Втора глава

Втора глава

Преследвана от миналото

Стоях на ръба на скалата, загледана в приближаващата се буря. Мрачни облаци бяха покрили небето, което бе потъмняло от гняв, а студен вятър пронизваше белите ми дробове. Придърпах коженото си яке, за да се стопля и нервно се раздвижих. Опитвах се да изтласкам далеч тревожните мисли, а те се завръщаха в съзнанието ми като смъртоносен бумеранг, помитайки всичко след себе си.

– Мама и татко обезумяха, когато разбраха, че си избягала. – Красивият мъж предпазливо застана зад гърба ми и само на метър разстояние от лъскавата си кола. Стиснах здраво устни в опит да овладея урагана от емоции, който се заформяше в сърцевината на душата ми.

Дерек Рейнолдс беше доведеният ми брат, който бе обожаван от всички. И макар да го обичах с всяка фибра на тялото си, не можех да отрека, че понякога наистина успяваше да ме влуди с ужасния си темперамент. Той беше студен, отдалечен и все пак… съвършен.

– Нима? – Саркастично подхвърлих и повдигнах едната си вежда. Брат ми разроши гарвановата си коса, а очите с цвят на черен шоколад издаваха неодобрението му. Той работеше в света на смъртните и въпреки че се различаваше от нас, за семейството ми бе единственият. Великолепният модел за подражание.

– Държиш се безразсъдно. – Хладно отбеляза и пристъпи няколко крачки напред. Поклатих глава и отново се опитах да запазя пагубните емоции за себе си. Не винаги се разбирахме. Сърцето му беше скрито зад стоманени щитове, а мислите му бяха загадка. Рядко ми споделяше. И често безмълвно ме съдеше.

– Те ли те изпратиха? – Огорчено прошепнах, приближавайки се предпазливо до него.

– Подготовката по Отдаването започва след три дни.

– Няма да се превърна в бяла робиня! – Категорично заявих.

– Анабел…

– Не! – Гневно изкрещях. – Не ме интересува дали съм избрана, нито дали мама и татко желаят това.

– Решението не е твое и ти го знаеш.

– Не ме предизвиквай, Дерек Рейнолдс! – Той отстъпи назад и вдигна саркастично ръце, сякаш се оттегляше от спора.

– Неизбежно е.

– Не разбираш… Наистина ли си съгласен да бъда продадена само заради една отживяла традиция?

– Аз също не съм доволен от…

– От кое? – Сърцето ми заблъска силно в гърдите. – Нали все пак не ти ще бъдеш този, който ще трябва да се подчинява на нечии нужди до края на дните си?

Дерек не отвърна нищо, но и не бе необходимо. Той не ме подкрепяше в това. Смяташе, че греша и беше твърдо решен да изпълня дълга, който ми беше определен от невидима ръка.

– Премина преобразяването си.

– Няма да позволя да ме направят част от белите робини, братко. – Натъжено казах с пресипнал глас. – Дори това да струва семейството, статуса и живота ми.

– Ана, знам, че не съм като вас, но…

– Ти си син на Рейнолдс… и независимо кръвта, си повече един от тях, отколкото аз някога ще бъда.

Известно време просто мълчахме, тъй като той не отговори. Напрежението растеше, стягайки примката около врата ми. Вече не бях толкова сигурна, че щях да се измъкна от света, на който трябваше да се подчинявам. Готвех се да извърша грешки, заради които наказанието бе жестоко и имах неприятното усещане, че се намирах в този ужасен лабиринт от векове.

– Довери ми се, Анабел. – Няколко сълзи проблеснаха в морските ми очи. Щях да се задуша от цялата тази болка. Не бях ли прекалено млада, за да бъда толкова нещастна, изморена и изгубена?

– Не мога да се върна. – Гласът ми трепереше. Гърчех се. Объркана и безпомощна, потъвах в дълбините на мрака.

– От какво се страхуваш толкова много?

– Различна съм.

– Или просто си свикнала да бягаш от отговорностите, които лежат върху раменете ти? – Думите му ме нараниха. А отровната ярост ясно се четеше в бездънните му очи.

Знаех, че не ме мразеше и гневът му беше породен от загриженост.

Знаех, че се опитваше да ми помогне.

Но понякога бе толкова трудно да се справя със суровия му характер,  доказващ, че възхищението ми към него беше напълно основателно и аз не бях дори наполовина добра, колкото бе той…

Притворих клепачи и се оставих да бъда погълната от разбитите чувства.

Двамата с брат ми олицетворявахме огън и лед. Аз бях тази, която се подчиняваше единствено на поривите на сърцето си, макар и често да грешеше, а той бе този, който владееше изкуството на разума до съвършенство, изпълнявайки задълженията си.

Ала за съжаление отново беше прав… През половината от своя живот бягах от нещата, които ме плашеха, надявайки се по този начин да се избавя от страха. Мразех да губя… както често правех до сега.

Животът бе замахнал неочаквано с цялата си сила, на която беше способен, поставяйки ме на колене. Счупи невидимите ми криле и ме хвърли в ураган, изваян от тъга. Умът ми се беше вцепенил от предстоящия провал, а сърцето ми биеше необуздано, готвейки се за болезнения сблъсък с „края на света“. Притворих уморените си клепачи и се опитах да овладея себе си.

Не успях. От отдавна не контролирах съдбата си. Просто се носех плавно по течението на деня, лутайки се объркано из света… Ураганът започваше да се успокоява. Може би не беше толкова страшно да се проваля? Може би беше време да призная, че много преди това се бях подхлъзнала в капана на неизвестността? А може би съдбата ми подсказваше да се променя?

Юмрукът на живота ме захвърли изтощена на брега, изпълнена с различни нюанси на самота, а сърцето ми, макар ранено, блъскаше трепетно, събудено от опасността.

Не беше страшно да се проваля, защото едва тогава щях да открия себе си в „края на света“…

– Анабел, ако до три дни не се приберем заедно вкъщи, мама и татко ще дойдат за теб. – Думите му ме изтръгнаха от мислите ми. Вгледах се в изострените черти на лицето му. Преградата, която бе издигнал между нас, ме отблъскваше толкова силно назад, че понякога не бях сигурна дали можех да се изправя отново.

– Не бягам вече.

– Какво? – Объркано попита, а аз поклатих глава.

Не лъжех. Животът наистина ме беше променил. Разбира се, все още се страхувах, когато се налагаше да губя, но поне се бях научила да не бягам от провалите си. Поемах смело ударите на живота. Борех се с него. И определено нямаше да му се подчиня. Предполагам просто бях програмирана по различен начин. Отчаяно копнеех да бъда себе си в свят, наситен с фалшиви лица. Желаех да се откроя и да бъда единствена, вярна не на нечии чужди правила, а на собствената си съдба.

Вече не бягах и дори не се страхувах от смъртта.

– Наистина ли си съгласен? – Отново невярващо попитах.

– Страхувам се за теб.

– О! – Изсмях се. – Обясни ми, братко, белите робини ли са моето спасение?

– Ще настъпи война и ти…

– Няма да мога да се защитя? – Повдигнах рамене. – Не се страхувам!

В продължение на дълги години бях учила себе си как да превързвам сърцето си. Всяка вечер с трепещи ръце поставях бялата лепенка върху кървавата рана и само след минути забравях за болката… Освобождавах ума от терзанията си, отричайки тяхното съществуване. Ала лъжех себе си, докато се давех в бурните вълни, които ме тласкаха към дъното на океана, където отчаянието трепетно копнееше за моята душа.

– Предавал ли съм те някога, Анабел? – Замислих се и не отговорих. – Знам, че законите са сурови и че си наранена.

– Не разбираш… – С горчивина в гласа прошепнах. – Не съм наранена. Просто съм разочарована, че собственото ми семейство се опитва да ме промени, макар и дълбоко в себе си да знае, че аз не бих могла да се впиша сред белите робини. Обричате живота ми.

– Не можеш да избягаш от церемонията по Отдаването.

Обърнах гръб на Дерек, докато преосмислях думите му. Разбира се, когато разбрах, че съм една от избраните, реагирах импулсивно. Но какво друго можех да направя? Да се оставя да бъда продадена на някого, без да го желая? Да пречупя собствената си душа в името на нечие чуждо щастие?

По дяволите.

– Добре. – Смирено прошепнах. Тялото на Дерек се напрегна при отговора ми и скована усмивка се разтегли по тънките му устни. Не беше победил. Нямаше да се откажа. Той бавно се приближи, опитвайки се да ме приюти в нетипична за него прегръдка, но аз бързо се отдръпнах. – Ще се върна в Юстънрол, но след три дни.

– Защо? – Мрачно попита, а от усмивката му не остана и следа.

– Не те засяга. – Остро казах.

– Анабел, трябва да се върнем заедно. – Скръстих ръце пред гърди, заприличвайки на разглезено дете.

– Не. Ще се прибера вкъщи, когато аз реша. – Категорично казах, докато се отправях към колата. Задушавах се. Цялото това объркване ми идваше в повече… И аз определено трябваше да си тръгна от тук.

***

– Дъще на Рейнолдс. – Студеният глас, идващ от дъното на ателието, ме накара да замръзна. Предпазливо се обърнах и застанах лице в лице със старата жена. Седемдесет и пет годишната фигура със сбръчкано лице и посивяла къдрава коса, стигаща до раменете, разглеждаше помещението заинтригувано.

– Изненадана съм, че прие поканата ми. – Гордо казах и пристъпих крачка напред.

– Променила си се. – Монотонно отвърна и обгърна с длани бастуна си. Изкашля се, за да наруши тишината и грубо попита. – Какво искаш от мен?

Отметнах косата си назад и напрегнато запристъпвах от крак на крак. Стрелнах с поглед всяка една от картините си, покрити с бяло платно и си поех дълбоко дъх, готвейки се да разкрия част от тайната си.

– Мога ли да ти се доверя? – Притеснено прошепнах. Егото ми се изпари внезапно, а гордостта постепенно се оттегли.

– Не. – Отговорът й ме изненада. – На никого от нас не може да се вярва.

– Нуждая се от помощта ти.

– Дъще на Рейнолдс, отдавна не съм такава, каквато бях.

– Знам. – Нервно потропнах с токчетата си. –  И Бог ми е свидетел, че си дяволски трудна за откриване. – Старицата се разсмя, а кристално сините й очи блеснаха като стъкло. Тя придърпа черния шлифер, който носеше и търпеливо зачака да продължа.

– Защо ме извика, Анабел? – Остро попита.

– Ти си единствената, която може да ми каже какво се случва с мен. – Отчаяно отвърнах.

– Баща ти… – Поклатих глава.

– Никой не подозира, че съм те открила. – Примляснах с устни. – Ако ми дадеш отговорите, които търся, имаш думата ми, че никога не бих разказала на никого за…

– Твоята дума струва по – малко и от клетвата на луд, който е обвинен в убийство, а пледира за невинен. – Гневно ме прекъсна и отстъпи няколко крачки назад.

Прокарах треперещите пръсти през косата си. Пулсът ми се ускори, а гневът ескалираше в сетивата ми. Господи, какво щях да правя?

– Аз…

– Страхът и несигурността не са присъщи на твоята фамилия. – Преглътнах звучно и свалих плата, който скриваше една от картините ми. Ирисите ми възвърнаха естествения си цвят, а бурята в сетивата започваше да се успокоява.

– Преди четиринадесет години ми беше направено пророчество, в което не повярвах. – Старицата ме погледна озадачено. – Днес съм повече от сигурна, че то се сбъдва и аз не знам как да го спра.

– Пророчествата са опасно занимание, особено за начинаещи. – Замълча за секунди. – Защо смяташ, че ти е необходима моята помощ, дъще на Рейнолдс? Аз не умея да предсказвам бъдещето.

– Не… – Поклатих глава. – Тези картини… – Бързо премахнах белите платна от всяко едно произведение на изкуството. Дланите ми се изпотиха, а ръцете ми започнаха да треперят. Пристъпът на паника отново ме завладяваше. Съзнанието ми се замъгли, но опитах да запазя самообладание. – Знам, че можеш да ги разчетеш… Те са ключът. Когато се видяхме за последно, спомена, че въпреки присъдата, все още мога да разчитам на теб.

– Анабел, скъпа, осъдиха ме на смърт преди петдесет и две години за измяна.

– Обеща ми! – Настоях.

– Така е. – Тя сбръчка вежди. – Но вече си голяма. Защо трябва да се чувствам задължена да ти помагам за каквото и да е?

– Миналата година баща ми стана важен член на съда. Ще го убедя да преразгледат присъдата ти.

– Баща ти е мъртъв за мен. Наистина ли смяташ, че след петдесет и две години се нуждая от това?

– Не желаеш ли да бъдеш свободна? – Объркано попитах.

– Скъпа, достатъчно дълго съм живяла във всички светове. – Тя стисна здраво бастуна, сякаш прикриваше несигурността си. – Твърде уморена съм да водя битки, които вече не представляват никакъв интерес за мен.

– Ти си единствената ми надежда. – Умолително прошепнах.

Вивиан умееше да разгадава емоциите във всичко и всеки. Единствено тя можеше да ми каже какво означаваха картините.

– Не се ли страхуваш от наказанието, което биха ти наложили, ако някой разбере за тази среща?

– Не.

– А трябва. – Отправи се с бавни стъпки към вратата. – Можем да бъдем много жестоки.

– Предсказанието…

– Ще се изпълни. – Довърши вместо мен. – Веднъж изречено на глас, не може да бъде отменено.

– Не разбираш. – Поклатих глава. – Нямаш представа какво вещае то. Животът на всички ни ще бъде застрашен!

– Кажи ми, дъще на Рейнолдс, от кога проявяваш такава човечност?

– Не става въпрос за това…

– Върви си вкъщи, Анабел. Върви си…

Старата жена постави изнемощялата си ръка върху дръжката на вратата. Огледа за последен път ателието, което беше моето убежище, и ми се усмихна вежливо.

– С поглед на убиец и ледено сърце, той ще се превърне в демон, който ще вкуси от рая, а кръговете на ада ще бъдат негов единствен щит.

– Чакай! – Изкрещях силно и пристъпих няколко крачки напред. – Ти знаеш?

Вивиан безмълвно се приближи до картините и бавно прокара пръсти по ръбовете. Нямах представа защо бе размислила, но предпазливо докосна изящните фигури на мъжа и жената, които приличаха на сенки. Затвори клепачи и заговори на непознат език. Крива усмивка се разтегли по скулите й.

– Забележително. – Тихо прошепна. Старицата ми подаде ръка и аз колебливо поставих дланта си в нея.

– Какво става? – Усетих странна топлина, излъчваща се от картините.

– Ще се откъснеш от всички стари рани, неизказани чувства и уморени надежди.    – Мислех, че не умееш да предсказваш бъдещето. – Хапливо й напомних.

– Не. – Тя пусна дланта ми. – Нарисувала си го.

– Сигурно се шегуваш. – Разсмях се.

– Картините ти, Анабел, отразяват бъдещето. Очертанията на мъжката фигура олицетворяват живо същество. И ти ще се влюбиш. Безразсъдно. Неусетно. Смъртоносно.

– Това е лудост! – Категорично заявих и се отдръпнах назад.

– Нима… – Тя притвори клепачи и застана на дъх разстояние от изрисуваното платно, изучавайки го. – Дарбата ти е умът.

– Но? – Нетърпеливо казах, тъй като вече бях наясно.

– Не съм сигурна какво точно означава това, но когато докосна очертанията, те сякаш оживяват, готови да разкажат историята си. Енергията им е ясно доловима…

–  В Бялата книга не съществува нещо подобно.

– Много неща, за които не подозираш, не са отразени в Бялата книга, дъще на Рейнолдс.

– Тази твоя загадъчност започва дяволски да ме изнервя!

– Ти ме извика, умолявайки ме да ти помогна, Анабел. – Мрачно отвърна. Тя повдигна рамене и се взря в очите ми, вниквайки в кътчетата на душата ми. – Ако искаш да разбереш истината, трябва да приемеш съдбата си.

– Исках да ми кажеш как да се справя с цялата тази… лудост. – Покрих с длани лицето си и разтресох объркано глава. – А вместо това получих куп допълнителни въпроси, чийто отговор едва ли някога ще науча.

Дерек беше прав. Наистина се страхувах от войната, която предстоеше, ала просто бях твърде горда, за да призная дори пред себе си.

– По дяволите! – Тихо прошепнах, проклинайки се. Чудех се как изобщо бях успяла да се забъркам в този хаос?

***

Може би да се напия с евтина водка и да отида сама в близкия клуб не беше гениална идея. Особено за човек, който не харесваше алкохола. Но какво друго можех да направя? Денят ми бе наистина ужасен. След катастрофалните срещи с Дерек и Вивиан, които единствено успяха да ме объркат напълно, се бях върнала в хотела, в който временно бях отседнала и тренирах, докато мускулите ми не отказаха напълно. Надявах се по този начин да прогоня тревожните мисли, но напразно.

Непременно трябваше да забравя случилото се. В противен случай щях да полудея.

А не познавах никого в този проклет град. И нямах представа как да се отърся от емоциите, които разяждаха душата ми. За щастие „Сънлайт“ беше точно това, от което се нуждаех. Бляскав и похотлив бар, подтикващ към грешки. Току-що открит, той се превърна в перфектното ми спасение.

Водката, която бях изпила на един дъх преди да напусна хотела, бавно започваше да замъглява съзнанието ми, докато се опитвах да си проправя път през тълпата.

– Какво ще обичате, госпожице? – Барманът беше млад и сладък. Може би не точно моят тип, но все пак аз се нуждаех от утеха за вечерта, а не от мъж, който да се обвърже с мен до края на живота си.

– Ти избери. – Закачливо казах на непознатия. Той ми намигна, а докато се отдалечаваше, аз му изпратих въздушна целувка.

Господи, на сутринта щях да се мразя.

И тогава вниманието ми бе привлечено от него.

Висок поне метър и деветдесет, с тяло на модел и лице, принадлежащо на дявола, в дъното на сепарето стоеше мъж, за когото всяка жена би убила. Той плъзна погледа си по тялото ми и веднага разпали интереса ми.

Не бях сигурна дали това се дължеше на алкохола. И друг път ми се беше случвало да бъркам страстта с нетрезвите мисли.

Но всъщност, дали наистина имаше разлика?

– Бронкс. – Объркано погледнах бармана, който незабелязано бе поставил чаша с някакъв коктейл пред мен. Силната музика заглушаваше всичко останало. – Вермут, джин и портокал.

– О! – Разсмях се. По дяволите, наистина не трябваше да пия, освен ако не желаех да се превърна в глупава блондинка.

Ала като се замисля, мен наистина ме биваше да се държа глупаво и безразсъдно.

Мъжът, който видях, когато влязох в бара, рязко се изправи и мина покрай мен, оставяйки след себе си аромат на тежък парфюм. Изпратих го с поглед до изхода, питайки се дали беше сам и отпих разочаровано от питието си. Вермутът се оказа отвратителен, но след втората глътка езикът ми бе изтръпнал достатъчно, за да не усещам неприятния вкус.

Докато стоях сама на бара, заобиколена от дим от порочни мисли и вероятно множество наркотици, се опитах да разсъждавам трезво. Наистина ли щях да позволя да се превърна в бяла робиня, отказвайки се от живота си?

Невъзможно.

Поклатих глава и бързо извадих двадесет и пет долара от чантата си. Помахах с ръка на бармана и ги захвърлих върху бара, макар и да не бях сигурна колко точно струваше коктейлът.

Когато излязох навън, студен бриз лъхна в лицето ми и съзнанието ми сякаш бавно започна да възвръща нормалните си функции.

Но за кратко.

Привлекателният мъж стоеше неподвижно на стълбите. Направих няколко крачки напред и преди да се усетя, вече го бях заговорила.

Наистина не бях с всичкия си.

– Свърши ли? – Надявах се гласът ми да беше прозвучал достатъчно еротично, въпреки че не бях сигурна защо бях казала точно това.

– Зависи. – Той бавно се обърна и погледите ни се срещнаха. – Искаш ли да свърша? – Дръзкият глас и мъжествеността, която излъчваше, накараха тялото ми да се разтрепери.

Божествен.

Плъзнах погледа си по великолепното тяло, което се криеше зад черните дрехи и останах без дъх. Създаден за грях. Инстинктите ми за самосъхранение бяха заглушени от първичните нужди. Бицепсите му се опъваха при всяко негово движение, а съвършено меката му коса блестеше на фона на светлината от уличните лампи. Плътните му устни и перфектната брада ме караха да губя ума си. Сетивата ми се изостриха и за момент помислих, че ще се сгромолясам на плочките в краката му. Очите му, нашепващи за есенна тъга, жадно ме поглъщаха в себе си.

Пристъпих напред, а звукът от токовете ми отекна в нощта. Прехапах долната си устна от възбуда и отново огледах тялото му с одобрение. Господи, беше великолепен. Само след няколко секунди се бях озовала на дъх разстояние от него. Засмях се грубо, докато съзнанието ми все повече започваше да отказва да работи нормално.

– Как се казваш? – Той ме погледна заинтригувано. Не желаех да говорим, копнеех единствено да плъзна езика си по…

– Оливър. – Припряно каза. – Защо ме последва? – Изглеждаше объркан. Точно каквато бях и аз. Алкохолът ли ни беше омагьосал? – Търсиш си неприятности?

Отново стана дързък и… толкова сексапилен.

Хормоните ми полудяваха от грубия му глас.

Огледах пустото място, на което се намирахме. Предпазливо поставих единия си крак пред другия, но загубих равновесие и внимателно се улових за рамената му.

– Господи, коя си ти? – Вгледах се в дълбоките сини очи, в които спокойно можех да се удавя.

Не знаех коя съм. А и в този момент не се интересувах. Задръжките бяха премахнати, а с тях и спомените за света, от който бягах, изчезнаха. Копнеех да прекарам една дива и безпаметна нощ, която напълно да ме откъсне от реалността.

– Нима името ми има значение? – Плъзнах еротично езика си и с върха погалих устните ми. Коремът ми започна да вибрира от възбуда.

– Добре… – Той тръсна объркано глава. – Какво искаш от мен?

Отправих му предизвикателен поглед. Тишината нарастваше, а с нея и желанието ми. Отново прехапах долната си устна и се доближих до ухото му:

– Да бъда една от другите.

А след това…

Амнезия.

Следващият половин час напълно ми се губеше. Нямах представа как се бях озовала в малкия му апартамент и какво се готвех да направя.

Непознатият мъж стоеше полугол пред мен. Крива порочна усмивка се разля по устните му, както аз мечтаех да се разлея в него. Той не знаеше нищо за мен… Забъркаше се в куп неприятности.

Край. Завесата беше спусната и задръжките бяха премахнати. Рязко и неочаквано той пристъпи към мен, притегляйки ме в прегръдките си. Свали черната рокля и разкри дантеленото ми бельо, което сякаш го докара до ръба. Опита се да ме докосне, а от устните ми се откъсна нежен, одобрителен стон. Стояхме на дъх разстояние, омагьосани един от друг. В погледа му се прокрадваше самият дявол, готов да ограби душата ми.

Мракът ни поглъщаше, ала той го озаптяваше със силното сияние, което излъчваше лицето му. Кристалите, каквито представляваха неговите очи, се свързваха с тялото ми. Във вените ми вече не течеше кръв, а триумфален ток. Ако желаеше, можеше да ме взриви… Изричайки единствено името ми. Плътният му глас, който галеше шията ми, подчиняваше на себе си сетивата ми.

Мъжествен. Силен. Единствен.

– Една от другите. – Накъсано прошепнах, повтаряйки отново тези думи. Устните ми предпазливо се разтвориха и спряха на милиметър от неговите. Последва суха и плаха целувка, която засили допълнително желанието ми. Разпали бурен огън в тялото ми…

Дробовете ми се изпълниха с въздух, но макар и дозата, която поех, да беше голяма, нещо отново не ми достигаше… Отровен. Имах усещането, че се задушавам. Неусетно дългите му пръсти, подхождащи на изкусен творец, оставиха червени отпечатъци по кожата ми, притискайки тялото ми силно към своето.

Хищник. Това беше той. Водеше се единствено от инстинктите и желанията си. Захапваше грубо плътта ми и се наслаждаваше на бледорозовите отпечатъци, които по – късно щяха да се превърнат в синьо-лилави спомени. Той седна на дивана, а аз се настаних върху тялото му. Ръцете му обгърнаха стегнатото ми дупе и аз затворих очи, наслаждавайки се на чувството да загубя разсъдъка си. Изпадах в екстаз. Плъзна длани по гръбначния ми стълб и аз грациозно се извих спираловидно, оставяйки се да бъда обгърната от черно-белите петна, каращи ме да имам усещането, че летя.

Той знаеше какво харесваха жените.

Опитен. Ловец. На. Еуфория.

Лошо момче.

Движех се в ритъм, докато седях в него. Плъзгах се върху стегнатите му боксерки, долавяйки пулсациите на горещия му член. Не можех да се отдръпна. Бях запленена по някакъв странен и налудничав начин. Той сияеше като звезда. Раздвижи бедрата си, окуражавайки ме да продължа. Нежно измърка и захапа врата ми силно.

Харесваше ми мириса на кожата му. Косата му, която ухаеше на мъжественост и възбуда, ме зашеметяваше. Рисуваше с пръсти по гърдите ми, а на места аз оставях следи от ноктите си.

Изтръпвах. Нямах търпение да ускори развитието на ситуацията ни. Забавлявах се, но не можех да издържам повече… Нуждаех се да го усетя в себе си. Вкусът му беше по езика ми. Думите, които шепнеше в ухото ми, не спираха да кънтят в главата ми.

– Искам да те притежавам. – Накъсано прошепнах, стенейки от ласките му.

Той бе разкървавил долната ми устна от възбуда. Оливър се усмихваше чаровно, наподобявайки паднал ангел, изгубил пътя си, готов да опожари света ми. Измъкнах боксерките от краката му. Господи… Превръщах се във вулкан, готвещ се да изригне. Той беше горещ, а аз не можех да му се наситя. Доставяше ми удоволствие да го гледам.

– Не спирай! – Гласът ми се разтрепери, когато тялото ми се оказа заключено под неговото. Извих гръб, а той здраво стисна китките ми, докато придържаше главата ми надолу. Погали с пръст всеки сантиметър от кожата ми, а след това удари игриво дупето. Тръпки възбуда преминаха през всяка част от сетивата ми. Кръвта, нахлуваща в съзнанието ми, замъгляваше погледа. Усещах дъха му на алкохол върху кожата си. Събра косата ми в юмрук, здраво я дръпна назад и нахлу в мен като торнадо, отнасящо всичко след себе си.

А устните ми, пресъхнали от неговата страст, нашепваха само едно…

Той. Беше. Единственият.



        
        
Благодаря Ви за гласа

You may also like...

28 Responses

  1. Jenqq says:

    Благодаряяяя???

  2. Nikola Nikolov says:

    Страхотна е !

  3. Нина says:

    Много кратка….. Искам още ?

  4. надя says:

    На наи интересното кои е този човек?

  5. bobcheto says:

    Zdraveite mnogo blagodarq za strahotnite prevodi .Izbrali ste zavladqvashti knigi chetesh purva glava I veche Te e grabnala.Koga da ochakvame oshte glavi?

    • M.Alexandrova says:

      Здравейте. Тази книга не е фен превод, а моя лична и е в процес на писане… за това не мога да кажа със сигурност кога точно ще кача следваща глава, но ще гледам да е по – скоро. 🙂
      За момента правя фен превод единствено на книгата “Стиджиън” и може би за това сте се объркали. Довечера или утре сутрин вероятно ще публикувам трета част. 🙂

  6. bobcheto says:

    Невероятно поздравления тогава за авторското ви начало и успех .Всеки ден влизам по няколко пъти да проверявам дали има нещо …….и др. е мн хубава ( фен превода)

    • M.Alexandrova says:

      Много благодаря! 🙂 Да, малко се позабавих този път, но понякога просто няма как… По принцип възнамерявам да се справям по – бързо с превода на “Стиджиън” (днес със сигурност ще има нова глава). Ще се опитам да наваксам и с личното творчество. 🙂

  7. bobcheto says:

    ?????

  8. bubka_23 says:

    Ти си невероятна – и като превод, и като лично творчество. Пишеш по такъв начин, че оставяш всеки, решил да чете, абсолютно без дъх. Прочела съм много истории и преводи, но ти нахвърляш всичко, на което съм попадала. Умееш да си служиш с думите по начин, който да те “измъкне” от реалността – нещо, което се отдава до такава степен на много малко хора, решили да се занимават с писане. Не спирай да твориш, защото можеш да стигнеш много далеч. С удоволствие ще следя качваното от теб и ти пожелавам много успехи и вдъхновение! 🙂

    • M.Alexandrova says:

      Много ти благодаря! 🙂 Думите ти наистина ме трогнаха и искрено се радвам, че ти харесва това, което правя! 🙂 Подобни коментари единствено ме стимулират да продължавам. 🙂

  9. Dessie Alouf says:

    Браво мацка имаш перфектен начин на изразяване. С нетърпение чакам следващите глави 🙂

  10. Stefi Petrova says:

    Ехааааааа, нямам търпение за продължението! Пишеш УНИКАЛНО!

  11. iveto says:

    Извинявай за нетърпението, но ще има ли скоро нова глава? 🙂
    Искам да те поздравя, наистина имаш талант :* . Още като започнах да чета помислих, че е превод на някоя книга. Така изпипано и завършено е. Пишеш наистина уникално и увличащо. Адмирации :* :* :*

    • M.Alexandrova says:

      Ще се опитам тези дни да довърша трета глава и да я кача, че наистина доооста се позабавих… 😀 :-* Иии много ти благодаря за милите думи! 🙂 :-* :-*

  12. Мариета says:

    Ааааааааа, жестока си, момиче!!! Чакам с нетърпение следващата глава! Талантът ти е неоспорим! Много си добра! 😉 И определено трябва да се занимаваш професионално с това! 🙂 <3
    П.С. Толкова се радвам, че случайно открих сайта!

    • M.Alexandrova says:

      Много ти благодаря за прекрасните думи! 🙂 🙂

  13. Марина Бойкова says:

    Пристрастена съм… Само това мога да кажа!

  14. Десислава Димитрова says:

    Прекрасна работа Момиче пишеш с голяма страст продължавай все така!

  15. Маруся says:

    Отдавна не бях попаднала на така завладяващ текст, и то не само като сюжет или история. Невероятно боравене с думите и изразните средства. Докосваш сетивата, не само умът! Поздравления! Не спирай да твориш и се опитай да публикуваш историите си! Невероятно!!!

    • M. Alexandrova says:

      Много ти благодаря за прекрасните думи! За мен е изключително полезно, когато получавам обратна връзка от читателите! Искрено се радвам, че съм успяла да те заинтригувам и докосна с творчеството си. 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!