Втора глава

Втора глава

 

Дани

Това беше гадно. Не исках да ходя, но въпреки това си облякох избелелите дънки с копчета. В деня, в който ме изписаха от болницата и се прибрах вкъщи за първи път след отвличането, изхвърлих всички дрехи, които бяха с цип, защото звукът все още ме караше да се побърквам. Разгледах купчината дрехи, която беше на пода и си избрах чисто поло, по което нямаше пръски боя, с цвят на топъл шоколад.

Не носех чорапи. Предпочитах да ходя боса дори през зимата. Изпитвах странно чувство като задушаване. Нещо, което през детството си, не успях да преодолея. Майка ми обичаше да казва, че всъщност бях малък ангел, на който му харесваше да усеща част от земята между пръстите си. Тя не ме караше да нося обувки, докато не отидох в детската градина и учителката не започна да се оплаква, че е нехигиенично едно дете да тича наоколо без чорапи и обувки. Мама се ядоса, защото смяташе, че никой не можеше да й казва как да възпитава детето си, но в последствие се съгласи, защото в противен случай нямаше да ми позволят да се върна.

Грабнах един чифт обувки от килера и седнах на ръба на леглото, за да ги обуя.

– Можеш ли да повярваш?

Сплат, моята голяма оранжева котка с наднормено тегло, която намираше за забавно да разгъва тоалетната ролка, се прозя и опъна до мен.

– Изиграха ме. Знам го. Докато ти си лежиш спокойно, без да се вълнуваш от каквото и да е по света. – Сплат измяука. – Съжалявам, интересуваш се единствено кога ще получиш следващото си ядене. – Той докосна с лапа бъркотията от дрехи.

Отидох до скрина и поместих струпаните книги, които лежаха върху него.

– Къде, по дяволите, сложих ключовете? Сплат, ако си играеш с тях, няма да получиш лакомства! – Той се претърколи по гръб и протегна късите си дебели лапи напред. Потърка глава във възглавницата ми и започна да мърка. Намерих ключовете в джоба на палтото си заедно с дъвка с вкус на диня. Грабнах телефона от леглото и погледнах часа. По дяволите, щях да закъснея. Въпреки разпадналия ми се живот, аз все още обичах да бъда навреме.

Тръгнах надолу към паркинга и се качих в червения си Мини Купър С. Завих по страничните улици и избягах от трафика, където неучтиви шофьори бяха отбили колите си, както бяха сметнали за добре, допускайки мисълта, че предупреждаващите светлини означаваха, че можеха да правят каквото си пожелаят.

Двадесет минути по – късно бях стигнала до железните врати на улица „Пост“. През лятото къщата бе скрита от масивните дървета, но сега, през ноември, след като листата вече бяха паднали, всеки би могъл да я види. Тя излъчваше студенина, обгърната в сив камък и обхващаща три истории. Имотът беше заобиколен от двуметрова стена и алармена система, която би спряла всеки крадец.

Още не можех да разбера как Киър успяваше да си позволи това място. Анстис вече не работеше, макар в продължение на шест години да бе учила за ветеринарен лекар в университета на Гуелф. Преди Киър да се появи, нейната мечта беше да практикува ветеринарна медицина.

Натиснах бутона на домофона и още преди да успея да кажа нещо в черната кутия, вратите се отвориха.

Хвърлих поглед на часовника върху конзолата – две минути закъснение, не беше зле.

Излязох от колата, затворих вратата и направих две крачки преди да ме връхлети… Дъхът ми се накъса и аз се олюлях обратно към колата, докато сърцето ми биеше лудо. Розови подутини се появиха върху кожата ми и аз увих ръце около себе си сякаш имах нужда от… нещо.

Студен вятър пробяга през косата ми, а очите ми трепетно се местеха от едната страна на другата. Усетих… Имах чувството, че някой прокарваше пръсти по кожата ми.

– Дани, идваш ли? – Анстис стоеше на верандата с широко отворена врата.

– Да. – Хвърлих един последен поглед наоколо, но не видях нищо, освен клоните, които се люлееха от силата на вятъра. – Просто заключвах колата. Никога не можеш да бъдеш сигурна какви откачалки живеят в този бедняшки квартал. – Анстис се разсмя. Приближих се до входа, а по кожата си все още долавях тръпки. Може би наистина щях да дам шанс на този Уолърън.

***

Ти си задник, знаеш ли? – Казах на Джедрик, който се бе облегнал на стената в хола, изглеждайки по типичния си самонадеян начин: кръстосани крака и самодоволна усмивка. Погледнах Киър. – Каза, че този самовлюбен глупак няма да бъде тук!

Руси къдрици танцуваха около красивото лице на Джедрик. Трапчинките рядко отсъстваха от скулите му, а чарът му беше с пълно работно време. Според слуховете интересите му включваха единствено неангажираща връзка, която представляваше една нощ плъзгане между краката на някоя жена.

Анстис ми подаде чаша червено вино.

– Уолърън се обади преди около час, за да отмени срещата. Джедрик чу разговора и въпреки заплахите на Киър, промени плановете си и остана вкъщи. Поне… Хак излезе. – Анстис ми хвърли един от онези нейни погледи, с които се извиняваше.

По дяволите, мразех факта, че съм била част от вечния им залог. Джедрик не беше от типа мъже, които губеха.

Е, този път щеше да му се наложи.

Джедрик не показа, че се е засегнал от обидата, а по – скоро точно обратното. Неговата момчешка усмивка се разшири и аз трябваше да призная, че преди две години със сигурност бих била впечатлена. Играч или не, той беше татуиран с надпис „сладурче“. Въпреки че оставаше само за една нощ, аз бих намерила за забавно да прекарам няколко месеца с него в горещ необвързващ секс.

След като изпихме няколко питиета, вечеряхме. Джедрик седна на масата срещу мен и по един вбесяващ начин се опитваше да ме накара да опитам от неговото ястие, макар на всички да ни беше сервирано едно и също. Когато картофеното пюре падна от вилицата му в чашата с вино, се наложи да захапя силно вътрешността на бузата си, за да спра да се смея. Но трябваше да му се признае, той никога не се чувстваше неудобно. Смехът му беше заразен, така че след още няколко питиета, започнах да се отпускам.

Часовниковите стрелки бяха близо до полунощ, когато Анстис и Киър се отправиха към спалнята.

– Стаята за гости е оправена. – Каза Киър.

– Благодаря. Пих достатъчно, така че спокойно от разстояние мога да взривя дрегера. – Анстис ме прегърна.

– Лека нощ. – Гласът й се превърна в шепот. – Хубаво е отново да те видя да се смееш. Изглеждаш по – добре.

Вероятно зачервените ми бузи се дължаха на голямото количество вино, но всъщност, наистина се чувствах по – добре. Беше минало доста време, откакто не бях пила, вечеряла и веселила с приятели. Имах късмет, че бяха до мен – дори Джедрик, който ме спечели с факта, че в момента пълнеше отново чашата ми. Но това не означаваше, че щеше да спечели облога.

Той ми подаде питието и седна на стола, намиращ се срещу дивана, на който се бях разположила. Свалих обувките си и пъхнах краката си под мен. Джедрик вдигна тост:

– За смеха!

Чукнахме чашите си, а после отпихме. Беше успокояващо да стоя с него, не мислех за утре или вчера, а просто се наслаждавах на момента. Това беше първият път, откакто бях отвлечена,  в който се отпусках и дишах свободно. Бях избутала миналото настрани и отчаяно копнеех да си остане там.

– Миналото е минало. Може би е причината, заради която сме станали това, което сме днес, но поне сме способни да променим нашето утре. Другото минало е на няколко секунди разстояние. – Каза Джедрик.

– Уау, философ и чаровник. Каква комбинация? – Как разбра какво се въртеше в главата ми? Джедрик се усмихна.

– На мацките им харесва. А аз харесвам мацки. Красиви, секси, съблазнителни и топящи се в прегръдките ми.

– Искаш да кажеш, когато ги чукаш? – Джедрик отметна глава назад и се засмя.

– Да, това също.

– Е, не очаквай от мен да бъда една от тях. Може и да съм пияна, но не достатъчно, за да се подхлъзна по твоя чар.

– Знам. – Пламъчето в очите му изчезна. – Просто искам да си наясно, че ако някога имаш нужда от…

– Оседлаване, ти ще го направиш с радост? – По дяволите, точно, когато бях започнала да го харесвам, той трябваше да предложи тази секс сделка…

Изправих се.

Джедрик остави чашата си и хвана ръката ми преди да успея да си тръгна.

– Нямаше да кажа това. Предлагах ти компанията си, ако някога почувстваш, че се нуждаеш от разговор или разходка, няколко питиета в бара или просто да поиграем билярд. Навит съм. Никакъв секс. Просто приятели.

– А облогът?

– Майната му на облога, Дани. – Измъкнах се от хватката му и присвих очи.

– Защо? Защото ти е жал за мен? Защото не мога да преживея това, което ми се случи? Защото непрекъснато рисувам един и същ мъж отново и отново? Или може би, защото…

Преди да разбера какво се случва, той ме придърпа към себе си и сълзи се плъзнаха по бузите ми. Ридания разтърсиха тялото ми и неконтролируема болка ме завладя. Джедрик ме държеше здраво, докато ръцете му успокояващо се движеха нагоре-надолу по гърба ми. След няколко минути започнах да се връщам на себе си, като единствено хлипах от време на време. Никога не плачех пред хора. Това беше слабост на баща ми, която се появяваше непрекъснато след смъртта на майка ми.

Джедрик се отдръпна и пъхна кичур коса зад ухото ми.

– Загубих най – добрата си приятелка, Делара. Една нощ просто изчезна. Напомняш ми на нея. Тя е упорита, решителна и господи, може да срита всеки мъж, но дълбоко в нея… се намира раната, от която я боли. – Той помести ръката си от брадичката ми. – Помислих си, че ако се размотаваме заедно, няма да усещам толкова много липсата й.

– О!

Той избърса сълзите ми с опакото на дланта си.

– И така, какво мислиш? Вторник вечер, билярд, бира и крилца при „Ривилия“? Осем часа. – Кимнах.

– Добре. Но ти плащаш.

Бален

Крачех напред и назад по сенчестата линия, образувана от дървото. Мускулите ми бяха опънати, сърцето ми туптеше, а юмруците – стиснати. Мамка му, мразех това. Мразех да бъда близо до нея, но да не можех да я докосна.

Засилената ми способност за проследяване ми позволи да надуша движенията й из къщата, въпреки че стените пречеха на зрението ми. Още в началото на вечерта усетих безпокойството й. Копнеех да разбия проклетата врата и да я изведа от там. Ала продължавах да стоя на едно място. Трябваше, освен ако не исках Джедрик и Киър да тръгнат след мен. А тогава гледката изобщо нямаше да бъде красива.

Долових движенията й в хола и се преместих, за да мога да я видя през отвора на прозореца. Усетих нисък тътен в гърдите си, когато Джедрик обви ръцете си около нея. Изпълних се с гняв. Хванах един клон и го задържах така, че когато го пуснах, се наложи да се хвърля настрани, приземявайки се върху една градинска статуя, която се напука от сблъсъка.

По дяволите. Приближих се до къщата, готов да скоча през прозореца, ако се налагаше, когато видях раменете й да се тресат и по бузите й да се стичат сълзи. Промуших се зад редицата от храсти и се взех в ръце. Господи, Дани.

Поех риск, идвайки тук. Но къде, по дяволите, можех да бъда, освен близо до нея? Това беше привличане… движеща сила в мен, която не можех да контролирам, откакто се бях върнал в Торонто.

Две години стоях настрана, борейки се с токсичната вампирска кръв, която заплашваше да превземе живота ми. Накрая бях успял да направя това, което никой друг Белязан не бе… Надделях над опетнената кръв, която бях консумирал. Не че това имаше някакво значение. Според нашите закони аз трябваше да бъда убит, защото бях пил от кръвта на вампир.

Но нямаше начин да се срещна с екзекутора преди да съм видял Дани отново.

Бях забелязал картината над леглото й, портрета ми и перфектния начин, по който беше уловила очите ми. Това, което ме притесни, беше косата, която изглеждаше мокра, както когато бяхме държани в капан в онези проклети клетки. Тя си спомняше нещо от онази нощ, което не трябваше.

Уолърън, нашият Талдебуру, изтри спомените й от инцидента, за да предпази разкриването на Белязаните от хората.

Въздухът изведнъж се размърда и аз насочих способностите си за проследяване, улавяйки движението на Киър из къщата.

По дяволите. Трябваше да се махна от тук. Нечий задник щеше да бъде сритан и вероятността това да бе моят, беше голяма, тъй като допусках, че заедно Киър и Джедрик имаха предимство.

За кратко погледнах Дани още веднъж… а след това се потопих в мрака.


* Талдебуру – Ръководител на група



        
Благодаря Ви за гласа!

You may also like...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

error: Копирането не е разрешено!