Двадесет и осма глава

Двадесет и осма глава

Килтър

Сграбчих я отзад в мига, в който спря да въвежда кода. Ръцете ми се обвиха около талията й и рязко я дръпнах към гърдите ми, нанасяйки й силен удар.

– Дръж си устата затворена. – Притиснах ножа си до гърлото й. – Отвори вратата.

Гърбът й се стегна, но се подчини, без да зададе и въпрос. Притисках я към гърдите си, докато влизахме. В десния ъгъл висеше камера, която бавно се обърна към нас. Бутнах я към стената, държейки телата ни извън обхвата й.

Сканирах тавана, а след това и дължината на стената. Там. Отдушник. Камерата се завъртя в нашата посока – мамка му. Подбутнах я напред с все още притиснат нож до гърлото. Досега не се бе опитала да вика, което беше бонус. Всъщност мацката не се бореше с мен изобщо.

Предполагах, че имахме двадесет секунди преди камерата да ни забележи. Достигнах отдушника и я избутах на пода, като опрях коляното си в гърба й.

– Крещи и ще прережа гърлото ти. – С помощта на телекинезата си се съсредоточих върху винтовете на вентилатора и бавно, един по един, те започнаха да изпадат. От устните на момичето се откъсна тихо ахване и аз я сръгах в гърба.

Издърпах капака от стената.

– Вътре. Веднага.

– Ако изчезна, той ще…

Хванах я за ръката и я набутах във вентилационните отвори. Тя се покатери и аз изсумтях заради шума, който създаваше, докато се промъкваше навътре по канала. Скочих след нея и поставих капака на мястото му. Прикрепих винтовете и всеки, който се носеше във въздуха, се вмъкна обратно в дупката.

Пълзях по въздушния канал, докато не достигнах двете му разклонения. Мацката ме чакаше.

– Един звук и този нож – Прокарах пръст по острието. – ще се плъзне по врата ти.

Тя не реагира и аз благодарих, че не бях грабнал някоя крещяща и трън в задника кучка. С тази мацка можех да се справя.

Седнах с гръб към стената на спиралния канал, краката ми се подгънаха и единият лакът почиваше върху коляното ми. Погледнах жената, чиито ръце бяха заключени около коленете й, а бузите – опрени върху тях. Лицето й беше изпито, под очите си имаше тъмни кръгове – жалък вид.

Дънките, които носеше, се бяха вкопчили в несъществуващото й тяло. Нямаше гърди, дупе или бедра. Господи, можех да я сгъна на две.

Думите, излезли от мен, бяха изненада.

– Какъв ти е проблемът? Болна ли си?

Главата й се вдигна и аз се взрях в празните, кафяви очи. Дори устните й бяха тънки.

– Глуха ли си? Отговори ми. – Бях свикнал всички да правят това, което исках.

– Не. – Отвърна тя.

Запазих студеното си изражение и грубия тон.

– Защо приличаш на скелет, от който са изритали целия живец?

Тя отвори уста, за да проговори, но след това я затвори отново. Можех да бъда търпелив, когато се налагаше, а и разполагахме с цяла нощ. Наблюдавах я – едва забележими движения на пръстите, събиращи се в едно и очи, взиращи се в нищото.

Когато най – накрая проговори, гласът й бе тих. Ако слухът ми не беше толкова развит, нямаше никакъв шанс в ада да я чуя.

– Не знам.

Окей, тя бе прецакана. Машина без емоции, без битки и страст. Труп в леглото. Не че изобщо бих го обмислил. По дяволите, не. Харесвах жени с извивки, бедра, които можеха да се обвият около мен и задник, който да сграбча.

Нямах представа защо, по дяволите, я попитах.

– Смятала ли си да се храниш?

Тя игнорира въпроса ми.

– Елементарно. Отваряш хладилника, виждаш храна, вадиш я и я поставяш в устата. Дъвчеш. Преглъщаш.

Очите й се взряха директно в мен и срещнаха студения ми поглед. После сви рамене и отново сведе глава върху коленете си.

Е, поне нямаше да се оплаква, че бе гладна през следващите дванадесет часа, през които щяхме да бъдем заклещени тук. Кичур коса падна върху лицето й и аз се пресегнах, за да го отместя. Спрях на милиметри от нея преди да я докосна. Какво, по дяволите, си въобразявах? Възнамерявах да я убия след няколко часа.

– Легни и поспи малко. – Наредих й.

Когато не помръдна, я сграбчих за раменете и я принудих да легне. За нещастие, главата й се озова на сантиметри от бедрото ми. Миризмата й проникна в мен и аз се напрегнах, когато членът ми трепна. Какво, мамка му? Наистина имах нужда от секс. Отместих се, облегнах се на тунела и затворих очи.

След десет минути чух мъжете, тичащи по коридора. Вратите се затръшнаха и те закрещяха с паникьосани гласове. Търсеха я? Чудех се дали не бе учен. Нямаше да бъдат толкова ужасени, ако беше чистачка. Коя, по дяволите, бе тя?

Погледнах жената, която лежеше кротко до мен. Ако наддадеше тринайсет килограма, вероятно щеше да мине за хубава. Няколко лунички украсяваха дължината на малкия й нос, миглите й бяха дълги и смолисточерни.

Знаех, че се преструваше на заспала. Боже, мацката потреперваше всеки път, когато по коридора отекнеха стъпки. Бях любопитен и изненадан, че държеше устата си затворена. Един писък незабавно щеше да ни издаде.

Може би искаше да живее. Нямаше и съмнение, че щях да я убия, ако отвореше устата си. Видът й не беше такъв, но бе шибано умна, за да изпълнява това, което й се кажеше.

Сетивата ми заеха бойна готовност.

Господи. Какво, по дяволите?

Разпознах миризмата. Вонеше на СЦД. Какво в името на ада правеха тук? Тези копелета можеха да доловят телепатията ми – по дяволите. Щеше да се наложи да заглуша способността си, докато не дойдеше времето да сритам няколко задника.

Не ме изненадваха често. Наблюдавах това място в продължение на дни и не се бях натъкнал на никой от СЦД. Как бе възможно? Използвах зрението си, за да сканирам всеки страж и никой не беше СЦД. Да не би да ги криеха под земята докато не изникнеше спешен случай? Катастрофално мамка му. Е, поне бях свикнал с катастрофите.

***

Бяха изминали няколко часа, когато я чух да се люлее напред-назад. Стискаше ръце около гърдите си, сякаш се предпазваше. Отидох до нея и я разтърсих за рамото.

– Събуди се.

Мацката реагира на докосването ми и без да отваря очи, започна да удря и рита.

– Господи. – Обвих ръце около нея и се почувствах така, сякаш всеки миг щях да я счупя. Тя беше толкова крехка.

– Мамка му, жено. Стой спокойно. Искаш да умреш ли?

Тя мигновено спря да се бори. Ужасените й очи се отвориха и срещнаха моите.

– Да.

Сковах се и присвих очи. Пулсът й биеше по – бързо от гепард, тичащ на пълни обороти.

– Искаш да умреш?

– Да.

Пуснах я, но обхванах брадичката й, така че да не може да откъсне поглед от мен. Знаех, че пръстите ми се вкопчиха в брадичката й и бях впечатлен, ако това можеше изобщо да се случи. Причиних й болка с лекота. Тя я понесе добре.

– От колко време си в тази шибана дупка? – Когато отказа да говори, опрях ножа в гърлото й. – И, скъпа, отговори ми първия път. Наистина се вбесявам, ако трябва да повтарям.

Мислите й проникнаха в ума ми за една кратка секунда – и колко пъти си казвал това на хората?

Не обичах и да ми се подиграват. Нито пък лесно им се разминаваше на тези, които се възползваха от този шанс. Трябваше да я убия сега, за да си спестя неприятностите, занимавайки се с нея в опит да получа информация. Бях разпитвал достатъчно хора, за да съм наясно как да ги накарам да говорят, но жена… Предпочитах да ги чукам, вместо да ги разпитвам.

– Седемнайсет години, три месеца и два дни. – Отговори тя.

Странно, че си спомняше. Или просто се правеше на умница? Странно и че е била дете, тъй като изглеждаше на около двайсет.

– Каква е твоята специалност в тази шибана дупка? Измъчваш невинните или просто обичаш да гледаш?

За част от секундата в очите й проблесна огън, оживял за първи път. Ако някога се усмихвах, в този миг щях да го направя, но изискваше прекалено голямо усилие и аз нямах намерение да го пропилявам.

– Гледам. – Каза.

Пуснах челюстта й с отвращение. Вероятно беше една от онези, които експериментираха с Райкър.

Трябваше да я убия сега. Обаче се намирах във вентилационна шахта, а идеята да прекарам останалата част от нощта с труп не струваше. Освен това, миризмата можеше да ме издаде.

Не й обърнах внимание, когато се премести по – далеч от мен. Разстоянието ни бе три фута и аз го позволих. Нямаше как да избяга.

– Значи се наслаждаваш на експериментите върху невинни хора. – За предпочитане беше да си държа устата затворена. Но ми се искаше да чуя обяснението й, да науча защо се забавляваше от това да ранява други.

– Знаеш ли какво правят те тук? – Попита. – Не се наслаждавам да…

– Да, защото си студенокръвна кучка.

 Тя рязко ме стрелна с поглед и отново видях проблясък на гняв. Ала той изчезна толкова бързо, колкото се бе появил. Сви рамене, сякаш не я интересуваше как я наричах.

Затворих очи и облегнах главата си назад. След няколко часа щях да бъда далеч от тук; тя щеше да бъде мъртва, а Райкър – в безопасност.

You may also like...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!