север оттук. Съобщението му гласи, че са отвели Райкър в двор в близост до някаква фабрика. – Киър погледна всеки един от тях. – Джедрик и Делара, вие ще дойдете с мен към локацията на Килтър. Дани и Бален, вземете амулета и след това елате при нас. Никой няма да тръгва след Райкър, докато не му дам заповед.

Хак прочисти гърлото си.

– А аз?

Джедрик се разсмя.

– Тази работа е за големите момчета, глупако.

– Яж…

Киър го прекъсна.

– Ти ще останеш тук. – Отново вдигна ръка. – Твоето умение е с компютрите. Разбери всичко, което можеш относно това съоръжение. Искам плановете му за строеж, кой го притежава, какво се случва вътре, от колко време е там. Искам да знам дори колко проклети тоалетни има.

Хак кимна.

– Какво е това нещо с амулета? – Попита Джедрик.

– Каквото и да е, дано поне си струва. – Отговори Бален.

– Килтър каза да го покрием с нещо. – Предложих.

– Мамка му, вещерски работи. – Джедрик повдигна вежди и се ухили. – Килтър, това копеле, е…

– Опасен. Смъртоносен. Преценяващ. И предпочита да работи сам. – Довърши Киър.

– Да, ще се напикая в гащите, когато го срещна. – Промърмори Джедрик.

– Не бъди груб. – Делара го удари по крака.

Той сви рамене.

– Не мога да бъда очарователен през цялото време.

– Опитай. – Каза тя.

– Аз също те обичам. – Отвърна Джедрик.

Киър се обърна към Бален и кимна.

Бален продължи с плана.

– Джедрик, нуждаем се от експлозиви. След като измъкнем Райкър, ще унищожим онова място. Приемаме най – лошия сценарий.

Бален заговори за това кой какво трябва да носи и анализира какво можеше да се случи. Забелязах, че всички го слушаха и почитаха. Задаваха му въпроси и уважаваха отговорите му. Беше очевидно, че въпреки миналото му, те все още му вярваха и бяха склонни да го последват като водач.

Делара и Джедрик бяха като брат и сестра, игриви, дразнещи и аргументиращи в същото време. Споделяха дълбока любов един към друг.

Ала имаше нещо странно в Делара, сякаш криеше нещо. Тя беше небрежна, директна и приятна, но въпреки това всеки неин мускул бе напрегнат. Очите й… Не бяха наред. Изглеждаха като обладани или нещо подобно.

Всички се изправиха и започнаха да напускат стаята.

– Каква е историята й? – Прошепнах на Бален.

– Делара? – Намръщи се. – Животът й е общо взето прецакан.

– При Киър ли живее? – Никога не съм я виждала, но това не означава нищо.

– Живееше. След като се случи онова с Ришард, тя се изпари. Появи се, когато и аз, но вече не живее с Талда.

– Тя изглежда… Не знам. Сякаш крие нещо.

Бален сви рамене.

– Вероятно. Преди векове тя и Уолърън бяха влюбени. Но любовта им завърши трагично. – Наведе се, захапа ухото ми и коремът ми потръпна. – Никога няма да свикна с това колко вкусно миришеш.

– На канела? – Попитах.

Той отметна глава и се засмя.

– Мамка му, да.

– Взе ли амулета?

Гласът на Килтър нахлу в ума ми и аз трепнах. Гласът му беше по – дълбок от преди, с леко стържене. Звучеше уморен и още по – ядосан. Концентрирах съзнанието си върху думите, които исках да му предам.

– Не, ние…

– Безполезна си. Разбираш ли, че всяка секунда, през която ти се бавиш, тестват Райкър като някакъв скапан лабораторен плъх? Исках го тук вчера. Ясен ли съм?

Килтър беше груб и вулгарен, както винаги. Ако бях срамежлива и плаха, щях да плача всеки път, когато си отвореше отвратителната уста.

– Близо сме. Бъди търпелив. Ще св свържа с теб, когато го взема.

– Мамка му.

– Защо трябва да говори с мен. Ти си древен. Не може ли да комуникира с теб? – Попитах.

Бален се засмя.

– Килтър е в обичайната си очарователност? – Плъзна ръката си нагоре-надолу по гърба ми. – Твоята телепатия е по – силна и го улеснява. Заради дистанцията, ако се опита да се свърже с някой от нас, ще бъде като лоша връзка. Също така, това изгражда силна връзка между вас. Въпреки че не ми се иска да го кажа, защото не съм доволен, връзката ще ви помогне, когато започнете да общувате с Райкър. Килтър и Райкър са заедно от сто години и са близки. Доколкото е възможно Килтър да бъде близък с някого. Той познава Райкър по – добре от всеки един от нас.

– Бих искала да сме наясно – не харесвам Килтър.

Бален се наведе и ме целуна.

– Може би единственият жив, който го харесва, е Райкър.

Лесно ми беше да го повярвам.

Хак вече бе отишъл в кабинета на Райкър, за да направи проучване на компютъра. Джедрик и Делара се бяха подготвили да тръгват.

Киър грабна чантата от фотьойла в ъгъла на стаята и я хвърли на рамото си.

– Ще се свържа с вас, когато се срещнем с Килтър. – Каза на Бален.

– Готова ли си? – Попита ме Бален.

Мамка му, да. А и, ако не го направех, щеше да се наложи да си имам работа с Килтър.

Благодаря Ви за гласа

You may also like...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!